Алекс Кош
Огненият патрул (11)

Действие 9

Не мога да кажа кога точно заспах. Цяла нощ се въртях в леглото и чак на сутринта се унесох в неспокоен сън.

Напоследък границата между реалността и съня много ми се разми. Както не можех да кажа истинско ли беше изпитанието в Академията, така и този сън стана за мен нова загадка. Беше ли изобщо сън? Но да карам поред.

Събудих се от странно жужене, сякаш стотици малки насекоми кръжаха около леглото ми. Отварих очи в мрака и известно време се опитвах да разбера къде всъщност се намирам.

Жуженето спря веднага след като си отворих очите, но едва се опитах отново да заспя, и неуморните насекоми отново се подгониха над главата ми.

Седнах в леглото и тъкмо се канех да включа светлината, когато тя светна от само себе си. Неволно зажумях, а когато очите ми свикнаха с ярката светлина стана ясно, че светлината не е от лампата, както си мислех в началото, а идва от някаква странна табелка. Табелката блестеше много ярко и осветяваше цялото помещение, а върху стъкленото й покритие беше написано с големи червени букви „Вход“.

Табелката висеше над приятелски отворена врата и аз бях абсолютно сигурен, че по-рано на това място нямаше нищо подобно. Всъщност нямаше какво да се учудвам, нали с илюзорните заклинания, обгръщащи цялата къща, можеше да се направи всичко. Въпросът е кой именно е решил така глупаво да се шегува с мен. Макар че освен Алиса няма кой друг — Кейтен по такива глупави шеги просто не си пада, а Чез едва ли въобще знае за илюзьорния произход на новия външен вид на Прокълнатата къща.

Но защо й е? Да си отмъсти за кавгата ни днес? Глупости. А ако предположа, че тази врата е истинска, накъде ли води?

Всъщност, какво изобщо размишлявам? Просто ще вляза и ще видя. Вярно, че доколкото разбрах от думите на Кейтен, всички илюзии, които ни заобикалят, в известна степен са истински… Как тогава да разбера, илюзия ли е или не? Най-много да забия нос в стената…

Станах от леглото, наметнах ливреята и едва тогава пристъпих към вратата. Докоснах я предпазливо, за да се уверя в относителната реалност на ситуацията. Защо относителна? Ами защото все още не бях докрай сигурен, че това не е сън.

Без много да му мисля, аз прекрачих през вратата, покривайки носа си с ръка, за да не го счупя в стената. Но стена нямаше. Зад вратата ме чакаше голяма изненада — дълъг коридор, простиращ се в продължение на стотици метри. По стените на коридора бяха окачени най-обикновени факли, а далеч напред можеха да се видят изпълняващите странен и плашещ танц сенки.

Сънят ми започва да се сбъдва — помислих си невесело. Сигурно в този коридор има врати към най-различни стаи, и в някои от тях ме чака далеч не приятно посрещане. О, стига! Аз не се поддадох на провокативните тестове в Академията, и сега няма да участвам в глупавите лудории на някой друг… Дори ако лудориите са дело на собственото ми съзнание или на Прокълнатата къща.

Обърнах се към вратата с твърдото намерение да се върна в леглото и да спя, но ми попречиха по най-нахалния начин — вратата се затръшна право в лицето ми, или по-скоро, удряйки директно в носа ми. Нужно ли е да казвам колко много се обидих? И честно се опитах да й отмъстя за наглата постъпка, а и да се измъкна от този капан. Но огнените ми топки не оставиха никакви следи по вратата. Всичките ми опити да я разбия с физически средства също се провалиха. Очевидно някой наистина искаше да тръгна по коридора. Много е вероятно тази разходка да има летален изход за мен, в съня ми зад вратите ме чакаха най-различни опасности, започвайки от познатия ми вече каменен трол и завършвайки с най-невероятните многоглави, многоръки и многокраки чудовища…

Направих последен неуспешен опит да отворя вратата и въздъхвайки тежко, направих първата крачка към неизвестното. Противно на страховете ми, никой не скочи върху мен от тъмнината, в действителност тъмнина нямаше — факлите прекрасно осветяваха целия коридор. Между другото, доста приятно е да срещнеш подобен начин на осветление, аз отдавна бях свикнал с вълшебните лампи — тях ги използват и в Лита, и дори в повечето домове на Крайдол.

Първите десет метра изминах изключително напрегнат, вторите — доста по-спокойно. Изминавайки към триста крачки, започнах да подозирам, че ако това продължава все така, скоро ще изляза на града. Дори и до вкъщи мога да стигна… или до Шатер…

И ако в началото твърдо бях решил да не влизам през никакви врати, сега вече не бях толкова сигурен. Май бих предпочел да проверя какво се крие зад вратите, отколкото да крача напред по безкрайния коридор.

И съвсем скоро получих такава възможност. Още отдалеч забелязах желязната врата. И как да не я забележа, когато над нея имаше светеща табела, подобна на тази, която ме посрещна на входа.

„Ще влезеш ли?“ — питаше закачливо.

Спрях пред вратата и се замислих. Да вляза или да не вляза? Не, не точно да вляза… само ще надникна. А ако има скрити съкровища? Пфу, какви, дракон да ме вземе, съкровища? Изход ми дайте!

