Алекс Кош
Огненият патрул (26)

Действие 4

Стил. Приятно момче. Ние с него заедно постъпихме в Академията на занаятите и учихме в една група. Там, където се появеше голата му глава, винаги се чуваше смях. Освен това Стил беше най-силният ученик в Огнения факултет и дори участва в двубоите. До последния момент го считах за наистина приятно момче. Но после стана ясно, че той е шпионин на Шатерския халифат и такъв човек като Стил изобщо не съществува. Просто психоматрица, която е използвал шпионинът, за да проникне в Академията. Естествено, за това е била измислена обаятелна личност, непредизвикваща ни най-малко подозрение. Само по щастлива случайност успях да го разкрия. Той беше заловен и ние не знаехме нищо за по-нанатъшната му съдба. До този момент.

— Сигурна ли си? — Невил скочи на леглото.

— Това е невъзможно! — възкликна Чез. — След всичко, което се случи, просто не биха го пуснали жив от Академията.

Благоразумно реших да запазя мълчание, търпеливо чакайки по-нататъшни обяснения.

— Отначало аз също не повярвах на очите си — съгласи се Алиса. — И точно затова, натъквайки се на него още вчера, аз не ви казах. Днес специално се върнах в селото и дори се опитах да поговоря с него. Мога да кажа със сигурност — това наистина е Стил… но само отчасти.

— Отчасти? — попитах аз.

— Главата е на Стил, а тялото — на куче? — предположи Чез.

Алиса го погледна укорително.

— Намери време да се шегуваш.

Моят приятел послушно млъкна.

— Външно наистина е Стил — продължи вампирката — но отвътре… е просто едно хлапе. Или на езика Чез — недоразвит. Той наскоро се появил в селото. Дошъл незнайно откъде целият мръсен и изтощен. Семейството на ковача съжалили глупака и го подслонили, и сега той живее с тях, носи вода, грижи се за градината, като цяло, върши прости работи.

Това просто не ми го побираше главата. Нима Майсторите са прочистили мозъка му и просто са го изхвърлили на улицата?!

— И как говори с него? Той спомни ли си за теб? — нетърпеливо попита Невил.

— Какво да говоря? — избухна Алиса. — Та той две думи не може да каже! Просто тъпо изпълнява всичко, което му кажат. Ходи нагоре-надолу с отсъстващо изражение, а лигите му текат!

Така. Може би Алиса наистина беше права, просто са му изтрили цялата памет и са го превърнали в дете. Разбира се, това е по-добре, отколкото направо да го убият… но от всемогъщите Майстори такова нещо не очаквах. Все пак, това е нечовешко…

— Какъв ужас — за първи път се чу гласа на Наив, много точно изразяващ отношението на всички ни към ситуацията.

Замълчахме за малко, смилайки информацията и най-вече, чудейки се как да приемем всичко това. Стил беше добър човек, но това беше само една психоматрица, самият шпионин сигурно е бил голяма гадина.

— Какво мислите за това? — попита Алиса след известно време.

— Нямам думи, само емоции — каза Невил. — И далеч не са положителни.

— И аз — съгласих се. — Освен, че в паметта ми са още пресни спомените за веселяка, който сега се е превърнал в пълен идиот, имам и смътно подозрение… че нещо подобно може да се случи, или вече се е случило, и с други неугодни за Академията хора.

— Някак си не е патриотично — изкоментира изказването ми Чез.

— Но пък е по същество — отрязах го аз.

Настроението на всички ни се развали окончателно и безвъзвратно. Затова когато Мелисия влезе в стаята и ни покани на масата, ние почти не реагирахме.

— Какво сте увесили носове? — изненада се друидката.

— По-добре не питай — вяло отговори Невил. — Впрочем по-късно, като дойдем на себе си, към теб ще имам няколко въпроса, свързани с лечението на хора.

Вместо обещаните разхладителни напитки ни чакаше горещо „као“. Доста скъпо удоволствие, между другото. Много ободрява и тонизира. В Лита сутрин го пият всички уважаващи себе си семейства, но в Пограничните райони да срещнеш такъв лукс си е малко неочаквано.

— Откъде такъв разкош? — изненада се Чез, наливайки си трета поредна чаша.

— За някои е разкош, а за други е най-обичайна напитка от листата на дървото, което расте точно под прозореца — засмя се друидката.

На Чез очите му светнаха.

— Хей, можеш да направиш собствен бизнес с продажба на „као“!

— Да — още повече се развесели Мелисия. — Между другото, във вашата градина също растат няколко дървета. Всичко, което ти трябва, е да се научиш правилно да вариш напитката.

— Няма да е трудно — уверено каза Чез. — Още тази вечер ще пробвам… ти само ми посочи дървото, за да не сваря нещо друго.

Прекарахме си чудесно шестимата. Шегувахме се, приказвахме, но без да засягаме нашите проблеми. Уви, след известно време проблемите сами напомниха за себе си.

— Стражите ей сега ще дойдат — изведнъж каза друидката. — Охранителят съобщи, че току-що са минали покрай него.

— Вероятно носят… материала за научни изследвания — предложих аз и едва тогава схванах смисъла на фразата.

