Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (11) (Боянският майстор)

11

Татарският стан представляваше цял град. Повече от десет хиляди огромни шатри бяха разпънати за малкия велик хан и майка му, за чичовците и братовчедите му, за безбройните сановници, князе, войводи, гости и прислужници. За чуждоземни пратеници имаше отделно място, малко настрани от татарското новоизникнало селище. В три грамадни шатри се чуваха най-разнообразни наречия: някои носеха дарове от белите християнски господари, други диреха лично работа или сполука, някои пътуваха от любопитство, за да търгуват, за да предложат знанията и изкуствата си. Геометрици, звездобройци, художници, певци, монаси, лекари, соколджии гъмжеха от сутрин до вечер из тоя чуден град, чакайки реда си да бъдат приети от ханката или от някое от братовите деца на покойния Чингис хан.

Шатрата, в която ставаха тържествените приеми, бе толкова голяма, че в нея спокойно можеха да се настанят десет хиляди въоръжени войника. Отвън тя цялата бе покрита с лъвски кожи, набраздени на бели, червени и черни ивици. В нея се влизаше откъм юг. Ала на източната си страна тя бе свързана с една по-малка шатра, в която ханът приемаше другари и прекарваше часове в приятен разговор или игра на кости. Закрита от златотъкана завеса бе и спалнята му, зад която се редяха многобройни отделения и стаи, за свитата и любимите му соколи и кучета. Наоколо бяха издигнати и шатрите на близките сродници и жените им.

Когато жълтоликите блюстители почнаха да гледат с подозрение чужденеца, който непрестанно обикаляше из тесните улички, образувани от редиците шатри, като разпитваше със знаци и движения всеки срещнат, майстор Добрил се реши търпеливо да чака реда на българските посланици да бъдат приети от високото място, та тогава, ако може, да научи нещо.

Колкото и да разпитваше, никой нищо не можеше да му обясни. Пленници? Робини? Такива имаше безчет. А ако момата е била грабната от ордата на хан Бату, то би трябвало да се дири по-скоро в страната на златната орда, в кипчанското ханство, а не тук. Но кой знае… Ако е била много хубава, може би са я отвели по-далеч, за шатрата на някой хан, сродник на младия Куюк.

Дали беше хубава? Добрил не знаеше. Тя бе хубава за него. Но за другите може би не представляваше никаква красавица… И сърцето му почваше да бие в луди надежди, за да бъде най-сетне обхванато от морно разочарование.

Това бе сън, бълнуване, вълшебство. Никакъв глас не бе чул. Или не. Все пак. Ала нима не можеше да има две жени, които да говорят еднакво… Понякога нощем той се изплъзваше тихо от шатрата си и почваше да обикаля из затихналия, заспал стан, докато го срещнеше стража и строго го запитваше какво дири в забранено време из тия места. Тогава той се оплакваше от болки и казваше, че дири лекар. И се връщаше обратно, по друг път, ослушвайки се, сдържайки с мъка желанието си да извика високо името, което гореше на устата му.

Най-сетне очакваният ден дойде. Още рано сутринта върховният главатар на кешишите извести на българските пратеници, че ще бъдат приети по пладне в ханската шатра. В уреченото време дойдоха петима великани, с грамадни копия, заедно с няколко тълмачи, за да придружат посланиците.

Българите взеха със себе си скъпите дарове и облечени в най-богатите си одежди, тръгнаха подир водачите.

Огромната шатра бе подкрепена с позлатени дървени стълбове, украсени с изящна резба. Въжетата бяха изплетени от най-чиста свила. Навсякъде по земята и по стените бяха постлани и окачени кожи от хермин и зибелин. Облечен в златиста дреха, стегната в кръста с колан от жълта кожа, пронизана със златни и сребърни нишки, ханът седеше връз един висок престол, а от лявата му страна бе седнала великата ханка, майка му. Лицата им бяха обърнати към юг, смразени в неподвижно величие. От дясната им страна, връз по-ниски подвижни столове, бяха насядали братовчедите и чичовците на хана. Останалите сродници и високи сановници бяха заели места още по-ниско. За да се стигне до престола на хана, трябваше да се изкачат десетина стъпала, които завършваха с широка площадка.

Българите се поклониха три пъти, изкачиха стъпалата и паднаха на колене връз площадката, изричайки поздрави и благослови, поднасяйки даровете на високия си господар, българския наместник севастократор Александър: три сребърни тепсии, восък, девет златни дубровнишки чаши, ботуши от българска кожа. След това пак се поклониха до земята, когато един висок мъж, облечен в червено, се изправи, дигна ръце нагоре и извика:

— Сведете чело и се молете!