Неуверено натиснах дръжката и… нищо не се случи. Вратата беше заключена.

Е, добре. Така дори ще ми е по-лесно — заключени и отключени… Хм, а ако зад нея е изхода? Значи няма да стане така, ще трябва да се опитам да я отворя.

Без да му мисля повече, започнах да ритам по вратата (ако има някой зад нея и тя е залостена отвътре), опитах да я отворя с груба сила и дори с магия, но тя не помръдваше. Но на действията ми реагира табелката — „Много ли искаш да влезеш?“ — попита тя.

Учудено се взрях в надписа, който се появи.

— Разбира се, че искам — казах на глас.

„Защо?“

Разумен въпрос.

— Искам да се махна от тук!

„Тогава продължи надолу по коридора, това не е твоята врата.“

— Благодаря — учтиво благодарих. — А ще ми подскажете ли накъде е изхода?

На табелата се появи стрелка, сочеща надолу по коридора.

— Много смешно — изръмжах аз и тръгнах в указаната посока, оставяйки зад гърба си ехидната табела.

На следващата врата се натъкнах след около десет минути. Над нея висеше табела с вече приготвен за мен надпис: „Това не е твоята врата“. На всичките ми опити да си поговорим табелата не реагира.

— А предишната табела, между другото, беше доста по-разговорлива — казах обидено и реших да не предизвиквам съдбата с „не моята“ врата.

Третата врата видях след половин час скитане по този тъп коридор. Въпреки че може ли да се нарече скитане монотонното крачене по идеално прав коридор, бавно, но постоянно слизащ надолу?

Вече познатата табела любезно ми съобщи „Това определено не е вашата врата“.

Тук не издържах:

— Слушай, или обясни какво се случва, или ще вляза през тази врата, независимо дали е „моя“ или „не е моя“!

Фактът, че ако вратата е заключена не можех да вляза през нея и при най-добро желание, аз реших благоразумно да премълча.

„Както искаш“ — откликна табелата и след кратка пауза добави — „На теб ще ти е по-зле“.

Желязната врата недружелюбно скръцна и бавно се отвори.

Без дори да погледна към табелата, най-вероятно отново ще е написано нещо гадно, бързо прекрачих в неизвестното, като за всеки случай създадох една Огнена топка. Ако бях останал още секунда на прага, най-вероятно щях да се откажа от тази глупава идея. Но първата крачка беше направена и беше късно за отстъпление.

Огнената топка осветяваше една малка част от помещението и не можех да разбера къде съм попаднал. Каменният под, покрит със някакви странни шарки, вдъхваше някои страхове, но засега беше твърде рано да бия тревога. Направих още няколко малки Огнени топки и ги разпръснах пред себе си в радиус няколко крачки. Видимостта ми се подобри, но само установих, че еднообразния в своята неразбираемост под се простира надлъж и на шир във всички посоки. Решавайки, че вече всичко съм видял и тази зала наистина не е „моята“, аз се обърнах към вратата… но тя беше изчезнала! Около мен беше пустота, осветена само от моите Огнени топки. Помощ!

Внимателно обходих навсякъде, но не срещнах нито една стена, да не говорим за врата. Цялата тази работа странно напомняше на изпитанието в Академията… или съня за изпитанието в Академията?

Някъде далеч в тъмното се дочу лек шум, сякаш твърда метла метеше по пода.

Тишина.

Шшхх.

Отново! Е, поне не съм напълно луд. Наистина има нещо. Страхувам се дори да си представя какво ще изкочи сега от тъмнината.

Не мислете, че бях спокоен, в действителност зъбите ми от доста време така музикално тракаха, че много танцьори биха се задавили от завист. Жалко, че няма кой да оцени таланта ми.

Шшхх.

А може би към мен пълзи любител на музиката, който… Надявам се, че това пълзящо нещо е дружелюбно настроено…

Шшхх.

За всеки случай подготвих най-голямото Огнено кълбо, което бях в състояние да създам, и то стана почти колкото тези на Наив.

Шшхх.

Съвсем близко е…

И изведнъж в осветения кръг се появи нещо… огромно, мазно и безформено. Сякаш средно голяма планина е решила да се разходи — доколкото виждах, в осветеното място пропълзя само малка част от чудовището.

— Разкарай се оттук! — извиках в страха си.

В тишината викът ми прозвуча грубо, но някак жално.

Съществото продължи бавно да се движи в моята посока.

Направих няколко крачки назад и хвърлих Огнената топка към приближаващата се планина.

Замириса на опърлено…

Част от странното създание почерня и се овъгли, но то не реагира на това и продължи монотонното си движение.

Зъбите ми продължаваха да създават сложни ритми, но аз не се предавах и обсипвах съществото с все повече и повече Огнени топки. Резултатът беше никакъв — огромна част от съществото се овъгли, но то изобщо не обръщаше внимание на това.

Вече бях потен, във въздуха така миришеше на изгоряло месо, че очите ми се насълзиха. Силите ми бяха на изчерпване, а създаваните от мен Огнени топки постепенно намаляха размера си. Затова пък можех да бъда горд, че през цялото време нямах нито една засечка в заклинанията — от страх започнах да сплитам енергиите без нито една грешка!

