Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (24) (Боянският майстор)

24

Друг живот закипя на Царевец и Трапезица. Пир след пир, прием след прием се заредиха в пъстра превара. Шивачи, обущари, кожари и златари не смогваха да изпълнят поръчките на болярките и имотните госпожи. А най-знатните си купуваха рядка стока от големите панаири в Солун, Одрин, Средец и Борци от керваните на ломбарди, евреи и дубровчани: златен брокат от Кюрдистан, сирийски пурпур, сърмени конци от Тоскана, скъпи кожи от Русия, свилени платове от Венеция.

Старите болярски домове на Трапезица се рушеха и на тяхно място се издигаха гъсто един до друг нови великолепни палати, с мраморни чардаци, стълби и тавани от изкусно изрязано скъпоценно дърво, с частни семейни параклиси, с тесни дворчета, из които се плискаха водите на мраморни водоскоци. Обзети от благочестиво усърдие, боляри и болярки помагаха при строежа на църквите, носеха греди и камъни, бъркаха хоросана, мажеха стените. Работата почваше и свършваше с набожни песни. Мнозина кающи се работеха и нощем, при светлината на борините, за да бъдат по-скоро опростени греховете им.

Цял ден до късна полунощ тесните улички на Трапезица гъмжаха от знатни гости, които пристигаха или заминаваха за далечните си имения, кочии гръмко трополяха по каменната настилка, камбаните на параклисите звъняха за утрин на или вечерня. Когато имаше тържество някакво на Царевец, тогава сякаш треска залюляваше всички болярски домове. Три дни напред се вадеха скъпите одежди от шарени ракли и се разстилаха да се проветрят. По ръкавите се вшиваше нов бисер или изумруд. Далматиките на бабите се прекрояваха за внучките.

А когато се разгласи, че на „Свети Иван бруллю“ ще се отпразнуват двата царски годежа, търговци и керванджии направиха цели състояния, толкова много поръчки получиха за свила и аксамити, за скъпи кожи и безценни камъни, за прозирни була и редки благоухания.

На Свети Иван Кръстител, когато се брулят орехите, тогава щяха да сгодят двете дъщери, които великият цар Йоан Асен бе имал от хубавата Ирина. Севастократор Петър ставаше жених на Анна, а великият боляр Михаил несебърски вземаше Мария. Тъй Ирина си осигуряваше двама от най-богатите и влиятелни български велможи, като крепители на нейната власт. А тя чувствуваше вече нужда от по-яка подкрепа. Един по един забягваха недоволници към земите на Калояна. Защото в Боянската крепост младият севастократор бе обявил Средецка област за независима и отцепена от Търновското царство. Обиден от отнемането на севастократорското му достойнство, братанецът на Асена II гордо бе отхвърлил властта на Ирина и сина й.

И сега Бояна се бе превърнала на средище, което неотразимо примамваше всички оскърбени, всички недоволни, приютяваше бегълците, закриляше преследваните.

* * *

Многоочакваният ден дойде по-бързо, отколкото някои се надяваха. А имаше толкова неизпълнени поръчки, очакваха се толкова много кервани от Драч и Дубровник, от Солун и Одрин.

Десислава редеше замислена косите си, без да бърза, с бавни движения, следейки някаква своя вътрешна мисъл, която нямаше нищо общо с предстоящото тържество. Откак бе отказала да приеме сватовете на един от най-знатните хърватски велможи от рода на Качичите, тя бе изпаднала в немилост пред брата си, който и без това имаше достатъчно причини да бъде недоволен от нея. Едно след друго тя отказваше да приеме предложенията за женитба на най-знатните момци в България, Сърбия, Хърватско, Епир и Никея. Какво чакаше? От камък ли бе сърцето й? Какво се криеше зад това винаги тихо и спокойно чело? Нима все още мислеше за първата си обич, за оня богоненавистник Калоян?

