Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный патруль, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 95 гласа)

Информация

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне

Акт трети — семеен

— Семейството — това е най-важното нещо в живота.

Черната вдовица.

— Семейните ценности са безценни и затова струват много скъпо.

Търговец на безценности.

— Ако не бяхте ме родили, бих си помислил, че искате да ме убиете.

Благодарен син.

Действие 0

Малката медитативна зала номер 7 беше празна, както и другите учебни помещения от малкия кръг. Под малък кръг се подразбираха всички зали на Академията, в които се обучаваха учениците от началните класове. Залите от средния кръг все още се използваха по предназначение, тъй като не всички по-големи ученици бяха изпратени на практика. Що се отнася до висшите зали, те винаги се използваха — графикът им беше запълнен за месеци напред. Във висшите зали можеха едновременно да се упражняват не повече от двама Майстори, но най-често се използваха индивидуално. Всеки Майстор правеше определени изследвания в своята си област и само във висшите зали му беше позволено да извършва практически експерименти без ограничения. В Академията тези специализирани стаи бяха само две на брой.

Затова пък малките медитативни зали бяха предостатъчно. Ето защо „Децата на дракона“ винаги провеждаха срещите си в някоя от тях.

Първи в залата, както винаги, се появиха Младшите. Това бяха ученици от втори и трети курс, членове на обществото отскоро и още неминали през посвещението. Те влязоха тихо, стараейки се да не вдигат шум — показваха уважение и лека уплаха. А може би не само показваха. В края на краищата тайното общество не беше среща на стари приятели, всичко беше много по-сериозно и опасно. Наказанието за участие в такива срещи можеше да бъде много сурово, включително изключване от Академията без право на възстановяване. Какво караше членовете на тайното общество да обръщат гръб на всички забрани и правила? Може би усещането за постоянен риск и опасност, нали забранения плод е най-сладък. Или ги привличаха тайнствените забранени знания — магията на драконите.

Тъй като залата за медитация не беше предназначена за такива срещи, учениците просто трябваше да се подпрат на стените. Малко след Младшите в стаята започнаха да влизат и Старшите — ученици от горните курсове, преминали през посвещението. Те се събираха в отделни групички и стояха настрани от непосветените.

„Деца на дракона“ започваха да се наричат след първото самостоятелно влизане в осъзнатия сън, при което започваха пълноценното обучение по забранена магия. Целият процес на обучение се провеждаше в нематериалния свят, в който последователите на забранената магия се пренасяха по време на сън. Естествено, разликата в знанията между Младшите и Старшите беше просто огромна.

Последни се появиха няколко Майстора. И по-точно — трима. Насъбралата се тълпа се раздели, пропускайки новодошлите до центъра на залата.

Майсторите пристъпиха спокойно, както подобава на хора от техния ранг. Заставайки в центъра, те създадоха за себе си една неголяма маса и кресла — закъде без удобства?

— Братя — с приятен баритон започна единият от Майсторите. — Днес е дванайсетото ни реално заседание, за което ви поздравявам.

През тълпата ученици премина одобрителен шепот.

— Ние не разполагаме с много време, така че веднага пристъпваме към работата. Както вероятно вече знаете, неотдавна бяха заловени ученици, участвали в изпитания за потенциални последователи на братството. Те бяха осъдени на лишаване от сили за срок от сто години.

Залата зашумя. За всеки човек, занимаващ се със Занаята, загубата на силите е равносилно на ослепяване. Всички „прегорели“ ученици много тежко преживяваха времето до възстановяване на способностите им, което обикновено беше една година. А какво остава за принудителното отнемане на силите за сто години.

— Да, наказанието е тежко — леко повиши глас Майсторът. — Но! Заниманията със забранена магия не изискват използване на обичайната магическа енергия, така че изключените ученици ще могат спокойно да продължат обучението си в магията на драконите извън Академията.

Дори това твърдение не успя напълно да успокои учениците. Въпреки че беше забранена, магията на драконите нямаше приложение в реалния живот. И сега, когато над учениците надвисна реалната заплаха да изхвърчат от Академията, забранената магия и тайното общество мигом загубиха голяма част от своята привлекателност. Много се замислиха дали да не зарежат цялата работа, а някои вече бяха решили и просто не дойдоха на заседанието.