Охранителят съобщи? Телепатично? Значи те действително могат да предават мисли от разстояние. Четох за това, но не смеех да питам самите друиди… А дали могат да четат чужди мисли? Непременно трябва да попитам Мелисия.

Друидката стана от масата.

— Ще отида да видя.

— Идвам с теб — бързо казах аз и обясних на приятелите си: — Ако с тях е Девлин, трябва да поговоря с него.

— Нямам никакво желание да гледам какво са донесли — намръщи се Чез. — Така че оставам тук да изпия още една-две чашки от тази прекрасна напитка…

Останалите се съгласиха с него.

Е, очевидно само на мен не ми действат мъртъвците. Незнайно защо… А останалите — слабаци!

В двора ни очакваше самият офицер Девлин.

— Моите уважения — поздрави той Мелисия. — Хората ми вече внесоха носилката под надзора на вашия охранител.

— Знам — кимна Мелисия. — А защо носилката е само една? Чух за две… носилки.

Девлин се смути.

— Ами… знаете ли, когато сложихме единият от труповете в колата… той изгоря.

Не ги ли предупредих, че мъртвите не трябва да се показват на слънце? Май не!

— Грешката е моя — признах вината си. — Забравих да ви предупредя…

— Няма проблем. След всичко, което се случи в онази стая… аз също бих забравил. — Девлин се намръщи. — Още дълго ще сънувам кошмари…

— Убиецът още не е убит — казах аз. — Така че напълно е възможно кошмарите тепърва да предстоят… при това наяве.

Девлин се ококори срещу мен.

— А… защо… още не е убит? Искаше да кажеш, че още не е задържан?

— Е, не — ние с Мелисия се спогледахме. — Този убиец не е толкова лесен за убиване, да не говорим да бъде задържан.

— Нищо не разбирам — призна Девлин.

Помислих малко и стигнах до извода, че на този полицай можем да разкрием цялата картинка.

— Влез, ще ти обясним всичко, и ти обещавам, че след нашите разкази ще сънуваш кошмари до края на живота си…

Почерпихме Девлин с „као“ и му разказахме цялата истина за паразитите, плъховете и Съществото. Отначало полицаят просто не можеше да повярва, но фактите говореха сами за себе си — Девлин със собствените си очи беше видял ходещите мъртъвци и пищящите паразити.

След като обсъдихме всичко случило се да този момент, пристъпихме към бъдещите си действия. И тогава Девлин даде една проста идея, за които никой от нас не беше се сетил вече няколко дни. Не, няколко пъти я споменавахме, но някак си между другото… Може би защото още от началото се бяхме настроили, че групата ни е сама в този град срещу всички. А нали освен нас в Крайдол имаше още един Патрул!

— Виждал ли си ги? — попита Чез. — От кой факултет са?

Девлин се намръщи.

— Съдейки по белия цвят на качулките — от Въздушния факултет, ако не греша?

— Точно така — потвърди Алиса. — Е, това са свестни момчета, с тях можем да се сработим. Те идваха ли при вас?

— Още първия ден. Говориха с шефа и пристъпиха към изпълнение на задълженията си.

Невил зяпна широко.

— И добре ли се справят?

— Нямам представа. Оттогава не съм ги виждал, колегите ми също…

Подозрително. Ние препускаме из целия град като луди, а „въздушните“ са решили да отмарят. Стоят си, предполагам, в отредената им къща, и се упражняват в Занаята, подготвяйки се за следващия турнир.

— Трябва да опитаме да се свържем с тях — предложи Алиса. — Заедно ще ни е много по-лесно.

Бях напълно съгласен с нея.

— Девлин, знаеш ли адреса им?

— Разбира се.

Накрая останахме при Мелисия за вечеря. Само Девлин бързо се поклони и си тръгна, казвайки, че той винаги вечеря у дома — било семейна традиция.

На вечеря се опитахме да направим план на следващите си действия, но така и не измислихме какви да са те. Единствената светлина в песимистичната картинка внесе Мелисия, обещавайки да измисли някакъв начин поне приблизително да локализира заразените с паразити същества.

* * *

На връщане вече беше тъмно. Бяхме четиримата. Успяхме да убедим Наив да остави брат си поне за една нощ. Всъщност заслугата беше на Чез, който каза на Викерс-младши, че брат му много иска да остане насаме с друидката. Много е вероятно той наистина да е искал, но Чез, както винаги, всичко преувеличаваше… много. Подозирах, че ако Наив разкаже на брат си и половината от това, което чу от Чез, рижият ми приятел сериозно ще пострада. Какво ти — Невил направо ще го убие!

Ние се наслаждавахме на вечерната прохлада и бавно крачехме по Пазарната улица. Колкото и да е странно, на мен взе да ми харесва да се разхождам именно в най-оживената част на града, по главната му улица. Имаше нещо особено в цялото това блъскане, викане, суетене. Във всичко около нас се усещаше истинския живот — в хората, къщите, въздуха. Дори тротоарът, утъпкан от хиляди хора и съхранил частица от жизнената им енергия, беше много по-различен от безжизнения мрамор на Златния град. По него беше приятно да се стъпва, наистина…

— Интересно дали днес плъховете ще повторят нападението над Прокълнатата къща и общината на друидите? — размишляваше на глас Чез. — Може би четиримата трябва да дежурим през нощта, а? Всеки от нас ще будува по няколко часа на първия етаж, заедно с нисшите вампири. Така ще ни бъде много по-спокойно.

