Алекс Кош
Огненият патрул (29)

Действие 7

Ние с Алиса взехме по четирима младши сътрудници, а Чез и Наив — стражата. Освен това сформирахме още две петорки от стражи и нисши, под ръководството съответно на Девлин и Даркин. Получиха се общо шест групи, които трябваше да претърсят целия град за плъхове, заразени хора и може би самото Същество. Макар че все още си нямах никаква идея какво ще правим със Съществото — то беше по-силно от всички наши петорки, да не говорим за стражите и вампирите.

На всяка група раздадохме медальони на Огнения патрул и друидски гривни за откриване на паразити. Освен това, по моя молба, Девлин донесе мечове за всички младши служители. По принцип на вампирите беше строго забранено да носят оръжие в чертите на града, но тук случаят беше специален. Както ми каза Девлин, началникът на стражата се отнесъл с разбиране към ситуацията и прави жест на добра воля, като подарява всички тези оръжия на Патрула. Така че сега можехме да се похвалим със собствен неголям арсенал от оръжия.

Ние условно разделихме града на шест части, като едната от тях, в която засякохме загубения ми медальон, ние с Алиса решихме да проучим заедно. Ако съм прав и медальонът е попаднал в ръцете на заразените „въздушни“, то двамата ще се справим с тях много по-лесно.

Чез покри всички, намиращи се в двора на Прокълнатата къща, със завеса на мълчанието, и аз направих бърз инструктаж. Първо разказах накратко за плъховете и паразитите, а след това преминах към тактиката на боя. Тя беше доста проста — ако противниците са малко, най-важното е да се отрежат главите им, независимо дали са плъхове или заразени хора, а ако са твърде много, тогава трябва да отстъпят и да се обадят за подкрепление. След това обясних как могат да извикат това подкрепление, и въобще за какво могат да послужат медальоните и гривните.

Стражите и младшите сътрудници старателно се преструваха, че настоящата операция изобщо не ги плаши, но беше очевидно, че са притеснени и изнервени. Твърде неочаквано и непознато беше всичко, което им разказвах.

Когато вече приключвах с речта си, в двора се втурна запъхтеният Невил. Целият беше облечен в зелен друидски костюм.

— Привет! — подхвърли той и притичвайки покрай нас, изчезна в къщата.

Наив за момент замръзна с отворена уста, след което се втурна след брат си.

— Какво беше това? — учудено попита Чез. — Само ми се стори или това наистина беше Невил в друидски костюм?

— Да не би да е избягал? — предположи Алиса.

Сякаш в потвърждение на думите й в двора влетя Мелисия.

— Къде отиде той?

— Там — хорово казаха стражи и вампири, посочвайки къщата.

Рядко единодушие, кой би си помислил.

— Аха.

Друидката се изкачи по стълбите и за миг спря до нас.

— Ще прочиствате града ли?

Кимнахме едновременно.

— Добре — одобри тя и се вмъкна вътре.

— Страхувам се, че ако сега измъкне Невил за ухото и го върне обратно в общината на друидите, може сериозно да подрони нашия авторитет — много сериозно каза Чез. — Все пак не трябва така да се отнасяш с Майстор…

— Така е — съгласи се Алиса. — Хайде, да видим какво става.

Оставяйки стражите и вампирите на двора, ние се втурнахме в къщата. От втория етаж се чуваха виковете на Мелисия.

— Отваряй!

— Няма да отворя!

— Още не трябва да се напрягаш!

Алиса и Чез многозначително се спогледаха.

— Милите влюбени…

Много бързо стигнахме до влюбени. Може би тя просто се тревожи за него като пациент.

— Невил, не се дръж като дете!

Или все пак грешах?!

— Хайде да спасим нашия приятел — едва сдържайки смеха си, каза Чез.

— А може би няма нужда от спасяване? — усмихна се съобразителната Алиса.

— Ще разбия вратата!

Леле, колко войнствена се оказа друидката.

— Е, нека поне вратата да спасим — засмя се Чез.

Ние изтичахме нагоре по стълбите и заварихме забавна картинка — Мелисия удряше с юмруци по вратата, явно смятайки да я разбие, а Наив седеше до нощното шкафче, клатейки крака във въздуха, и гледаше с интерес какво се случва. А аз си мислех, че ще се хвърли да помага на брат си.

— Мелисия, не разбивай вратата, тя още ще ни трябва — със сълзи на очи каза Чез и отново се засмя.

— И не ни вземай Невил — подхванах аз. — Той също може да ни потрябва, наистина.

Алиса отвори уста, за да каже още нещо, но замълча. Беше й смешно не по-малко, отколкото на нас, но вампирката не искаше да се държи несериозно. Тя почервеняваше, пребледняваше, но не си позволи да се разсмее.