— Това е много тъжно, но обстоятелствата налагат да вземем сериозни мерки — продължи Майсторът. — На събранието на Майсторите беше решено да се създаде специална група за изследване на забранената магия и ние непременно трябва да внедрим свой човек там. Така че ако пред някой от вас се появи и най-малката възможност да бъде сред участниците, направете всичко, за да влезете в нея. В допълнение, има още редица мероприятия, които непременно трябва да проведем тази седмица. Първо…

И тогава в залата гръмна експлозия. От силата на взривната вълна вратата на залата излетя и удари в краката няколко ученика. На прага се появи фигура в сива ливрея и бавно пристъпи вътре.

— Баста, конспиратори, загазихте — каза висшият Майстор. — Всички да застанат с лице към стената, всеки опит да направите заклинание ще се разглежда като нападение срещу представител на Общото събрание.

Учениците, изпаднали в шоково състояние, дори не помислиха да се съпротивляват и послушно се обърнаха към стените, но Майсторите не бяха толкова послушни. Те отлично знаеха какво наказание ги очаква за активното им участие в „Децата на дракона“.

Тримата едновременно скочиха на крака и започнаха да правят заклинания. Много заклинания. Първо, разбира се, се опитаха да се телепортират, но пространството наоколо беше надеждно блокирано и не им оставаше никакъв друг избор, освен да се бият до последно.

Във висшия Майстор се насочиха разноцветни мълнии и много други невероятно сложни заклинания, включително и енергийно заклинание срещу вампири, но той с лекота се защити от тях. Въпреки че пред Майсторите-ренегати стоеше само един човек, в действителност срещу тях се биеха дузина Майстори — сложна система от блокировки обхващаше малката медитативна зала, надеждно отделяйки я от околното пространство, включително от източниците на енергия. Всичко приключи за по-малко от две минути — енергията се изчерпа и потока атакуващи заклинания секна. Единствените пострадали от атаките на Майсторите-ренегати се оказаха колегите им от тайното общество, което не успяха да се прилепят към стените или да легнат на пода.

Залата беше енергийно изпразнена и те не можеха повече да се съпротивляват, само висшият Майстор все още имаше енергия, защото я получаваше по таен енергиен канал. Ако Майсторите-ренегати не бяха толкова заети със създаването на нападателни заклинания, сигурно щяха да забележат тънкия сноп енергия, простиращ се от процепа на вратата до неговата ръка.

— Казах до стената! — високо повтори той и с лекота разпръсна тримата Майстори, използвайки елементарно левитационно заклинание, сякаш бяха недоучени първокурсници.

Майсторът направи няколко крачки напред и зад него в залата се втурнаха десетки други Майстори. Те спокойно и експедитивно започнаха да слагат заклинания за временно блокиране на магическите способности на всички заговорници, след което ги извеждаха от залата.

— Мисля, че с „Децата на дракона“ е свършено — каза Ромиус, гледайки как службата по сигурност в Академията извежда задържаните. — Остана само още една дреболия — да намерим този, който започна целият този цирк.

* * *

В същото това време, но на съвсем различно място, се провеждаше среща на основателите на „Децата на дракона“.

Слънцето блестеше по златните покриви на Лита, щедро дарявайки жителите с топлина и енергия. Две фигури — едната в червена ливрея на Майстор, а другата в златните дрехи на Висок дом — висяха в небето над града и водеха спокоен разговор.

— Значи смяташ, че е време да се отървем от тайното общество? — лениво попита благородникът.

— Вече се отървах от него — спокойно отговори Майсторът. — Точно в този момент службата за сигурност на Академията ги залавя.

— Залавя ги? А не беше ли по-добре просто да ги унищожим?

— За какво? Нека в Академията вярват, че са хванали всички „Деца на дракона“.

— Но те могат да научат…

— Те могат да научат толкова, колкото знаят заловените „деца“, а те не знаят нищо — шепа наивни деца. Този ход беше планиран предварително и основната организация няма да пострада, просто ще се възползва от това.

