Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный патруль, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 95 гласа)

Информация

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне

Действие 2

— Чакай, каква практика? Мислех, че ни пуснат да се приберем в къщи…

Чез изглеждаше малко стреснат… сякаш към него пристъпваше доста едър каменен трол.

— Мечтай си — изсумтя Алиса. — Това е положението, свиквай. Ти си безплатна работна сила — до завършването на Академията ще правиш само това, което ти наредят.

Всъщност, аз прекарах по този начин по-голямата част от живота си — преди да вляза в Академията винаги съм вършил точно това, което ми е казвала леля ми.

— Не искам да бъда работна сила — неочаквано ядосано казах аз.

— Аха, още повече безплатна — Чез дрезгаво се засмя.

Не, този дрезгав смях изобщо не ми харесваше. Звучеше някак си твърде зловещо…

— И каква е тази практика? — напомних аз.

— Изпращат ни всички заедно в Пограничните райони — съобщи ни вампирката.

Ние с Чез се ухилихме.

— Това е смешно — казах през смях. — Наистина ли?

— Наистина.

— Но какво ще правим там? — бях изненадан. — Но това са… Погранични райони! Нито един нормален жител на столицата няма да иска да отиде там…

— Да отиде? — Алиса леко се усмихна. — Не просто ще отиде, но и ще живее там в продължение на два месеца.

— Това е нереално! — въздъхна Чез. — В Лита ме чака красиво момиче и аз не искам да живея в някакво село!

— На мен ли го казваш? — Алиса седна на един стол. — А представяш ли си какво ми е на мен? В Пограничните райони е пълно с нисши вампири… и Висши минават от време на време. И едните, и другите не обичат Дневния Клан…

— Да, нанагорно ще ти дойде — съгласи се Чез. — Но защо ни пращат там?

— Отдавна щях да ви кажа, ако постоянно не ме прекъсвахте. Слушайте. Преди няколко дни излезе указ, подписан от Главния Съветник, временно изпълняващ задълженията на император, че се създава нова временна структура, която ще се състои от Майстори. Представители на тази структура трябва да има във всеки град, и колкото е по-голям града — толкова повече представители ще има.

— Как си запаметила всичко — каза Чез. — Е, и какво трябва да прави тази структура?

— Да помагат на стражите, да следят за спазването на реда, да предотвратяват бунтове, да следят активността на вампирите… накратко, ще ни карат да запълваме всички дупки.

Това е, да. Никой не обича градската стража… Как ли тогава ще се отнасят с нас?

— Чакай малко, нали тази структура трябва да се състои от Майстори, сама го каза. За какво сме им ние?

— Аха — Чез скочи от леглото — значи старите грохнали Майстори ще хукнат като граничен патрул по улиците на селата. Разбира се. Както и да е, нека да отидем на вечеря, а? Много искам да ям. Между другото, Зак, виж, кактусите наистина разцъфтяха.

Ние с Алиса погледахме към масата. Наистина кактусите, достигнали до височина на средно цвете, бяха разцъфнали с жълти цветове.

— Забавно е — призна Алиса.

— Значи повече не си ми сърдита? — попитах с надежда.

Вампирката ме погледна, след това кактуса, а после отново мен.

— На сладур като тебе е много трудно дълго да се сърдя.

Като цяло, до вечерята вече нямаше напрежение в отношенията между нас… почти. Освен факта, че тя втора седмица не просто избягваше моята скромна компания, а бягаше от мен като от чума.

Братя Викерс просто излъчваха щастие. Както се оказа, ние почти със сигурност ще бъдем изпратени в родния им град — Крайдол. Майсторите съвсем логично бяха преценили, че коренните жители на града много по-бързо и по-ефективно ще могат да решават възникналите проблеми, а и неприязънта на населението би била по-малка — все пак не са непознати, а свои… Така че момчетата бързо забравиха позорната загуба и вече мечтаеха за скорошна среща с роднините.

— Тогава защо не ни оставят в Лита? — обидено полюбопитства Чез. — Ние със Зак сме от най-коренните жители.

