Сюзан Кулидж
Кейти на училище (13)

Тринадесета глава
Завръщане в рая

— Само още седем дни — каза Кловър, зачертавайки една от клетките на таблицата, залепена за прозореца им, — само седем и след това татко ще дойде да ни прибере!

Тя бе прекъсната от Кейти, която влезе в стаята с писмо в ръка. Изглеждаше бледа и натъжена.

— Кловър! — изплака тя. — Чуй само: татко не може да дойде да ни прибере. Не е ли ужасно?

И тя зачете:

Бърнет, 20 март.

„Скъпи мои момичета,

Невъзможно е да дойда за вас през следващата седмица, както възнамерявах. Няколко мои пациенти са тежко болни, а старият господин Барлоу е прикован внезапно от паралич, така че не мога да ги оставя. Съжалявам много, сигурно и вие, но няма какво да се прави. За щастие госпожа Хол е разбрала, че нейни приятели ще пътуват на запад със семействата си и им писа дали ще могат да ви съпроводят. За съжаление трябва да пътувате до Олбъни сами, където господин Питърс (приятелят на госпожа Хол) ще ви посрещне. Ще пиша на господин Пейдж да ви качи на влака и да ви повери на кондуктора в четвъртък сутринта. Мисля, че няма да имате проблеми. Господин Питърс ще ви чака на гарата в Олбъни, а ако нещо стане, веднага трябва да отидете в къщата на Дилъвън, където той ще е отседнал. Пращам ви и чек за пътуването. Ако Дори беше пет години по-голям, щях да го изпратя да ви посрещне.

Децата са най-нетърпеливи. Госпожица Финч внезапно ни напусна, тъй като снаха й се разболяла. Сега за къщата се грижи Елси.

Бог да ви пази, скъпи мои дъщери!

Ваш: П. Кар“

— О, Кейти! — извика Кловър с треперещи устни. — Така татко няма да може да се запознае с Роуз.

— Няма — отговори Кейти, — а Роузи и Луиза и всички останали няма да могат да го видят. Това е най-лошото. Толкова исках. И само си помисли колко неприятно ще е да пътуваме с непознати.

— Мисля, че старият господин Барлоу трябва да оздравее, за да може татко да се освободи — промърмори Кловър. — Цялото удоволствие пропада.

Новината беше голямо разочарование, но нямаше какво да се прави, щом баща им беше решил. Можеха само да въздъхнат и да се подчинят. Само че отсега пътуването, което очакваха с такава надежда, се превърна в неизбежна необходимост, нещо, което трябваше да се изтърпи, за да се върнат вкъщи.

Пет, четири, три дни — и ето, последното квадратче беше откъснато, последната вечеря изядена, последната закуска също. Ученичките, които щяха да се върнат в пансиона за следващата учебна година, със сълзи на очи се сбогуваха с тях. Луиза и Елен Грей бяха неутешими, а Бела държеше през цялото време малка носна кърпичка. Притискаше се в Кейти, плачеше и се кълнеше, че няма да я пусне. Последната вечер тя я последва в стая номер 2 (където се почувства още по-зле при вида на събрания багаж) и след няколко странни, объркани, недовършени и мистериозни изречения каза:

— Обещаваш ли на никого да не казваш?

— Какво? — разсеяно попита Кейти, докато сгъваше и подреждаше в куфара дрехите си. — Какво? Какво има? Кажи ми!

За изненада на Кейти Бела избухна в плач.

— Много съжалявам, че го направих — хлипаше тя, — много, много съжалявам! Знам, че ти повече няма да ме обичаш!

— Ще те обичам. Но какво се е случило? Спри да плачеш, Бела, и ми кажи — каза Кейти, изненадана от силния й плач.

— Беше само на шега наистина. Просто и аз исках сладки — задавяше се от плач Бела.

— Кое беше на шега?

— Не мислех, че някой ще научи. Бъри Сърлз не се интересува от малки момичета като мене, а само от големи. Ако бях написала „Бела“, той никога нямаше да ми даде сладка. Затова написах „Госпожица Кар“.

— Бела, ти си написала бележката!?