— Той не е достатъчно добре, за да участва в битка — твърдо каза Мелисия.

— Здрав съм! — чу се зад вратата гласът на Невил.

— Не си здрав! — извика в отговор друидката. — Аз знам по-добре!

Чез пое дълбоко дъх, опитвайки се да спре надигащия се към гърлото му смях.

— Разбирам, че сте се привързала към нашия приятел, но той наистина може да ни помогне — гласът му премина в шепот: — Като не участва в бойните действия.

Мелисия се изчерви.

— Аз просто се притеснявам за пациента си, нищо повече.

— Изобщо не се съмнявам — ухили се Чез. — Той ще ни помага директно от къщата, без да я напуска. Така може ли?

— Така може — без колебание отговори друидката. — Но трябва да ми обещаете, че той няма да излиза оттук.

— Можеш и сама да останеш да се увериш — предложих аз.

Ясно видях как Мелисия едва не се съгласи, но накрая промени мнението си…

— Не, имам си достатъчно друга работа.

— Значи си съгласна? — уточни Чез и без да чака отговор, извика на Невил: — Излизай, намерихме решение!

Зад вратата се чу колебливия глас на Викерс-старши:

— Наистина ли?!

— Наистина, наистина — увери го Чез. — Хайде излизай.

Вратата бързо се отвори, изскърцвайки облекчено. Невил вече беше успял да се преоблече и излезе в жълта ученическа ливрея, носейки пред себе си опакованите друидски дрехи. При това ги държеше така, сякаш щеше да ги използва за щит.

— Откъде тези дрехи? — попитах аз.

— Зашеметил пазача и му взел дрехите — охотно поясни Мелисия.

Аха, получил си го е онзи високомерен друид! Пада му се.

— Какво да правя, като ми взехте дрехите? — предизвикателно попита Невил. — Няма гол да тичам из града.

Мелисия направи крачка към Невил и, не можех да повярвам, той се отдръпна от нея!

— И нямаше нужда да бягаш!

Невил сведе виновно поглед и без да поглежда, протегна пакета дрехи към друидката.

— Ти това… ще ме извиниш ли пред него?

— Сам ще се извиниш — промърмори тя. — Виж, твоите приятели ми обещаха, че няма да излизаш оттук. Не се опитвай да участваш в прочистването!

— Какво ти прочистване — въздъхна Викерс старши. — Наистина е по-добре да гледам отдалече, а най-добре е да си стоя в къщи.

Погледът на Мелисия незабавно омекна.

— Не се притеснявай, това е само временно — увери тя Невил.

— Надявам се — въздъхна той.

Колко бързо си променят настроението. Ту се ругаят, ту се съжаляват един друг. Определено нещо се случва между тях.

— Успокой се — посъветва го Чез. — Такова чудо взех от техномаговете, че няма начин да не ти хареса. Задачата ти ще е да координираш всички наши действия.

— Чудесно — облекчено каза Мелисия. — Тогава ще тръгвам, днес имам много работа…

— А, Мелисия — спомних си аз. — Донесохме още един плъх. Трябва ли ти?

— Защо ми е? — изненада се друидката. — Имам си достатъчно от тях след нощното нападение. Запазете си го за спомен.

Наив скочи на нощното шкафче и се усмихна широко.

— Какви сте ми забавни.

* * *

Слязохме на първия етаж. През цялото време Невил се стараеше да стои по-далеч от Мелисия. Друидката подозрително бързо се сбогува с нас и напусна къщата.

— Най-накрая ме остави — облекчено въздъхна Невил. — Дори не можете да си представите колко ми досажда тази друидка. Мисля, че пробуждам майчинските й инстинкти…

Чез плесна Невил по рамото и му намигна.

— Инстинкти? Това е яко!

— За първи път от двадесет години насам отново се чувствах като дете — оплака ни се Викерс-старши.

— Хайде де. Ако си нямах приятелка, не бих се отказал от грижите на такава майка…

Рижият ми приятел не можа да довърши, защото получи шамар зад врата от Алиса.

— Мери си приказките.

— Слушам — кратко каза Чез и изчаквайки Алиса да се отдалечи на няколко крачки, тихо добави: — мамче…

Наив отново се засмя и си спечели недоволен поглед от Чез.

— Трябва да бъдем сериозни — важно каза той и се обърна към Невил: — Ела, ще ти покажа какво трябва да правиш.

Докато Чез му обясняваше действието на картата, а също и очилата „пелена“, ние с Алиса и Наив се върнахме на двора при скучаещите стражи и нисши вампири.