Новият севастократор надникна зад една завеса и каза бързо:

— Надявам се, че няма да ме караш да чакам… Знаеш, че трябва да бъдем там точно в уреченото време…

Ясно личеше неспокойствието и вълнението на младия годеник. Ала не беше любовна тревогата, която караше лицето му ту да пламва, ту да губи цвят… Младата невяста, която нямаше още осем години, не вълнуваше кръвта му с копнежа на страстта и обожанието. За него тя бе само средство да стане царски зет и севастократор. Безименна грижа гризеше сърцето му със заплахата на незнайното. Как щеше Калоян да отвърне на предизвикателството? Нямаше ли да се намеси в последния миг и да разстрои по някакъв начин уговореното? И без това вече премного недоволници се бяха събрали край него в Бояна, готови всеки миг да дигнат бунт против царицата или може би да сторят нещо по-лошо.

Той се отдръпна и видя, че прислужницата на Десислава води подире си някакъв сляп певец.

— Време ли е сега да се слушат песни! — извика гневно той. — Току-виж, сте се забавили с обличането и гизденето… Други път!

Ала прислужницата се поклони и пошъпна:

— От много дни виждам колко тъжна и замислена е нашата болярка… Нека, дордето й нагласим косите, този странник певец я развесели с някоя нова песен, та да не изглежда все тъй мрачна на пиршеството…

Певецът се нагласи в един ъгъл, взе гуслата си и запя.

Чудни думи редеше слепецът. Сякаш съдържаха властна магия. Замисленото лице на Десислава се оживи. Очите й се изпълниха с тиха светлина. Тя се заслушваше в песента и скрита усмивка избистряше горчиво навъсеното й чело.

Момите, които гиздеха господарката си, също слушаха, ала не можеха да доловят нищо извънредно, захласнати в премяната на младата мома. Само Десислава разбираше тайния смисъл на думите, които стопяваха мъката на сърцето й.

Млада гора зеленее,

мое сърце все чернее…

За една мома от селото

все флорини по челото…

Защо мене не ме взема?

Ой ти лудо, лудо младо.

Майка имам, не ме дава…

Братя имам, не ме дават…

Десислава дигна ръчното огледало, за да закрие зачервеното си, щастливо лице. Подреди жълтиците на челото си, бисерните си гердани, направи знак на момите да излязат и пошъпна на старата си прислужница:

— Пази на вратата!

След това с бързи стъпки приближи до божека и каза едва чуто:

— Отдавна те чакам… Още преди два месеца Калоян ми писа, че ще те проводи. Каква вест ми носиш?

Безжизнените очи на певеца странник се втренчиха в нея, тъга трепна в замисления им взор:

— Лоши вести, велика госпожо… Моят висок господар, севастократор Калоян, проводи пратеници до твоя брат господин Петър, за да те поиска за невеста.

— А аз да не знам нищо! — извика Десислава. — Никой дума да не ми каже! — тя притисна ръце до гърдите си в безмерно възмущение, добави: — И какво? Какъв ответ е дал брат ми?

— Високият господин Петър отговорил, че би дал на драго сърце сестра си на благородния господар на Бояна, ала младата мома била вече сгодена за знатен тугински княз.

Десислава го изгледа поразена. Не можеше да повярва. Каква дръзка лъжа! И без да я попита дори… Изведнъж тя потръпна. А може би Калоян бе повярвал? Колко ли страшна е била мъката му? Тя бързо грабна ръката на певеца.

— А той повярва ли? Кажи по-скоро, човече божи!

— Нима не е вярно? — възкликна радостно пратеникът. — О! Отначало севастократорът бе съвсем като безумен… После почна да се съмнява. Сякаш все му се струваше, че има измама някаква… Затова ме проводи… Значи, не е вярно…

Старата бързо подаде глава иззад вратата:

— Петър!

Веднага момата изтича до раклата си, почна да дипли наметката връз дясното си рамо. Прислужницата й помагаше.

Певецът дръпна лъка и запя:

Вила мома три зелени венци,

първи вила от зелени здравец,

втори вила от бяла пшеница…

— Кочията чака… — каза нетърпеливо новият севастократор и хвърли недоверчив поглед към певеца божек. След това учудено изгледа разведреното лице на сестра си. Челото му леко се помрачи. Неясна мисъл го загриза. Той приближи към странника:

— Откъде си, добрий човече?

Просякът полека стана, поклони се дълбоко.

— От Долня земя, господство ти…

Петър му хвърли една сребърна аспра.