Да не би да сме свидетели на чудо — рижият ми приятел да е станал сериозен?

— Е, за себе си, да допуснем, ще се погрижим — Алиса направи широк жест към хората, минаващи край нас. — А какво ще стане с тях?

Аз вече мислих за това, но нищо свястно не успях да измисля. Идея си нямах как може да се изловят всички заразени плъхове или да се обезопасят всички жители на града.

— Не можем да ги защитим — казах честно. — Градът е голям, хората са много, а ние сме малко. Твърде малко. Единственото нещо, което можем да направим, е да се опитаме да намерим бърлогата на Съществото… и на плъховете, и по някакъв начин да издирим заразените хора. Ако Мелисия успее да направи обещаните артефакти…

— Всичко това ще трябва да го направим през деня — многозначително добави Чез. — А през нощта, колкото и да не искаме, по-добре да не излизаме навън.

— Това е неправилно — въздъхна вампирката. — Ние трябва да защитаваме хората, а вместо това страхливо се крием в дома си.

Известно време вървяхме мълчаливо.

— Слушайте — изведнъж извика Чез. — Ами ако…

Не успя да довърши, защото полетя на земята, повален от някакъв минувач.

— Хей, по-внимателно! — извика Наив след него, помагайки на Чез да стане от земята.

— Уф — зашеметено каза Чез. — Какво беше това, стена ли?

Погледнахме към отдалечаващата се фигура в сиво наметало.

— Пак ли вампир? — възкликна Алиса.

Каква е вероятността, в един доста приличен по размер град, сред тълпите от местни жители да се сблъскаме с вампир от Бойния клан? Излиза, че не е толкова малка! Особено ако отчетем, че Пазарната улица пресича целия град, а вампирът е свикнал всички да се плашат от него като от чума и затова върви напред, без да обръща внимание на другите. Впрочем съвсем не бях сигурен, че щеше да се държи по друг начин дори и хората да не му правеха път, зъбатия сгази Чез без изобщо да забави крачка. И ние бяхме същите — вървим, говорим си и не забелязваме, че хората почтително ни правят път. Естествено и ние, и вампирът вървим в самия център на улицата. С една дума, пада ни се…

— Хей, това сигурно е същият вампир от Бойния клан, който ни помогна вчера на нас с Невил — сетих се аз. — Трябва да го настигнем и да го разпитаме!

— Забележете, този път тази глупава идея не излезе от моята уста — саркастично отбеляза Чез, разтривайки насинения си задник. — И не нося никаква отговорност за последствията.

Сякаш до този момент е носил отговорност за нещо. Не си спомням такъв случай.

— Да хукваме? — предложи Наив.

— Не бързай — посъветва го Чез. — Зъбатият няма да ни избяга.

И той бързо, за част от секундата, сплете заклинание за търсене. Явно се е упражнявал, но кога е намерил време?

— Имай предвид, че миналия път вампирът лесно засече заклинанието и ни направи засада — напомних му аз, наблюдавайки тънката червена ивица мъгла, стелеща се по тротоара.

— Ще бъдем по-внимателни — лекомислено каза Чез. — Какво толкова, само искаме да поговорим. Ти вече успя да се запознаеш с него.

Алиса погледна първо мен, а след това и Чез.

— Май ще трябва да дойда с вас — въздъхна тя. — Някой трябва да ви наглежда, иначе ще стане като миналия път.

Чез се усмихна ехидно.

— Е, зад широкия ти гръб се чувствам в пълна безопасност.

— Ще тръгваме ли вече? — попита Наив. — Искам да спя, хайде по-бързо да приключим с това.

Викерс-младши не преставаше да ни радва.

— Това е смелчага — възхити се Чез. — Е, щом огненото момче заповядва бързо да се справим с вампира от клана Сеон, ще трябва да побързаме. Заклинанието скоро ще се разсее.

— Тогава какво чакаме? — казах аз. — Напред!

И нашата четворка тръгна след вампира. Така и не разбирах защо минувачите не обръщаха никакво внимание на червената мъгла от заклинанието. Дали просто бяха лишени от любопитство или това беше ефект от заклинанието. По-скоро второто, според мен.

Вървяхме бързо, но не хукнахме да бягаме — обилната вечеря не предразполагаше към подобно забавление. Пък и не беше нужно. Рано или късно следата щеше да ни отведе там, където трябва. Въпреки че не бих искал да е твърде късно…

Следата отново ни отведе към „сребърната“ част на града. Дали вампирът отново беше решил да търси Съществото или… страхувах се дори да си го помисля.

До последния момент си мислех, че следата ще ни отведе в някаква къща, в краен случай — в мазе, но се случи друго. Завихме зад поредния ъгъл и почти си сблъскахме носовете с вампира. По-точно, нашите носове с неговия гръб, тъй като вампирът беше твърде зает — пиеше кръвта на някакъв минувач.