— Е — казах аз, възползвайки се от заклинанието Гръмовен глас. — Напред!

* * *

Първото нещо, което направихме ние с Алиса и осемте вампири, които сега се кипреха с медальоните на Огнения патрул на гърдите си, беше да отидем до мястото, където засякохме изгубения ми медальон. Когато за последен път погледнахме картата, той беше спрял да се движи — може би „въздушните“ са се скрили в някое мазе, ако, разбира се, медальонът е изобщо в тях. Вампирите ни водеха през „златния“ квартал, уверявайки ни, че много добре знаят нужния ни адрес. И те наистина ни доведоха до правилната къща, само че тя се оказа много добре охранявана.

Пазачът категорично отказа да ни пусне и дори всички наши истории за мъртвите Майстори-убийци не промениха мнението му. Ако бях сигурен, че медальонът наистина е в избягалите „въздушни“, пазачът нямаше да ме спре… Но ако случайно сме сгрешили къщата или медальонът го е намерил най-обикновен човек, който просто живее в тази къща?

— Какво ще правим? — попита ме Алиса, когато се отдалечихме от портата. — Трябва по някакъв начин да проверим тази къща.

— Нека да я обиколим цялата — предложих аз. — Може гривните да усетят нещо.

И те наистина усетиха! На едно място, в непосредствена близост до оградата, имаше малка къщичка — барака или кой я знае какво — и ръката ми определено изтръпна.

— Те са тук — казах със задоволство.

— Да прескочим ли оградата? — попита един от младшите сътрудници.

— Чакай малко.

Сложих очилата „пелена“ и внимателно разгледах оградата. Алиса последва моя пример и изненадано изписка.

Оградата беше покрита с тънка енергийна мрежа. Предполагам, че можех да я прережа, но не бях уверен, че това ще помогне. Можех и да прелетя над нея… но какво щях да правя сам?

— Тук има защитни заклинания — казах на глас. — Няма време да ги неутрализираме, затова ще се наложи пазача да ни пусне.

— А ако не иска? — попита високият вампир.

— Тогава ще го убедя.

Още щом се показахме зад ъгъла, пазачът надяна на лицето си маска на превъзходство. Това си беше съвсем нормално, пазачите точно така трябва да се държат. Но не и с мен, или по-точно не и с представител на Академията, какъвто бях аз.

— В края на краищата, ние трябва да влезем в тази къща — казах на пазача.

— Без предварителна покана не може — отново отвърна той.

— А наясно ли си кой съм аз? — за всеки случай попитах аз.

Пазачът ме огледа умишлено бавно отдолу-нагоре и отгоре-надолу.

— Ученик от Академията?

Я виж ти колко са информирани днешните пазачи.

— Не, аз съм този, който ще те научи на уважение.

Създадох Въздушен юмрук и го засилих в стомаха му. Не много силно, но напълно достатъчно, за да прелети метър до оградата, да се удари в нея и да се свлече на земята.

— Убеди го — засмя се Алиса и ме погледна подозрително. — Преди не бях забелязала, че си толкова кръвожаден.

— Какво говориш — не се съгласих аз и прекрачих пазача. — Никаква кръв, само натъртвания, ожулвания и може би леко сътресение на мозъка.

Влязохме в двора.

— Мисля, че няма нужда да натоварваме благородните домакини с присъствието си — предложи Алиса.

— Разбира се — съгласих се аз. — Свършваме си работата и се махаме от тук тихо и спокойно.

— Точно както и влязохме — усмихна се един от вампирите.

А какво? Много тихо дори влязохме, и почти мирно — пазачът просто легна да си почине малко. Нищо, че е насила.

Внимателно заобиколихме голямата дори и за „златния“ квартал къща. Както и сигнализиращите заклинания, поставени в градината. Ние с Алиса не свалихме очилата и спокойно минахме покрай всичко, което можеше да издаде нашето присъствие тук. Оставаше да се надяваме, че пазачът няма да се събуди твърде бързо, и че никой няма да излезе от къщата, преди да напуснем това гостоприемно място.

С приближаването към къщичката гривните реагираха с леко гъделичкане, ясно показващо, че се движим в правилната посока. Храстите и дърветата в озеленения двор успешно ни скриваха от намиращите се вътре.

Между другото, градината не беше нищо особено — много по-лоша от тази, която засади Мелисия до Прокълнатата къща. А невисоката къщичка, към която ни водеха гривните, се оказа… гробница! Никога не бих повярвал, че подобни методи на погребение се практикуват в Пограничните райони. На фона на Великото гробище, с неговите безполезни и напълно хаотично разположени гробове, такова уважение към мъртвите тук изглеждаше малко странно. Всъщност ако отчетем, че знатните жители на Крайдол се стремяха във всичко да подражават на Лита, то появата на подобна гробница на територията на богато имение ставаше обяснима.

