Сергей Снегов
Скок над бездната (3)

3

Посещението на Главната космостанция беше особено радостно за Рой — той се срещна със стария си приятел Пьотр Кесиди, командира на „Протей“. Осем години не бяха се виждали и като се има предвид, че Пьотр готвеше звездолета си за нов рейс, нямаше да се срещнат още осем, ако Рой сам не беше се появил на Виржиния — малка планета, където се помещаваха Галактическата база и ремонтните заводи.

Рой с вълнение — и радостно, и тъжно — разглеждаше приятеля си. Пьотр си беше уж същият, а се бе променил. Остарял бе. На една и съща възраст с Рой, той изглеждаше човек от друго поколение. На Земята повече от сто години говореха, пишеха, свято вярваха, че при близките до светлината скорости възрастта сякаш се консервира и астронавтите, върнали се след далечни рейсове, трябва да изглеждат като младежи пред земните си връстници.

Но Пьотр беше истинско опровержение. Бе се прегърбил, посивял и побелял, лицето му беше набраздено от бръчки, твърде малко бе останало от онзи жизнерадостен, енергичен мъж на средна възраст, какъвто го помнеше Рой. Непроменени си бяха милата усмивка, спокойната походка, присъщата само нему доброта в гласа, вниманието, с което изслушваше всекиго, и може би обземащата го понякога вглъбеност, почти отчужденост…

Пьотр посрещна приятелите си на космодрума. Той повика авиокар, за да се придвижат до космостанцията, но Хенрих поиска да се разтъпче. Людмила заяви, че обожава разходките, особено по непознати места, а на Рой и Санников беше безразлично ще вървят ли, или ще летят.

По пътя Корзунска попита:

— Ще можем ли веднага да видим кълбото? Нямам търпение да се запозная с него.

Астронавтът се усмихна и поклати глава.

— Кълбото е на противоположната страна на Виржиния, а тя е колкото нашата Луна. Но утре ще излетим за там, обещавам ви.

— Кажете, няма ли някакви промени в кълбото? — заинтересува се Санников. — Не ви ли се струва, че то… като че ли… Искам да кажа, не се ли кани да изчезне?

Кесиди удивено погледна младия космолог.

— Не — отвърна астронавтът, като помисли, — няма признаци на изчезване. Затова пък поглъщането на енергия се увеличава, това създава трудности на енергетиците.

— Увеличава се, това е добре — каза Санников.

Отпред крачеха Рой и Пьотр, Хенрих и Людмила вървяха след тях, девойката ту се спираше, оглеждайки околността, ту хващаше Хенрих за ръка, за да догонят първата двойка.

— Колко е красиво! — радваше се тя. — Всички знаем, Хенрих, че Виржиния е прекрасно място, толкова пъти сме я виждали на стереоекраните. Но истинската прелест се открива само пред живия поглед! И въздухът! Честна дума, не е по-лош от земния!

Атмосферата на Виржиния беше по-лоша от земната, но по планетата бе разрешено да се ходи без скафандри — повишеното съдържание на озон компенсираше недостига на кислород. Тук се вървеше по-леко, отколкото на Земята — Виржиния беше много по-малка, но се отразяваше урано-платиновото й ядро, — предметите тук тежаха около четиридесет процента по-малко, отколкото на Земята. Докато подскачаше и се смееше, Людмила се убеждаваше, че е способна да вземе височина, за каквато рекордьорите по скокове не могат и да мечтаят…

На небето светеха три звезди. Първата, в зенита, беше много ярка и жълта като Слънцето, втората — оранжева, по-малка и не толкова блестяща, а третата — червеникава, мътна, едва се издигаше над хоризонта. И всичките три светила се промъкваха през пелена от тънка червеникава мъгла, която придаваше на всичко особен цвят. А на земята от всеки предмет се спускаха три сенки — едната къса, плътна, бавно сменяща очертанията си, втората — по-дълга и по-бърза, а третата — от червеното слънце, най-дълга и бърза, явно се скъсяваше.

— Аз хвърлям сенки, аз цялата съм на сенки! — с възторг възкликна Корзунска. — И всички вие сте на сенки, толкова е хубаво!

