Сергей Снегов
Скок над бездната (2)

2

На Марс братята заедно със сътрудниците се прехвърлиха в рейсовия звездолет. До Виржиния се пътуваше повече от месец и една трета от това време се губеше в периферията на Слънчевата система, където свръхсветлинните скорости, свързани с разкъсване на пространството, бяха забранени. Този първи, предсветлинен етап беше най-интересният — звездолетът се носеше покрай далечни планети. На Уран и Нептун беше разрешено излизането навън и разходката по древния космически лед на двете планети. Хенрих, който вече не помнеше колко пъти бе идвал тук, с удоволствие пое ролята на екскурзовод. Курт излезе за около час на Уран, още по-малко време отдели за разходка на Нептун, затова пък Корзунска се налудува. Все гледаше да се попързаля по гладките повърхности, даже се изкачваше на хълмовете и се търкаляше надолу, но мъртвите ледове държаха здраво, по тях можеше да се търкаляш и бягаш, но не и да се пързаляш: кънките замръзваха за леда, опиташе ли се да откъсне крак от него, веднага падаше.

— Вземете пример от Курт, Людмила — съветваше я Хенрих. — Той знае, че при студ двеста градуса коефициентът на пързаляне е почти равен на нула, и не мисли да се бори с този неотменим факт. Мъдро се е примирил, че до връщането на Земята не трябва и да мисли за развлечения с кънки.

— Вие бъркате мъдрост и леност — възразяваше Корзунска. — Просто го мързи да се възпротиви на гадните физически закони. Той е роб, а не революционер на науката! — И сменяйки бързо пренебрежението с лукава мечтателност, добавяше: — А колко хубаво е да се похвалиш след това — аз се пързалях по амонячен лед, посипан с кислороден снежец, при минус двеста или двеста и тридесет, не помня точно, но беше студеничко.

Тя се смееше, Хенрих се усмихваше. Така със смях те тичаха по планетния космодрум. Рой не излизаше от каютата си, Уран и Нептун не го интересуваха, трябваше да изучи материалите, получени от Боячек — доклада на Пьотр Кесиди, командира на „Протей“, бордовия дневник, разказите на участниците в експедицията — материалите бяха вече толкова, че като показа лентите и кристалите със записи на Хенрих, Рой с две думи мрачно охарактеризира тяхното съдържание: „Главата ми се цепи!“

На Нептун Санников учтиво помоли Рой да поговорят насаме. Рой още не можеше да свикне с противоречието между смутено изчервените страни, вежливите до самоунижение фрази и студения, почти дързък поглед. Момчето не е елементарно, отново и отново си казваше Рой.

— Хайде да се разберем, Курт — предложи Рой, — ще разговаряме помежду си, без да искаме разрешение. Моля ви да идвате при мене по всяко време.

Санников скоро почука на Рой.

— Преди всичко да ви обясня защо пожелах да разговаряме насаме — започна той. — Всъщност нямам предвид брат ви. Но Людмила ще започне да ме прекъсва, тя не може без това. Тя ме смята за роб на науката.

— Значи ли, че това обвинение е лъжливо и вие съвсем не сте роб на науката? — уточни Рой.

— Не, защо? Всичко е вярно. Изобщо, ще отбележа в скоби, Людмила рядко бърка в оценките си, тя има дарбата да схваща същественото. И мене веднага разбра — не си позволявам да се отклонявам от науката. При склонност към иронизиране това може да се класифицира и като научно робство.

Санников седеше на дивана свит, с ръце на коленете. Много по-просто беше да се облегне назад и да прехвърли крак върху крак — самият Рой признаваше само непринудените пози, но младежът показваше, че е скромен, кротък, почти смирен. Изглежда, той наистина не съзнаваше, че самата му старателно култивирана скромност е предизвикателна, че показаната плахост е близка до дързостта. На Рой му се прииска да подразни Санников.

— Харесва ли ви моята каюта, Курт? — той посочи с ръка стените.

Санников неволно изви глава след ръката на Рой. В очите му се появи учудване.

— Какви странни цветове! Сам ли ги избрахте?

Каютата блещукаше в безброй оттенъци на виолетовото, които никъде не се повтаряха — червеновиолетовото сияние се превръщаше в златновиолетово, златновиолетовото ставаше зеленовиолетово: всичко беше виолетово — стените, мебелите, таванът, подът — и всичко сияеше по свой, неповторим начин — ярковиолетовото угасваше в тъмновиолетово.

— Обичам този цвят, Курт. В него има нещо увлекателно, чуждоземно, не напразно вашият шеф нарече мене и брат ми мистикофизици. За мене виолетовото означава тайнственост. Помолих да боядисат каютата ми в цвят, който напомня, че великите тайни са нещо типично за нашия свят. Нали виолетовото е границата на видимия спектър, то загатва прехода към невидимото.

— Не, аз съм реалист — каза младежът. — Светът според мене е много прост, само че ние не винаги разбираме простотата му. Не ни достига фантазия за простото и си изграждаме сложности. Това е резултат от собствената ни примитивност.