Дракон да я вземе тази твар! Какво да правя? Остава ми само да бягам… но това беше временно решение…

Изведнъж във въздуха точно над главата ми се появи вече познатата ми табела.

„Убеди ли се?“.

Бях малко изненадан.

— А… ти къде ме вкара?

Никаква реакция.

— Да, добре, убедих се, че това не е „моята“ врата. А сега ме изкарай от тук!

Табелата трептеше със загадъчен бял цвят и мълчеше.

— Дракон да те вземе — изругах аз. — Сам ще се справя с това създание.

И пуснах поредната Огнена топка.

Шшхх.

Планината на плът все така бавно пълзеше към мен и сякаш нищо не можеше да я спре.

Изведнъж табелата започва да свети все по-ярко и по-ярко, осветявайки все по-голяма част от съществото.

Няколко секунди по-късно дъхът ми секна от изумление, а после още дълго време се борих с напиращия вик на ужас.

Съществото беше огромно! На височина спокойно можеше да се конкурира с кулата на Академията, а по ширина — с малък град…! Сега разбирам защо тази твар не реагира на огнените ми топки — за нея те бяха като ухапване от комар. И всичко това бавно се движеше към мен! А наоколо беше абсолютно празно пространство — никакви стени или врати!

„Сам ли ще се справиш?“ — уточни табелата.

— Какво искаш от мен? — попитах уморено. — Всичко ще направя, само ме изкарай от тук.

„Така е по-добре“, — написа табелата. — „Моля“.

Точно пред мен се материализира от нищото познатата врата.

Аз бързо сграбчих дръжката и с всички сили я дръпнах. Заключено!

„Бутни я, глупчо“ — саркастично обясни табелата.

Натиснах с цялата си тежест върху вратата и тя поддаде! Тялото ми изхвърча в познатия коридор и се блъсна в отсрещната стена.

Когато се обърнах към вратата, тя вече беше затворена, а табелата над нея както обикновено съобщаваше, че изходът е надолу по коридора. Естествено, всичките ми опити да поговоря с табелата бяха неуспешни.

Трябваше да продължа разходката си по коридора в търсене на „своята“ врата.

Новата врата се появи буквално след няколко крачки.

— Това моята врата ли е или не? — попитах светещата с тайнствена светлина табела.

„Ти решаваш“ — отговори тя.

— Чакай — не разбрах аз. — Как да разбера това „моята“ врата ли е или не? Ще ми подскажеш ли?

„Не“.

— Какво сега, през всички врати ли трябва да влизам, докато намеря своята?

Веднага си спомних огромната твар, с която се срещнах в предишната стая. Ако зад всяка врата ме чакаше подобна изненада, едва ли щях да стигна жив до „своята“.

„Не. Имаш право само на три опита“ — изненада ме табелата.

— Колко?! — извиках аз. — А ако за тези три опита не успея да намеря „своята“ врата?

„Ще останеш тук завинаги.“

Бавно седнах на пода.

— Що за глупости…

До този момент възприемах всичко случващо се като странен сън, но сега… Наистина ли е възможно да остана тук завинаги? Ако някой си прави тъпи шеги, то всичко много се проточи.

Значи имам само още два опита? Интересно, колко ли са вратите…

— Как мога да намеря „своята“ врата? — с леко треперещ глас попитах табелата.

„Правилен въпрос“ — одобри табелата. — „Съдбата“.

— Какво ще рече „съдбата“?

„Помисли къде те води твоята съдба“.

Къде ме води моята съдба? В последно време единствено към неприятности. Ако погледна от тази гледна точка, то предишната врата си беше точно за мен.

— Какво означава това?

Табелата примигна „Изборът е твой“ и изчезна.

Ругах дълго време. Поне пет минути. Но нямах избор — трябваше да се взема в ръце и да размишлявам върху превратностите на съдбата. Доколкото схванах, нямам ограничения във времето, така че можех спокойно да си мисля.

И така, имам още два опита. Трябваше да намеря „своята“ врата и да се махна оттук. Не приличаше на шега — явно работата беше сериозна. Как беше написано на табелата? Къде ме води моята съдба? Значи нещо от живота ми трябва да указва правилната врата. Само че кое точно?

Прекарах известно време в размишления и стигнах до извода, че решението е твърде просто и очевидно. Едва ли можеше да се нарече изпитание това, което трябваше да направя — да отброя до тринадесетата врата. Нали това число е постоянно с мен през целия ми живот — във всички училищни списъци неизменно бях номер тринайсет, живеех в къща със същия номер и даже в Академията стаята ми беше номер тринайсет. И настоящия ми дом е на улица… ха-ха! Златната кобила, номер тринайсет.

Нямах повече идеи, така че реших първо да отброя до тринадесетата врата, а след това да решавам да влизам или не. Във всеки случай имах право и на още един опит.