— Благодаря ти. Отдавна не бях виждал сестра си тъй развеселена. Идвай и други път… — След това се обърна към старата: — Напълнете му торбата с млади орехи и му дайте от червеното грозде. Днес е денят на Светаго Ивана…

— Като ми се случи път насам, пак ще наобиколя, господство ти. Аз странствувам из всички предели на царството…

Севастократор Петър се замисли. След това попита:

— Минавал ли си през земите на Калояна? Александровия син…

— Наскоро ходих в Средец града…

— Е? Какво ново се чува там? Какво се разправя по стъгдите? Събират ли се размирници против царството?

Певецът се усмихна:

— Други грижи има сега господин Калоян… Ще се жени.

Петър хвърли бърз взор към сестра си, леко побледня.

— Какво думаш? За коя?

— Не знам… Приказки си хортуват людете… Май за сестрата на скопския Костадин…

Злорадо доволство се разля по лицето на севастократора, той погледна тържествуващо Десислава и потри ръце:

— Добра вест ми носиш, човече… На ти една жълтица. И повече заслужаваш. Намини пак край Калояновите предели и ела ми разправи какво се чува…

Когато се извърна още веднъж да види какво впечатление са направили тия думи на сестра му, той остана поразен.

Младата мома го гледаше с надменно презрителна усмивка, очите й сияеха щастливи, огромни, прекрасни, като ярки звезди. Ноздрите й, меките й червени устни трепкаха в зле сдържано негодувание. Тя извърна гръб.

Долу хор от млади мъжки гласове запя песни в чест на царствения годеник, в прозорците на палата се отразиха огньовете на много веещи се борини, коне затрополиха по плочите, многобройни стъпки отекнаха по мраморните стълби. Годежарите идеха да вземат годеника.

* * *

В това време нови четирима бегълци напуснаха Търновското царство, дирейки спасение в Боянскйте предели: гончията Райчин, държавният златар Божил, търговецът на оръжия Силян и войводата Желязко.

И на четиримата джобовете бяха пълни със златни и сребърни аспри.

Съкровищницата на Ирина щедро обдаряваше.

* * *

Двама снажни мъже дебнеха скрити в храстите, които обграждаха друма към южната градска порта на Търнов. От време на време те нетърпеливо поглеждаха дали пристига очакваният пътник, след това почваха тихо да си шъпнат:

— Не стига, дето всеки ден претърсват всички гончии и четат писмата им, а сега ни карат вече и да вардиме всеки по-съмнителен човек, който пристига в града… — каза първият.

— Мълчи… — отвърна вторият — струва ми се, че нашият човек се зададе.

Двамата се снишиха, полазиха по корем между високите треви, които растяха пред храстите, и зашъпнаха:

— Виж как се оглежда на всички страни…

— Не му е чист косъмът… Внимавай… Щом стигне до трите тополи, ще изскочим…

Когато видя пред себе си двамата въоръжени мъже да вдигат мечове и да го заплашват, търговецът на сол изпусна юздите на коня си и хвърли изплашено взор към товарния кон, който припкаше отстрани отрупан с чували, вмъкнати в мрежи, изплетени от въжета. Преоблечени крадци ли го спираха?

— Носиш ли у себе си някакво писмо?

— Не… Нищо не нося…

— Ами ако те претърсим и намерим?

Търговецът изтръпна, спомни си, че преди да тръгне, в последния миг сестра му бе втикнала в джоба на късата му горна дреха писмо до годеника си, който служеше в царевецките стрелци.

— Нося, нося… Ще ви го дам.

Почна да дири, ала не можа да го намери. Побледня още повече. Къде ли го беше загубил? Едра пот изби по челото му. Двамата войскари го гледаха с явно недоверие и заплаха. Най-сетне той отдъхна. Намери писмото в пояса си. Засмя се, свали гуглата, изтри потта си.

Въоръжените мъже дълго четоха и препрочитаха писмото, ала не намериха в него това, което диреха. Дигнаха недоволно рамене, върнаха свитъка на търговеца.

— Върви с бога… И ако кажеш някому думица за това, което ти се случи, утре ще се търкаляш в Етъра.