И докато всички присъствуващи се хвърлиха по корем, с допряно до пода лице, жрецът продължи да зове:

— Велико небе, което ни покриваш! Земьо, която стоиш под закрилата на небето! Призовете милост и доброполучие над главата на великия хан!

Всички отвърнаха в общ глас:

— Дай боже…

Жрецът се поклони девет пъти и скръсти ръце:

— Господи, увеличи славата и щастието на царството му… Дано всички негови поданици добият утехата на мира и богатството, дано във всички негови земи зацаруват изобилието и радостта!

И също така като другите той падна на колене три пъти поред.

Невръстният хан гледаше уморено и разсеяно, докато братовчед му Мангу отвръщаше чрез тълмачите обичайните слова.

Даровете на българите бяха приети с благоволение и майката на хана попита какво е желанието на високия им господар. Те отвърнаха, че господин Александър желае да живее в мир и братство с могъщия хан на хановете и великата бяла река да остане постоянна граница между двете страни. Туракина обеща приятелството си и почна да разпитва с женско любопитство чужденците за далечната им страна. Като разбра, че Александър също е настойник на малолетен цар, благоволението й се усили. Тя попита за имената на всички пратеници и с радост узна, че между тях има и един майстор шаръчия. И добави, че доста многобройни майстори от фрушките земи и от страната на персите са рисували сина й, ала никой не успял да го изпише според волята й. И тя помоли художника да дойде на следния ден, за да изрисува образа на момчето.

Тесните й дълги очи гледаха втренчено и упорито в младия шаръчия с дългите тъмни коси и права като топола снага.

Отведоха посланиците на отредените им места и почнаха да слагат трапези. Пред всеки двама души имаше по един огромен златен съд, от който гостите пиеха, като си гребяха с чаши, които имаха дълги дръжки. Зад масите постоянно обикаляха столници, които питаха дали някой не желае още месо, мляко, оризово вино с подправки или нещо друго.

Край масата срещу посланиците седяха жените на хановете и високите сановници. Ала Добрил не смееше да вдигне очи към тях, само се заслушваше в тихия им шъпот, който стигаше до него като жужукане на пчели, защото между двете маси имаше най-малко тридесет стъпки разстояние.

Столниците, които прислужваха на великия хан, бяха обвили носа и устата си с тънки була, за да не лъхнат с дъха си ястията му. Когато му сипеха вино, те отстъпваха три стъпки назад, хвърляха се на колене и свеждаха чело до земята; веднага всички присъствуващи също така падаха на колене, а свирачите на арфа почваха да дърпат струни в тържествена и бавна мелодия, докато ханът пие и сложи чашата си на масата. Чак тогава всички отново заемаха местата си, за да повторят същото толкова пъти, колкото ханът благоволи да вдигне златния бокал пред себе си.

От време на време Добрил дръзваше да плъзне взор към отсрещните маси, ала в тревогата и вълнението си не успяваше нищо да забележи. И за да прикрие смущението си, почваше да наблюдава лицата на ханските синове и братовчеди, които шумно ядяха и пиеха, като надаваха гърлени екливи смехове и пляскаха с длани по бедрата си. Мнозина от тях не бяха жълтолики, а бяха наследили от майките си хубост, отрасла по всички краища на земята.

Хан Кублай имаше светло лице с леко заруменени бузи. Очите му бяха хубави и черни, а носът и чертите на лицето му изобщо бяха много правилни и красиви. Хан Арик Буда бе светлоок и светлокос, сякаш роден в земята на алеманите. А хан Мангу беше тъмен, по-скоро приличен на арменец, с черните си като нощ коси.

Добрил съжаляваше, че няма да изпише образа на някого от тия трима хубави мъже, а трябваше да изкара красив образ на повехналото, мрачно и равнодушно лице на младия велик хан, който от време на време поглаждаше с небрежна ръка опитомения лъв, прострян до нозете му.

Той бе решил. Ще използува на другия ден случая отново да говори с великата ханка, ще й открие тайната си, ще я помоли да му помогне.

Тежка въздишка се откърти от сърцето му.

А може би отдавна Януда живееше в шатрата на някой татарин край брега на великото море или може би отдавна не дишаше вече между живите.

Само безкрайната и неугасима любов можеше да вярва и да се надява.