Работата се оказа не чак толкова лесна — трябваха ми около два часа да стигна до тринайстата врата. Чувството ми за време радостно ми подсказваше, че до зазоряване остават само няколко часа, а чувството ми за пространство — че съм напуснал Крайдол преди около час. Чудя се, ако някой влезе в стаята ми леглото дали ще е празно или… това все пак е сън и всъщност аз сега спокойно си спя? Излиза, че ако не намеря изход, то никога няма да се събудя?

Аз внимателно разгледах тринайстата врата. Абсолютно същата, както и предходните дванайсет. Надявам се, че входната врата не се брои. Не бих искал да попадна в някакво ужасно място заради такава нелепа грешка.

Поех въздух и натиснах дръжката. Едва я докоснах и вратата безшумно се отвори, болезнено удряйки пръстите ми. Ама че учтивост!

Предпазливо надникнах вътре, без да бързам да прекрачвам прага. Вътре беше светло и напълно пусто. Стаята не беше много голяма, приблизително колкото стаята ни за медитация.

Туп!

Вратата се затръшна зад мен и ме изблъска в стаята. Когато се обърнах, вече я нямаше, както и стената.

Пак тези шеги! Да не би да съм влязъл не през „моята“ врата?

Останалите стени на залата изчезнаха толкова незабележимо, че в началото нищо не усетих. Сега около мен се простираше безкрайна равнина, осветена от голяма бяла звезда, която в първия момент помислих за огромна магическа лампа.

На мен като на истински градски жител ми стана много неприятно. Наоколо безкрайно поле, жарко слънце и мъртва тишина… За първи път от странстванията ми по тайнствения коридор устата ми пресъхна и ми се прииска да пия вода. Но наоколо беше пустиня, едва ли ще мога да намеря вода. И колко е горещо тук, дракон да го вземе!

Седнах на все още топлия пясък (подовата плоча изчезна също толкова незабележимо, както и стените) и се замислих. По принцип аз мога да създам вода от слънчева енергия, ако това, разбира се, е слънце. Така че защо да не опитам? Познавам водната магия, въпреки че почти не съм я практикувал. Но както казваше Ромиус, аз имам еднаква предразположеност към всички елементи. Ще опитам.

За начало реших да създам малко вода, колкото да се напия. Сплитането на водната структура ми се отдаде доста лесно, нали заради двубоя с Водния факултет внимателно бяхме проучили всички техни заклинания. Е, от гледна точка на унищожителната им сила, разбира се, но основното ми беше ясно. Сега тези знания много ми помогнаха. Това беше просто заклинание и нямах проблеми — е, ако бях опитал да направя водна стрела, тогава можех да очаквам грешка… но тук всичко мина добре.

Скоро в отворените ми ръце направо от въздуха потече чиста вода. Само че много гореща! Едва успях да си дръпна ръцете и цялата течност изтече в пясъка.

Избърса потта от челото си и вкарах в заклинанието постоянна температура. Сега водата беше много студена, но това само ме радваше. Пих достатъчно, изплакнах лицето си и си сложих качулката. Сега трябваше да реша какво да правя по-нататък — да тръгна напред или да остана на място. И в двата варианта нямаше много смисъл, защото си нямах представа къде съм попаднал и какво се иска от мен. Време беше да се появи вездесъщата табелка и да ми каже нещо полезно. Например, че съм избрал грешната врата и сега завинаги ще остана в тази пустиня. Не, такава перспектива определено не ми харесваше. Трябва спешно да мисля как да се измъкна оттук.

Колко неприятно, че така и не ни научиха да виждаме магията в чистата й форма, тук със сигурност я има. Може би тогава сам щях да намеря изхода, вместо да седя на горещото слънце и да чакам неизвестно кого. Къде се скри тази проклета табела точно когато беше най-необходима?

Противно на очакванията ми табелката не се появи. А до този момент тя се появяваше винаги, когато имаше нужда от нея.

Добре, че преди да тръгна сложиш ливреята си. Без нея отдавна щях да изгоря на това слънце. И този гаден вятър, който хвърляше пясъка в лицето ми…

Нахлупих още по-плътно качулката и създадох около себе си простичък въздушен щит. А вятърът започна да се усилва и постепенно се превръщаше в пясъчна виелица, а накрая сигурно щеше да стане и буря. Надявах се да не стига чак до там.

Пясъкът влизаше в яката ми и се опитваше да напълни устата и носа ми. Не ме спасяваха нито качулката, нито въздушния щит. Очевидно пясъчната буря имаше магически произход, защото щитът трябваше с лекота да отблъсква всякакви физически обекти.

Не ми отне много време да осъзная, че става нещо много странно — сякаш под въздействие на чужда воля пясъкът се насочваше към щита и се блъскаше в него. На места въздушният щит вече пропускаше песъчинки, но бурята все още не можеше да се промъкне.

Какво да правя? — мислех си нервно. — Да продължа да седя зад щита или все пак да се опитам да разбера какво става?

И отново всичко беше решено без мен. Бурята утихна така внезапно, както и започна. Наоколо пак се простираше унилия пясъчен пейзаж, но имаше и нещо ново — недалеч от мен се появиха две огромни фигури. Първата — в огнено червени дрехи, а втората — в дрехи с цвета на небето.