— Ето я космостанцията, а до нея — хотелът — каза Пьотр, като посочи няколко здания. — Починете си, вечерта ще се срещнем в салона на станцията.

След час при Рой влезе брат му — измит, избръснат, в нов комбинезон.

— Контиш се — каза Рой и с удоволствие вдъхна аромата на парфюма — Хенрих се парфюмираше рядко, но силно, а понякога прекалено. — Пак ти повтарям — не си губи ума!

— Умът ми си е на мястото си, Рой. Как ти се стори Пьотр?

— Изменил се е в нещо, а в нещо си е същият. Ти отзад все бъбреше с Людмила, а Пьотр ми каза десетина думи и се замисли, спъваше се в трапчинките по пътя, защото не ги виждаше. Ние и по-рано сме се разхождали с него така, без да произнесем нито дума, а после ми е казвал с благодарност: „Колко хубаво си поговорихме, Рой.“ Той взема мълчаливите си размисли за оживен разговор.

— То си е било разговор — телепатична обмяна на мисли.

— Нямаше го най-важното — обмяната. Той размишляваше за нещо, а у мене не се пораждаха ответни мисли.

— Харесва ми на Виржиния — каза Хенрих. — Планетата е достойна за възхита. Тук трябва да се идва за развлечение.

— Засега нито един не издържа тук повече от година. Енергийните заводи са пуснати на пълна мощност, всеки виржинец е задължен да дежури край анихилаторите по четири часа на ден извън другата си работа. Изразът „краката му се подкосяват от умора“ тук е делова характеристика. Така ми каза Пьотр в ония три-четири минути, когато разговаряше, а не мълчеше.

— Възможно е утре и ние с теб да падаме от умора, но днес ми се иска да се любувам на планетата — каза Хенрих и излезе на верандата.

Оттам се откриваше изглед към Виржинско море, осветено от трите слънца. По морето се носеше катер. Поклащаше се на вълните и заедно с него се поклащаха трите му сенки. Катерът се мяташе между тях, сякаш бягаше от едната и се нахвърляше върху другите две, които пък бягаха от него. Хенрих забеляза, че сенките върху виржинската вода са много по-отчетливи, отколкото при земните морета, нашите сенки са резки само върху земята. Той се любуваше на движението на четирите силуета в морето — един материален и три призрачни. Рой викна от стаята:

— Още ли не ти е омръзнало да безделничиш? Време е за космостанцията.

Главната космическа станция, управляваща галактическите полети в звездните околности на Слънцето, беше триетажно здание с висока сляпа кула. И кулата, и зданието се предпазваха от куполи, единият висок като богатирски шлем, другият малко по-голям, сплескан — сегмент на основното здание. Навигационните апарати на станцията се намираха в кулата, под големия купол се помещаваше салонът — обикновена зала с кресла, маси и масички, обзорни екрани на стените и тавана, едните показваха своите райони в звездното пространство, други служеха за стереопредавания.

В салона имаше десетина души, обширната зала изглеждаше почти празна. Хенрих седна до Людмила.

— Не можахме да ви организираме параден прием, много са заети всички на Виржиния, приятели — каза Кесиди. — С нас са щурманите на „Протей“ и работници от енергоцентралите, ще отговаряме на вашите въпроси. Вижте като начало срещата ни с кълбото.

Единият от екраните светна, очерта се пътят на „Протей“ сред светилата от галактическия регион ТК–273. Хилядократно ускорени на екрана, звездите се носеха стремително срещу зрителите, но не връхлитаха в залата, а се разбягваха встрани. „Протей“ сякаш се вряза в гъстата звездна каша, разпилявайки светилата. Кесиди коментираше картината. Целият екипаж се развълнувал, когато анализаторите съобщили, че корабът се приближава към звезда, готова с чудовищен антивзрив вътре в себе си да се превърне от грамадно светило в мъничко тъмно кълбо. Било безкрайно опасно да проникнат в района на исполинската катастрофа, но и завладяващо интересно — да станат свидетели на антивзрив, какъвто още никой не бил виждал. Той попитал екипажа дали гледката си струва риска, нито един не казал „не“. Екранните полета били усилени, бойните анихилатори — готови да унищожат всяко опасно излъчване, всяко идващо насреща материално тяло. Но антивзривът станал по-рано, преди „Протей“ да пристигне в района на катастрофата — изведнъж звездата просто изчезнала. А „черната дупка“, топката невъобразимо плътна материя, в каквато се превърнало неотдавнашното светило, изобщо не се виждала — черно петънце, нещо като топографска точка, и само свръхзорките анализатори свидетелствували, че това черно петънце все пак блещука, от него се лее слаба светлина — призрак, а не тяло, истински черен паяк във Вселената.