Аз кимнах колебливо.

— Не, такъв сладък залък като столицата Майсторите със сигурност са запазили за себе си — иронично каза Невил. — Така че ще се наложи на вас, столичните контета, да се заврете в нашето затънтено село.

— При вас наистина ли миришете на тор, както разправят? — попитах предпазливо.

— Не чак толкова — Невил сви рамене, едва потискайки една ехидна усмивка. — След ден-два ще свикнеш, а след седмица няма и да забелязваш.

— Аз не съм съгласен с това — възмути се Чез. — Аз не искам да свиквам с миризмата на оборски тор! Искам вкъщи, в края на краищата!

За себе си не можех да определя какво искам. От една страна, разбира се, искам да се прибера вкъщи… но от друга страна, не си представям много добре срещата с леля Елиза. Това е, защото тя по някакъв начин беше успяла да ме постави под хипноза и така беше намалила магическите ми способности до смешни нива. О, колко издевателства изтърпях в училище, когато не можех да използвам и най-прости битови предмети и колко труд ми струваха трите месеца на обучение в Академията. С удоволствие бих казал на леля си всичко, което мисля за нея, ако… не се страхувах от нея. И нищо не можех да сторя с този страх, той беше в мен от най-ранно детство и просто не можех да се отърся от него. Така че по-добре, предполагам, да не се срещам с нея.

— Не можеш да избягаш от него — заяви Невил. — Така че стига си мрънкал, ами вземи се разходи, разузнай кое какво.

— Мрънкалник значи. Те ме обиждат, а аз ще им разузнавам — мърмореше Чез, но беше очевидно, че е доволен. Моят приятел винаги се е гордял със способността си да развързва езика на хората… трябва да призная, че той майсторски измъкваше цялата необходима информация, и то много незабележимо.

Чез веднага скочи от мястото си и хукна нанякъде.

Проследих го как изчезна в тълпата и се обърнах към вампирката.

— Алиса…

— Аз също имам работа — каза тя бързо. — И багажа трябва да си събера до утре.

С тези думи тя стана от стола и… изчезна в тълпата дори по-бързо от Чез.

— Само ми се струва или наистина всичко се върна в изходна позиция? — подметна Невил, кимайки към мястото, където преди няколко секунди седеше Алиса.

— Надявам се, че не — въздъхнах горчиво.

— Любовта е глупаво нещо — за пръв път тази вечер чухме гласа на Наив.

Този човек постоянно ме изумява. Ту се държи като дете, ту казва наистина умни неща… И как се хвърли да спасява брат си от каменния трол по време на атаката срещу Академията? Тогава видях в обикновено наивните очи на Наив такава безнадеждност, и разбиране… разбирането, че просто не може да постъпи по друг начин. Да, провървя ми с моите приятели, наистина ми провървя.

Невил ме мушна с лакът в ребрата.

— Виж кой идва към нас.

Бързо се обърнах.

— Кого виждам — на висок глас каза Ейнджъл.

По-добре да не бях се обръщал. Колко противна беше самодоволната му усмивка… с кеф да я изтриеш от лицето на този изрод с една Огнена топка. Между другото, и с враговете ми ми провървя — да мразиш такива самовлюбени типове си беше удоволствие.

— Добър вечер — неохотно поздравих приближаващата се двойка. Между другото, доста е странно, че Ланс и Ейнджъл идват при нас без останалата част на отбора си или минимум без третия си приятел.

— Да, за нас тази вечер наистина е добра — съгласи се русолявия Ланс. — А за вас?

Точно на този блондин Чез отмъкна момичето, която, между другото, се казва Митиса и е сестра на Ейнджъл.

— И за нас… беше. Докато не се появихте вие — отвърна заради мен Невил. — Какво искате?

— Ей, какво ви става? — Ейнджъл замаха с ръце като вятърна мелница. — Просто искахме да попитаме за здравето на нашия стар приятел. Как е гърба, боли ли?

— Не боли.