Пътникът въздъхна облекчено, шибна двата коня с камшик и побърза да се отдалечи от тая неприятна и чудновата среща. Двамата отново търпеливо залегнаха край друма. Наскоро вниманието им се привлече от една дружина весели моми, които отиваха да жънат в околността, после спряха взора си на един стар монах, пилигрим, на двама железари; на всички задаваха все същия въпрос и по начина на отговарянето, по смущението или дързостта познаваха с кого си имат работа. Понякога по-съмнителните биваха помолвани да си свалят горните дрехи, разглеждаха ги грижливо, претърсваха ги. Само жените не закачаха. Те сами, изплашени, бързаха да предадат всичко, което носят.

По друма се зададе двуколка, карана от дребно старче, с дълга бяла брада. В колата смирено седеше млада мома, скръстила ръце на скута си, с болезнено изражение на лицето. Двамата мъже приближиха. Попитаха. Старчето поклати глава.

— Нищо не носим… Водя дъщеря си на врач в Търновград… Болна е…

Момата сгърчи устни в скрита болка, климна чело, тихо изохка. Един от двамата въоръжени мъже, по-наблюдателен, забеляза, че колата е правила доста дълъг път, покрита с прах, със стара засъхнала кал.

— Нека девойката прощава… Ама да слезе за малко…

— Ох, само ни бавите, оставете ни на мира, божи люде… Ала като сте рекли, да слезем, защо да не слезем… — почна да се оплаква старчето и отиде да помогне на дъщеря си.

Очите на внимателно наблюдаващия мъж успяха да забележат нещо чудно. Когато момата простря крак, за да стъпи върху ока на колата, за миг полата се закачи за ритлата. Показа се едро стъпало, обуто в ботуш от кафява кожа. Още по-внимателно се взря мъжът в лицето на девойката. Над горната й устна светлееше доста гъст рус мъх. Долната част на лицето й бе обвито в небесно було.

С бързо и внезапно движение въоръженият мъж дръпна булото на момата, разкъса яката на шията й, къси руси коси обкръжаваха челото й, загорялата кожа на врата бе кожа на мъж, който е работил разгърден под слънчевия пек.

Девойката разтърси яки плещи, измъкна от колана си остра кама, почна да се брани. В борбата дрехите й се раздърпаха и под тях се появи войскарска туника от целено сукно с три ивици червен ширит по края.

— От средецката конница си ти, момко! — извика тържествуващо един от людете на севастократор Петър. — Пипнахме ли те най-сетне!

Натовариха го овързан, с кърпа в устата, на двуколката, като го позакриха със сламата, върху която бе седнал. В една от тъмниците на Царевец го разпитаха и претърсиха най-внимателно, ала нищо не намериха, подложиха го на изтезания, но нито думица не можаха да изтръгнат от устата му. Най-сетне, когато се отчаяха, че ще открият нещо, почнаха за последен път да претърсват дрехите му. Един от тъмничарите дълго опипва с пръсти всеки ръб на туниката, докато почна да върши безсмислени неща, да разпорва ширитите й. Под третия ширит намериха свита на безброй гънчици, тънка, прозирна ивица ленено платно.

Цялото бе изписано със ситни буквички.

* * *

Църквата „Свети Спас“ би за отпуск. Пъстри потоци млади моми и жени почнаха да излизат, разговаряйки за децата си и прислугата, за новите промени в носията, за последните годежи и сватби. Поканените на закуска при царицата отидоха към палата, останалите се отправиха към домовете си.

На трапезата имаше нова изненада. Ястията бяха сложени върху панички от препечено тесто, които накрая се изяждаха заедно с поднесеното: пилешко крило, хайвер, каша от масло и ситни маслини, разбит оцветен каймак…

Спретнато облечени юноши прибираха употребените съдове, сипваха вино и медовина в позлатени кани, изнасяха и внасяха гозбите. Породисти хъртове се разхождаха около масата и чакаха да получат някой лаком залък.

В разговора се примесваха весели шеги и глуми, угодливи забележки или пиперливи интриги. Ирина слушаше със сдържано благоволение, като се усмихваше от време на време. Често очите й се спираха с изпитателно внимание върху Десислава, която забравяше да си вземе от малтийските смокини и сушеното грозде, от дюленото пелте и бадемовото мляко, замислена, отсъствуваща, с горчиво свити устни, привидно заслушана в шумната глъчка на жените:

— Крънската болярка работила везмо през Русалската неделя. Ще я сбъхтят русалките!…

— Марковица си купила от дубровнишки търговци все чаши с капаци!

— Защо? Защо?