— Щом така смяташ… — дворянинът се протегна лениво. — А какво става с Фонтана на съдбата? Трябва ми да го изследвам и то колкото се може по-скоро.

— Ние работим над това — не много уверено отговори Майсторът след кратка пауза. — В Крайдол възникнаха сериозни усложнения, а не искаме да работим на два фронта. Избягал опитен образец тероризира града, до момента е заразил много хора… а и не само хора, но и плъхове, кучета, котки…

— Нали изпратихте там вампир. Това не е ли достатъчно? — изненада се благородникът.

— Това Същество не знае почивка. Вампирът може малко да ограничи темповете на инфекцията, но с всеки изминал ден става все по-трудно и по-трудно.

Дворянинът разтегна устни в зла усмивка, присъща по-скоро на вампир, а не на представител на човешката раса.

— Е, значи моите изследвания са помогнали да се създаде наистина добро оръжие. Мисля, че скоро Шатерския халифат ще престане да съществува. Ако в градовете им се появят дузина подобни създания, те ще понесат унищожителни загуби. И докато Инквизиторите решават изсипалите се на главите им проблеми, ние ще можем спокойно да ги атакуваме…

— Да — съгласи се Майсторът. — Това непланирано тестване на Черната смърт ни позволи да научим много нови неща и да оценим потенциала на Съществото. Но трябва да отбележа, че Крайдол е наш град и ние сме длъжни да защитаваме жителите му.

— Да, разбира се, — сдържано се съгласи благородникът. — А как са Патрулите? Мислех, че именно за тази цел ги създадохме. В Крайдол нали има поделение на Патрула?

Майсторът дълбоко въздъхна.

— Да, но това са просто ученици.

— Тогава изпратете и някой друг… — лениво махна с ръка дворянинът.

— Уви, с Черната смърт може да се справи само вампир, защото Съществото е абсолютно нечувствително към магия, дори и към физическите й проявления. Между другото, с Фонтана на съдбата също има проблеми — моите хора казват, че е невъзможно да го изнесат от къщата, в която се намира. Така че ще се наложи да изчакате, докато измисля решение на този проблем.

— Не могат да го изнесат? — дворянинът беше малко изненадан.

— Така казват — сплитането на фонтана е тясно свързано с нещо, намиращо се точно под къщата. Ще трябва да се занимая лично с това веднага след като приключа с другите си дела. А дотогава… избягалият образец е много по-важен — трябва да бъде унищожен. Спешно. В противен случай ще стане твърде късно.

— Ако всичко е толкова сериозно, ще почакам. Но търпението ми не е безгранично, не забравяй — ти си ми длъжник…

— Аз винаги държа на думата си — прекъсна го Майсторът и тихо, но много сериозно добави: — И винаги си плащам дълговете.

В гласа на Майстора имаше открита заплаха, но дворянинът не й обърна никакво внимание.

— Това е добре…

Неочаквано дворянинът трепна.

— Време е да се събуждам — бързо каза той. — Следващият сеанс — утре по същото време.

После затвори очи и изчезна.

Майсторът повися още известно време във въздуха, съвсем сам, наслаждавайки се на откриващата се гледка. От такава височина Златният град напомняше малко гнездо. Златното гнездо. В далечината се виждаха очертанията на Пограничните селища, а като едва забележими точки — замъците на вампирите.

Височината беше просто чудовищна — нито една птица не можеше да лети толкова високо над облаците. Но Майсторът не се вълнуваше от този факт.

— Време е и аз да се събуждам — реши той и бавно се разтвори във въздуха.

* * *

Слънцето потъна зад хоризонта, превръщайки Древната гора в огромно черно петно, разположено насред Пограничните райони. Черно и опасно петно, надарено със собствен неподражаем разум.

На края му се появиха три фигури. Гората сякаш ги изплю като чужд, вреден елемент. Макар че на практика само двамата бяха вредни, а третият — точно обратното.

— Свобода! — облекчено въздъхна Келнмиир.