— Ходещите мъртъвци са се скрили в гробница? — изненада се Алиса. — Забавно.

Как обичах тази нейна полуусмивка, прекрасните остри зъбки, бледите бузи… Така, да не се разсейвам!

— Имам предложение — просто да разрушим сградата камък по камък, заедно с всичко, което е вътре — казах аз.

Младшите сътрудници, разбира се, изпаднаха във възторг от идеята ми, но Алиса не беше много очарована.

— Не става. Ами ако има хора вътре?

— Това е гробница — припомних й аз. — Разбира се, че има хора, но те отдавна са мъртви.

— Не става — твърдо каза вампирката. — Това е чужда собственост, имай малко уважение.

Със свиване на рамене в смисъл „сами си усложняваме живота“, аз започнах да подготвям заклинания. Копийни щитове, Въздушни юмруци, Огнени птици, Въздушни щитове… Много ли са? Да, много са, но наистина ми омръзна да получавам шамари по врата. Колко приятно беше да оперирам в няколко сфери и да не допускам грешки в сплитането на потоците! Супер. Само няколко нервни сътресения и всичките ми магически способности се върнаха към нормалното!

— Алиса, погрижи се за защитата — помолих аз вампирката и обърнах поглед към младшите служители. — А вие, отстъпете по-далече. Ако имаме нужда от помощ, ще ви свирна.

Честно казано, аз не можех да свиря, но не би трябвало да имаме нужда от помощ. И по-точно, ако все пак ни потрябва, нисшите вампири едва ли биха могли да направят нещо.

Концентрирах се и с всичка сила ритнах вратата. Тя изскърца жално, но издържа.

— Дръпни я към себе си — предложи Алиса.

Ама и аз съм един. При такива малки постройки вратата със сигурност се отваря отвън.

Дръпнах вратата за дръжката и тя наистина се отвори, изскърцвайки зловещо, сякаш за да ми се подиграе. От гробницата ни лъхна миризма на… прах и разлагащи се тела.

— Ако досега не са разбрали за идването ни, то или са умрели окончателно, или са оглушели — усмихна се Алиса. — Правилно ли разбирам, че искаш да влезеш първи?

— Точно така! — потвърдих аз. — Ти съмняваш ли се?

Алиса ме погледна насмешливо.

— Зависи за какво.

— В моята смелост, разбира се.

— Границата между смелостта и глупостта е доста тънка — ехидно отбеляза вампирката.

— Ама че си — махнах с ръка. — Нека по-добре да видим какво има вътре.

В следващия миг се оказах на земята. Очите ми гледаха към небето, а ушите едва улавяха как някой крещи. Очевидно тези копелета ни нападнаха преди ние тях, което не беше изненадващо. Твърде шумно се появихме… и по-точно аз. Хм, неприятно се случи. И двойно по-неприятно е за пореден път да ме съборят с ритник!

Зареден с прилична доза ярост, аз скочих на крака и видях наистина епохална битка. Един от „въздушните“ с всички сили се сражаваше с Алиса, а вторият… гонеше из цялата градина нисшите вампири. Ясно виждах всички заклинания, създадени от нашите противници — очилата все още бяха на мен въпреки удара ми в земята — и можех напълно да се насладя на това много забавно зрелище.

Всички предварително подготвени заклинания безопасно се бяха разтворили във въздуха. Без да се мотая повече, веднага създадох четири огромни Въздушни вълни и атакувах противника на Алиса. Малко подло, в гърба. Но можеше ли да се използва понятието „подло“ за ходещи мъртъвци, управлявани от паразита? Едва ли. Затова бившият „въздушен“ беше унищожен в съответствие с правилата на тактиката и стратегията, а честността ще запазя за тези, които биха разбрали какво е това.

Надявам се, че сега вече окончателно мъртвия „въздушен“ ще оформи весела клада под слънцето — атаката ми свали качулката му, предоставяйки на радостните слънчеви лъчи да направят принудителна ексхумация.

— Защо се забави? — недоволно измърмори вампирката, поправяйки ливреята си.

И това вместо полагащите ми се благодарности!

— Честно казано, изчаках да видя дали сама ще се справиш с него — не останах длъжен аз. — Хайде да помогнем на нашите младши сътрудници.

Все пак нисшите вампири, дари и да не можеха да се справят с човек, владеещ Занаята на ниво ученик първи курс, не се даваха лесно. Не можеха да преодоляват Въздушните щитове така лесно, както Сеонеца, затова пък с лекота отбягваха всички атакуващи заклинания на „въздушния“. Сигурно тази бъркотия щеше да продължи доста дълго време, но в нашите планове за бъдещето тя не фигурираше. Дори и в раздел „увеселителни мероприятия“.