Струваше ми се, че скърцането на зъбите ми се чуваше чак от седящите на съседната маса. Надявам се, че не им развалих апетита.

— Чудесно — Ейнджъл се усмихна. — И приятелката ти не пострада много, нали? Все пак ударът попадна в най-важния орган, както си мислят повечето от вас.

— Не — казах кротко, опитвайки се да се успокоя и да дишам бавно…

Вдишване, издишване…

Така… още съвсем малко, и тук ще се извърш акт на осакатяване.

Вдишване, издишване…

— Чудесно — продължаваше тормоза „водния“. — Между другото, чухте ли за новата заповед на Главния Съветник за създаването на Патрулите?

— Чухме — измърморих аз, тайно радвайки се на смяната на темата.

— Чудя се къде ли ще изпратят вашата петорка? Ние, например, оставаме в Лита. Все пак, най-добрите първокурсници не трябва да се мотаят из Пограничните села…

Невил също така каза, че в Лита Патрулите ще се състоят само от Майстори… Въпреки че при семейните връзки на Ейнджъл и Митиса нищо не е невъзможно. В действителност, бащата на Ейнджъл е същият този главен съветник, който подписа указа за Патрулите… Какво се заблуждавах? Щом тези момчета спечелиха турнира, значи те наистина са най-добрите ученици, и от този факт, уви, не можех да избягам.

— Поздравления — Невил се усмихна сковано. — А сега можем ли да продължим с вечерята си? В момента е нашата смяна.

— Всъщност смяната ви вече приключи — доволно каза Ланс. — Така че освобождавайте масата, искаме да вечеряме на нея.

— Както ви харесва — свих рамене и прошепнах на Наив. — Вземи тези ябълки. Не се дръж така, сякаш ще ти ги откраднат.

Наив с готовност омете от масата всичко, до което достигнаха ръцете му, и побърза да напусне столовата. Ние с Невил последвахме неговия пример.

— Довиждане — подхвърли зад нас Ейнджъл. — Надявам се, че бързо ще свикнете с миризмата на оборски тор в Пограничните райони…

— Гадина — изруга Невил веднага след като излязохме. — Преди не можех да разбера защо с Чез толкова недолюбвате тези момчета, но с всяка нова среща все повече се убеждавам, че сте прави.

Наив изсумтя одобрително и захапа ябълката.

— Един ден ще си разчистим сметките с тях — уверих Невил, — само да ни позволят да провеждаме свободни боеве…

— Това няма да е скоро — изведнъж се присъедини към нашия разговор Наив. — Чух големите ученици да казват, че учебни двубои се разрешават чак на третата година от обучението. А за да ти позволят свободен бой трябва да учиш най-малко петнадесет години…

— Между другото и аз чух нещо такова — замислено заяви Невил. — Според правилата на Академията двубои са позволени едва от третата година. Но пък ние започнахме двубоите още на втория месец от обучението.

— Системата за обучение се променя — предположих аз. — След като започнахме двубоите три години по-рано, тогава може би ще мога да предизвикам този дребосък на дуел още след година.

Притворих очи замечтано.

— Какво след година! — чухме зад гърбовете си хрипливия глас на Чез и след миг тежката му ръка кацна на рамото ми. Едва се сдържах да не извикам — ударът по рамото предизвика остра болка в гърба ми.

— Водният факултет ще намалее с един ученик — ядосано казах аз. — Жалко, че пропусна един много съдържателен разговор с нашите противници.

— И какво толкова научихте от този разговор? — попита Чез скептично.

— Преди всичко научихме, че тези момчета са пълни малоумници — отговори вместо мен Невил.

— Това си го знам без никакви разговори — отвърна Чез. — Това на тях на челото им е написано с големи букви.

— Букви? — изненада се Наив и прекъсна за миг унищожаването на ябълките.

— Ти дъвчи, дъвчи — нежно каза Чез — не се разсейвай.

— И също разбрахме, че цялата им компания ще бъде на практика в Лита — реших да попаря червенокосия си приятел.