— Ура! — присъедини се и Велхеор. — Едва не се разболях от тази зеленина! Мислех, че нищо не може да ме раздразни повече от златните домове в Лита. Оказа се, че може!

Друидът недоволно погледна вампира, но благоразумно замълча.

— Е, сега накъде, към Крайдол ли? — попита или по-скоро нареди бившият цар на вампирите.

— Убиецът там ли е? — рязко попита друидът.

— Не — поклати глава Келнмиир, — но там е тази, която той със сигурност ще преследва.

Херион сви рамене.

— Значи и той ще бъде там. За мен това е достатъчно…

— Самоуверено момче — ухили се Велхеор. — Надявам се, че ще останеш доволен от срещата си с Канмиир…

Те бавно вървяха по едва забележимата пътека, преминаваща през огромното поле. Високата трева на практика ги скриваше от любопитни погледи… но за единственото същество, което ги следеше, тя не беше пречка.

— Херион, представяш ли си, те подпалиха замъка ми — възмущаваше се Велхеор. — Слугите се разбягаха, изгоряха почти всичките ми записки… Дори не може да се живее там!

Друидът се усмихна.

— Не разбирам как изобщо някой може да живее в тези каменни кутии.

— И не е само това! — продължаваше да се оплаква най-кървавият вампир на хилядолетието. — Келнмиир, подлецът, се отказа от семейния замък заедно с титлата Крал на вампирите! И сега просто няма къде да отидем…

Под краката им тихо шумолеше тревата, вятърът виеше, щурците свиреха… На небето бавно се търкаляше бледата луна, осветявайки пътя на пътниците и чертаейки около него тайнствени шарки, на които можеше да се наслади единствено друидът. Вампирите отлично виждаха в тъмното и не правеха голяма разлика между осветени и тъмни места.

— Каква романтика — възхитено въздъхна Келнмиир, прекъсвайки поредната тирада на Велхеор. — Като в добрите стари времена, когато ловувахме начинаещи магьосници, помниш ли? Луна, вятър, природа… красота!

— Студено и грозно — изкоментира Велхеор. — Вече съм твърде стар и отдавна предпочитам топли, тихи и спокойни замъци… разбра ли? Замъци! Хайде да си върнем стария ти замък, а?

Келнмиир нямаше време да отговори.

— Вижте! — извика Херион, сочейки някъде нагоре.

Вампирите послушно погледнаха към небето, но дори и тяхното несъмнено силно зрение не им помогна да определят каква точно е тази черна точка, движеща се над облаците. Нещо много голямо и крилато.

— Дракон? — предположи Келнмиир.

— Може би — съгласи се Велхеор. — Само не си спомням кога за последен път са се появявали в нашата долина.

Под долина той имаше предвид цялата част от континента, отрадена на запад от Далечните планини, на север — от морето, а на юг — от Древната гора. Сега на тази територия се простираше Империята на елирите, но преди време, вампирите отлично помнеха тези времена, тук нямаше нищо друго освен огромни открити пространства — полета и малки горички.

— Вие виждали ли сте изтински дракон? — опули се Херион.

— Пита дали сме виждали дракон — избухна в смях Велхеор. — Чу ли го, Кел?

Келнмиир не откъсваше поглед от небето, наблюдавайки полета на неизвестното същество.

— Чух го.

Вел размаха ръка и гордо попита друида:

— Чувал ли си легендата за възникването на Занаята?

— Кой не я е слушал — леко нервно отговори Херион. Той започваше да подозира накъде бие този странен, често говорещ непонятни неща вампир, и това малко го уплаши.

— Ние взехме пряко участие в нея — потвърди неговите опасения вампирът. — Всъщност аз написах тази легенда, няма какво да скромнича.

— Но „Легендата за дара на Дракона“ е написана от човек — намръщи се друидът, — много добре си спомням.

Велхеор тихо изруга.

— Без коментар. Не съм виновен, че в нашият свят все още не са измислили такова просто нещо като авторските права.

— На младини Велхеор планираше да напише хроника за себе си — каза Келнмиир, без да откъсва очи от небето — но след това го домързя и даде всичките си записки на един човек.

