Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (36) (Боянският майстор)

36

Майстор Добрил отмахна ръце от лицето си. Спомените горяха живи, неизлечими, обгръщаха го с лъха на миналото, на безвъзвратно загубеното. И само те все още подхранваха у него пламъка на творчеството. Защото без Калоян, без Десислава в Бояна бе мъртво и пусто. Калето отекваше плахи женски стъпки, скрити сълзи, спотаени вопли.

Севастократорица Зорка бе отпътувала заедно с малката Калоянова дъщеря при старата си леля в Скопие и бе влязла като монахиня в един тамошен манастир.

Само образите в църквата живееха, ярки, неразрушими. Добрил обгърна с взор изписаните стени и дълбока въздишка вдигна гърдите му.

Най-сетне църквата бе готова.

Калояновата църква, чийто образец бе взет чак от Преславските развалини…

Ала високите й ктитори бяха мъртви и не можеха да видят красотата и блясъка на свежите багри, на въплътените блянове, на оживелите сънища… Да видят осъществен копнежа на толкова дълги дни и нощи.

Там бе Исус, седнал в храма между книжовниците и родителите си. Мъдрият детски взор бе отправен в пространството, далечен и безстрастен, издигнат над всичко земно, над всяка суета. Облечен в ярко жълто, облян в бели светлини, той спокойно обръщаше лице към укорите на разтревожената си майка, докато тялото му бе извърнато към групата на мъдреците. Там бяха образите на Христос Халкитис и Христос Евергет, изписани по спомена за двете прочути икони в Цариград, ала оживени от благост и състрадание, с топло участие към людете…

Там из мрачевината изникваше светлият образ на свети Йоан Рилски, с издигната за благослов ръка. Постническото му тяло бе облечено в дълъг жълт хитон, връз който бе наметната тъмносиня мантия. Проникващите до дъното на човешкото сърце очи гледаха втренчено и изпитателно. Къси и гъсти коси обграждаха високото чело, дълга бяла брада покриваше гърдите му.

Връз буйно разиграни води летеше кораб с издути платна и наведена мачта. Изплашените пътници закриваха с ръце лицето си, издигаха ръце за помощ, струпани един до друг, прегърнати в безмерна уплаха. Високата площадка на кормилната част бе украсена с многобройни щитове. На нея стоеше свети Никола и благославяше високите талази…

На северната страна на църквата, под Успението на света Богородица, бе изписано Разпятието Христово. Връз тъмния фон изпъкваше, огънато в мъчителна извивка, мъртвото тяло на разпнатия. Едрите клепки бяха сключени в спокойното величие на смъртта. Лицето, морно отпуснато над дясното рамо, таеше в скръбната си уста мощ и власт над тленното.

На южната страна, между св. Екатерина и Христос Халкитис, бяха изографисани портретите на царя и царицата. А на северната страна сега майсторът довършваше портретите на ктиторите: Калоян и Десислава.

Там, в долния кат на църквата гробница, където отредените за погребение места останаха празни, там чрез силата на вдъхновението и майсторството на ръката, ктиторите, трябваше да останат паметни за всички времена.

Телата им бяха останали овъглени под развалините на горящия хан, но образите им трябваше да живеят в чудото на изкуството. Художникът трепереше от вълнение. Не. Той нямаше да създаде само условните образи на канона. Той щеше да изрисува ктиторите тъй, както изглеждаха в живота. Същите. Със същите движения, същия взор, неподправената усмивка, точността на одеждата. Тия нежни очи на Десислава, които умееха да гледат тъй кротко и тъй властно, тънката й, подкупваща усмивка… Спокойният, строг и мъдър взор на Калояна, широкото му умно чело, царственото величие на движението…

И мощен вътрешен подтик тласна ръката на българския майстор.

Вековният канон бе счупен.

1259 година.

Любов и преданост одързостиха десницата на гения, за да открехне вратата на бъдещето.

Никой дотогава не бе рисувал така. Никой не бе давал подобие с живота в условния образец, никой не се бе осмелявал да оприличава рисунката с действителността.

Под гъстите равни удари на четката багрите се въплътяваха в живи, дишащи образи. Връз тъмния фон на стената Десислава свеждаше малко главата си към лявото рамо, докато с десницата си гиздаво придържаше между палец и показалец шнура на мантията си. В алено и златно горяха севастократорските й одежди. Изправените лъвчета, везани връз белия фон на свилените кръгове, гордо издигаха глава в сърмен блясък. Продълговатото й лице сияеше с ангелска хубост, тъй чудна бе усмивката, тъй смирени гордите очи. В косите, по ушите, около врата, навсякъде бе нагиздена с бледи бисери. Ясносиньо було обвиваше шията й, минаваше покрай ушите нагоре, скриваше се под жълтата шапчица, около която бе стегната диадема, обсипана с червени и зелени камъни.

