Сергей Снегов
Скок над бездната (1)

1

Рой знаеше, че според номенклатурата на проблемния отдел при Академията на науките новата им задача се отнася към най-високата категория трудност. Боячек не скри опасенията си…

— За първи път срещаме подобно нещо. И засега не можем да преценим какво ще ни донесе контактът с тайнственото кълбо. Възможни са зашеметяващо важни открития, а най-вероятно е проблемът изобщо да няма решение. Ние твърде малко познаваме структурата на Вселената, макар астрофизиците и космолозите да ни уверяват в обратното.

Едва ли президентът на Академията на науките би употребил толкова силни изрази, ако нямаше сериозни основания. Рой иронично попита:

— С една дума, предстои ни да намерим решение на проблем, който изобщо няма решение? Правилно ли съм разбрал?

— Не, разбира се, и вие сам го знаете, Рой. Предстои ви всестранно да изследвате тази загадка, а докъде ще стигнете — ще я решите ли, или ще докажете, че решение няма, — ще видим. Помолих Коритин да ви помага. Той ще дойде при вас в лабораторията.

Рой би могъл да намери много възражения срещу новата задача. В лабораторията на братята беше пълно с недовършени разработки. Рой не се смяташе подготвен за разрешаване на астрофизически загадки. Полетът до Виржиния беше ненавременен. И ако той беше сигурен, че Хенрих ще го подкрепи, би изложил всичките си убедителни възражения. Но Хенрих, който отбягваше всякакви нови теми, правеше изключение за задачите, възложени от Боячек. На нежността на стария учен той отговаряше с гореща привързаност. Молбите на Боячек звучаха за Хенрих като неотменими заповеди. А между братята отдавна се знаеше, че когато Хенрих разпалено казва „не“, това съвсем не означава наистина „не“. Хенрих лесно пренебрегваше отказите си. Затова пък ако кажеше „да“, то това беше „да“ и нищо друго. За всеки случай Рой подсили неопределеността на задачата и сгъсти черните краски по отношение на трудностите.

— Старецът не е сигурен дали загадката на кълбото има физическо решение — започна предпазливо Рой. — Във всеки случай привидението от онзи свят…

— Ти си прав — привидение! — възторжено възкликна Хенрих. — И ние с тебе ще установим доколко е материален космическият призрак!… Ако ти е нужно моето съгласие, смятай, че го имаш.

— Радвам се, че не възразяваш срещу рейса до Главната космостанция, Хенрих. — Макар и малко разочарован от бързото съгласие на брат си, Рой незабавно премина към действия. — Планетолетът за Марс заминава утре, там ще се прехвърлим на рейсовия звездолет. Лабораторията ще оставим на Арман.

Вечерта в Института по Космоса нахълта Андрей Коритин. Този човек не влизаше, а нахлуваше, не се появяваше, а изникваше, не се ръкуваше, а връхлиташе върху другия. И говореше с такава страшна бързина, че не правеше паузи за препинателните знаци — речта му се лееше като неспирен поток, без да се дели на фрази и да се спира от точки. Той обичаше да говори и бързаше да сподели мислите си. Бедата беше там, че мислите му винаги бяха повече от думите и се раждаха по-бързо, отколкото той би могъл да ги изкаже — речта на Андрей се превръщаше в сблъсък на мисли, те пламваха и изгасваха в устремния бяг на фразата. Веднъж Хенрих се пошегува: „Трудно е да разбереш Андрей, думите му са като възпламеняващи се искри, затова пък е добре да го слушаш на тъмно — озаряват тъмнината като светкавици.“

Андрей дойде с двама свои сътрудници. И двамата — миловидна жена и младеж, не бяха познати на братята, но Коритин нямаше и намерение да ги представя — трябваше незабавно да се освободи от изпълващите го мисли. Едва отворил вратата, той извика:

— Здравейте, братлета мистикофизици, здрави сте, здрави сте, виждам, и аз също, няма нужда от празни пожелания. Наистина забележително събитие, учудихте се сигурно, че сте определени вие да се занимавате с него, заслугата е моя донякъде, вие и двамата имате дяволски нюх към необикновеното, така и го тръснах на президента: „Само те и никой друг!“, защото вижте за какво става дума, ето тайната — къде се дява поглъщаната от кълбото енергия, пропаст без дъно, с една дума — непостижимо, ето защо аз мисля…

Рой можеше така да усили гласа си, че лесно да заглуши скоропоговорката на Андрей. И той използува това си преимущество:

— Може би като начало ще ни запознаеш със спътниците си?

Андрей рядко се обиждаше, когато го прекъсваха, знаеше си недостатъците. Той се засмя, според него добродушният смях над себе си напълно извиняваше всяка нетактичност. Младежът с вид на момче беше вече известен космолог — Андрей със задоволство изброи трудовете му. За един от тях братята бяха чували — хипотезата за мехурчестата вселена, така я бе нарекъл авторът. В отговор на похвалите на шефа си той се изчерви, умолително махна с ръка, но братята забелязаха, че очите на Курт Санников, така се наричаше младежът, гледаха студено и уверено. „Момчето си знае цената“ — каза после Хенрих за него.