Впрочем „въздушния“ бързо осъзна грешката си и насочи вниманието си от нисшите вампири към нас. Но какво можеше да направи сам човек, превзет от паразити, срещу координираните ни атаки? Той и срещу мен нямаше да издържи минута, а срещу двама ни… ние просто го размазахме в буквалния смисъл на думата.

Скоро градината на неизвестния собственик на имението беше украсена с две черни петна от изгорелите „въздушни“. Ливреите им изобщо не бяха пострадали и ние решихме да не ги оставяме тук. Между другото, в джоба на единия от тях наистина намерихме медальона ми! Не беше ясно дали той случайно е попаднал там по време на битката или мъртвият „въздушен“ сам си го е взел. Вероятно все пак е първият вариант, иначе паразитите ще се окажат много по-умни, отколкото би ни се искало.

— Всички цели ли сте? — попитах за всеки случай вампирите, макар много добре да виждах, че всичките осем младши сътрудници не само стоят здраво на краката си, но и разпалено обсъждат приключилата битка. Навярно се радваха, че са останали живи? Или просто им хареса да танцуват танца на смъртта?

— Цели сме — в хор отговориха вампирите.

— Тогава да се махаме оттук — изкомандвах аз — докато още никой не ни е забелязал.

В действителност живущите в къщата не биха ни забелязали само в един случай — ако бяха напълно глухи и слепи… или ако просто ги няма.

Естествено, нямахме този късмет — всички си бяха в къщи и вече бързаха срещу нас. Около двадесет души от всички възрасти, въоръжени с всевъзможни подръчни оръжия, безстрашно бяха излезли да защитават родния дом. Старци с пръчки, една жена с точилка, мъжете с ножове, а някои дори с мечове. Начело на тази пъстра тълпа крачеше едър чичко с доста зачервена физиономия. Съдейки по размера на физиономията, това трябваше да е собственикът на имението.

— Е, сега ще се развикат, — намръщено каза Алиса.

— Спокойно.

Не знам на кого го казах — на нея или на себе си. Вероятно и на двамата. Впрочем, както казваше учителят ни по тактика, най-добрата защита е нападението, а най-доброто нападение… Не, познанията ми на този предмет все още не бяха толкова задълбочени.

Направих няколко крачки към напиращата армия и казах на висок глас:

— Няма нужда да ни благодарите, това ни е работата.

Тълпата сякаш срещна невидимо препятствие и забави крачка — ясно виждах как мрачната решителност по лицата им се заменя с объркване — и след това напълно спря.

— Извинявайте, но за какво да ви благодарим? — изумен попита предполагаемият домакин.

— За това, че обезвредихме два опасни вампира, които се опитваха да влязат в къщата ви — охотно обясних аз.

Погледите на тълпата инстинктивно се насочиха към разбитата врата на гробницата.

— Сгрешиха вратата — казах аз. — И ние ги… ето, виждате ли черните петна по тревата? Това е всичко, което остана от вампирите.

— А пазача? — тъпо попита дебелакът.

— Не ми се иска да говоря за това… — с труд сдържах усмивката си и се опитах да изобразя истинска загриженост. — Но вашият пазач там, на входа… той спи.

— Как така спи?!

И без това червеното лице на дебелака доби просто стряскащ оттенък.

— Колко си гаден — прошепна в ухото ми Алиса.

— Трябва да тръгваме, имаме още много работа за вършене — казах твърдо. — Ако имате въпроси, можете да се обърнете към най-близкото подразделение на Патрула в Крайдол.

Всъщност, сега то е само едно.

Дебелакът явно искаше да попита още нещо… но така и не успя да формулира въпроса си.

— А…

Махнах с ръка на вампирите да ни последват, хванах Алиса под ръка и се отправих към изхода. На вратата минахме покрай лежащият на земята пазач — той стоеше наполовина облегнат на стената и с малко въображение за страничния наблюдател би изглеждал, сякаш спи. Като минавахме покрай него един от нисшите вампири не можа да устои и пооправи позата му — събра краката му, постави ръцете на коленете и наклони главата към тях.

— Ох, ще го уволнят — каза Алиса и ме погледна укорително.

— Нищо, ще му е от полза — отговорих аз. — Ако всеки втори се изживява като Император, тогава просто няма да свършим никаква работа.

След като се отдалечихме на няколко квартала от мястото на битката с „въздушните“, ние се сетихме, че нашите групи е крайно време да се разделят.