Високата осанка на Калояна, облечена в тъмносиня туника, везана със сърмени ластари, се обграждаше от зелените кадифени вълни на мантията. Над лактите имаше везба от бисери. Един кръгъл изумруд сияеше над изпъкналото му чело в прозрачен блясък. Черната брада и мустаци се сливаха с черните гъсти коси, които слизаха ниско до раменете му.

Лявата ръка на ктиторицата сочеше кротко към Калояна, който държеше образеца на църквата, сякаш я поднасяше на свети Пантелеймона, изписан на стената вдясно от него.

Навън отекнаха многобройни стъпки, смесени с високи гласове, цвилене на коне, дрънкане на оръжия. Боянчани се трупаха по пътя към църквата и възторжено поздравяваха. Страж от крепостната порта се втурна тревожно в църквата.

— Царят и царицата!

Майстор Добрил се огледа замаян наоколо си. Високите свещи почти догаряха. Зехтинената лампа мъждукаше. Откога бе почнал да работи? Колко време бе останал в църквата? Той се дръпна няколко стъпки назад. И сам потръпна пред чудото, което бяха сътворили ръцете му.

Там, на северната стена, Калоян и Десислава протягаха ръце с благо и достолепно изражение на лицето към образа на свети Пантелеймона. Ктиторът му поднасяше образеца на църквата с тържествено, ала пълно със смирение движение.

Стражът застана занемял пред картината. Сякаш очакваше всеки миг ктиторите да се обърнат към него, да слязат от стената, да излязат навън и да тръгнат към калето… Той падна на колене, обзет от тайнствена уплаха. Скръсти ръце за молитва. Сълзи гъсто замъглиха очите му, набраздиха лицето му с огнени следи. Църквата се изпълни с тихи стъпки и снишени гласове. Блеснаха многобройни борини. Царските люде се тълпяха зад високите гости, за да се надивят на невероятната гледка. Шопи, с бели беневреци, надничаха от вратата, кръстеха се и шъпнеха в почуда.

Майстор Добрил се поклони дълбоко пред новия венценосец.

— Изпълних волята ти, царю честити. Църквата е изографисана според желанието на покойния севастократор.

Константин Тих, който бе приел и името Асен, откак бе избран за цар от болярския синклит и се бе оженил за Ирина, внучката на великия Йоан Асен II, полека приближи към образите на двамата ктитори. Дълго съзерцава лика на своя обичан сродник, безсилен да проговори, да изрази със слова мощните, кипящи чувства, които го вълнуваха.

В сърцето му изникна тиха, безмълвна молитва:

Ето, аз довърших твоето дело… Твоята църква е изографисана тъй, както бе мечтало жадното ти за красота сърце… Майстор Добрил вярно изпълни завета ти… Успокой душата си, брате мой… Направих всичко, което бе по силите ми… В България няма вече нито един венгерски злочинец… В Търнов грее славата на твоя род. За тебе пожертвувах любовта към съпругата си и я напуснах, за да се оженя за дъщерята на Елена и Теодор Ласкарис, която ми даде правото да нося името Асен… Да продължа рода ти…

Константин сведе чело, скръсти ръце, затвори клепки, за да скрие горещата сълза, която бе изгорила окото му.

Младата царица живо се извърна и загледа образите, които Добрил бе изписал на южната стена, точно срещу тия на ктиторите.

Нагиздени в богати царски одежди, Константин Асен и Ирина Ласкарис носеха със сдържано величие знаците на своята власт. Едрата снага на Тих стоеше изправена в целия си ръст, облечена в светла багреница. Червеният плат, изтъкан на жълти кръгове, преплетени с други по-дребни кръгове, в които имаше кръстчета и четири бисери, излъчваше тежък копринен блясък. Полата на багреницата бе обточена с широка сърмена ивица, а около раменете бе кръстосан златошит лорон, обсипан с бисер и скъпи камъни, чийто край бе метнат през лявата ръка на царя. В сгънатата си към гърдите десница Тих държеше дълъг скиптър, завършен с кръст посред кръг. При китките имаше ръкавели от сърма, обсипани с цветни камъни. Подобни гривни носеше и над лактите си, близо до раменете. Царският венец приличаше по-скоро на бранен шлем, отколкото на диадема. Отстрани се спущаха върви бисер, а на върха й блестеше червен камък. Подобен рубин, ала продълговат и огромен, се намираше по средата на короната, която бе обсипана цяла с изумруди, бисер и каланти. В лявата си ръка Константин Асен стискаше пурпурноцветна акакия. В пурпур бяха обути и краката му. Мургавото му лице, обградено с кестенява, спусната до ушите коса и по-светла брада, бе замръзнало в строга съсредоточеност. Очите му гледаха загрижено, ала смело в бъдните дни, които му носеше Асеновското наследство.