Устата ми пак пресъхна, така че не се опитах да викам, а просто дружелюбно им махнах с ръка. За всеки случай. Фигурите мълчаливо се приближаваха към мен и колкото по-близо идваха, толкова повече започнаха да ми треперят коленете. Ако отдалеко фигурите изглеждаха просто големи, то с всяка тяхна крачка осъзнавах, че са истински гиганти! В сравнение с тях каменните тролове бяха просто буболечки!

Стигнах до извода, че да бягам от тях през цялата пустиня просто няма смисъл, така или иначе трябваше да се срещнем. Дори ако тази среща придобиеше агресивен характер.

Когато двете фигури се приближиха на разстояние изстрел с Огнена топка (около тридесет крачки) с изненада осъзнах, че пред мен са елементали на две от стихиите в чист вид! Червената фигура не беше облечена в червени дрехи, просто цялото тяло беше огненочервена лава. Втората фигура беше от топъл въздух, който непонятно как се виждаше ясно на фона на пясъка.

За първи път в този странен… сън бях истински уплашен. Явно това, което изпитах в залата с огромното чудовище, не е било истински страх. Там имаше някаква възможност да бягам, да се спася… Съдейки по всичко, което съм чел в книгите, елементалите с лекота могат да изтрият от лицето на земята цял легион от такива недоучени многознайковци като мен. Така че за никакво спасение не можеше да става въпрос.

Елементалите са създания с огромна магическа сила, но по разум не се различават от пет годишно дете. Съответно те могат да говорят, но едва ли биха ме слушали… Или напротив? Зависи за какво са били създадени и доколко имат свободна воля.

Елементалите междувременно се приближиха до мен толкова близко, че можех подробно да ги разгледам. Лица нямаха, а фигурите им можеха да се приемат за човешки само отдалеч. Преди всичко те приличаха на недовършените статуи, доколкото е възможно някой да направи статуи от горещ въздух и от огнена лава.

Бях толкова уплашен, че с изненадваща лекота създадох любимата си универсална стена, като по някакво чудо не направих поразия. Въздушният щит е добър само срещу физически атаки, а срещу магически по-добре е с моето изобретение. Ако тези двамата нямат добри намерения, ще имам все пак някаква защита.

Те дойдоха плътно до универсалната стена и спряха. Всъщност, аз силно преувеличих техния ръст — бяха само два пъти по-високи от каменни тролове, което е четири-пет пъти колкото мен.

— Ще умреш — с тътнещ бас ми съобщи огненият гигант.

— Защо? — изписуках аз.

Гигантът внимателно ме погледна.

— Глупак. Защото аз ще те убия.

Да, това, разбира се, обясняваше всичко.

— Защо искаш да ме убиеш? — попитах аз.

— Така трябва — обясни ми вторият гигант.

Логиката им беше просто желязна.

— За това бяхме създадени — добави вторият гигант.

Поласкан съм. Някой е създал елементалите специално за да убият мен. Каква чест!

Огненият гигант протегна ръка, канейки се да ме хване. Няма да стане толкова лесно! Ръката му се натъкна на щита ми…

Такъв ефект от универсалната стена не очаквах, още по-малко го очакваха елементалите. Ръката му изчезна до лакътя, стената с лекота унищожи част от огнената енергия.

Великанът изрева кратко и яростно. Въздушният елементал се опита да извърши същата глупост и бързо се присъедини към него.

Моят щит затова се и наричаше универсален, защото отблъскваше всякаква атака. След контакта с двата елементала единствено се безпокоях, че няма да издържи продължително време. Но за качеството на заклинанието не се съмнявах, дори да дойдат елементалите на водата и на земята, щитът щеше да отблъсне атаките им със същата лекота… ако има достатъчно енергия.

Дракон да ме отнесе! Защо ми трябваше да споменавам другите стихии…

От другата страна на пустинята (ако от купищата пясък изобщо можеше да се определят някакви посоки) към мен се отправиха още два гиганта. Съдейки по цвета на телата им, това бяха елементалите на водата и земята, за които току-що си бях помислил.

Ама че съм късметлия, да срещнеш един елементал си е голям късмет, а тук представители на четирите елемента. Само че за мен това беше по-скоро голям проблем…

Гигантите временно престанаха да издевателстват над универсалната ми стена и прехвърлиха вниманието си към приближаващите се елементали на водата и земята, така че имах малко почивка.

Тези елементали не бяха толкова огромни, колкото първите. Напротив, ръстът им не беше много по-различен от моя. Е, за водния елементал времето не беше мечта и сигурно от жегата е заслабнал, но на земния какво не му харесваше? Пясък колкото искаш — яж си, аз не искам… вярно, растения наоколо изобщо няма, дори и кактуси. Сигурно без тях не се чувства много удобно в пустинята.

Е, време беше да си напиша завещанието. Вече са четирима, ще ме разпилеят по цялата пустиня.

