Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (7) (Боянският майстор)

7

В лятната тишина се разнасяше тихият унес на песента на щурците. Градница бе замряла в покоя на изоставените къщи, където само старци пазеха малките деца. Януда помагаше у дядови си да събират плодовете в обширния бостан зад къщата. Преди сватбата тя бе дошла на гости в родния дом на майка си, където старците искаха да се сбогуват с едничката си внучка и да й предадат даровете, приготвени за венчавката. Дядото лежеше от години закован на одъра си и нямаше да може да отиде на сватбата в Батошово.

— Всичко е твое — казваше старата, — нали майка ти ни е едничка, па и ти си й едничка… Каквото оставим: дом, имот, ваше е…

— В неделя ми е сватбата. Няма вече кой да ви помага, като събирате плодовете… — шегуваше се Януда и пълните й бузи се изопваха в светла руменина като свежи ябълки — ала ако имаме много деца, обещавам всяка пролет да пращам едно за черешите, друго за вишните, трето за крушите…

Бабата тихо и щастливо се смееше.

— Дорде стигнем до орехите и гроздето, доста челяд ще трябва да навъдиш… Ама глумата настрана, Янудо, искам да ми обещаеш нещо.

— Кажи, ще ти обещая всичко… — галеше се момата, с препълнено от щастливи надежди сърце.

— Имаш ли втори син, ще ни го обречеш нам. Да дойде тук, да ни помага, да радва старините ни.

Весел смях се издигаше в обширния бостан и пак затихваше. И двете жени, тая, която стоеше пред прага на живота, и тая, която го завършваше, заедно тъчаха радостни блянове. Бъдещето бе тъй ведро, тъй щастливо и светло, изпълнено с милости и благоволения.

Небето блестеше яркосиньо, пламнало над плодната земя. От време на време проточено кукуригане прорязваше плътната тишина или някъде далече глухо отекваше кучешки лай. Понякога лек вятър донасяше от полето жетварска песен. Или внезапно изникваше детски глъч, съпроводен от пискливо старческо мъмрене, което също тъй внезапно затихваше. Из прашните улички притичваха деца с изгорели от слънцето, светли като пшеница коси.

Изведнъж сякаш тъмен облак се сниши. Селото се изпълни с грозни викове, звънлив тропот, светкащи ятагани, остри, къси крясъци. Дребни ездачи връз дребни, игриви кончета прескачаха огради, нахлуваха в дворовете, щъкаха по стаи и чардаци. За миг сред дворовете се натрупаха купища плячка, сред димящи локви кръв на старци, сред отчаяни писъци на момичета и деца. Като че вихър помете селото. От четирите му краища избухна огън.

Докато разбере какво става, докато успее да нададе вик за помощ, Януда усети как две жилави ръце я откопчиха от прегръдката на баба й, облъхна я силен мирис на пот и кон, до лицето й съвсем близо лъснаха две черни очи, изюди се в гърлен кикот една широка уста, парлив дъх я обля с алчна жажда. Двете й дълги кестеняви плитки се преметнаха през врата на коня.

И тя се отпусна несвястна в ръцете на похитителя. Само облаци прах останаха да сочат дирите на нападателите, които изчезнаха също тъй внезапно, както и се бяха появили.

Връщайки се към изток, хан Кайдан бе минал с войските си през Босна, Сърбия и сега през България се отправяше към Истъра, за да стигне по-скоро в земите си край долна Волга. Никой не можеше да предугади пътя им, никой не знаеше къде нечакано ще връхлети помитащата стихия, която нападаше изведнъж, като ято скакалци, като разбунен, отприщен яз, като мълния небесна.

Севастократор Александър следеше внимателно движението на пакостната вълна. Когато научи, че главното ядро на Кайдановата орда е минала и преминала като вихрушка през западната половина на Мизия и че е преплувала с конете си Истъра — отдъхна си дълбоко.

Татарите не искаха или нямаха сега поне желание да обсаждат, сриват и подчиняват българските градове. Тук-таме по няколко отряда се отлъчваха и залутваха из богатите полски селища за плячка и роби.

Момчетата се оглеждаха за татарската войска. Момите изпълваха харемите. Най-хубавите от тях се отделяха за хановете и синовете им.

Но когато една откъснала се от главното ядро орда пожела да се отклони от пътя към север и се спусна на юг, войските на Александра я унищожиха в кратък, бърз и жесток бой. Татари и българи разбраха, че и за двете страни ще бъде по-добре да не си вредят взаимно. Пратеници уговориха следното: българите да признаят върховната власт на великия хан, като му плащат данък, а татарите да не нападат вече земите на Калимана.

И из целия християнски запад се разнесе радостна, надеждна вест:

Татарите са разбити от българите!

