Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (13)

Дванадесета глава

Един от онези ноемврийски дни е, когато слънцето топли като през септември, но щом падне сянка, във въздуха мигом се усеща мразовития хлад на Коледа. Аз съм на десет години.

Двете с Лили крачим към източната част на града, носим якетата си в ръка. Тревата в дворовете вече е съвсем пожълтяла, почти кафява. Листата са нападали от клоните на дърветата и само тук-там е останал по някой самотен лист, чийто ярък цвят прилича на забравено украшение от пищно тържество.

Не сме в много добро настроение. На обяд се скарахме, малко след като се нахранихме. Лили не я свърташе на едно място и искаше да излезем. Аз се бях свила в едно кресло и четях. Обичах да седя свита на този доста очукан стол, в който потъвах цялата и където светлината от прозореца падаше върху страниците.

— Защо да не излезем малко? — попита Лили с явна обида в гласа.

— Ъ-хъ — разсеяно измънках аз, докато довършвах страницата си на „Гордост и предразсъдъци“. В момента съм в периода си на Джейн Остин и съм прочела вече по няколко пъти всичките й романи.

— Никога нищо не искаш — обажда се Лили. — Интересно ти е само да забиеш нос в някоя стара книга. В живота има много повече неща, отколкото в книгите, Кейт.

Това си беше чисто заяждане и аз усетих жилото. Привързаността ми към четенето дразни Лили, защото самата тя не е кой знае каква любителка. Мислила съм си дори, че сигурно ревнува, друг път решавах, че дори ме презира за това и вероятно е права.

Единственото ми оръжие все пак е книгата и се вкопчвам в него. Тя напуска сърдито стаята. След половин час обаче се чувствам самотна и отивам да я намеря.

— Е добре — казвам аз. — Къде отиваме?

— Навън. Все едно къде.

Лили все още е сърдита. Разбирам го по скованите й стъпки. Завиваме по тесния път, който води към къщата на Джордан. И двете се надяваме, че Джордан ще оправи настроението ни.

Както винаги, почукваме на вратата на кухнята. Отваря ни госпожа Дион, чевръстата английска готвачка. Изпраща една от прислужничките да повика Джордан.

Докато седим и чакаме в кухнята, чуваме гласа на госпожа Брейди от съседна стая. Разговаря с някой от адвокатите си. Разтревожена е. Постепенно повишава глас и след малко вече вика. Човекът отсреща сигурно се опитва да я успокои. Колкото по-високо говори, толкова по-заплетени стават думите й. Тя взима много лекарства и невинаги се разбира какво казва, ала днес гласът й е рязък и дързък. Когато Джордан влиза, вдигайки ципа на якето си, чуваме как майка му изтърсва една-единствена груба дума, която проехтява между стените, последвана от тихото мърморене на адвоката.

Джордан отива да я целуне за довиждане, не ни вика да я поздравим. Двете с Лили се споглеждаме, доловили тихото, изпълнено с обич към сина шушнене на жената, което добре познаваме.

— Приятно прекарване! — извиква тя след него. — И целуни момичетата от мен.

Джордан още не е затворил вратата и вече чуваме как майка му крещи на адвоката. В интонацията й се усеща напрежение, което винаги предхожда нервна криза. Няма съмнение, че останалата част от деня ще прекара в леглото си.

Потънали в мълчание, излизаме. Сякаш сме се наговорили, защото и тримата се отправяме към игрището за голф. Навсякъде по неокосената трева се виждат купища листа. Есента се усеща не само в олющените стени на къщата, но и във всичко наоколо.

Докато стигаме Плодоносния полумесец, прозрачен облак закрива слънцето, чиято разсеяна светлина придава сега сивкаво враждебно сияние. С присвити очи се заглеждам към морската вода, придобила сив и мрачен вид.

— Да поиграем на криеница — предлага Лили.

— Няма къде да се крием — възразявам аз. Вероятно още не ми е минало, от фасоните й отпреди час.