— Хей, пусни го веднага! — извика Чез, чийто език реагира на ситуацията много по-бързо от мозъка му.

Вампирът бавно обърна към нас бледото си лице. От ъгълчетата на тънките му устни се стичаха капки кръв, а червените му очи светеха в полумрака. При това светеха много жестоко.

— Кои сте вие? — изсъска той.

— Огненият патрул! — гордо отвърна Наив.

— Не мърдай! — добави Алиса.

Аз, за разлика от моите приятели, нямах намерение да дърдоря празни приказки, защото от пръв поглед разбрах, че това изобщо не е същият вампир, когото очаквахме да видим. И едва ли непознатият щеше да е миролюбиво настроен към хората, прекъсващи вечерята му. Не знам за другите, но аз вече бях готов с атакуващи и защитни заклинания.

Вампирът се ухили зловещо.

— Разкарайте се, докато не съм се ядосал.

Наистина можехме да се разкараме… О, какви ги говоря! В двубой победих два ходещи трупа, та някакъв вампир ли ще ми казва къде да ходя?

— Имам няколко въпроса към теб и докато не ми отговориш никъде няма да ходиш — с неочаквано хладен глас казах аз и сам се изненадах. Откъде се взе тази увереност? Със сигурност не от много ум.

Моите приятели бяха не по-малко изненадани и впериха в мен неразбиращи погледи, вместо да гледат вампира.

Вампирите от Бойния клан явно не се отличаваха с особена приказливост. Във всеки случай, този дори не искаше да знае какви въпроси имам да го питам, или поне да изясни кои сме ние. Не, той веднага се хвърли към нас, и ако не беше Алиса… щяхме да загубим битката още преди да е започнала. Все пак рефлексите и скоростта на вампирите са много над нашите.

Отпред стояхме ние с Чез и когато вампирът направи едва доловимо с очи движение напред, Алиса някак си успя да хване и двете му ръце. Едната беше насочена към гърлото на Чез, а другата… към моето. Ех, трябваше по-рано да задействам защитни заклинания…

— Не толкова бързо, приятелче — тихо каза вампирката. — Тук не само ти си бърз.

Вампирът засъска и повдигна горната си устна, оголвайки бели зъби.

— С-сами си го търсите!

Ние бързо отстъпихме назад, освобождавайки място за маневриране. В тази тясна уличка дори ние четиримата едва се събирахме, а сега тук бяха вампирът и лежащата на земята жертва, която трябваше да не нараняваме…

— Наив!

Късно. Огненото момче отново излезе напред с неговата разрушителна Огнена топка. Добре, че вампирът не избягна топката, която летеше точно към жертвата му, а просто я отклони настрани.

— Махни се — извикахме заедно с Чез.

Наив наведе глава и послушно отстъпи зад гърбовете ни… Добре, че не запали топката зад гърбовете ни.

Вампирът много удобно излезе на алеята и аз успях да го затворя в сферичен Въздушен щит.

— Сега ще отговориш на всички мои въпроси — казах му аз.

Вампирът дори не ме удостои с отговор, просто удари право в невидимото поле. Въздушният щит се пръсна, сякаш го удариха не с юмрук, а най-малко с чук.

Чез вече беше подготвил няколко Огнени птици, правилно предполагайки, че без самонасочващи се заклинания няма да минем при бой с вампир. Алиса също правеше някакво заклинание, а аз… аз какво? Размишлявах над това какво да правя? Е, докато размишлявах, направих няколко Въздушни щита между нас и вампира. Основната особеност на тези заклинания сега беше в наша полза — те лесно пропускаха енергийни атаки, но физически тяхното преодоляване не беше толкова лесно… ако, разбира се, не си вампир от клана Сеон. Този подлец с лекота разбиваше Въздушните ми щитове един по един, при това небрежно отскачаше от Огнените птици и Ледените стрели — ето какво е майсторила Алиса. Колко сме ограничени, нищо ново… с целия ни арсенал вампирът се справяше без особени проблеми. Само да можеше количеството да премине в качество…

Мислите бавно се въртяха в главата ми, а тялото действаше. Или не беше тялото? Какво в нас отговаря за сплитането на енергийните модели? Душата? Дракон знае…

— Може ли аз? — плахо предложи Наив, поглеждайки зад гърба ми.

— Не!

Вампирът изведнъж спря да разбива Въздушните щитове и много странно размаха ръце пред себе си.

— Лягай! — заповяда Алиса.

Ние с Чез послушно рухнахме на земята, но Викерс младши се засуети.

С крайчеца на окото си забелязах как над главата ми проблесна странен блясък.

Когато се обърнах, Наив го нямаше. Енергийният удар на вампира го беше отнесъл.

— Това е! — гневно извика Чез. — Сега ще си го получиш!

Той разпери ръце настрани и, не повярвах на очите си, пръстите му се покриха със скреж! А след това във вампира се удари син лъч.

— Получи се! — радостно извика Чез. — Аз го замразих!

В действителност беше го замразил само частично — вампирът се беше прикрил с ръка и сега размахваше заледения си крайник.