— Е — каза Алиса, оглеждайки се наоколо — мисля, че вече може да поработим и отделно?

Честно казано, не ми се искаше да я пускам сама. Разбира се, с нея бяха нисшите вампири, но те не можеха да се считат за истинска защита и опора. Ако аз бях с нея или някой от нашата петорка… А най-добре щеше да е, ако Алиса беше под защитата на Келнмиир или Велхеор! Само че нямах ни най-малка представа къде са те сега.

Очевидно вампирката прочете в очите ми безпокойството, което изпитвах.

— Нищо лошо няма да се случи — увери ме тя, свеждайки поглед.

— Знам — колкото може по-оптимистично се съгласих аз. — Но все пак ти бъди внимателна, нали?

Алиса за миг докосна ръката ми и се обърна към своята четворка вампири.

— Да се захващаме за работа — и с уверени крачки тръгна надолу по улицата.

Гледах вампирката, докато се скри зад ъгъла на поредното имение. Опитах се да изхвърля всички излишни мисли, стиснах юмруци и изкомандвах:

— Добре, момчета, време е да започнем истинския лов.

Закрачих в посока, противоположна на тази, в която тръгна Алиса. Вампирите радостно замърмориха и ме последваха.

По мои изчисления, предстоеше ни да обиколим около десетина улици, като почти всички се намираха в „златната“ част на града. Работата в тази част на града се оказа по-трудна, защото всички живеещи тук се изживяваха като миниатюрни крале в своите имения. И аз не случайно се отнесох толкова твърдо с пазача — трябваше да накарам всички местни „аристократчета“ да ме уважават, иначе всеки от тях постоянно щеше да се опитва да доказва превъзходството си.

— Разпръснете се от двете страни на улицата, за да обхванем по-отблизо всички домове — заповядах на младшите сътрудници на Огнения патрул. — Но не се губете от поглед един друг и не изоставайте.

Всъщност аз силно се съмнявах, че ще успеем да открием всички заразени с паразити хора. Гривните можеха да ги засичат на разстояние едва няколко метра, а много от къщите тук достигаха огромни размери. Освен това, дори да влезем в дадена къща, може просто да не намерим заразения човек, какъвто беше случаят с петимата „въздушни“ — обиколихме цялата къща, но ги намерихме едва когато Наив си пъхна носа в затворената стая. До този момент гривните не подаваха никакви сигнали. Така че не всичко беше толкова просто, колкото изглеждаше на пръв поглед…

Ние бавно изследвахме цялата улица — вампирите се оглеждаха и си разказваха вицове, а аз се наслаждавах на всички прелести на „пелената“. Очилата ми позволяваха да виждам всички защитни заклинания, обгръщащи къщите и оградите. А гледката си заслужаваше! Защитни мрежи в най-различни форми и цветове, странни капани, хитри магически ключалки… какво ли нямаше. Какъв късмет беше, че избрах „златния“ квартал, в останалата част на града едва ли щеше да има такова изобилие от техномагически артефакти. Взех да се чудя какво ли толкова ценно има в тези имения, че собствениците им да слагат такива сериозни охранителни системи?

Изведнъж ми хрумна странната мисъл, че с помощта на подобни очила и няколко техномагически приспособления бих могъл много лесно да разбия всяка охранителна система. И със сигурност има крадци, специализирани в такива кражби. Би било интересно да се види как работят…

Не намирайки никакви признаци от паразити, ние се преместихме на съседната улица и тук ни чакаше изненада — гривните ги засякоха от няколко посоки.

— Мисля, че ги открихме — зарадва се един от вампирите.

Глупак, намерил на какво да се радва.

— Чудя се кого именно — тихо казах аз. — Да не се пръскаме, а да започнем да изследваме всяка зона поотделно.

След консултация с гривните определихме „най-горещата“ къща. Оказа се неголяма спретната сграда, в изненадващо весел син цвят, именно на нея гривните реагираха най-активно. В тази къща имаше още едно нещо, което много ме изненада — около нея нямаше никакви защитни заклинания! Нито едно!

— Не се виждат пазачи — каза ми изпратеният да разузнае младши сътрудник.

— Добре — кимнах аз. — Значи ще се опитаме да поговорим със собствениците.

Надявам се нищо да не се е случило с тях и все още да са живи, че знае ли човек…

Портите бяха затворени, но не и заключени. Колебливо избутах железните врати и те се отвориха безшумно. Изумителна небрежност — няма заклинания, няма охрана, няма ключалки.

Пред къщата имаше, колкото и да е странно, старателно поддържана зеленчукова градинка… И то в „златния“ квартал? Двойно по-странно.

— Колко мило — усмихна се младшия сътрудник, в неговата уста думите прозвучаха почти като обида.