— И той ги публикува от свое име — гневно каза Велхеор. — Разбира се, след това го намерих и му обясних каква грешка е направил… но за съжаление, хроникьорът умря преди да успее да поправи грешката си. Много ме ядоса този крадец на интелектуална собственост.

Известно време продължиха мълчаливо — Келнмиир продължаваше неотлъчно да гледа странната птица, Велхеор наново преживяваше минали събития, а друидът… периодично хвърляше погледи към вампирите и се опитваше да си представи какво е това, да живееш хиляди години и да оставаш все така… жив. Той беше виждал друиди на по хиляда и петстотин години, но те бяха старци, изсушени както отвън, така и отвътре. Херион не искаше да си признае, но вървящите до него вампири изглеждаха много по-живи и жизнерадостни, отколкото много от неговите приятели, живели само по сто години — животът не беше бреме за тях. За разлика от дълголетниците друиди…

— Вижте, изглежда се спуска — изведнъж извика Келнмиир.

И тримата погледнаха към снижаващото се същество и колкото повече се снижаваше, толкова повече растеше увереността на друида, че това е дракон. Той се позоваваше на описанията в книгите и на размера на приближаващото се същество, които наистина много напомняха на това полумитично същество. Затова пък вампирите, често срещали истински дракони, отдавна се бяха уверили, че приближаващото се същество не може да бъде дракон — прекалено тъмен цвят, твърде малки крила, твърде голяма уста и прекалено дълги зъби…

— Не може да бъде — прошепна друидът.

— Не мога да повярвам — удиви се Велхеор. — Това е…

Съществото буквално рухна на земята близо до тях, вдигайки облак прах, който не успя да скрие от погледите на приятелите цялото величие и чудовищност на госта. Именно чудовищност, защото пред тях на задните си лапи стоеше истинско чудовище — огромно сиво тяло, покрито с множество червени, светещи в тъмното изпъкнали вени, ципести крила, сгънати на гърба му, но се виждаше, че са скъсани на много места. Наситено червените очи проблясваха в тъмното с магическа светлина, а огромната, заемаща половината глава уста беше широко отворена в безмълвен писък, или пък беше твърде широка усмивка. Размерите на приземилото се пред приятелите чудовище би накарало дори кралски трол да направи почтителен поклон!

— Кървавият Бог — тихо каза Келнмиир.

Още не можеше да реши как да реагира на появата на толкова легендарно същество.

— Куул-Наг — прошепна до него Велхеор.

Дори живелите повече от три хиляди години вампири никога не бяха чували за хора или вампири, които да са виждали Куул-Наг. Разбира се, в земите на клана Миир имаше една огромна статуя, посветена на Кървавия Бог, но Келнмиир винаги се беше отнасял много скептично към всякакъв вид религия, а Велхеор беше по-невярващ и от него… Така че сега приятелите с огромен интерес разглеждаха един истински бог и болезнено размишляваха какво би могъл да иска той от обикновените, дори и да са живели дълго, простосмъртни.

— Това е ваш приятел, нали? — облекчено въздъхна друидът. — А аз се уплаших, че е дракон.

— Повярвай ми, това е много по-лошо — увери го Велхеор. — С дракон бихме могли най-малко да се споразумеем, но с това… дори не знам дали може да говори — той се засмя нервно. — Приятел, а… голям си майтапчия.

Огромното чудовище смешно наклони глава, сякаш слушаше това, което казваше вампира.

— Вижте, може би не се кани да ни изяде — отбеляза друидът.

За чест на Херион, гласът му почти не трепереше. Е, само съвсем малко…

— А може би се чуди с кого да започне — предположи Келнмиир. — Как мислите, ще успеем ли да стигнем до гората?

Кървавият Бог разпери криле, сякаш за да им покаже, че е безполезно да бягат. Огромната уста се отвори широко и всички се разтресоха от мощния бас:

— Няма да успеете!

За момент им се стори, че земята се разтресе от гласа му. Няколко секунди по-късно се убедиха в това, защото чудовището продължи:

— Имам нужда от един от вас!