— Знам, — тъжно въздъхна Чез, — всички за това говорят. Сега те са най-добрите ученици — всички привилегии са за тях.

Вървяхме в мълчание за известно време.

— Какво още научи? — попита Невил накрая.

— Ами… нищо важно. Новото формирование се нарича Патрул. Честно казано, това име не ми харесва, защото предполага постоянни разходки из се… — Чез хвърли поглед на братята Викерс и се поправи — в Пограничния град. За всеки отряд ще осигурят сграда и определен участък от града, за да патрулират и да възстановяват реда. Ще ни надзирава Майстор.

— Тоест, ще помагаме на обикновената стража? — уточних аз.

— Ще помагаме на стражата и ще изслушваме оплакванията на хората от поверения ни район. Като цяло, това не е практика, а някаква каторга. И най-лошото е, че няма измъкване от това.

— Някак си ми е трудно да си представя всичко това — казах бавно — неопределено е някак, неясно…

Чез рязко спря пред платформата с телепортите.

— Точно така. И затова сега ще отидем да съберем нещата си, а ти отиваш при чичо си. Може би той ще ти каже нещо по-конкретно.

— Може би — съгласих се аз. — Само че човек трудно го намира него. Но ще се опитам…

— Опитай — каза Чез и прекрачи в телепорта.

Братя Викерс ми пожелаха късмет и също изчезнаха в ярка светлина.

Всички ме изоставиха. Алиса не беше на себе си след… мда, след. Вампирите изчезнаха от Академията и никой не знаеше къде точно са отишли. Дори Догрон — каменния трол, и той напуска академията преди седмица. Нещо ми подсказваше, че и чичо си няма да намеря днес… Може да се опитам да намеря Кейтен — откакто го възстановиха като Майстор, той съвсем престана да излиза от лабораторията си. Предполагам, че през цялото време освен с „автомага“ с никой друг не е общувал.

Когато останах сам, страхът ми от телепортите толкова се усили, че плюх на умората и закрачих двадесет етажа нагоре по стълбите. Нищо няма да загубя — и без това се движим твърде малко и бързо губим спортна форма.

На етажа на Майсторите, за разлика от всички други етажи, беше претъпкано. Дори прекалено. Мяркаха се червените ливреи на Майсторите, от време на време покрай мен притичваха най-добрите ученици на Академията, със сини ливреи, натоварени с някакви задачи. Това беше традиция — прикрепяха най-добрите ученици след четвъртата година към някой от учителите и те тичаха като луди от негово име. От една страна, това не е особено приятно, но от друга — се смята за много почтено и носи много плюсове, за които аз, за съжаление, засега не знам нищо.

Огледах се наоколо и, не виждайки ни едно познато лице, се запътих към кабинета на чичо си.

— Къде отивате? — попита ме един от тичащите ученици със синя ливрея, веднага щом вдигнах ръка да почукам на вратата.

— При Майстор Ромиус — отговорих изненадано. — Какво има?

— Той викал ли ви е? — подозрително попита човека.

— Да — отговорих раздразнено. — Какъв е проблемът?

— Изчакайте тук — разпореди се започващият да ме дразни младеж и се стрелна през вратата.

Преди да успея да изброя наум и половината от известните ми ругатни, на вратата се появи изненаданото лице на ученика.

— Влезте.

Стори ми се, че той сам не повярва какво изрече току-що. Наистина, някаквъв си първокурсник да дойде на посещение при Върховен Майстор…

— А, Зак, влизай — посрещна ме чичо зад огромна купчина документи на бюрото си.

С голямо удивление видях как всички документи от масата излетяха във въздуха и се подредиха по рафтовете. Пред мен се появи чичо Ромиус и не изглеждаше никак добре — разрошена рижа брада, зачервени очи и хлътнали бузи, всичко това показваше, че е претоварен с работа.

— Ако си зает, мога да дойда по-късно? — предложих аз.