Никой не ни посрещна, може би домакините не бяха забелязали влизането ни. Оставих вампирите пред верандата, да не плашат излишно хората, и се качих по стъпалата. Гривната на китката ми сигнализираше доста осезаемо и сочеше точно към синята къща, така че изобщо не се замислих, а направо почуках на вратата.

Дълго време не се чуваше нито звук и аз вече си мислех, че в къщата няма никой или че със собствениците се е случило нещо много лошо, когато зад вратата се чуха тихи тътрещи се стъпки.

— Кой е? — попита немлад женски глас.

— Ние сме от Патрула — отговорих аз колебливо. — Може да сте чували, ние следим за спокойствието в града и приемаме оплаквания от населението.

— От нищо не съм се жалвала.

— Да, но ние имаме много важна работа при вас — казах аз и сам се зачудих на глупостта на ситуацията от гледна точка на домакинята. При нея се появява абсолютно непознат човек, който твърди, че е представител на Патрула и има много важна работа при нея. Ако бях на нейно място, не бих отворил вратата.

Противно на опасенията ми, вратата се отвори и зад нея ме погледна белокоса възрастна дама в синя домашна престилка.

— И тези ли са с теб? — малко притеснено попита тя, сочейки с пръст придружителите ми.

— Да, но те ще чакат отвън — уверих я аз.

— Е, тогава влезте — кимна старата жена и отвори малко по-широко вратата.

Вътре беше много светло. Поглеждайки нагоре към тавана, аз с учудване видях, че част от покрива е напълно прозрачен!

— Много обичам, когато е светло — поясни старата дама. — И така, каква е вашата работа?

— Знаете ли — започнах в движение да измислям версията си. — В града се е появил много вреден вид плъхове, така че ние на произволен принцип проверяваме мазета и други места, където биха могли да се скрият.

Както обикновено. Нито дума лъжа, но и истината е много малко.

— Разбирам… — меко каза старата жена. — Желаете ли чай?

— Не, благодаря — учтиво отказах аз. — Просто трябва да проверя набързо мазето ви и да продължа нататък — все още има много жилища, които непременно трябва да проверим още днес.

— Тогава заповядайте насам…

Старата жена ме доведе до едва забележима врата в стената.

— Само внимавайте да не съборите или счупите нещо — каза тя умолително. — Долу има много ценни неща.

Тя сякаш усети, че напоследък разрушавам всичко, до което достигнат заклинанията ми.

Исках да се измъкна и да кажа неопределено, че ще се постарая да изпълня молбата й, но не можах.

— Обещавам нищо да не чупя.

— Това е добре — усмихна се старицата. — Да… ако видите някъде там моето котенце, донесете ми го, моля. Загуби се някъде…

Тя отвори вратата и ме остави сам. Колко безгрижна старица.

Създадох Въздушен щит и подготвих Въздушни юмруци, твърдо решен в никакъв случай да не използвам Копиен щит и огнени заклинания. Дракон да ме вземе, трябваше да взема вампирите, щеше да ми е много по-спокойно, а така ходят след мен като опашка без полза. Но не исках да плаша старата дама… така че ще съм сам.

Подчинявайки се на неочакван импулс, реших да осветя и създадох няколко малки Огнени топки и ги положих в малки въздушни сфери, за да не подпалят нещо. Как не бях се сетил за това по-рано?! Сега с Огнените топки можех да правя каквото си поискам, дори да жонглирам, без да се страхувам, че ще подпаля нещо!

Огнените топки осветиха малка изба и аз веднага забелязах огромният брой старинни вещи, поставени по рафтовете. Мисля, че на това мазе биха завидели немалко музеи. Сега разбрах защо старата жена така молеше да не счупя нещо… но да пристъпим към работа. Къде може да са се скрили плъховете?

Гривната вече не указваше конкретна посока, а просто глупаво притискаше ръката ми. Очевидно плъховете бяха съвсем близо.

Бавно обиколих неголямото помещение, стараейки се да не изпускам нищо от поглед.

Неочаквано някъде изпод рафтовете се чу глухо:

— Мяу!

Котка? А, да, старата дама спомена за нея. Странно… щом мяука, значи не може да е заразена с паразитите… предполагам. Нали те могат само да пищят.

— Пис, пис, пис…

Наклоних се напред, опитвайки се да видя притаената в тъмното котка… и много се зарадвах, че предвидливо бях поставил щита. Безформена топка косми се изстреля рязко към мен изпод рафта. В тъмнината пробляснаха дълги нокти и прозвуча едно агресивно „мяу“. Удряйки се в невидимия ми Въздушен щит, котката се уплаши и бързо отстъпи обратно в скривалището си.