Кейти беше твърде изненадана, за да каже нещо повече.

— Да. И завързах въже към вашата щора, защото знаех, че ще мога да вляза и да го издърпам, докато учите. Но не исках на никого да сторя зло и наистина много съжалявах, когато госпожа Флорънс толкова се ядоса и ви смени стаята — охкаше Бела и търкаше очите си.

— Ще ме обичаш ли пак?

Кейти я взе в скута си и й заговори толкова нежно и сериозно, че момичето се разплака от щастие, когато Кейти му прости и го целуна.

— Веднага трябва да отидеш при госпожа Нипсън — казаха Кловър и Роуз, когато Кейти им разказа за случилото се.

— Не мисля така. Това само ще вкара Бела в неприятности, а тя ще учи тук още една година. Госпожа Нипсън вече не вярва в тази история, никой не й вярва.

— Не съм съгласна с тебе и бих се радвала да видя тази малка вещица Бела добре нашляпана — настояваше Роуз.

Но Кейти беше непоколебима.

— Заради мене обещайте да не казвате на никого нито дума за това — увещаваше ги тя и накрая те се съгласиха.

Кейти беше права, че госпожа Нипсън повече не вярваше за бележката. Тя беше настроена приятелски към двете сестри и когато Кловър й занесе албума си за автограф, учителката изпадна в умиление и написа:

„Не бих сменила скромната Кловър и за най-хубавото цвете от красивата ни градина, затова не забравяй любящата си учителка Мариан Нипсън.“

Това излияние смая „скромната Кловър“ и предизвика забележката на Роуз: „Тя май е искала да те шашне“. Госпожица Джейн пък на два пъти каза на Кейти, че ще й липсва, което също много я учуди. И Роуз нямаше да се връща в училището. Трите приятелки бяха съкрушени от раздялата си. Те плачеха, целуваха се, обещаваха да си пишат писма и се кълняха във вечна дружба. Никоя от тях трите, признаваха си те, вече няма да обича някого толкова много. Моментът на сбогуване щеше да бъде направо трагичен, ако не беше палавата идея на Роуз. Когато файтонът се канеше да потегли, тя се втурна нагоре по стълбите, събра момичетата, каза им нещо и ги отпрати по стаите. Те отвориха прозорците си, скъсаха щорите от плат и ги развяха като знамена. Госпожа Нипсън, която стоеше отдолу, беше много изненадана от вида на размахваните в такт бели флагчета. Кейти беше вече в екипажа и можа да се наслади изцяло на тази гледка. Винаги след това, когато си помислеше за пансиона, тя си спомняше тази сцена — госпожа Нипсън на прага, зад нея плачещата Бела, а отгоре на прозорците смеещите се момичета с триумфално разветите дълги парчета плат.

 

 

На следващата сутрин в Спрингфилд Кейти и Кловър се сбогуваха с Лили и господин Пейдж. Пътуването до Олбъни мина без проблеми. С всяка измината миля настроението им се повишаваше.

На гарата в Олбъни те започнаха да търсят „господин Питърс“. Отначало не го видяха, но тъкмо започнаха да се притесняват, когато към тях се запъти дребен господин с измъчен вид, придружен от кондуктора.

— Вероятно вие сте младите госпожици, които трябва да посрещна — каза той. — Моля да ме извините за закъснението. Важен ангажимент ме задържа. Оказа се сложно да се преместваме с цялото семейство — и той отчаяно обърса темето си. След това качи момичетата на една карета и каза на кочияша адреса.

— По-добре е да оставите багажа си в офиса ми — каза той, — защото утре сутринта ще трябва много рано да станем.

— В колко часа?

— Фериботът потегля в шест, но ние трябва да сме на борда му преди пет и половина, за да се настаним.

— Фериботът? — Кейти широко отвори очите си.

— Да. Каналът Ери. Мебелите ни пътуват по вода, затова и ние решихме да направим същото. Никога не се разделяй с имуществото си — това е моето кредо. Ще пътуваме на „Красавицата от прерията“, един от най-луксозните фериботи по канала.