Честно казано, да говоря на „ти“ ми костваше много усилия. Но чичо ми ми каза твърдо, че роднините трябва винаги да се говорят при равни условия, и аз се предадох. Впрочем, за да бъде напълно честен със себе си, бях поласкан, че говоря без официалности с Върховен Майстор.

— Не, не, влизай — чичо ми кимна и се обърна към младежа. — А ти отиди се разходи.

Младежът ме погледна с още по-озадачен поглед и безропотно излезе от стаята.

— Виждам, че тук е голяма суматоха — отбелязах аз. — Всички тичат нагоре-надолу, търсят нещо, разминават се, изпълняват задачи.

— Да, при нас сега е направо природно бедствие. Подготовяме документите за Патрулите: режийни за сгради, мебели, всички видове бележки и документи за доказване на нашите пълномощия. И ще ни трябва чудо, за да успеем за утре.

Звучеше забавно да го чуя — Майстор да се надява на чудо.

— Да, за тези Патрули исках да поговорим — дойдох на себе си. — Ние с Чез пропуснахме събранието на нашия курс и затова нищо не разбираме.

— Мислиш, че на срещата всичко е било ясно обяснено? Самите ние нищо не знаем. Заповедта всички сме я чели, но как ще изглеждат нещата в действителност и по-важното — защо изобщо е нужно това… пълна мистерия и за нас.

Щом това е загадка дори за Майсторите, какво ще правим ние там? Така че може би не трябва да се замесваме в това. Нека някой друг да бъде изпратен…

— А ние какво можем да направим? — попитах колебливо. — Ще пристигнем в града и какво ще правим? И, между другото, къде ще ни изпратят? Предполагам кой ще е града, но все пак… Ако може някой подробно да ми обясни какво точно ще правим.

— Вие ще бъдете изпратени в Крайдол, което е съвсем логично, защото е родния град на братята Викерс. А какво ще правите там… на първо време ще изпълнявате заповедите на началника на стражата, а след това ще видим… По-точно ще реши вашият пряк ръководител.

— Кой ще бъде наш ръководител? — поинтересувах се аз.

— Разбира се, Кейтен. Въпреки че сега не можеш да го откъснеш от любимия му автомаг, ще му се наложи да поживее няколко месеца в Пограничните райони. Между другото…

Ромиус почука по масата и в кабинета влетя вече познатият ми младеж.

— Извикай тук Майстор Кейтен.

Отличникът кимна и изскочи като ужилен от стаята.

Да, не им е лесно, трябва да се отчете, на тези момчета, прикрепени към Майстори. Интересно, те по цял ден ли тичат така или им остава и малко време да учат?

— Смятам, че всички детайли е по-добре да обсъдиш с него — Ромиус се прозя и разтърка сънените си очи. — А сега ми разкажи какво се случи по време на турнира.

Не можах да сдържа една тъжна въздишка.

Ето на, всеки срещнат ще ми напомня за този турнир. Дракон да ме вземе, нали Невил предсказа нещо подобно! Добре, че всички са прекалено заети с подготовката за практиката и никой не се интересува от позорната загуба на Огнения факултет.

— Е, какво се случи… Всичко провалих! Ние почти бяхме спечелили, когато се опитах да сплета заклинание за Универсална стена, но пак нещо не се получи както трябва и създадох Въздушна вълна…

— От която пострадаха Чез и Алиса — завърши вместо мен Ромиус. — Всичко е ясно. Тук вината не е твоя, просто още не си се научил да използваш пълната си сила. Въпреки че аз те предупреждавах, че все още не си готов да сплиташ сложни потоци енергия, ти така или иначе не ме послуша. От друга страна, разбирам — наистина искахте да спечелите битката.

— Обидно е — казах тъжно. — Малко сила — лошо, много сила — пак лошо…

— Както се оказа, и двете са добри — не се съгласи Ромиус. — Твоят случай ни показа, че нашият подбор не е съвършен. На първо място, ние винаги избирахме ученици с максимална сила, а с твоя случай изяснихме, че и една малка сила може да прави невероятни неща и да сплита фини нишки енергия с невероятна сложност. Нали преди ти успяваше да създадеш заклинания според твоето ниво на знания и сила.