Аз продължавах да хвърлям Въздушни щитове към вампира, за да не може да напусне бойното поле или да дойде твърде близо до нас, а Алиса го атакуваше с всички известни й заклинания. Като резултат вампирът остана в моите шитове и нямаше никаква възможност да избяга, но пък нямаше и никакво намерение да се предава. Сега всичко се решаваше от издръжливостта — който се умореше по-рано, той щеше да загуби.

— Толкова ли ти е трудно да поговориш с нас? — обърнах се към вампира, опитвайки се да надвикам воя на огнените заклинания.

— Майната ти! — не много учтиво отговори вампирът, отбивайки със здравата си ръка поредната огнена птица на Чез. — Ще ти извия врата, сополанко!

— По-добре мисли за твоя врат! — ядосах се аз.

Ще ти дам аз един сополанко!

Вампирът, разбира се, беше бързак, но как ще се спаси от стотици Въздушни копия? Мисля, че зрелището си заслужава гледането. Дръж се, зъбати ми приятелю.

Създадох Копийния си щит, който толкова ми помогна в битката с ходещи мъртъвци. Само да не закача някой друг.

— Алиса, Чез, внимавайте, сега ще сваля всички Въздушни щитове — предупредих приятелите си. — Отдръпнете се!

И отново сработи отработената в стотици учебни двубои реакция. Приятелите ми реагираха на моите думи автоматично, без да задават въпроси. И тогава аз изстрелях във вампира десетки Въздушни копия.

Трябва да призная, че вампирът от Бойния клан показа истинска класа. Той се движеше с чудовищна скорост, превръщайки се в размазана сянка. И може би щеше да се измъкне невредим, ако не бях повторил заклинанието си. От втория облак копия не можа да се спаси. Също като мъртъвците, той застина в нелепа поза, закован от тънките Въздушни копия към стената на къщата. Аз бях поразен от две неща: първо — той не успя да се спаси само от няколко копия, и второ — на местата, където беше прободен, нямаше кръв! Очевидно вампирът така добре контролираше тялото си, че не позволяваше да изтече нито капка от ценната течност.

— Браво, Зак — възхити се Чез. — Прикова го като пеперуда.

Да, и най-учудващото беше, че всичките ми заклинания се получиха. Дали ми се връщаше някогашната координация или просто от страх, но всичките ми сплитания ставаха удивително точни.

— Ще те докопам! — злобно извика вампирът, напразно опитвайки да се освободи.

Обърнах се да потърся Алиса, но тя вече беше притичала до падналия Наив.

— Надявам се, че всичко с него е наред — изграчи Чез, последявайки погледа ми, и размаха юмрук към вампира. — Иначе ще те направим на парчета, зъбатко! Виж го ти, решил да ни напада, ще ти покажа аз как да уважаваш Патрула…

И Чез се впусна в дълга тирада, в която подробно обясняваше какво и как ще направи на вампира в случай… във всеки случай. А Сеонецът беше принуден да слуша всичко това, защото не можеше да помръдне ни ръка, ни крак.

— Сега нека да поговорим — прекъснах аз потока ругатни на Чез. — Много лошо поведение имаш, приятел, но сега ще говорим за друго. Разкажи ни за черното Същество. Какво отношение имате вие към него?

Вампирът спря с опитите да се освободи и учудено се втренчи в мен.

— За какво изобщо говориш?

— За Съществото, разпространяващо паразити — вече не толкова уверено повторих аз. — Един от вас обикаля из града и събира главите на заразените хора. Нагъл също като теб, в сив плащ, на ръст малко по-нисък.

— Стига си отричал — подхвана го Чез. — По-добре отговаряй на въпросите, че може да се ядосаме.

Вампирът се задърпа още по-силно.

— Вие май съвсем сте полудели, а? Освен мен в това градче ловуват само още два вампира от клана Сеон и те са женски! На никой от нас никога и през ум няма да му мине да колекционира човешки глави! А единствените същества и паразити, които съм виждал днес, стоят сега пред мен!

Ние с Чез се спогледахме.

— И не си наясно с факта, че черното Същество с пищящи пръсти заразява плъхове и хора?

— Луди! — извика вампирът. — Нима вече подбират ненормални за Майстори? Или разумът ви е напуснал след обучението?

— Да, ей сега целият ще те превърна в буца лед — обеща му Чез.

Вампирът оголи зъби.

— По-добре да се превърна в лед, отколкото да слушам глупостите ви!

— Млъквай — тихо заповядах аз. — Повиси тук, докато решим какво да правим с теб.

Периодично поглеждайки към вампира — да не би да избяга, ние с Чез отидохме при Алиса и Наив. Викерс-младши седеше на тротоара и отблъскваше първата помощ на Алиса, изразяваща се в лечебни шамари.

— Вече дойдох на себе си, дойдох! — мърмореше пострадалия.

— Как си, добре ли си? — попита Чез, хвърляйки подигравателен поглед към вампирката. — Или тя ще те довърши?

Алиса му хвърли не предвещаващ нищо добро поглед.

— Сеонецът го удари не с обикновен Въздушен юмрук — обясни тя. — Това нещо изкарва цялата сила на човека.

Наив поклати глава.

— Това е за човека, а аз съм бъдещ Майстор. Не трябва да показвам слабост — той се опита да се изправи, но не успя.

