Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (4)

Трета глава

Много години изминаха от онзи вълшебен момент на обраслото с трева игрище за голф, мястото, доказващо дързостта и арогантността на главата на семейство Брейди, а по-късно и отмъстителната небрежност към игрището на изоставената му съпруга, и най-сетне мястото, където в обляна в лунна светлина нощ, три хлапета събраха душите си в една мечта.

Дори не всички от споменатите току-що личности са живи. Датата на уговорената среща отдавна е отминала, в историята са и последствията от нея.

Докато мисля за всичко това, птича песен, детски гласове и лай на куче изпълват слуха ми. Все познати звуци, вдъхващи сигурност и напомнящи ми за годините, прекарани с Лили, макар отдавна да живея в свят, далеч от този на нашето общо минало. Стаята ми, украсена и подредена преди няколко години, ми е вече позната и близка, възприела патината на навика, превърнала се в приятно убежище за жена на средна възраст, каквато съм.

На една стая разстояние от мен има човек, който знае, че съм тук, някой, който очаква стъпките ми, гласа ми. Не съм съвсем сама. И няма да бъда.

Животът ми „започна да се урежда“, както обичаме да казваме. Развих се, промених се. Не съм същият човек, който бях в прегръдките на приятелите си, мечтаещи за бъдещето на обляното в лунна светлина, обрасло с трева, игрище за голф. Естествено животът ни се разви по независещ от желанията ни начин.

Кой си спомня срещи, уговорени на тринадесет — годишна възраст? И кой възрастен може да си спомни какво е представлявал на тези години? Времето върви напред, никога — назад. Нещата, които чувстваме така дълбоко в онази „преходна“ възраст, винаги са толкова объркани и може би тъкмо за това с такава лекота ги забравяме и надживяваме. Ако не ги забравяхме, никога нямаше да можем да пораснем. Това е известно. Не съм в състояние да го оспоря.

И въпреки всичко някакъв вътрешен глас ми подсказва, че има нещо нередно в живота, който живеем. Оставяме най-доброто от нас да се изплъзне между пръстите ни и не се спираме дори да се простим с него. Когато възрастните хора загубят контакта си с настоящето и запазят единствено спомените си от ранните си години, казваме, че са оглупели. Може и така да е, но според мен оглупелите сме ние. Така сме заети с мисълта за утрешния ден и за всички неща, водещи направо към бъдещето, че никога не си правим труда да се взрем в безбрежния океан от време, сред чиито спокойни течения се борим да открием себе си. Не се обръщаме и да погледнем малките вълни, надигнали се от нашата борба, и неочакваното въздействие, което имат върху бъдещето.

Имаме сетива само за най-непосредствените моменти от живота. А забравяме онези, важните.

Когато бяхме малки с Лили, една нощ тя падна от покрива на къщата на моята леля. Тайно се бяхме качили горе с надеждата да успеем да видим какво правят момичето на съседите, семейство Кармайкъл, и нейният приятел. Имаха навик да се натискат в стая на горния етаж в тяхната къща. Лили го беше открила и успя да ме убеди да се присъединя към нейната „експедиция“. По-рано развила се от мен, тя изпитваше огромно любопитство към това, което правеха другите по-големи момичета.

Изчакахме леля ми да заспи и се покатерихме на покрива през малко прозорче в неизползвана стая на таванския етаж. Покривът бе по-стръмен от очакванията ми и поисках да се върна.

— Не ставай смешна! — изсъска Лили в ухото ми. — Продължаваме!

Както си бяхме боси, започнахме да лазим по керемидите. Мисля, че все пак видяхме нещо от пламенната целувка, в която се бяха съединили лицата на момчето и момичето. Погледнах Лили, свила се на керемидите, и забелязах, че коляното й е ожулено. Кръвта проблясваше, осветена от луната, ала тя изглежда не я беше забелязала.

Трябва да съм се замислила за нещо, защото изведнъж усетих по лицето си хладния нощен въздух и погледнах към луната. В този миг долових необикновен шум. Когато се обърнах, видях как Лили се плъзга надолу по покрива. Бе загубила равновесие. С ужас установих, че след секунда тя изчезна от погледа ми.

Пролазих до водосточната тръба с парещи от болка ръце и я видях да виси надолу с пълни с ужас очи. Не я бях виждала толкова изплашена.

— Издърпай ме — промълви тя. — Дръпни ме, Кейт!

Хванах я за китките, но преди да успея да се закрепя здраво, за да започна да дърпам, изгнилата ламарина на водосточната тръба се отпра с остър звук и Лили се строполи на тревата край къщата. Ако беше тупнала на плочите, положително щеше да си счупи и двата крака, а дори можеше и да се пребие; отърва се само със счупване на глезена и походката й никога не се възстанови. Много рядко говорехме за този случай.

Когато не мога да спя добре нощем, се събуждам внезапно и изплашеното лице на Лили се явява пред мен, отдалечавайки се малко по малко, привлечено от земното притегляне и детинската ни глупост към неумолимата, непрощаваща земя. Спомням си, когато си позволих да отбележа, че според мен нещо в походката й се е променило, тя бързо ме сряза:

— Винаги съм си ходела така.

Никога повече не посмях да повдигна този въпрос.

Единствено в света на сънищата, където се появяват забранените неща, образът на падащата Лили се явява пред мен. На сутринта всичко е забравено. Въпреки всичко безразсъдството на Лили и последвалият го категоричен отказ да го признае и да се примири с каквото и да било в живота, дори и със счупената кост, са напълно реални в моя живот, толкова реални, колкото и лицето, което всяка сутрин виждам в огледалото.

Вероятно избягвам да мисля за тези неща, защото отразяват друга част от мен, с която не се гордея твърде. Смелостта на Лили ми напомня за моята боязливост и предпазливост — благодарение на тях се разминавам с неща, които са на една ръка разстояние от мен и наместо да се хвърля и да ги сграбча, аз ги оставям да отминат. Мисля, че това се дължи и на факта, че винаги съм била сирак. Такива хора никога не очакват светът да е благосклонен към тях; вечно взимат предпазни мерки срещу някаква катастрофа, която вероятно ги дебне.

Дълго време не се замислях върху подобни проблеми. Твърде много бях заета с интересите и плановете си. Движех се напред в живота, целенасочена, не желаеща да поглеждам назад. Определено може да се каже, че печелех, като не се обръщах назад и отказвах да чуя гласовете на миналото си. В същото време сигурно е, и че губех нещо от себе си, нещо, което зовеше, ала съзнанието ми оставаше затворено и не желаеше да чуе. Виждах лицето си в огледалото, но не и реалността зад него. Както мъдро бе отбелязала госпожа Франс, когато бяхме деца, твърде заета да слагам грим на лицето си, пропусках да забележа истинската личност зад него.

Ала една тапа, подхвърляна по морската повърхност, само на пръв поглед е свободна и независима. Рано или късно шепнещите дълбини, които я поддържат на повърхността, ще дадат знак за съществуванието си. Не мога да го отлагам вечно.