— Няма проблем — Велхеор се засмя и погледна друида с многообещаващ поглед. — Сам разбираш, приятелството си е приятелство, но…

Херион се намръщи, но не помръдна от мястото си.

— Един от вампирите! — каза чудовището.

— Сега вече имаме проблем.

Друидът помисли малко и направи крачка встани от вампирите, но не избяга, може би му беше интересно как ще свърши всичко това. А и не можеше като вампирите просто така да зареже своите, дори и временни, другари.

— Ще си счупиш зъбите! — заплаши Велхеор, но на фона на тътена на Кървавия Бог гласът му прозвуча като писък на комар.

Може би това се стори много смешно за чудовището, защото то отвори устата си още по-широко, колкото и да изглеждаше невъзможно, и се засмя.

— Какво ще правим, Кел, ще бягаме или ще се бием? — попита Велхеор, опитвайки се да не падне на тресящата се от смеха на Кървавия Бог земя.

— Ще говорим — отсече Келнмиир.

Изчаквайки момента, когато Кървавият Бог спря да се смее, бившият цар на вампирите направи крачка напред и вирвайки глава, попита:

— Защо ти е нужен един от нас?

— Мисля, че мога да не се отчитам пред теб — прогърмя чудовището. — И тъй като сам излезе напред…

Кървавият Бог внезапно се хвърли напред с намерение да хване вампира, но Келнмиир мълниеносно отскочи назад и се претърколи по тревата. В същото време Херион атакува чудовището с топка зелена енергия, но без да успее да му нанесе някаква вреда.

— Искате да си поиграем? — попита Кървавият Бог, очевидно случващото се му доставяше удоволствие. — Добре, нека да играем.

Вампирите и друидът започнаха да обграждат огромното чудовище от три страни, надявайки се да постигнат някакво тактическо преимущество. Само че можеха ли изобщо да нанесат истински щети на Кървавия Бог…

Друидът се опита да го атакува откъм гърба, но чудовището лениво махна с крило и го отхвърли на стотина крачки. В същия момент Велхеор сграбчи второто крило и започна трескаво да го разкъсва с нокти.

— Ама че си упорит — със странно задоволство в гласа каза Кървавият Бог и внимателно хвана вампира с два нокътя, всеки от които беше с размер на средно голям човек.

Чудовището поднесе вампира към лицето си и го разгледа с интерес от всички страни.

— О, бързак значи. Може би теб трябва да взема?

Междувременно Келнмиир, възползвайки се от кратката пауза, отлетя зад гърба на чудовището и се опита да среже с нокти крака му там, където би трябвало да бъде сухожилието. Куул-Наг изрева от болка и изпусна Велхеор. След това, тропвайки с крак, то изтръска Келнмиир и страховито избоботи:

— Време е да приключим с тази игра!

Куул-Наг ритна Велхеор, принуждавайки го да повтори полета на друида, и с изненадващо бързо за такова огромно същество движение сграбчи Келнмиир. Вампирът просто потъна в огромната лапа на Кървавия Бог — покритите с черни люспи пръсти здраво обхванаха тялото на Келнмиир, спирайки дъха му.

В равнината се разнесе доволен рев:

— Избирам теб!

Неуспелите да помогнат на приятеля си вампир и друид съвсем ясно, като в забавен кадър, гледаха как Кървавия Бог подхвърли във въздуха отчаяно мятащия се Келнмиир, отвори огромната си уста… и го глътна.

— Не-е-е! — извика Велхеор и се хвърли към чудовището, но то просто размаха ципести крила и отлетя. Въздушната вълна повдигна вампира от земята. Той падна по гръб и повече не се опита да се изправи, тъпо гледайки към вдигащото се все по-високо и по-високо чудовище.

— Глупости — промърмори зашеметеният вампир. — Това не може да бъде… разбира се, срещал съм фанатизирани вярващи в Куул-Наг, но никога през живота си не съм виждал доказателства за съществуването му. А тук… изненада… глупости…

На тревата до него седна друидът.

— Мисля, че за първи път осъзнах важността на забраната да напускаме гората.