Не трябвало да показва слабост… май все пак е вредно да чете всички тези глупави книги.

— Почини си — посъветва го Алиса. — След малко слабостта ще отмине… отчасти. Е, с наша помощ ще се добереш до къщата.

— Много ме успокои — изръмжа Викерс-младши.

— Добре, какво ще правим със сеонеца? — попита Чез. — Алиса, представяш ли си, нищо не е чувал за никакво Същество. Освен това, онзи гад, който ме държа с главата надолу на покрива, също не съществува. Или изобщо не е той, а тя.

— Чух — кимна вампирката. — А сигурни ли сте, че вампирът не лъже?

О, да, тя имаше удивителен вампирски слух… между другото, и сеонецът също!

Направих за всеки случай една Завеса на мълчанието, да не ни слуша вампирът.

— Сеонецът така ругаеше, че не вярвам да лъже — казах аз.

Алиса ме погледна насмешливо.

— Хайде де! Изненадана съм от твоята наивност, вампирите могат да изиграят каквото си поискат, затова са вампири — играчи, актьори, с неуравновесена психика. Сега той може да каже едно, а след това нещо съвсем друго.

Чез се усмихна ехидно.

— Но ти, приятелко, също си вампир.

— Аз съм съвсем различна — вирна нос Алиса. — Дневният клан е много по-близо до хората, отколкото до вампирите.

Всъщност не до хората, а до друидите. Между другото, Алиса никога не ни е разказвала за произхода си и историята на Дневния клан. Така че тя също има тайни от нас. И няма значение, че аз знам за това дори повече от самата Алиса.

— Добре, дори с нищо да не може да ни помогне… не трябва да го пускаме! — ядосано каза Чез. — Той вече уби този… или тази… жертва.

Тогава си спомних, че в уличката все още лежи жертвата на вампира. Дали е още жива?

— Вампирите не убиват — обади се Наив. — Те само пият част от кръвта.

— Значи жертвата ще е жива? — уточних аз.

— Да — кимна Алиса. — Но с вероятност деветдесет и девет процента в тази уличка се роди нов нисш вампир.

По мое мнение, щом човекът е оцелял — това е добре. А че след това вече не е точно човек, е нещо второстепенно.

— Трябва да го предадем на стражата — казах уверено. — Надявам се, че знаят какво да правят с истински вампири. Сериозно се съмнявам, че затворът ще удържи такъв пъргавелко.

— Като стана дума за него — извика Чез. — Вижте, опитва се да се измъкне!

Вампирът все още беше прикован към стената от Въздушните копия, но с помощта на заледената си ръка беше успял отчасти да се освободи.

— Не се измъквай! — извиках аз.

О, да, той не можеше да ни чуе.

— Да отидем да го укротим, трябва да е във вид, удобен за транспортиране — казах на приятелите си.

— Как си го представяш това? — заинтересува се Чез. — О! Виж, той се измъква!

Заедно с вика му прозвуча ужасен грохот. Вампирът все пак намери начин да се измъкне, но какъв само! Той не счупи Въздушните копия, не, просто изтръгна стената, към която беше прикован.

Ние изтичахме към дупката, но беше твърде късно — вампирът избяга.

— Ама че случка, — възхитено извика Чез. — И колко е бърз.

— С вампирите не трябва да се разсейваш — ядосано изсъска Алиса. — Трябваше веднага да го убием.

Не беше толкова просто. Едно е да убиваш плъхове или да се биеш със Съществото… и съвсем друго — да извършиш хладнокръвно убийство.

Изведнъж от нищото до нас достигна вик:

— Психари! Пак ще се срещнем!

Гласът на вампира дойде от всички посоки едновременно и така заплахата прозвуча двойно по-зловещо.

— Обиди се — доволно каза Чез. — Хей, успяхме да обидим вампир от Бойния клан… приятели, супер сме!

— Вампирите са много злопаметни същества — каза Алиса. — Така че, Чез, няма защо да се радваш. Сега ще трябва да бъдем още по-внимателни.

— Накъде повече — засмях се аз. — Хайде да видим как е ухапания.

В уличката ни очакваше още една изненада — ухапания се оказа момиче, при това доста хубава. Вампирът явно имаше добър вкус.

Тя лежеше на земята в безсъзнание, по шията й се стичаше тънка струйка кръв.

— Няма ли да умре от загуба на кръв? — попитах разтревожено, внимателно повдигнах главата й и затиснах раната с ръка.

— Едва ли — поклати глава Алиса, станала нашия най-голям специалист по вампирите. — Не случайно казват, че вампирите смучат кръв. Те много внимателно пробиват вената и изсмукват от нея ценната течбост. В допълнение, слюнката на вампира спомага за бързото й съсирване, така че след малко тя ще спре да тече.

Взех момичето на ръце и я изнесох от уличката.

— Е, сега накъде?

— Пак ли при Мелисия? — намръщи се Чез. — Нещо много често взехме да ходим при нея.

— Всъщност на това момиче не й трябва никаква помощ — отбеляза Алиса, хвърляйки ми много странен поглед. — Единственото нещо, което можем да направим, е да я върнем у дома й. И утре тя ще се събуди или същата като преди, или като нисш вампир… разбира се, понякога трансформацията продължава няколко дни, но това е рядкост. Това е неконтролируем процес, който протича основно в душата.