— Сложност поради примитивност? Правилно ли ви разбрах, Курт?

— Съвършено правилно, Рой. Вие не сте ли изучавали дивашкия период на човечеството? На мене ми се наложи. Дивакът е интелектуално примитивен, а представата му за света е дяволски сложна! Навсякъде непонятни, необясними, загадъчни неща, навсякъде задгробни сили, призраци, привидения, духове, богове, дяволи — изобщо мистика. А в основата на мистиката лежи мистификацията. Дивакът мистифицира природата, защото вижда в нея само онова, което се разкрива пред оскъдните му сетива, и се опитва да внесе логика в хаоса от възприятия. Така той измисля свръхсложната теория за епициклите на Птолемей, за да си обясни видимото движение на планетите.

— Дивакът измисля теорията за епициклите на Птолемей? За първи път чувам такова нещо!

Курт си разреши да покаже, че е леко раздразнен:

— Аз зная, че Птолемей е писал книги, къпал се е, мазал се е с благовония — той не е дивак, но е човек с примитивна логика, който строи координатна система, поставяйки в центъра себе си като пъп на мирозданието. Да виждаш себе си като център на природата е примитивно, от това светът страшно се усложнява, в неговите прости закони се намесват разни виолетови цветове, граничещи с изчезване в задгробния свят.

Рой с интерес наблюдаваше как от младия космолог се смъква привидната смиреност. Рой вежливо попита:

— Вие дойдохте да ми обясните философски как примитивното разбиране на природата поражда мистиката?

— Разбира се, не. Тревожи ме практическата програма на изследванията, а не общофилософските проблеми.

— Аз все пак не разбирам…

— Изслушайте ме търпеливо, Рой! Не зная защо, но на никого не мога да изложа методично всичките си… Людмила избухва на втората фраза, но и на другите вниманието им бързо се изчерпва. Вероятно дразня с нещо слушателите си…

Рой се разсмя.

— Говорете, Курт. Обещавам да слушам внимателно. Досещам се, че искате да свържете проблема за кълбото с хипотезата си за мехурчестата вселена.

Да, тъкмо това искал да направи. Ще се постарае да бъде кратък. Теорията му за произхода на Вселената е съвсем проста и логична — както впрочем и самата Вселена. Световният вакуум е безкрайно сгъстена среда, нещо като тесто, което се раздува от вътрешно ферментиране и поражда мехури. Мехурите се отделят от вакуума. Тъкмо те са онова, което ние наричаме материални частици. С други думи казано, цялата наша материална Вселена не е нищо друго освен сбор от мехури, изхвърлени от вакуума.

— Това ли е вашата теория за мехурчестата вселена? И вие я смятате за нова?

Санников явно водеше Рой към някаква нова идея, но тръгна прекалено отдалече. Вероятно той винаги се изказваше така — все започваше от Адам и Ева. Не беше чудно, че вниманието на слушателите му се изчерпва, докато той стигне до същността. Рой се постара да покаже, че не е изгубил интерес, младежът може спокойно да продължава. Санников продължи, но вече по-неспокойно. Почтителната поза, която си бе избрал, го притесняваше, изведнъж започна да се върти на дивана, ту се облягаше назад, ту се привеждаше отново, поривисто вдигаше ръце от коленете си и отново ги спускаше. Прилича на вихрено препускащ кон, който ездачът, в дадения случай собствената му воля, изведнъж спира рязко, с любопитство мислеше за младия човек Рой. Не, Санников съвсем не представя за своя идеята за мехурчестия вакуум, обсъждали са я още в двадесетия век от старата ера. Той просто е определил при какви условия вакуумът набъбва и изхвърля като пяна онова, което наричаме вещество, и при какви — веществото е здраво сковано във вакуума. Доказателството, че вакуумът не е еднороден, че в него се появяват слабини и пренапрежения — ето новото, което той е внесъл, за повече не претендира, този малък принос напълно го удовлетворява.

— И това ако е малък принос! — Рой поклати глава. — Сега, предполагам, ще преминем от общите проблеми на мирозданието към работата на космостанцията! Правилно ли разбрах намеренията ви?

Да, Санников искал да предложи тъкмо това. Той напомня, че звездолетът „Протей“ открил кълбото, когато прелитал край звезда, която в този момент се превръщала от нормално светило в „черна дупка“. В Космоса „черните дупки“, тоест небесните тела с размер като на Луната и маса като на Слънцето са не по-малко от бълхите в козината на бездомно куче. Но все още нито един човек не е присъствувал при колапса на звезда, тоест при космическа катастрофа, когато гигантското газово кълбо за броени секунди с чудовищен взрив пропада в себе си, превръщайки се в мъничка топка от вещество, милиарди пъти по-плътно от водата. И още щом щурманската апаратура установила, че малко встрани от курса някаква звезда се кани да изчезне в себе си като в бездна, командирът на „Протей“ без колебание обърнал кораба към района на катастрофата. И в отчета си той съобщава, че недалеч от „черната дупка“, в която се превърнал звездният гигант, открили кълбо, голямо колкото техния звездолет, и го взели на буксир със силовите си полета. Пьотр Кесиди смята кълбото за изкуствено съоръжение, може би даже за летателен апарат, в който има непознати разумни същества, и за него проблемът е един — как да се установи контакт с тях?