Докато траеше паузата, аз се опитах да създам още един щит под първия. Не рискувах да възстановя енергията на стария щит, можеше да се развали. А без щит съм за отписване — за секунда ще изгоря в прегъдката на огнения елементал. Малка радост беше, че тези двамата още не са дошли… Но нали огъня и водата са непримирими врагове. Дори хората, които имат предразположеност към тези елементи, проявяват антипатия един към друг на подсъзнателно ниво. Така че за елементалите да не говорим — те просто трябва да се разкъсат един друг! И на мен ще ми е по-спокойно… Хайде, момчета, разберете се помежду си… А аз в пясъка ще се заровя и на кактус ще се престоря, да не ме докосвате…

Дали заради стреса или защото бях прекалено спокоен, но втората универсална стена не се получи. Енергията благополучно отиде някъде, а време за втория опит нямах.

Елементалите на водата и на земята се приближиха плътно до щита ми и спряха, не сваляйки поглед от другите елементали, а на мен не обърнаха никакво внимание. Всъщност те нямаха очи, така че само предполагах, че в този момент не гледаха мен, а елементалите на огъня и въздуха. Дори ми се стори, че въздухът между тях, тоест точно над главата ми, беше прорязан от електрически заряди. Може би не грешах и те наистина се мразеха един друг. Това се казваше късмет!

Елементалите нямаха нужда от думи. Цялата сцена продължи само няколко секунди и в следващия миг гигантите се нахвърлиха върху дребосъците, временно забравяйки за мен.

Научени от горчивия си опит, те предпазливо заобиколиха моето защитно поле. Но новодошлите нямаха такъв опит. Единият от тях пристъпи до универсалната ми стена и веднага загуби крака си. Изненадано поглеждайки останките от крака си, а след това и мен, елементала се хвърли под краката на приближаващите се гиганти и по някакво чудо успя да събори единия от тях право върху щита.

А казват, че елементалите не са съобразителни.

Моят щит се счупи, но успя да унищожи въздушния гигант и земния елементал. Всичко, което остана от тях, беше каменната глава на земния, дотъркаляла се до краката ми.

Колебливо я побутнах с крак и отново усетих смесица от гордост и учудване — кой би си помислил, че съм измислил такъв мощен щит. И то преди месец! Троши елементалите като орехи!

Между другото, моят прекрасен универсален щит изчезна и нямах никакво желание да стоя близо до биещите се здравеняци.

Изтичах на доста прилично разстояние и оттам започнах да наблюдавам битката.

Елеменаталите се удряха един друг без особен успех — огъня и водата са взаимно изключващи се и всъщност въпреки разликата в размера силите им бяха почти равни.

Може да се изненадате, но елементалите се държат като най-обикновени хора — бият се, и ходят, вместо, да речем, да летят. Елементалът — това е същността на елемента, затворена в черупка, обикновено напомняща човек. Мозъците им са такива, каквито им е вложил техния създател, но както казах, в границите на около петгодишно дете — за повече обикновено създателите им нямат магически способности. Затова тези стихийни идиоти се бият помежду си с юмруци, просто повечето от тях нямат мозък за друго. За хората елементалите са много опасни, което се дължи на прекомерната им сила и способността им много бързо да се регенерират за сметка на външни източници. Във всеки случай така описват тези същества в книгите. Само че в действителност те изглеждат някак… жалко.

Мисля, че биха могли да се бият вечно. Все пак противоположни стихии… Но не виждах никакъв смисъл просто да наблюдавам. Ако един от тях спечели след това най-вероятно ще започне с мен, значи трябва да използвам момента.

Много бавно и внимателно, така че да не разваля нещо, започнах да сплитам универсална стена, добавяйки малки количества от фактора движение. Ако тези здравеняци така реагират на моя щит, защо да не се възползвам?

Като изключа факта, че изобщо съм на това глупаво място, аз бях късметлия днес. А сега успях без грешка да създам щита, който исках.

И той бавно се придвижваше към биещите се елементали.

Пет, четири, три…

Виждали ли сте някога как човек изчезва в телепорта? Постепенно изчезват, започвайки отгоре надолу или отдолу нагоре, в зависимост от начина, по който е настроен телепортира. По същия начин и елементалите изчезнаха от лицето на пустинята, сякаш никога не ги е имало. Само кратък взрив и край…

Известно време тъпо гледах към мястото, където до преди малко елементалите се биеха. Очаквах подобен ефект, но когато наистина се отървах от тях, от радост не можех да повярвам.

Седнах на пясъка и потънах в размисъл. Какво следва сега? На теория би трябвало да се появи табелата и да каже, че съм издържал теста… и да ме върне в нормалния свят!

— Ей, къде си? — попитах на глас.

Тишина.

— Какво, завинаги ли трябва да остана в пустинята? — извиках и се замислих. А ако наистина остана завинаги?

Чух тихо шумолене.

Пак ли? Още нещо идва да ме убие? Или просто вятъра…

Бях на пясъка, облегнат на ръката си, и когато пред мен от земята изскочи малко камъче, като по чудо успях да се претърколя встрани. Докосна ме едва-едва, беше твърдо като скала.

Скочих на крака, разтривайки натъртеното си рамо. На мястото, където стоях, пясъкът беше леко вдлъбнат, сякаш нещо е изскочило от пясъка и после се е върнало обратно. Защо ли му е изобщо?

Отново се чу тихо шумолене.

Бързо отскочих настрани, и то точно навреме. На мястото, където стоях преди секунда, от пясъка изскочи каменна… глава? Но глава с крака и ръце. Много пъргави крака и много здрави ръце!