Погледнах лицето на жертвата. Тъмнокосото момиче, вероятно няколко години по-младо от нас, все още беше в безсъзнание.

— Как да разберем къде живее?

— Трябва да я свестим — охотно обясни Алиса. — Дай на мен, вече имам известен опит.

Без да се замислям, аз се съгласих. Как можах да забравя любимия начин на Алиса да свестява хората?

— Хей, събуди се!

Няколко елегантни, но тежки шамара по бузите на момичето, и тя вече се извиваше и дърпаше в ръцете ми.

— Нека да я успокоя — любезно предложи вампирката.

— Не — изпъхтях аз, опитвайки се да удържа момичето на ръце. — Хей, спри да се дърпаш!

— Пуснете ме на земята! — закрещя спасената.

Тази молба изпълних с голямо удоволствие.

Момичето скочи на крака и се отдалечи на няколко крачки от нас.

— Кои сте вие?

— Сляпа ли си? — каза Алиса. — Ние сме Майстори.

Виж само колко естествено произнася тези думи. Тук, в Пограничните райони, можехме да си позволим тази малка лъжа, но ако случайно се изтървем в Академията. За това можем и шамар по врата да получим.

— Какво правите тук? — вече малко по-спокойно попита момичето.

— Тебе, глупачката, от вампири спасяваме — охотно обясни Чез. — Спомни ли си?

Тъмнокосото момиче си спомни, очите й се обърнаха назад и тя пак припадна.

— Няма да я нося — предупредих аз. — Вече ме насини целия.

Алиса тихичко се засмя в шепи.

— Ясно — въздъхна Чез. — Аз ще съм. Не мисля, че Наив ще може… Хей!

Викерс-младши се приближи до момичето и нежно я вдигна от земята.

— Още си твърде слаб! — запротестирахме ние.

— Няма проблем, тя е лека. Освен това мисля, че знам къде може да живее.

— Аха — съгласи се Чез. — Съдейки по дрехите и поведението… пътят ни е към „златния“ квартал.

Как тъй не обърнах внимание? Червеният й костюм беше доста стилен, приблизително от миналия сезон за Лита. Очевидно беше от доста заможно семейство.

— Надявам се, че по пътя ще дойде в съзнание — въздъхна Чез. — Не искам цяла нощ да търсим дома й.

Не ни се наложи сами да търсим дома на спасеното момиче. Тя бързо се събуди и ни обясни къде да я заведем. Между другото, от ръцете на Наив тя не се дърпаше, както от моите. По-точно изобщо не се дърпаше, а когато я изпратихме до дома й тя дори целуна Викерс-младши по бузата в знак на благодарност. При това нас с Чез ни забрави. Обидно! В края на краищата всички я спасявахме, а тя благодари само на Наив. Поне благодаря да беше казала… А тя целуна огненото момче и изчезна. Въпросът е, защо по целия път Наив я носи на ръце, щом тя просто избяга?

По целия път обратно обсъждахме случката с вампира.

— Знаете ли — каза Алиса замислено. — Мисля, че това беше много млад вампир.

— Хайде, те всички изглеждат млади — не разбрах аз. — Виж Келнмиир на външен вид е едва ли не по-млад от мен.

— Просто прекалено лесно се справихме с него — обясни вампирката. — Ако това беше опитен вампир, нямаше да можем нищо да му направим.

Следващите десет минути загубихме в спор за нашата безусловна, според Чез, сила. По неговите думи нашият добре организиран отбор, ако пожелае, може да се справи и с няколко истински вампира. Алиса посочваше оскъдността на нашите знания и аз бях склонен да се съглася с нея. Да, научихме няколко заклинания, но чак срещу истински вампири? При равни други условия вампирът дълголетник е равен по сила на Върховен Майстор!

В допълнение към спора за невероятната ни по мащаби вселенска сила Алиса ни изнесе лекция за вампирите. Но този път научихме много нови неща за нисшите, заразени с „вампиризъм“ чрез ухапване.

По думите й всеки петдесети има реален шанс да си остане човек, при останалите след ухапването започва процес на промяна на душата. Тя ставала черна, а самият човек много бързо се трансформирал. Светлинната енергия на слънцето ставала гибелна за него, но имало и предимства — той преставал да старее и дори започвал да младее, застивайки на възраст между осемнадесет и тридесет години, освен това получавал страхотни реакции и способност да се регенерира. На с това хубавото свършвало, имало много отрицателни ефекти. На първо място е рязкото влошаване на характера, като степента на влошаване зависела основно от личните качества на човека, както и всеизвестната жажда за кръв. Не получавали никакви психокинетични способности, оставайки само жалка пародия на истинските вампири.