Уплашено животно. Или побесняло?

Без да махам Въздушния щит, аз направих крачка назад и отново я извиках. Изпод рафта надникна абсолютно черна котешка муцунка. Изражението й беше най-малкото подозрително.

— Ела тук — повиках котката, чудейки се дали не е заразена с паразити. По принцип, ако искаше да ме атакува, можеше просто да се телепортира зад Въздушния ми щит, а не да се блъска с всички сили в него.

Котката направи няколко колебливи стъпки към мен и най-накрая се показа цялата на светлината. На вид изглеждаше като съвсем нормален домашен любимец…

— Коте, ще ме нападаш ли? — попитах аз.

— Мяу! — честно отговори моят събеседник.

Добре де, какво толкова, ще ти повярвам.

Махнах Въздушния щит и взех животинката в ръцете си. Котката се тресеше. Периодично през тялото й пробягваха леки тръпки.

— Защо трепериш?

Котката трескаво се вкопчи в мен с нокти и опита да се пъхне под ливреята. Нещо я е изплашило много… може би плъхове? Между другото, гривната продължаваше да ме предупреждава за близостта на паразитите, но нещо не можех да ги видя.

Покрих се с Въздушен щит и продължих да обикалям мазето. До един от рафтовете открих разбит сандък, а около него следи от миши лапи. Самите плъхове не се виждаха.

Странна работа, болката в ръката започна постепенно да отшумява, сякаш плъховете се отдалечаваха от мазето. Нима бягаха?

Котката вече престана да трепери и сега с интерес се оглеждаше.

— Е, единствена свидетелко — обърнах се към нея аз. — Какво е ставало тук? И къде са плъховете?

— Мяу! — важно отговори тя и потърка бузата си в ръката ми.

Добре, ще огледам още веднъж, но набързо. Съдейки по гривната, ако е имало някой тук, той вече е избягал. Нима плъховете са почувствали приближаването ми? Теоретично това е възможно, нали могат да усещат магията… Дали имат достатъчно мозък, че да съобразят да избягат при приближаване на опасност? Едва ли, нали последния път ни се нахвърлиха на нас с Невил цяла тълпа, без да се страхуват от смъртта.

Гривната вече не показваше никакви признаци на живот — който и да е бил тук, вече беше извън обхвата на търсещото заклинание.

Котката се размърда в ръцете ми, явно искаше да скочи на пода, и аз я пуснах. Сега нямаше никаква опасност.

Черната животинка спокойно тръгна към един от ъглите на мазето, като от време на време поглеждаше към мен така, сякаш ме канеше да я последвам. Последвах я и тя ме отведе до малка дупка в стената. Нямаше нищо общо с канализацията, изглеждаше прясно изкопана.

— Браво, зверче — възхитих се аз. — Изненадан съм, че със собствените си лапи не си разкъсала плъховете.

Котката важно измяука.

Значи плъховете сами си копаят тунели между къщите, създавайки своеобразни подземни комуникации, както предполагаше Гръм. Защо ли? Дракон ги знае.

Единственото нещо, което можех да направя в момента, беше да запълня дупката. Но това едва ли щеше да промени нещо — плъховете лесно щяха да прокопаят нов, но така ми беше по-спокойно.

Излизайки от мазето, аз гордо подадох котката в ръцете на домакинята.

— Моята сладурана — зарадва се старицата. — Къде изчезна, глупаче?

— Не бих я наричал глупава — усмихнах се аз. — Тя е много умно животно, повярвайте ми.

Старата дама нежно притисна към гърдите си животинчето и попита:

— Имаше ли плъхове?

— Избягали са — честно отговорих аз. — Така че днес по-добре не слизайте долу, а през нощта… затваряйте по-здраво вратата.

Страхувах се, че моето последно предупреждение може да изненада старицата, да залостваш входната врата заради някакви си плъхове… звучеше малко странно.

— Добре — каза старицата. — Аз имам защитни заклинания, внук ми ги постави, и през нощта обикновено ги включвам.

— Точно така — одобрих аз. — Добре, аз трябва да тръгвам, още много работа ме чака.

— Късмет — искрено ми пожела старата дама.

Излязох навън и за всеки случай още веднъж огледах синята къща. И помен нямаше от каквито и да са защитни заклинания — или внукът я е излъгал, или когато са изключени, не се виждат в магическия спектър. Да, вероятно е второто… Когато ми остане време, трябва непременно да проуча този въпрос — прийомите на техномагическата защита сигурно са подобни на тези от Занаята и могат да се окажат много полезни. Особено в нашата работа.

— Продължаваме нататък — изкомандвах вампирите.