— Тъкмо затова ще е по-интересно. Хайде! — настоява тя. — Кой ще брои първи?

— Аз ще броя — предлагам. Предпочитам да съм аз, за да остана малко сама и приятелите ми да отидат по-далеч. Нещо ми е неспокойно и нервно.

Заставам с лице към кората на дебел дъб и броя до петдесет; ослушвам се за посоката, от която долитат леките стъпки на Джордан и Лили, които си търсят място да се скрият. Вятърът откъм морето се промушва под джинсите ми и кожата по краката ми замръзва. Обръщам се, ала не виждам никого. Пътеката стига чак до площадката, чимовете са почти сиви под облачното небе. Няколко секунди стоя и се вслушвам в скърцането на клоните на дърветата и в лекото шумолене на листата, вдигнати от вятъра.

Отправям се по-нагоре по възвишението, движа се бавно и внимателно оглеждам дебелите стволове на дърветата, за да не са се скрили там. Недалеч от площадката забелязвам купчина листа, събрани до ниска дървена ограда. Приближавам я бавно, стъпките ми са съвсем тихи. Леко помръдване на най-горните листа потвърждава подозренията ми. Спирам отпред и се мъча да позная къде е кракът на този, който се е заровил вътре. От купчината се излъчва почти осезаемо напрежение, който всеки, играл на криеница, добре познава. Открила съм някого.

Полека се навеждам и внимателно заривам ръка сред нападалата шума. Листата се размърдват, сякаш някой отдолу се опитва да се дръпне встрани. Пъхвам ръка още по-дълбоко и започвам да ровя и с другата ръка.

— Открит! — провиквам се аз.

С изненада установявам, че и двамата са там; обут в джинси крак полита към мен, нечия ръка ме сграбчва за глезена. Много скоро и тримата се въргаляме сред сухите мъртви листа, които драскат лицата и се завират във вратовете ни. Някой, който с еднакъв успех може да е момче или момиче, ме сритва здравата и ме обгръща ароматът на млади тела, примесен с миризмата на пръст, и трева, и есен.

— Ти броиш! Ти броиш! — викам аз, без да съм съвсем наясно кого съм уловила.

Най-сетне виждам лицата. Дългата светла коса на Лили е пълна с листа, яката на Джордан е изкривена. Борбата ни продължава, вече съвсем самоцелно, сякаш играта е повод за някакво друго състезание, чийто смисъл не зная. Не след дълго се сгромолясваме в друг куп вече влажни листа, които поне до известна степен ни предпазват от студения вятър.

Лили се заглежда към небето.

Ръката й е обгърнала врата на Джордан. В този момент капка дъжд, довяна от морския вятър, цопва върху листата. Виждам, че дъждовните капки по лицето на Джордан се смесват със сълзи, които очевидно са били вече по страните му.

Спомнила си изпълненията на майка му в къщата, поглеждам към Лили. Тя се прави, че не забелязва моето откритие, но ръката й продължава да обгръща Джордан, сякаш иска да го предпази.

Небето бързо притъмнява. Лежим и с удоволствие очакваме да се стъмни напълно. Чувствам дишането на приятелите си толкова близо, колкото и своето. Нечия ръка докосва моята. Това е Джордан. Стисвам леко малките му пръсти.

Само след няколко минути дъждът започва да вали истински. Скачаме и се затичваме към малкия заслон зад площадката, поставен там за в случай, че на играчите им се наложи да се скрият от внезапен дъжд. Изведнъж става и студено.

Стоим нерешително. Не знаем какво да предприемем. Неочаквано дъждът се превръща в суграшица. Изненадани сме, защото само допреди час слънцето грееше така спокойно и меко, сякаш бе май.

— Ще премине в сняг — предсказва Лили.

— Ами, рано е за сняг.

Ала тя се оказва права. Не след дълго твърдите ледени зрънца се превръщат в пухкави парцалчета, които се носят плавно из въздуха, а щом докоснат тревата или листата, се стопяват. Голите клони на дърветата са вече мокри и лъскави. Снежинките стават все по-големи и тежки и, колкото и да е странно, земята започва да побелява.

