Едуард Успенски
Училище за клоуни (54)

На другия ден клоуните тъкмо бяха насядали по местата си и дойде един милиционер. Пред него с наведена глава вървеше клоунът Саня.

Всички се зарадваха. Хвърлиха се да ги целуват.

— Ваш ли е?

— Наш — отговори Ирина Вадимовна. — Направил ли е нещо?

— Пишеше по оградата… Думи…

— Не думи, а букви — промълви Саня. — Ние не можем да пишем думи.

— Можем — възрази Наташа. — Например думата МАМА.

— А ти, Саня, какво си писал по оградата? — попита директорката.

— УА! УА! УА! УА! И: АУ! АУ! АУ! АУ!

— Всичко е ясно — каза Ирина Вадимовна. И тъжно се усмихна: — Писал е УА! Защото страда. Нали бебетата винаги така плачат: „УА! УА!“ И е писал АУ!, защото ни търси. Зове. Нали хората, като се загубят, викат: „АУ! АУ!“

— За какво е страдал? — поинтересува се милиционерът.

— Изчезна една негова позната — обясни Наташа, — с която искаше да си пише. Сега разправя: „Животът вече не ми е мил. Ще скоча в кладенеца.“

— Мили приятелю — поклати глава милиционерът, — да не би в кладенеца животът да е по-хубав?

— По-лош е — обясни му Доматов. — Там е мокро и студено.

— Ако някое момиче е изчезнало, не трябва да скачате в кладенци. Трябва да се обърнете към милицията.

Той извади бележник.

— Как се казва? На колко е години? Къде е родена?

— Не знам — отвърна Саня.

— Не знаете, а искате в кладенец да живеете. Може би имате нейна снимка?

— Ето, погледнете.

— Красива девойка — замислено рече милиционерът. — Някъде съм я виждал… Та ето какво. Ако вашата девойка не се появи, елате при нас. Ние ще размножим тази снимка. Ще я разлепим из града. Тъй и тъй значи, изчезнало е това лице. Ако знаете къде се намира, съобщете. Нашето население е добро, ще я открие веднага.

Той потупа Саня по рамото:

— И хайде без тия „УА!“ Ще се намери вашата красавица. Само почакайте.

Добрият милиционер се върна в неговата си милиция.

Ирина Вадимовна рече:

— Нашият гост каза думата ПОЧАКАЙТЕ. С какъв звук започва тя?

— Със звука ПО — отговори Саня.

— Не. Със звука П. Къде можем да чуем този звук?

— В кашата — каза Наташа. — Когато кашата заври, прави така: П-П-П-П-П.

— И таралежите в гората пуфтят, когато са сърдити — каза съвзелият се вече донякъде Саня.

Ирина Вадимовна взе тебешира.

— Този звук се пише така: П. Това е буквата П. На какво ви прилича тя?

— На футболна врата! — извика вече оживено Саня.

— На гимнастически лост — добави другарят Доматов.

Шура вдигна глава към небето и каза:

— Чувствам, че сега ще се случи нещо.

И наистина, в клас влезе леля Фьокла:

— А аз съм ви п-риготвила п-подарък. П-пирожки. С мармалад от шип-п-ки. Зап-п-повядайте. Добър ап-п-петит.

Пирожките бяха наредени на п-односа като буквата П.

— Вкусна буква — решиха клоуните.

— Сега да се опитаме да я съединим с други букви — рече Ирина Вадимовна. — С буквите А, О, У, И.

— Ако се съедини с буквата И, ще се получи ПИ! — изписка Наташа. — А ако се съедини два пъти, ще се получи ПИПИ. Пипи дългото чорапче.

— А аз ще я съединя с буквата О — реши Шура. — Ще стане ПО. Ако вземем две ПО, ще се получи ПОПО. Има един известен клоун, Олег Попов. Почти изцяло го написах. Само на края ми се пречка някакъв звук. Него не мога да го пиша…

— Звукът, който ти се пречка, е звукът В. Пише се така: В. Запомни ли?

— Разбира се. Той прилича на очила. Майка ми има такива.

— Важното е — продължаваше Ирина Вадимовна, — ако не можете да напишете някакъв звук, да не се отчайвате. Поставете кръстче. Ето такова: +. Искаш да напишеш ПОПОВ, а не можеш да пишеш буквата В. Напиши така: ПОПО+.

Наташа много се зарадва на това:

— Ау, аз такива работи ще напиша с това кръстче! Думата ЛИПИ. Ето така: +ИПИ. И думата ПИЛИ. Ето я: ПИ+И.

Клоуните се разпалиха — не можеш ги спря. Саня съедини буквата П с буквата А. Получи се ПА. Помисли и прибави още едно ПА.

— Я каква дума получих.

— Но такава дума няма — възрази учителката. — Никога не употребяваме такава дума.

— Да, ама моята пушка я употребява. Когато стрелям от двете цеви: ПА-ПА.

А Шура съедини буквата П е буквата У. И написа ПУ+.

— Какво значи това? — попита Ирина Вадимовна.

— Мисля, че това е думата ПУФ! — рече Доматов. — Така диша другарят Динин, когато асансьорът не работи.

— Чайникът също диша така! — каза леля Фьокла.

— Това е думата ПУМ — обясни накрая Шура.

— Няма такава дума! — възрази Наташа.

— Защо пък да няма? Колко пъти съм чувал: „ПУМ, ТРЯС, ЧИКЧИРИК“.

— А сега, почивка — каза Ирина Вадимовна. — Изяжте си пирожките. След туй ще учим за звука Ш.