— А сега не мога.

— Не, и сега можеш. Просто трябва да усъвършенстваш уменията си.

— На практиката? — засмях се аз.

— И на практиката също — спокойно отвърна чичо ми. — Вярно, че да се изнасят учебници от Академията е забранено…

Прекрасно. А аз се надявах в спокойна обстановка да прочета пети том от учебника по енергетика.

Вратата се отвори и на прага се появи Кейтен. Румен, усмихнат и, по мое мнение, дори леко напълнял. И все пак, след нападението над Академията му върнаха званието Майстор и му позволиха да се занимава с усъвършенстването на любимото си отроче — автомага.

— Добър вечер — бодро каза той и с едно движение се пльосна на фотьойла. — Ето сега се уверих, че сте роднини. И двамата сте чорлави, съсухрени, бледи, със зачервени очи, светещи с някакъв нездравословен блясък…

Някъде бях чул всичко това. Дали моята бледност толкова се набива на очи? Как ще ме различат от вампир в Пограничните райони…

— Нещо си твърде бодър и свеж — намръщи се Ромиус. — Заседя се в лабораторията.

— И какво от това? — изненада се Кейтен. — Вече се очертава сериозен успех…

— Единственото нещо, което ти се очертава — това е разходка в Пограничните райони — зарадва го чичо. — Вероятно си чул за новата заповед на Главния съветник.

— Чух — каза Кейтен. — Глупава идея, да ви кажа аз. Сякаш съветник Митис по някаква причина иска да отслаби Академията…

— За това ще говорим по-късно — бързо каза Ромиус и многозначително погледна към мен.

Възмутително, още повече, че беше Майстор. Не исках така явно да ме пренебрегва или нещо подобно…

— Слушай, Ромиус, сега просто не мога да оставя лабораторията! — извика Кейтен. — Имам толкова много неща за вършене…

— Не спори с мен — непреклонно каза чичо. — До утре сутринта подготви всички документи за Зак и неговата група…

— Ами, документите ще ги подготвя — зарадва се Кейтен. — Ще стане бързо.

— … И после ще отидеш с тях в Крейдол, и ще наблюдаваш практиката им в продължение на два месеца.

— Какво? — Кейтен пребледня. — Но аз наистина не мога точно сега да спра изследванията!

— Всичко можеш — каза Ромиус — Сега вземи Зак като асистент и марш до стаята на Майстор Ревел. Той лично отговаря за проекта Патрул.

— Това е добре — Кейтен най-накрая се обърна към мен. — Е, какво стана на турнира? Спечелихте ли?

Вгледах се в него, не разбирайки, той присмива ли се или говори сериозно.

— За него това сега е болна тема — усмихна се Ромиус — но мисля, че по пътя ще ти разкаже всичко. А сега махайте се от стаята ми, имам си и друга работа.

И ние послушно излязохме.

— Да отиваме при Майстор Ревел — без много оптимизъм заяви Кейтен. — Та какво стана на турнира?

Докато вървяхме към кабинета на Майстор Ревел, накратко разказах на нашия надзорник за загубата. Доколкото знам, Майстор Ревел отговаряше за сигурността на Академията и всички се страхуваха от него. Не знам защо бяха така уплашени от него, с мен той никога не се е държал лошо, дори напротив, ужасно мил човек. И забележката на Кейтен, че е добре, че за проекта отговаря точно този Майстор… Не знам, не знам. Ако се вгледаме в качеството на работата му като отговорник за сигурността на Академията в светлината на последните събития, доверие към него просто никакво.

— Между другото, бъди внимателен в изявленията си пред Майстор Ревел — предупреди ме Кейтен, когато стигнахме до най-обикновен кабинет с надпис „Майстор Ревел“.

Странно все пак, защо всички толкова се страхуват от него?

Кейтен едва чуто почука на вратата.

— Може ли?

— Влизайте — се чу гласът на Майстора зад вратата. — От половин час ви чакам.