Неочаквано към разказа й се включи Наив, разказвайки за отношението към нисшите вампири в Крайдол. Невил се опита да обясни всички противоречия и неясноти на положението на нисшите в обществото… Родните семейства на заразените се държали различно — някои се отказвали от такива роднини, а други, напротив, правели всичко възможно да им помогнат и да ги задържат в семейството. Но в повечето случаи вампирите сами се отделяли от роднините си, предпочитайки обществото на себеподобните си. Жителите на града се отнасяли към полувампирите по различен начин — някои ги съжалявали, други ги недолюбвали, но всички се стараели да стоят по-далече от тях. Стражите постоянно ги задържала за безредици, но за по-сериозни провинения не са ги хващали. Като цяло общността на нисшите била доста обособена и сама следяла за своите — ако някой от тях правел глупости от рода на убийства или други тежки престъпления, те сами го предавали на стражата. Така си живеели — като нещо средно между изгнаници и бедни родственици.

С такива оптимистични разговори стигнахме до любимата Прокълната къща. Колкото и да е странно, всичко беше тихо и спокойно, в рамките на нормалното. Не „твърде тихо“ и не „твърде спокойно“ — търговците си търгуваха, хората се разхождаха. Нищо подозрително. Направо да не повярваш.

Посрещналият ни на прага Даркин също не донесе лоши новини. Това си беше притеснително, наистина. Очакваме всичко, но не и разкази за успеха в борбата срещу престъпността. За плъхове и Съществото не бяха чули нищо и никакви странни убийства не бяха се случвали… може би защото Съществото днес се беше насочило към „златния“ квартал, където жителите не афишираха много личния си живот. А какво може да бъде по-лично от смърт на роднина? Най-вероятно те сами ще тръгнат да търсят убийците или ще наемат някой… интересно кого?

Даркин се прибра у дома си, оставяйки в Прокълнатата къща два нисши вампира да дежурят, а ние… с труд се добрахме до втория етаж и се пръснахме по стаите си.

Вяло пожелание за лека нощ и хлопване на врати. Нямах ни най-малко желание за душ, което беше наистина невероятно.

Бях толкова изтощен, че се проснах на леглото, затворих очи и опитах да се отпусна. Лекият вариант на вечерната медитация, която провеждахме вечер в Медитативната зала на Академията, не ми донесе никакво облекчение. Цялото тяло ме болеше и чувствах някаква вътрешна празнота…

След известно време не издържах и взех дневника. Съвсем случайно го отворих на последната страница. Краткият надпис на гърба на задната корица веднага привлече вниманието ми:

* * *

„За търсене на интересуваща те информация използвай този лист — просто напиши на повърхността му с тънка енергийна линия ключова дума и дневникът ще се отвори на необходимата страница. Също така можеш да оставяш бележки на отделните страници. Изобщо, трябваше да погледнеш в края на дневника още от самото начало, това значително би ти облекчило живота“.

* * *

Супер! Цялата ми умора се изпари. Излиза, че в дневника е вградена магическа система за търсене! А аз не знаех. Не можеше ли още в началото да спомене за това? Скрито на последната страница. Така… да опитам да създам тънка енергийна линия. Няма да е толкова лесно. Сега да напиша „Фонтан на съдбата“…

След около час неуспешни опити да създам достатъчно тънка енергийна линия най-накрая успях да напиша нужната ми фраза.

Дневникът се отвори някъде по средата.

* * *

„Какво мога да разкажа за Фонтана на съдбата? И нищо, и много… този артефакт е подарен на хората от драконите. Може би за това, че един от нас е спасил бебето им. Според друга легенда всичко е точно обратното: Фонтанът е проклятие, с което драконите са наказали човешкия род за смъртта на един дракон. Разбира се, и двете легенди са пълни глупости. Дори с моя наполовина побъркан ум не мога да си представя ситуация, в която човек да може да спаси живота на дракон, камо ли да го убие. Така че произходът на фонтана си остава загадка за мен.

Що се отнася до неговите свойства, то те почти сигурно са пряко свързани със съдбата. Всички източници повтарят едно и също послание — фонтанът може да промени съдбата на човека в една или друга посока. Как по-точно? Нямам ни най-малка представа, защото за да използваш магията на фонтана ти трябва заклинание на езика на драконите. През целия си живот не съм срещал нито един човек, който да знае този език, да не говорим за заклинания.

Имам този артефакт заедно с къщата и нямам никаква представа откъде се е появил. Все пак успях да разбера нещо за него. Енергийните модели във фонтана са твърде сложни дори и за мен, освен това на места те изчезват в други светове… не мога да обясня защо, просто го знам. Точно затова фонтанът не трябва да се мести от мястото си. Много е вероятно той да е много по-стар от къщата и самата тя да е била построена около него.

За самия Фонтан на съдбата не мога да кажа нищо, но водата от него изследвах много внимателно. И ето какво открих — тя има удивителни свойства за хипнозащита и премахване на хипноза! Достатъчно е да натопиш главата на хипнотизиран човек във фонтана и хипнозата изчезва. В допълнение, след това действие човекът няма да се поддаде на хипноза няколко дни! Единственият недостатък на всичко това е, че извън Фонтана на съдбата водата веднага губи своите чудодейни свойства.

Ето колко е странен този артефакт. Всеки път, когато минавам край него, аз чувствам с цялото си същество силата му. Но как мога да я използвам? Не знам… Може би някой ден ти ще откриеш тайната му. В края на краищата и аз, и ти сме Човек на съдбата и фонтанът със сигурност има пряко отношение към нас.“