— Сега вижте нашия трофей — каза Кесиди.

Това беше тъмно кълбо с идеална сферичност, изтръгнато неочаквано от ада на взрива. Звездата е изчезнала вътре в себе си, а то се е изстреляло от епицентъра на катастрофата. Било е в самия пъкъл, в горнилото на невероятно мощни сили и сее изтърколило — гладко, с мътен блясък. То летяло през района на катастрофата като през празно пространство, исполинските гравитационни полета, свили за миг звездата в мъничка топка, не му действували, то сякаш било от друг свят, чужд на законите на Космоса. „Протей“ осветил космическия „странник“, кълбото завило към звездолета, сякаш откликвало на поканата за запознанство. Точно в този момент корабният компютър обявил, че кълбото е космически кораб, управляван от разумни същества.

— Ако кълбото наистина е обитавано от разумни същества, тогава те не са пожелали да влязат в контакт с нас — каза Кесиди. — Не отговарят на никакви сигнали. Пратеникът на чуждия свят — призрак в материален образ — съществува, ние го наблюдаваме, възможно е ние също да сме наблюдавани — и нищо повече!

— Но кълбото приема нашата енергия — отбеляза Рой. — Как дойдохте до мисълта, че „странникът“ трябва да се подхранва? Случайно ли?

Да, случайно, потвърди Кесиди. Заедно с другите опити да осъществят контакт изпробвали и обстрелване с поток ротони. Ротонният генератор на „Протей“ е монтиран с приставка към анихилаторите на пространството, осигуряващи свръхсветлинна скорост. Той няма намерение да чете лекции по астрофизика, но трябва да напомни, че когато анихилаторите унищожават пространството, в замяна се образуват добре познатите на всички протони, неутрони, електрони, мезони, неутрино. Тези частици са резултат от, така да се каже, чистото изгаряне на пространството, но стопроцентова анихилация няма, някаква част се деформира в същите тези полуматериални ротони — отчасти вече вещество, отчасти още пространство. За астронавигаторите ротоните са като въглищния прах от тръбите за енергетѝка, те свидетелствуват, че коефициентът на полезно действие на рейсовите анихилатори не е стигнал до сто — звездолетът, който изхвърля много ротони, трябва да се изпрати на ремонт. Обикновено отделените от анихилаторите ротони отиват в Космоса и там постепенно се сливат с вакуума — извежда ги ротонният генератор. Някой се сетил да насочат този прах от недоизгоряло пространство към кълбовидния „странник“, който се носел след „Протей“ в неговите силови полета. Ефектът бил главозамайващ. Кълбото погълнало всички ротони.

— Ние видяхме в това възможност за контакт, стори ни се, че ротоните са онзи пратеник за свръзка, когото търсим. Никога дотогава според космическите норми анихилаторите на „Протей“ не бяха работили толкова лошо, скоростта на звездолета падна под навигационните граници, затова пък потокът ротони ставаше все по-обилен и кълбото все по-жадно ги поглъщаше. На Виржиния „Протей“ си почина, захранването на кълбото с енергия поеха местните централи — и мога да ви уверя, те работят с пълна мощност.

— А какъв е ефектът в смисъл на контакт? — попита Рой.

Кесиди повдигна рамене. Никакъв! Контакт е двустранна връзка, единият предава, другият отговаря. Връзка несъмнено има — нашите предавания се приемат. Но отговор няма.

— Колко енергия вече е изпратена в кълбото? — попита Санников.