С отработено движение хвърлих огнена топка, но главата лесно я избягна и отново се зарови в пясъка.

Глупак! Като че ли не знаех, че елементалите лесно се възстановяват и може да ги убиеш само като унищожиш цялата им същност! Дали само главата на земния елементал е оцеляла или и части от другите елементали се мотаят наоколо?

Чувайки познатия шум, скочих във въздуха и сплетох огромна Огнена птица — нямах време за нещо по-сложно. Тя удари главата при излизането й, но не й причини ни най-малка вреда.

В главата ми проблесна много ясна мисъл:

— Имам голям проблем.

Побягнах напред, трескаво съобразявайки как да изменя универсалната стена, така че да се справи с подскачащата глава. Но за да го направя ще ми трябва време, а не мисля, че главата ще стои настрана и ще изчаква, докато приключа.

Зад гърба си чувах постоянното и равномерно шумолене. Елементалът не изоставаше, но поне не атакуваше — и на това бях благодарен.

Настроих се на дълъг бяг, но главата се оказа доста съобразителна (всъщност, тя затова е глава) и започна да изскача пред мен, опитвайки се да се предвиди движенията ми. Наложи ми се да подскачам през цялата пустиня, накъсвайки дъха си и окончателно губейки възможност да създам пълноценна защитна стена.

Ама че съм глупак, винаги са ме учили да сплитам резервни заклинания и да ги държа в незавършен вид, за да мога да ги използвам по всяко време. Имах времето, но аз седях и го профуках в тъпо гледане на пясъка. И сега какво да правя?

Малко по-късно, когато дишането ми премина в хрипове, ми дойде една страхотна идея — тази твар със сигурност не може да скача прекалено високо! Ако се повдигна колкото може по-високо и създам под себе си въздушно стъпало, ще мога на спокойствие да си сплета заклинанието, трябва да се получи. Дракон да ме вземе, как стреса изкарва от главата всички заклинания.

Повдигнах се на доста прилична височина и създадох под краката си невидимо с невъоръжено око въздушно стъпало. После погледнах надолу. Никой. Хитрата глава се беше притаила в пясъка.

Бавно сплетох заклинание за универсална стена и размишлявах върху това как сега да измъкна главата от пясъка. Продължавайки да сплитам, успявах да поддържам и енергията във въздушното стъпало. Добре, че висящото в небето слънце даваше изненадващо количество енергия, която пронизваше буквално цялото пространство. И енергията беше някак умна — лека и наситена, по-добра дори от тази в Академията. А нали там магическият фон е изкуствен!

Така. Да хващам тази глава със жива стръв не ми се искаше, защото единствения подходящ бях самия аз. Затова вариантът с кацане на пясъка с предварително изграден щит под краката си отхвърлих веднага. Какви други възможности имах? Може би да покрия цялото пространство под мен с голяма универсална стена и да я забия дълбоко в земята, на няколко метра за по-сигурно, но, първо, не мога да създам достатъчно голям щит, и второ, не можех да съм сигурен дали главата е унищожена или не. Аха! А мога ли да измисля нещо, с което да открия къде точно в пясъка се намира главата на елементала? Тогава няма да е необходимо увеличаване на универсалната стена, достатъчно ще е просто да я забия в пясъка върху врага.

Значи всичко, от което се нуждая, е да създам сонди, както вече бях правил в друг сън, и с тях да опипам цялото пространство под мен. Надявах се, че в пясъка няма да има много камъни, сред които да се скрие главата.

За да не се мъча със създаването на много дълги сонди, сплетох ги на мрежа по подобие на риболовните, като отворите й бяха два пъти по-малки от тези на главата. И я пуснах на няколко метра в пясъка.

За да обработвам информацията от мрежата вече бях приготвил заклинание-клиент, което приемаше информация от мрежата и я превръщаше в удобна за възприемане картина. Съдейки от получената информация, в пясъка имаше два обекта, приличащи на главата на елементала. Бързо разделих щита на две части и ги хвърлих надолу. Времето минаваше и аз се уморявах все повече, мрежата окончателно ме изтощи и спрях да поддържам въздушното стъпало.

След това се наканих да направя още една проверка, за да разбера със сигурност дали тази напаст е унищожена или не, но не прецених силите си и вместо да създам ново заклинание унищожих въздушното стъпало. А тъкмо се бях зарадвал, че вече не правя грешки в магиите!

Паднах от около десет метра — голямо удоволствие, да ви кажа. Но независимо от факта, че от удара в гърдите не можех дъх да си поема, аз намерих сили да скоча веднага на крака. Ами ако главата е оцеляла от атаката?

Но от пясъка нищо не изскочи.

След като изчаках известно време, готов да скоча, накрая въздъхнах с облекчение и се свлякох на пясъка. Ще мога ли най-накрая да си почина?

Когато над главата ми се появи вездесъщата табела, реагирах инстинктивно и я замерих с една Огнена топка. Инстинктивно, разбира се…

„Браво“ — като че ли нищо не се е случило, ме похвали табелата, без дори да забележи, че е ударена от огнена топка. — „Ела“.