* * *

Добрил се сепна и отвори очи. Къс небе, изляно от тъмно сребро, надничаше през отвореното прозорче. Още не бе изгряло слънцето. Момъкът усети как сърцето му бие радостно и тревожно. Вълнуващ копнеж го преизпълни с огнено нетърпение. Миговете ставаха вечност. Той скочи, изтича към прозорчето и почна жадно да лови първите багри на утринното небе. Розова и лилава мъгла се издигна зад ръба на кръгозора, след това се превърна в румено сияние, в златен пожар. Отекнаха първите неясни звуци на разбуждащия се живот. Птици запяха славословие на изгряващото светило. Петли го приветствуваха с проточени викове. Идеше нов ден. И той бе най-щастливият в живота на един млад момък.

Добрил затвори за миг очи, притисна ръце към гърдите си, пронизан от благодарствена молитва.

Този ден бе определен за неговата сватба.

Три коли пълни с весели люде поеха пътя към Градница.

В първата бяха свекърът, кумовете и старите сродници. Момците яздеха коне, заградили от всички страни колите с момите. Деверът носеше веещо се алено знаме. Бъклиците често обикаляха радостните сватбари. От колите излитаха песни и смях, смесени с проточения писък на гайдата.

Беше първата неделя след Великден. По друмовете се срещаха чудни и разнообразни пътници. Те благославяха развеселеното шествие и получаваха дарове: шъпа сушено грозде, глътка ракия, орехи. Една дружина рицари, които пътуваха от Бургундия за Константиновград, където щеше да се състои голям турнир, вдигнаха копия за поздрав и вождът им получи цял крондил вино. На просяци хвърляха дребни аспри, на странници монаси даваха пари за манастира им.

Лек дъжд припръска и угаси праховете. Чисти ведър се простираше друмът на веселите сватбари. Тъй чисто и ведро ликуваше сърцето на младия годеник. Струваше му се, като че ли ще измине вечност до мига, когато ще зърне стройната снага на Януда, преданата й усмивка, кестенявата коприна на косите й, веселите й пъстри очи. И все по-припряно десницата му придръпваше юздите на коня, който винаги избързваше далеч пред колите, дорде го настигнат закачките и глумите на момите.

Далече по друма се зададе конник, който летеше право към тях. Мина бързо като стрела. От побелелите му устни се изтръгна само един хриплив вик:

— Татарите! Бягайте!

И отмина, стана за миг дребна точица, изчезна. Изведнъж отвсякъде изникнаха тълпи бежанци, изпълниха друмове и полета. С коли, с коне, пеш, всички бягаха към болярските калета, към гори и пещери, към непристъпните планински висини, грабнали най-скъпото си: дете, бохчичка с пари, тежко труфило…

Добрил остана вцепенен. Сякаш не можеше да проумее какво става около него. После внезапно страшна догадка го прободе. Той изстена:

— Януда…

И като изостави всичко зад себе си, пришпори коня в безумно бягство. Тъмни облаци се тълпяха пред очите му. И една-единствена мисъл: по-скоро, по-скоро.

В Батошово още нищо не знаеха. Първите бежанци не бяха стигнали дотам. Януда и майка й от три дни били отишли на гости у старите и още не се били върнали.

Развалините на Градница още димяха. По улиците се търкаляха трупове. Диво и озлобено виеха кучетата сред грозно стърчащите съсипни. Над тялото на мъртва старица плачеше и скубеше косите си една младолика, стройна жена. Добрил пристъпи към нея. Несмело докосна рамото й. Устните му с мъка съчетаха няколко думи:

— Къде е?

Майката на Януда трепна, изгледа като безумна бъдещия си зет, след това захлупи глава на земята и почна да се бие с юмруци по слепите очи.

— О! По-добре мъртва да беше… Няма я, няма я… Отвлякоха я…

Добрил усети как някакъв леден поток го облива цял, от главата до петите. Сърцето му се превърна на камък.

Нищо не каза. Обърна се. Метна се на коня си. Полетя по друма към Червен. Брат му го следва известно време, след това загуби следите му.

И много дни, и много нощи изплашени люде виждаха как един много млад момък, блед и приведен над седлото, като призрак, сякаш излязъл от сенките на нежит, кръстосва всички друмища, преплува Истъра, дълго следи дирите на отминалата орда, дорде и последната капка надежда се изпари от сърцето му.

Петстотин хиляди татари бяха прекосили земята им и безброй робини бяха отвлекли на конете си. Почти всички млади, почти всички хубави. Кой можеше да каже коя от тях бе Януда от Батошово? Кой можеше да знае накъде бе отведена прекрасната невеста на майстор Добрила?

Ширни и неизгледни бяха границите на монголската държава: от Китайското море до Полша, от Сибир до Хималая.