Внучката на великия Йоан Асен бе застанала гордо до съпруга си. Макар и отрасла като никейска княгиня, тя бе научила още от майка си Елена българския език и от нея бе свикнала да мисли с обич за далечния Хем. Изпълнена със съзнание за високото си предназначение, тя носеше с царствено достойнство тежката корона на българските императрици. Дясната й ръка сочеше с властно движение към самодържеца, в лявата държеше тънък, златен скиптър. Дългият нос, надменната уста, едрите продълговати очи, напомняха гръцкия й произход, ала волевата долна челюст бе асеновска. Бледността на лицето изпъкваше още по-силно връз гъстата малинова багра на далматиката, цяла извезана с двойни сърмени кръгове, обсипани с бисери. Богата наметка от златист брокат обгръщаше с топло сияние стройното й тяло. Червена кадифена шапка плътно притискаше вчесаните край ушите коси, а връз нея бе сложена широка корона, завършваща е едри рубини, закрепени на изрязани зъбци, цяла трепнала в пъстрия блясък на многобройни скъпи камъни. С подобни, едри изумруди и рубини бяха обкичени и ръбовете на мантията, както и сърмената ивица на долния край на далматиката й.

Главите на Константин и Ирина бяха обкръжени със светливи нимби.

Ала често и в лицата на светиите можеха да се доловят чертите на царя и царицата, на ктитора и ктиторицата. Богородица напомняше тънката хубост на Десислава, в лицето на Христа се таеше прилика с Константин Тих, света Екатерина приличаше на царицата, а Калояновото строго чело и замисленият му взор се мяркаха под нимбите на безброй светци.

След като разгледаха цялата църква, високите гости се спряха за последен път пред образите на ктиторите. Сякаш да се сбогуват, преди да се върнат към своя тежък жребий на мощ и власт.

След смъртта на севастократора Петра вторият зет на царицата Мицо се бе опитал да завземе престола, ала бе забягнал от Търнов пред гнева на Калояновите привърженици. Ирина се бе оттеглила в манастир, приемайки монашеското име Ксения.

Пътят бе разчистен. Враговете отстранени. Асеновският род се продължаваше в Търнов чрез кръвта на Еленината дъщеря.

Новият цар отново разгледа внимателно прекрасната творба.

— Защо не сложиш името си, както майстор Драган го остави на Клокотнишката колона на „Св. Четиридесет“, за да се знае кой е извършил това велико и красиво дело? — попита царят, като погледна с благоволение и почит одарения майстор.

Добрил сведе свенливо очи, поклати глава. Отклони въпроса.

— Тука, над образа на ктиторицата, ще изпиша надпис, за спомен на нашия любим севастократор. За да се знае кой е издигнал църквата, ала и кой е станал причина, тя да се изпише докрай, вече в българско царство.

Майсторът посочи с ръка вляво от главата на Десислава.

— Ето тука. Връз кремавата основа ще изпиша с тъмни букви следните редове. Искам царство ти първо да ги одобри.

Той извади от туниката си дълъг тесен свитък, разгъна го и зачете:

— „Въздигна се от земята и се съгради тоя пречист храм на светия йерарх Христов Никола и на светия и великославен мъченик Христов Пантелеймона със залягането, труда и голямата любов на севастократор Калояна, братовчед царев, внук на свети Стефана, краля сръбски. Изографиса се пък при българско царство, при благоверния и благочестив христолюбив цар Константин Асена, в лето 1258–59-то.“

Константин кимна с глава.

— Добре си споменал и родството ни по сръбските крале. Тъй моята връзка с Асеновския род се двойно подсиля. И не забравяй още едно. Преди годината 1259, в която си изографисал църквата, сложи индикт седми, за да се знае, че тя е построена в 1249 година. А също така ще ти напомня отново. Сложи името си, за да остане за спомен на людете… Защото ти си, комуто дължим всичко… Ти си творецът на църквата.

И отново сведе чело в безкрайна скромност великият майстор.

— Не… Не съм аз, който изписах всичко това… А този, който ми е дал дарбата… Аз съм само негов проводник… Чрез моята ръка той твори… Моето име няма значение. Важно е творбата да бъде съвършена.

И художникът отправи с безмерна любов, любов на нежен родител, взор към своето дело.

Минаваше и преминаваше световната мощ. Царства се дигаха и рушеха. Имена проблясваха в сиянието на славата и угасваха в праха на забравата. Вечно оставаше само божественото вдъхновение, което превръщаше тленното в безсмъртие.

През булото на много векове и днес още очите на севастократор Калояна спокойно гледат образа на свети Пантелеймона, а ръцете му продължават да поднасят в ктиторско преклонение образеца на неразрушената му Боянска църква.