— Къде? — не разбрах аз и се огледах.

На табелата се появи стрелка, сочеща надолу.

Погледнах надолу и с изненада видях точно пред себе си неголям люк. Преди го нямаше, сигурен съм, защото аз сондирах цялата площ с мрежата.

Направих крачка напред и люкът рязко се отвори, като едва не смачка крака ми. Погледнах подозрително вътре и видях доста крехка на вид дървена стълба. Обърнах се и открих, че табелата е изчезнала и няма на кого да задавам въпроси.

Спусках се дълго време. При достигане на дъното запалих малка огнена топка, за да се огледам. Не видях много — навсякъде беше непрогледна тъмнина и една крушка нищо не можеше да освети. Честно казано, вече бях доста уморен и не ми се искаше да хабя силите си за осветление — но знае ли човек какво може да изскочи от тъмното?

В мрака светна табелата.

„Плесни с ръце.“

Покорно изпълних заповедта… или молбата?

Цялото пространство около мен засия със стотици магически свещи. Оказах се в голяма… не, в огромна библиотека! Лавиците стояха в стройни редици на огромна площ и стигаха далеч нагоре до тавана. В сравнение с тази библиотека всичко останали изглеждат като жалки пародии!

Аз втрещено приближих до близкия рафт и погледнах към кориците на книгите — всички бяха на непознат език.

Табелата замига, за да привлече вниманието ми.

„Твоята книга не е тук“.

„Моята“ книга? Първо „моята“ врата, сега и книга. Леле, какво персонално обслужване. И чудовище, предполагам, собствено си имам. Дори елементалът ме уверяваше, че той е създаден специално за мен, милия.

— Но къде? — попитах аз, примирявайки се с факта, че няма да ме пуснат докато не стоварят на главата ми всичко, което са си наумили.

„Тридесет крачки напред, пет крачки надясно, третата полица отляво, двадесет и третата книга“.

Е, изчерпателно.

Покорно извърших всички необходими действия и намерих двадесет и третата книга. Не беше по-различна от останалите, освен че беше малко по-тънка. Отваряйки я осъзнах, че няма да мога да я прочета — беше написана на напълно непознат за мен език.

Може би крачките ми са прекалено малки, предложих аз, въртейки книгата в ръцете си. Нещо не схващам. Сега какво ще правя?

Табелата бавно прелетя до мен и важно ми съобщи:

„Това е твоята книга.“

— Но аз не мога да я прочета — казах. — Нямате ли и някоя друга „моя“ книга? Какво сега, за тоя дето духа ли се мотах по този ваш коридор?

„Приятно четене“ — пожела ми табелата.

Разнесе се ужасен трясък и подът под краката ми пропадна.

Падах в пълна тъмнина, опитах се да левитирам, но нямах достатъчно сили, а и в пространството наоколо нямаше капка енергия. Обхвана ме странна апатия. Бавно пъхнах „своята“ книга в джоба си и глупаво се засмях. В главата ми се мярна ироничната мисъл, че намерих не само своята врата и книга, но също своя люк и своята смърт.

Някъде долу забелязах проблясъци светлина. Тя бързо се приближаваше към мен, по-скоро аз към нея, и скоро видях, че това е… моята стая!

Надявам се, че ще улуча леглото. Въпреки, че при падане от такава височина това няма да помогне… О, май наистина ще го улуча!

Когато до леглото оставаха няколко метра, аз не можах да издържа и стиснах очи.

* * *

Сънувах тъмна стая, претъпкана с всевъзможни буркани, бутилки, книги… На един от рафтовете стоеше червена статуя на бога на вампирите… не мога да си спомня името му. На масата седеше мъж с дълга сива брада. Той ме гледаше с насмешлив поглед и ми обясняваше нещо на непознат език. С всяка негова дума ме изпълваше чувството, че започвам да разбирам този странен език…

* * *

Бавно отворих очи и фокусирах погледа си.

Стая. Моята! Върнах се! Или всичко беше просто един сън?

Погледнах към мястото, където доскоро имаше врата. Никаква врата нямаше, както и очаквах. Сигурно във вчерашните хлебчета е имало някакъв наркотик или алкохол, защото на ясна глава точно такова нямаше как да сънувам. Само си представи… подиграващи се табели, големи чудовища, тъпи елементали, огромна библиотека… Не, аз не пия толкова много, това е сигурно.

Надигнах се от леглото и осъзнах, че съм спал с ливреята! Но аз я носих само в тъпия сън. Май все пак не е било сън! Но тогава…

Потупах се по гърдите — това е! Във вътрешния джоб напипах книгата от библиотеката, която взех в съня си!

Извадих я, разгърнах първата страница и изпитах нов шок. Книгата беше написана на странен език, аз го бях забелязал и в съня си, но сега можех без затруднения да го разчитам!

„Ако четеш този дневник, значи си като мен…“.

Не разбирах, за какво говори той?

На вратата се почука.

— Зак! — чух зад вратата гласа на Алиса. — Докато ти спеше, от Академията се получи съобщение. Викат те пред Общото събрание на Майсторите. Надявам се, че преди да заминем си се сетил да унищожиш всички следи от магия в стаята си?

Кактусите!