А миловидната жена, Людмила Корзунска, астроенергетик, свободно протегна ръка и открито ги погледна в очите; нито движенията, нито думите или изразът на лицето й не издадоха стеснителност или смущение. И макар че нейното име нищо не говореше на братята, а самите те, знаменити, размножени в милиони снимки, бяха познати на всички и това налагаше нюанс на неравенство при всяко запознанство, Корзунска се държеше така, сякаш и не подозираше, че може да има неравенство — във възрастта, званията, научния авторитет, в това, че тя е жена, а четиримата й събеседници са мъже и за тримата от тях — Хенрих, Рой и Андрей, се знае, че са свободни и че много жени с радост „биха устроили щастието им“, както се наричаше това събитие. И Хенрих, който след гибелта на годеницата си Албина отбягваше младите жени, с приятно учудване почувствува, че му харесва свободата на Людмила и че самият той може да се държи с нея свободно, и че изобщо това изящно, крехко сивооко същество с къси коси и в обикновен работен комбинезон — само с малко по-красива кройка — е от тези, за които се казва „мъжко момиче“.

— Надявам се, че ще успеем да разкрием всички тайни — каза тя просто, сякаш казваше — „надявам се, че не е студено, няма да слагаме палта“.

Гласът й, нисък, звучен, бавен, не подхождаше много на фигурата й, в него имаше повече сила, отколкото обаяние, но Хенрих хареса и гласа й. Когато гостите си отидоха, той каза на брат си: „У това момиче и несъвършенствата са прекрасни.“ И Рой, който не се увличаше толкова, се съгласи, че новата им помощничка се показва от най-добрата си страна дори само с това, че всъщност не се старае да го прави.

Андрей скочи.

— Представянето завърши, програмата е ясна, сега тръгвам, не мога да търпя излишното бъбрене, а с вас е така лесно да се заприказва човек, отърване няма, не забравяйте, че тайната е една, не се отвличайте с други, изяснете къде отива енергията, всичко останало е дреболия, пропаст без дъно, казвам ви. Люда, това е по вашата част, Курт, не се увличайте, кълбото на Пьотр Кесиди не е вълшебното яйце, от което е възникнала Вселената, тръгвам, тръгвам, имам хиляди грижи, да се чуди човек как успявате да задържите такъв зает мъж като мен, Хенрих, изпрати ме, Рой, няма какво да се пулиш, имам важна робата с Хенрих, той после ще ти каже.

Зад вратата Андрей продължи да говори също тъй бързо и несвързано, само понижи глас. Възлагаше на Хенрих наставничеството над своите сътрудници. Всъщност за Курт той не се безпокои. Това е човек, който се увлича в идеите, но не и в постъпките си, точен е, изпълнителен и предпазлив. А Людмила според древния израз е „пълен комплект“ от безразсъдства. От нея трябва да очакваш всякакви неочакваности, да предвиждаш само непредвидимото, да се съобразяваш само с невъобразимото и изобщо най-вероятното в нейното поведение е да прави най-невероятни неща. Тя е от ония, които, бидейки на пост, първо стрелят, а после питат: „Кой е?“ С една дума, нека братята избягват да я поставят на предната линия на изследванията — ще ги въвлече в опасни експерименти, един бог знае как ще се измъкнат. Затова пък си струва да се вслушваш в нея, в десет от случаите такива измишльотини ще ти тръсне, не си струва да се говори, но на единадесетия непременно ще те смае с някоя ослепителна идея!

— Това е твоя черта! — Хенрих успя да намери процеп в плътно леещата се реч на приятеля си. — И ти десет пъти ще забиеш нос в локвата, а изведнъж — на такава височина, че на мене във всеки случай ми се завърта главата.

— Моя черта е, моя, Хенрих. Понаучи се на нещичко, трета година работим заедно, но аз за друго, последно в списъка, но не по важност, общо взето, не искам да крия, ако ми е съдено да бъда женен, то само за нея, аз не си падам по жените, а тук, ей на, спънах се и рухнах…

— Да не би?…

— Не ме прекъсвай, отвратителен навик имате с Рой, никога не давате на човека да се доизкаже! Накратко, тя е съгласна, но постави условие — първо командировка до Главната космостанция, а женитбата — след завръщането, глупост, но отстъпих, вземи я под персонална опека, тактично, меко, дружески, без диктатурата на Рой, дръж я настрани от големи опасности, ти имаш добра душа, ти разбираш!

— Ще ти върнем годеницата в добро здраве и добро разположение на духа — обеща Хенрих с усмивка.

Молбата на Андрей позатрогна Хенрих, не бе подозирал той, че властният, страстно предан на науката Коритин е способен на такива „странични за делото постъпки“ като любовта. Хенрих се върна, без да крие радостно-съчувствената си усмивка. Но тя мигом се изтри, когато Корзунска го погледна. Чувствата ясно се отпечатваха на лицето й — не й харесваше, че Хенрих се усмихва. Тя се намръщи, очите й потъмняха, показа, че е разбрала за какво са говорили зад вратата и че такова покровителство я възмущава — сътрудник на експедицията като всички останали, тя няма да позволи да се отнасят към нея по особен начин.

Хенрих се смути, той винаги се объркваше, срещайки отпор — мълчалив, но явен. Рой въпросително повдигна вежди, улови, че нещо не е в ред. Хенрих едва забележимо кимна с глава — правилно, има нещичко, после ще ти кажа.