Всичките ни астронавигатори едва не са се побъркали на тема контакт с извънземни цивилизации. По-рано на тази тема пишеха само авторите на фантастични романи, сега районите, където е възможна срещата със същества от други планети, са нанесени на космическите лоции. Кесиди се е поддал на модата и търси в Космоса „братя по разум“. И никой не си дава сметка, че тайната не е толкова в конструкцията на кълбото, обявено за чуждозвезден кораб — той, Курт, си залага главата, че в кълбото няма никакви разумни същества, — а в мястото, където са го видели, във времето, когато то е възникнало. Той, Курт Санников, твърди, че колапсът на звездата и възникването на кълбото са две явления на един и същ физически процес, развил се в онзи район на световното пространство, откъдето е минавал курсът на „Протей“. Не трябва да се търси контакт с измислени същества, това е примитивно възприемане на света, това е дивашка работа. Някога са виждали край себе си духове и призраци и планетите са се въртели по небето в епицикли, а не по простичките Коперникови орбити, а сега измислят призрачни разумни братя и във всеки „скитник“ в Космоса откриват изкуствено съоръжение. Всичко е хиляди пъти по-просто — трябва само да се разбере физическата същност на процеса, погълнал в бездната звезда и изхвърлил навън малко кълбо. Останалото е несъществено.

— Нима не правим точно това, Курт? — Рой наистина не разбираше накъде клони младият космолог. — Задачата ни е да изследваме всичко, свързано с кълбото. Останалото е несъществено. Всъщност какво не ви харесва? Доказвайте си, че кълбото не е нищо повече от забавно физическо явление. Никой няма да ви пречи.

Санников гледаше така, сякаш не знаеше да избухне ли, или да се разплаче. Приличаше на объркано дете — устните му потрепваха, лицето почервеня, очите влажно заблестяха.

— Не умея да обяснявам. И на вас не успях — завърши тихо той.

— Аз ви слушах внимателно. И не ви прекъсвах.

— Не е там работата — не сте ме прекъсвали… Аз исках накратко, но всичко кратко е сложно. Хората нямат търпение за дълги мисли.

— Днес говорите само с парадокси — добродушно отбеляза Рой. — Примитивът е по-сложен от простотата. Мистификацията е основа на мистиката. А сега пък и дълги мисли. Никога не ми е идвало наум, че истинността на мисълта може да се измери в метри.

— Кълбото трябва скоро да изчезне — печално каза Санников. — Аз направих всички изчисления… Кълбото, трофеят от космическото разузнаване на „Протей“, с което така се занимават на Виржиния, промени курса си от поява към самоунищожение. То трябва да се разтвори безследно във вакуума.

— Знаете ли какво? Да организираме теоретическо събеседване — предложи Рой. — Аз проучих отчета на Кесиди, в него няма нищо неясно освен, разбира се, неразбираемата природа на самото кълбо. А във вашите обяснения не можах да се ориентирам. Може би заедно ще се справим по-добре?

Като научи за разговора на брат си със Санников, Хенрих равнодушно повдигна рамене. Той имаше периоди на увлечение, периоди на безразличие, периоди на лекомислие. Рой отнесе сегашното му състояние към третия период. Хенрих се шегуваше, отвличаше се с дреболии, говореше за празни работи. На Рой му се стори, че брат му се е увлякъл по Корзунска — до любов не беше се стигнало, но симпатията личеше. Рой не беше сигурен, че увлеченията от такъв характер помагат на работата, в душата на Хенрих нямаше място за две страсти. Но се утеши — ще чуят доклада на Санников, той ще наговори такива неща, че Хенрих няма да остане безразличен.

Санников докладва два часа, идеите му отново се сториха на Рой твърде смътни, но математиката беше безупречна — оказваше се, че кълбото се спасява от гибел само чрез поглъщаната от него енергия, но и тя няма да стигне за дълго.

— Интересно ли ти се вижда? — попита Рой, когато останаха с брат си сами.

— Не по-зле от много други теории за световния вакуум! — отвърна Хенрих. Като разбра, че този отговор не удовлетвори брат му, прибави: — Да не бързаме, Рой, нека видим със собствените си очи загадъчното кълбенце.

— Струва ми се, че посвещаваш твърде много време на Корзунска и това те отвлича — упрекна го Рой.

Хенрих се измъкна с шега:

— Тя е толкова очарователна, та чак безопасна. Аз не съм Андрей, не си търся господари, особено в женски облик. А Людмила е от онези, които държат да са отгоре. И после, обещах на Андрей да я върна невредима на Земята. Ти знаеш, че държа на думата си.