— Можете да видите записите.

На екрана се появи график на подаваната в кълбото енергия. Санников възкликна:

— Изразходвали сте енергия, която би стигнала да се направят десет такива кълбета от чисто желязо. Знаете ли какво следва от това?

— Следва, че кълбото не е от чисто желязо. Или вие сте на друго мнение?

— На съвсем друго! Никакво веществено тяло не може да приеме такава маса енергия, без да се взриви, без да се превърне от скромно кълбо в пламтяща планетка. Цялата изпращана от вас енергия изчезва в кълбото като в яма, преминава през него като автомобил през отворени врати.

— И накъде отива?

— Очевидно във вакуума. Кълбото е отворена към вакуума врата. Там е неговата загадка и там е значението му.

Рой отново попита:

— На какво все пак се основава вашето твърдение, че в кълбото има разумни същества?

— Ние ги виждаме — каза Кесиди. — А сега ще ги видите и вие.

Увеличавайки се, кълбото обхвана половин екран — идеална сферична конструкция, подобна на маслена капка, суспензирана в течност. Цветът на кълбото се променяше при всяко завъртане на изображението, сякаш нямаше собствена окраска, а впечатлението за цвят идваше отвън — ту наситено червено, ту жълтееше, ту зеленееше, синееше, отново червенееше. И изведнъж — Кесиди с мълчалив жест прикани зрителите да внимават — всички цветове на кълбото започнаха да избледняват, то изглеждаше вече студено-бяло, после и белотата се разводни, сякаш се обви в мъгла, мъглата също се разсейваше — кълбото ставаше напълно прозрачно: появилото се в него собствено осветление правеше видимо онова, което ставаше вътре.

— Ама че картинка! — учудено промърмори Хенрих.

В кълбото се движеха странни фигурки, по-скоро силуети, а не тела — тъмни, с размазани очертания, при това меняха формата си — бяха ту кръгли, ту цилиндрично източени, ту се превръщаха в палачинки, ту се виеха като змии. Силуетите се преплитаха, отдалечаваха се един от друг, отново се събираха, наежили израстъците си, сякаш взаимно се опипваха, отново се раздалечаваха… Вътре в кълбото се блъскаше тълпа от сенки, в техните движения всичко изглеждаше безпорядъчно, а когато на зрителите се стори, че смътно улавят някакъв ред, кълбото изгуби прозрачността си и отново се оцвети различно — от жълто стана синьо, от синьо — зелено, от зелено — червено.

— Тези любопитни картинки ние виждаме в моментите на върхова консумация на енергия от страна на кълбото — коментира гледката Кесиди. — Но какво означава танцът на сенките, нямаме и понятие. Компютрите квалифицират силуетите като изображения на живи същества. Но нито веднъж не сме получили от тях разумни сигнали.

— Може би непосредственото наблюдение ще даде повече данни? — попита Людмила.

— Утре ще видите кълбото — повтори Кесиди. — И мога да ви уверя, че нищо ново няма да научите. Кълбото е по-отчетливо на екрана, отколкото в натура. Не забравяйте, че анализаторите са по-съвършени от нашите очи.

Когато излязоха от залата, Рой попита Хенрих:

— Някакви интересни мисли да те вълнуват?

— Никакви — весело отговори брат му. — Затова пък Курт го вълнуват хиляди такива мисли, виж го как се мръщи. Сигурен съм, че прехвърля в главата си новите идеи като големи гладки камъни — тежък физически труд. Людмила и тя поруменя, очите й блестят, това е знак за изпепеляващи мозъка идеи. Защо не вземеш да попиташ двамата?

— Те сами ще дойдат да ми докладват — предсказа Рой. — Какво възнамеряваш да правиш сега, Хенрих?

— Да се разхождам, Рой. Ще поскитам из виржинските паркове, както на Земята, ще подишам до припадък виржински озон.

— Заедно с Людмила?

— Е, да не би да искаш с тебе? Веднага ще потънеш в проекти и графици за спешни действия, за които впрочем и ти самият не знаеш дали са нужни.

— Не зная — съгласи се Рой. — Но нали нещо трябва да се прави.