Едуард Успенски
Училище за клоуни (36)

Този ден на учениците беше заръчано да дойдат с тетрадки, писалки и моливи. Всички така и направиха. А Доматов дори донесе пишеща машина.

Василиса Потаповна посрещаше клоуните на входа и проверяваше взели ли са всичко необходимо и чисти ли са им ръцете.

— Къде са ти моливите и тетрадките? — попита тя Наташа.

— Забравих ги в стаята. Под шкафа.

— Аз пък никога нищо не забравям! — гордо заяви Доматов. — Защото всичко ми е на ластик. Вратовръзката ми е на ластик — той си опъна вратовръзката и я пусна с плющене. — Документите са ми на ластик. Дори ръкавиците ми и те са на ластик.

Клоуните се зарадваха. Започнаха да плющят с вратовръзката и ръкавиците на Доматов.

— Как не ви е срам! — рече Василиса Потаповна. — Да обиждате другаря си чрез шляпане с разни предмети.

Саня и Шура я слушаха, но продължаваха да си плющят.

Тогава се намеси директорката.

— Искате ли да ви покажа един фокус?

— Искаме! — завикаха те.

Ирина Вадимовна взе от палтото на другаря Доматов ръкавиците на ластик, даде едната на Саня, другата на Шура. Накара ги да ги стиснат със зъби и да се раздалечат.

Странен е този урок. На нищо не прилича. Но нали точно затова е фокус!

Саня и Шура се раздалечаваха все повече, ластикът все по-силно се опъваше.

— Готови ли сте? — попита директорката.

— Готови сме! — отговори бързият Саня и изпусна ръкавицата.

А тя като полетя! Като шляпна Шура през лицето!

— Е, какво? — попита Ирина Вадимовна. — Харесва ли ви?

— Не ми харесва — отговори Шура.

— Разбрахте ли ми намека?

— Разбрахме го — отговори Шура.

— А аз не го разбрах — каза Саня.

Тогава да повторим фокуса.

Тя отново даде ръкавиците на клоуните. И отново им нареди да се раздалечат.

— Шура, готов ли си?

— Готов! — отговори Шура.

Че като полетя ръкавицата! Този път перна Саня. Тогава и той разбра прозрачния намек. Повече никой не закачи Доматов. Ирина Вадимовна започна урока.

— Вчера научихме какво е звук. Днес ще ви покажа как се записват звукове. Да вземем звука А. Какви думи започват с него?

— АГНЕ! АВТОМОБИЛ!

— Точно така.

— Аз започвам с този звук, ако се отнесете към мене сериозно — каза клоунът Саня.

— Защо?

— Ако се отнесете сериозно към мен, аз съм Александър.

— И аз съм Александър! — извика Шура.

— А пък аз свършвам с този звук. Защото съм НаташА.

— С този звук свършва жена ми. Защото тя е ДоматовА.

— Браво! А сега ще ви покажа как се пише този звук. Ето с тази буква А.

Всички клоуни написаха буквата А. Ирина Вадимовна взе китарата и запя:

Кой не знае буква А

„А-А“ — бебето реве.

С нея почва след това

азбуката: А-Бе-Ве.

 

Нея с радост я четат

и Андрей, и Ана.

Колче, колче, легнал прът —

ето, А-то стана.

Всички запляскаха с ръце, а после започнаха да пеят и да рисуват.

— Щом сте толкова добри деца, ще ви покажа как се пише и звукът У. Пише се ето с тази буква У.

Клоуните написаха в тетрадките си буквата У.

— Сега нека най-съобразителният от вас ми каже каква е разликата между буквата и звука?

Всеки от клоуните смяташе себе си за най-съобразителен, но никой не знаеше каква е разликата. Другарят Доматов не смяташе себе си за най-съобразителен. И въпреки това я знаеше.

— Буквите ги пишем и ги виждаме с очите си. А звуковете чуваме с ушите си.

— Браво, другарю Доматов!

В учителската стая иззвъня телефонът. Ирина Вадимовна изтича да се обади. Строгата Василиса Потаповна продължи урока.

— Хайде да поиграем на най-хубавата детска игра.

— На футбол! — извика Саня.

— На ластик! — каза Наташа.

— На отгатване на мисли! — рече Шура.

— На домино! — поясни Доматов.

— Играта се казва „Товарене на кораб“ — обясни възпитателката. — Измисляме предмети, които започват с буквата А и с буквата У, и ги товарим на кораб.

Клоуните я разбраха и се заеха с товаренето.

— Учебници! — извика Наташа.

— Отлично! — похвали я Василиса Потаповна. — Товари!

— Антилопи! Акули! — измисли ловецът рибар Саня.

— Вземаме ги на парахода.

А в това време непознат глас строго говореше на Ирина Вадимовна по телефона:

— Това курсовете за домакини ли са? Трябва да вземете участие в голямото състезание на домакините.

— Но ние не сме домакини.

— Нищо, нищо. То не се става отведнъж. Макар и ученици, сте допуснати до състезанието. Трябва да съставите отбор от пет човека с граничарско куче.

— И после?

— И да се явите на стадиона.

— А каква е наградата за победителите?

— Голяма домакинска купа във вид на прахосмукачка. И още една индивидуална награда — златна метла. Победителите ще заминат на големите домакински игри в Рио де Жанейро. Кой приема телефонограмата?

— Директорът. Ирина Вадимовна. А кой предава?

— Заместникът на Хлебарков по спортната част — Щурчов.

Товаренето на кораба вървеше с пълна пара.

— Алабаш! Арпаджик! — викаше Доматов. — Ананаси! Два сандъка!

На всички много им се доядоха плодове. Шура се разпали и започна безразборно да изброява названия на плодове:

— Ябълки! Круши! Лимони! Един сандък!

И веднага забръмча и запука.

— Спрете го! — извика Наташа. — Изключете го, че ще се взривим!

Всички разбраха, че ще се появят не какви да е лимони, ами гранати лимонки. Но никой не знаеше как да го изключи.

Шура продължаваше да пука и на масата наистина се появиха бойни гранати. Цял железен сандък. Грабвай ги и тръгвай в атака.

Точно тогава влезе Ирина Вадимовна.

— Залегни! — извика тя. Всички се хвърлиха на земята.

— Урокът завърши! — продължаваше директорката. — Без паника, пълзешком навън, ходом марш!

Шура, Саня, Наташа, Василиса Потаповна и другарят Доматов без паника пълзяха към изхода. След тях пълзеше Ирина Вадимовна. А на клоуните играта им хареса. И продължаваха да товарят кораба.

— Ученици! Ученички! — викаше Наташа.

— Указания и разпореждания! — продължаваше Доматов.

— Алигатори! — неуверено предложи Саня.

— Стига! — извика Наташа. — Товаренето завърши!

— Защо?

— Защото един товарач изпусна алигаторите. У-у-ужасно ни изпохапаха.

Ирина Вадимовна повика бай Шакир. (Той беше стар фронтовак.) Помоли го да направи нещо с гранатите. Да ги предаде някъде или да ги обезвреди.

Бай Шакир отнесе сандъка навън и го закопа. В градината край оградата. В това беше грешката му.