Ама че лъжец. Преди половин час бях в трапезарията, а Кейтен в своята лаборатория, и ако не беше ми скимнало да отида при чичо си, нямаше да бъда пред тази врата.

Влязохме в кабинета.

На пръв поглед нямаше разлика с кабинета на Ромиус — същата дървена маса, няколко много меки черни кресла и много лавици със старателно подредени документи. На масата седеше плешив мъж в сива ливрея на Върховен Майстор. На лицето му имаше едва доловима усмивка на човек, който знае нещо, което никой друг не знае.

— Е, готови ли сте да поработите за благото на държавата? — вместо поздрав попита Майстор Ревел.

— Разбира се — изненадващо сговорчиво каза Кейтен. — Ще направим всичко, което се иска от нас.

Пльосвайки се в едно кресло, както и в кабинета на чичо, Кейтен замря и както ми се стори, се стараеше да не прави излишни движения.

— Браво — Майстор Ревел едва забележимо кимна. — Кейтен, ето ти всички необходими документи, запознай се с тях до сутринта.

От един от рафтовете плавно излетя скучна сива папка.

— А някакви материали за хората, с които ще трябва да работим? — попита Кейтен.

— Разбира се — съгласи се Майсторът и след първата папка във въздуха полетя и втора.

И двете папки внимателно кацнаха на масата пред Кейтен.

— А…

— В първата папка.

— А…

— Ще се оправиш.

— Разбрах.

Затова пък аз не разбрах. А кога ще ни проведат инструктаж?

— Мисля, че получихте задачата, така че може да си ходите.

— А аз? — попитах удивено. — За мен каква е задачата?

— Да се наспиш — кратко отговори Майстор Ревел. — И да се постараеш повече да не допускаш подобни грешки като на турнира.

Отново!

Напуснах кабинета с пламнали уши. Аз можех и да не забележа, но Кейтен забеляза и не пропусна да ми го съобщи.

— Всички ли ще ми напомнят за това? — попитах жално.

— Разбира се — увери ме наставникът. — Да знаеш как беснеех, когато ми напомняха за понижението от Майстор в редовен ученик. А ми напомняха толкова често, и никой не го мързеше.

— Желанието им да подиграват ближния е по-силно от мързела — обобщих аз. — Какво толкова. Ще свиквам.

— Хайде, отивай да спиш. А аз ще отида да се поровя в документите… О, и все още трябва да мисля какво ще стане с автомага. Той без мен ще затъпее от скука.

— Изключи го? — предложих аз.

— Не може, ще се обиди — разтърси глава Кейтен.

Виж ти, значи той се държи като истински човек.

— Тогава го вземи със себе си.

— Ти видя колко пространство заема автомага. Толкова е голям, не може просто ей така да го сложиш в джоба си, но… ще си помисля за това, като цяло идеята не е лоша.

Кейтен тръгна към лабораторията си, а аз трябваше да си събера багажа за предстоящото събитие.

Връщайки се в стаята си и тъжно гледайки половинметровите кактуси, започнах да събрам багажа. Сложих в старата чанта музикалката и музите със записи на любимите си песни и изведнъж осъзнах, че през цялото време на обучение в Академията нито веднъж не съм слушал музика! Нямах нито време, нито желание, а преди наистина вярвах, че не мога да живея без музика нито ден. Е, в известен смисъл магията приличаше на музика — сплитането на потоци напомняше създаването на мелодии… Магията замени музиката и сега нямах никакво желание да включа музикалката.

Хвърлих в чантата две резервни ливреи… и осъзнах, че нямам какво повече да взема. Учебници от Академията, както се оказа, не се изнасят, а освен тях в стаята ми нямаше нищо друго.

Между другото, защо тогава Алиса толкова бързо хукна от трапезарията? Не мисля, че тя имаше много повече неща от мен. Излиза, че тя отново ме избягва? Стоп! Кого заблуждавам. Та тя ме избягва цяла седмица! Но тази вечер… дали не съм направил нещо грешно?

С тази депресираща мисъл заспах.