— Елате — провиква се Лили.

Тя изтичва в центъра на площадката и започва да се върти под сипещия се сняг, да се смее и танцува. Присъединяваме се. Скачаме и се въртим, докато ни се завива свят, след което се сгромолясваме на мократа трева и чакаме снегът да ни затрупа.

Имам чувството, че сме попаднали във вълшебна сфера, разлюляна от невидима ръка, и в резултат циганското лято се превръща в истинска студена зима.

Мокри сме до кости, но продължаваме да стоим, обзети от възторг, вдъхновени от борбата в природата. Не можем да се решим да си тръгнем. Времето и мястото са като омагьосани. Попаднали сме в момент на драматична промяна в природата и това ни довежда до екзалтация. Всички грижи на обикновения живот сега са твърде далеч от нас. Поглеждам към Джордан. Лицето му е мокро, снежинките се топят в косите му. Той ми се усмихва. Сълзите са отдавна забравени.

Когато стигаме до дома на Джордан, приличаме на мокри мишки. Госпожа Дион започва да се вайка и да въздиша заради мокрите ни дрехи, не спира да нарежда за лудото време и за рисковете за здравето ни.

— Такъв студ, такъв студ, стига до мозъка на костите! — повтаря тя.

Накарват ни да си събуем панталоните и да обуем други, на Джордан, които на мен са ми таман, ала на Лили й стоят смешно. Един прислужник, повикан от госпожа Дион, вече пали огъня в библиотеката — подпалките пукат и огънят бързо обгръща по-големите дървета. Госпожа Дион носи чай. Изпиваме го жадно и се нахвърляме на големите парчета сладкиш с канела, изваден преди час от печката. Госпожа Дион се суети напред-назад в съседната стая, старае са да изсуши дрехите ни и клати глава при гледката на снега, който вали все по-силно и трупа малки купчинки по клоните навън.

Часовете се нижат. Навън е съвсем тъмно, защото в този сезон с всеки следващ ден вечерта настъпва все по-рано. Огънят разпръсква топлина, чашите и чаят са вдигнати и ние седим на килимчето пред камината, вперили очи в играта на пламъците. Вече са се обадили на госпожа Франс да ни прибере, защото госпожа Дион не иска да ни пуска навън в този студ. Докато дойдат да ни вземат и се приберем у дома, ще стане време за вечеря.

Джордан седи между нас двете и ръцете му лежат на вирнатото коляно на всяка от нас. Има вид на спокоен, макар никой да не може да каже дали продължава да се тревожи за майка си, която не се е показала, откакто се върнахме от игрището за голф.

Чувствам се невероятно защитена тук, край огъня, чиито пламъци танцуват пред изморените ми очи. Природата разигра днес страхотно представление. Виждах някакво предзнаменование в това. Три сезона се срещнаха само в няколко часа, сблъскаха се и се смесиха и величието на тази борба ни помогна да забравим битките, които бяхме твърде млади, за да спечелим. Единството на нашето трио се доказа от небето. Ако се държим един за друг, нищо никога не може да ни застраши.

След смъртта на Ник и раздялата ми с Джордан често лежах с отворени очи, унесена в спомени за онзи ден, когато дъждът се превърна в сняг при Плодоносния полумесец. Сега вече бях сама. Загубила бях всичко, което някога съм обичала. Споменът бе като отворена рана, защото бе знак, че каквито и нещастия да ни сполетят, колкото и да са болезнени белезите на живота, нищо не може да се сравни с вярата ни един в друг и в света, който бе наш спътник тогава.

Твърде изтощена, за да плача повече, лежах без сили — детското ми аз, будно и беззащитно във възрастното ми тяло, изпълнено с очакване да дойде госпожа Франс и да ни прибере у дома. Краката ми още усещаха през взетите на заем панталони топлината на угасващия огън, чувах как снегът тупка по стъклата на прозорците като мънички магии, призоваващи за обич и сигурност.