— За да не влизат гадини вътре, че къщата им гъмжи!

Общ глъч се издигаше в дружно кикотене.

— Димитровица да не посяга толкова към никополската моруна и белия мъж, че да не става нужда после десет души да й помагат да си стяга коланчето…

След закуската жените се вдигнаха от трапезата и отидоха в стаята за предене. Някои от момците ги придружиха, за да им помагат да навиват преждата, да им разправят весели неща, да ги улесняват в украсяването на събитията с разни измислици или да подсоляват интрижките…

— Никейската Елена родила пак момиче… Шесто вече поред… Ирина Ласкарис даде на Ватаци поне един син. Макар и болнав, Теодор все пак е мъдър момък. Но жена му Елена не може и толкова да стори. Никея остава без наследник…

Царица Ирина злорадно и самодоволно изду надменни устни в неприятна усмивка. Десислава отпусна къделята, която стискаше между коленете си, изтърва вретеното. Задиша тежко.

Как дръзваха тия жени да говорят така за Асеновата дъщеря? Нима угодничеството им към Ирина ги бе накарало да паднат тъй долу?

 

(Липсва текст в изданието.)

 

закрепено със златна карфица бяло щраусово перо. Копринена мантия слизаше от раменете му до земята. На бледите му устни играеше зъл присмех. Той впи взор в посърналото лице на сестра си и тих кикот се изтръгна от устата му. Жените скочиха и сториха дълбоки поклони, следвани от мъжете, които опъваха снага в смразена почтителност. Петър повика сестра си с леко кимване. В съседната стая се разви бърз разговор:

— Няма ли да престанеш да мислиш за твоя Калоян?

Десислава пламна. Огън избухна в кротките й очи.

За да защити любовта си, свенливата мома се превърна на тигрица.

— Никога няма да престана да мисля за севастократор Калояна. До края на дните си…

— Тогава ще идеш в манастир. Ала никога няма да позволя да станеш жена на най-големия ми враг…

— Добре. В манастир… — благите й очи пламнаха в буйна решителност.

Твърдостта и смелостта на крехката девойка сепнаха брат й. Той я изгледа поразен, сякаш за пръв път я виждаше. След това приближи до нея, стисна силно китката на ръката й, пошепна през зъби:

— Още утре ще бъде обявен годежът ти със захълмския жупан…

Отвращение и гняв се изписаха по лицето на момата. Тя дръпна силно ръката си и отстъпи към вратата.

— Никога. Аз ще бъда съпруга на Калояна или ще ме намерите на дъното на Етъра.

Гняв изкриви устата на севастократора.

— Не знаеш ли, че Владислав и Белослава кроят непрестанно заговори, за да отмъстят за Калимана… А захълмският жупан ни обеща съюз и бранна помощ против сърбите…

— Белослава в Сърбия и Елена в Никея имат право да искат мъст за братчето си. И народът е с тях. Ирина трябва да се махне… Защото ще опропасти страната…

Глух смях разкъса гърдите на Петра.

— Ти не знаеш какво брътвиш, несвястна! Или може би се надяваш да седнеш някога на търновския престол заедно с твоя Калоян… Ех да… След Михаила негов е редът… Ха-ха-ха… Но може би да дойде някога ред и на брат ти Петър, нали е Асенов зет? Или ти не мислиш за него? Умът ти не се отделя от оня упорит боянчанин…

Той побледня, задъхан в безумна ярост:

— Добре. Знам, че тлъстият жупан, с надупчено от шарка лице, не ти харесва. Тогава ще дам утвърдителен отговор на рагузанеца. Комес Андрея де Ауро е по-голям хубавец от твоя севастократор, макар че имам по-малка вяра в неговата помощ против Урош и Владислава. Свършено. Ни дума повече. Годежът е обявен. Жената е като върба. Гдето я посадиш, там никне. А друг път, когато Калоян ти праща любезни послания, да не ги зашива в туниките на своите пратеници.

Той високо се изсмя и тръгна с бързи стъпки.

Десислава отвори широко очи, поиска да попита, да се спусне подир брата си, да падне на колене пред него, да помоли за милост и пощада, ала гордостта и я възпря. Петър нямаше нищо да каже.

Тя бе получила писмо от Калояна и не знаеше какво й известява.