Клоуните излязоха в коридора.

— Аз знам — каза другарят Доматов, — че има различни Ш. Има Минско Ш. Има Ярославско Ш. Много пъти съм ги виждал.

Тук дори леля Фьокла се разсмя:

— Това са просто съкращения. Трябва да се чете не „Минско Ш“, ами „Минско шосе“, „Ярославско шосе“. Малко ядат, та затова всичко бъркат.

Когато почивката свърши, Ирина Вадимовна каза:

— Звукът Ш се пише така: Ш. На какво ви прилича?

— На гребен със счупени зъби! — рече Наташа.

— А кои думи започват с него?

— Думата ШУРА — каза Шура. — И ШОКОЛАД.

— ШАЛЧЕТА — измисли Наташа. — ШЕЙНА, ШАМАРИ.

— Хайде да товарим кораба с неща, които започват с буквата Ш — предложи другарят Доматов.

— По-добре да играем на друга игра — каза учителката. — Нека всеки да намери някакъв предмет, който започва с Ш. Който намери повече предмети, печели.

— Ура! — завикаха клоуните. И хукнаха да търсят. Десетина минути нямаше никой. После клоуните започнаха да се завръщат с „улова“. Пръв дойде Саня.

— Това е — каза той — шоколад. А това — кюфте, наричано шницел.

Написаха му две точки.

Дойде Наташа и доведе на връвчица едно куче:

— Това е шучето Карик. Тоест кучето Шарик. Дайте ми две точки.

— Защо пък две?

— Защото току-що то изяде шницела на Саня.

Саня веднага се развика:

— Какво е това! Да не донесе човек учебно помагало тука! Заради теб ми пропадна точката!

И той хукна за още точки. Дотича обратно, като размотаваше противопожарния шланг. На главата си имаше пожарникарски шлем.

— Пишете ми две точки за шлема и за шланга. — Той помисли малко и добави: — Пък за шланга може и повечко — я какъв е дълъг.

След Саня в клас дотича бай Шакир:

— Ще ти откъсна ушите на тебе! Защо пипаш ъмуществото?

Той дори успя да издърпа ухото на Саня. Тогава Саня извика:

— И за Шакир ми пишете точка! И за Шакир.

И макар Шакир да си отиде, Саня получи още три точки!

— Аз съм победител! — викна той.

— Да изчакаме другаря Доматов и Шура — рече Ирина Вадимовна.

Точно тогава влезе другарят Доматов и доведе една бабичка. Бабичката се опъваше. Другарят Доматов каза:

— Ето ви една баба. Това е баба Шакирина. Това е шуба. А това — шапка.

Той събра три точки.

Клоунът Саня беше ужасно учуден. И попита Ирина Вадимовна:

— А бе аз виждам, че бабата е шокирана. Ама защо той вика „шакирина“? Това е неправилно!

— Правилно е! Това е баба Шакирина. Бабата на бай Шакир — обясни директорката. — Дошла му е на гости.

Най-сетне пристигна тъжният Шура. С празни ръце.

— На него му е лесно — каза Наташа. — Каквото поиска, ще се появи.

— Днес нищо не върви както трябва. Все наопаки.

— Как тъй наопаки?

— Ами ей така, на… Само че не ми се смейте… Каквото и да кажа на Ш, всичко изчезва. Казвам например ШОКОЛАД и край. Няма го. В нито една будка няма да намерите.

— Защо в будката? — каза Саня. — Аз имах един в джоба си. Сега ще видим.

Джобът беше празен.

— Олеле! Няма го вече! По-добре да го бях изял!

— ШАПКА! — каза Шура.

Тутакси шапката на баба Шакирина изчезна от главата й.

— Божичко! — извика бабичката. — Шапката ми изчезна! Бързо повикайте внук ми Шакир!

— Шакир! — викнаха всички.

И Шура искаше да извика. Но Наташа му запуши устата с ръка.

— Олеле, Ирина Вадимовна, сега ще си останем без пазач! Нека нещо друго да каже.

Шура се озърна наоколо и рече:

— ШОРТИ!

Клоуните останаха по къси гащета. Като че ли бяха спортисти.

— Спрете ме! — извика Шура. — Че иначе всичко с буквата Ш ще изчезне!

Бързо-бързо му омотаха главата с една фланелка, за да не гледа нищо и нищо да не казва.

Директорката нареди на клоуните да пишат разни срички с буквата Ш.

Всички пишеха: ША, ШО, ШУ, ШИ… ША, ШО, ШУ, ШИ…

А клоунът Шура седеше настрана.

— Ти защо не пишеш ША, ШО, ШУ, ШИ? — попита Ирина Вадимовна.

— Пиша ША, ШО, ШУ, ШИ — отвърна Шура. — Печатам на машината.

— Как така? Че как пишеш ША, ШО, ШУ, ШИ, след като седиш в ъгъла? И целият си омотан?

— Е, и какво? И седнал в ъгъла можеш да пишеш ША, ШО, ШУ, ШИ. На машината. Ето вижте.

— Той се замисли, а машината сама затрака: ША, ШО, ШУ, ШИ… ША, ШО, ШУ, ШИ…

— Браво! — каза Ирина Вадимовна. — Не човек, а телеграф.

— Можеш ли да напечаташ думата ШАЛ? — попита Наташа.

— Мога — отвърна Шура.

Машината веднага затрака: ША+… ША+…

— Ти си нашата гордост! Ти си най-добрият ученик! — каза Ирина Вадимовна.