— Кога ще пристигнем в Бъфало? — попита Кейти, която с притеснение си спомни, че речните фериботи се движат много бавно.

— Бъфало? Чакайте да пресметна. Вторник, сряда, четвъртък — ако имаме късмет, ще сме там в петък вечер. Ако не изпуснем нощния кораб по езерото, ще сте си вкъщи в събота следобед. Да, мисля, че е най-вероятно да пристигнем в събота следобед.

Четири дни! Момичетата се спогледаха с разочарование, което трудно може да се изрази с думи. Елси ги очакваше най-късно в четвъртък вечерта. Какво да правят?

Телеграма — това беше единственото решение.

Кейти написа телеграма: „Пристигаме с ферибот. Очаквайте ни в събота.“ и помоли господин Питърс да я изпрати. Двете с Кловър се съгласиха, че може да е ужасно, но трябва да го понесат колкото се може по-спокойно.

Какво търпение трябва да имаш, когато пътуваш по канала! Движението е по-скоро стоене на едно място. Постоянно ти се иска да скочиш и да бутнеш пълзящия ферибот отзад. Колко бързо омръзва видът на бавните, монотонни води и скучните брегове! Обхваща те завист към всяко движещо се същество, всеки ездач в далечината и всяка летяща птичка.

Госпожа Питърс беше слаба и тревожна жена, която прекарваше живота си в предотвратяване на различни бедствия. Децата пътуваха с тях, три малки момчета и бебе-кърмаче. Семейството имаше толкова много пакети, кошници, чанти, че Кейти и Кловър насаме се чудеха как ли биха се справили с пътуването без помощта на момичетата. Уили, най-големият син, през цялото време мрънкаше да слезе на брега и да поязди конете, които теглеха ферибота, Сами, вторият, можеше да бъде задържан на едно място само с въдица и кукичка, а Пол, най-малкият, се интересуваше толкова много какво става под ферибота, че падна пет пъти за три дни във водата с новата си шапка. Господин Питърс и юнгата спускаха всеки път малка лодка, за да го открият и спасят. Госпожа Питърс седеше на палубата с бебето и постоянно се измъчваше дали шлюзовете работят, дали момчетата не са се удавили, дали никой не е чул предупредителния вик „Мост!“ и не си е ударил главата. Нищо такова не се случваше, но бедната женица страдаше от представата за нещастия, които никога не се случваха. Леглата бяха тесни и неудобни, децата се будеха и плачеха, каютите бяха малки, а на палубите беше студено и духаше. Кейти и Кловър единодушно решиха, че повече няма да се возят на ферибот.

Те много помагаха на госпожа Питърс, занимаваха се с момчетата и ги пазеха да не правят бели. Дните се точеха бавно. Накрая пътуването свърши. Пристигнаха в Бъфало навреме, за да се прекачат. След като вече бяха на палубата, сестрите чувстваха, че всеки удар на витлото ги приближаваше към дома и ги награждаваше за търпението им.

На следващия ден в четири часа те вече приближаваха Бърнет. Много преди да стигнат до кея, Кловър забеляза старата Уити, файтона и Александър, който ги чакаше сред другите файтони. На края на кея стоеше изправена една много добре позната фигура.

— Татко! Татко! — извика тя. Сякаш момичетата не можеха вече да чакат кораба да спре и да спуснат стълбите. Колко хубаво беше пак да са при него! Само при вида му чувството за дом и уют ги стопли.

— Никога повече няма да те напусна, никога, никога! — повтаряше Кловър, държейки здраво ръката му, докато се спускаха надолу по хълма.

Доктор Кар гледаше дъщерите си — толкова бяха щастливи, свежи и любвеобилни. Не, мислеше си той, никога не би ги пуснал отново на пансион или на каквото и да е друго място.

— Сигурно сте много изморени — каза той.

— Съвсем не. Въобще не съм изморена — отговори Кейти.

— Господи! Забравихме да благодарим на господин Питърс — каза Кловър.

— Не се притеснявай! Аз го направих вместо вас — успокои я баща й.

— Ако знаеш само какво бебе имат! Толкова се радвам, че продължих за Толедо и няма да чувам повече плача му. Кейти! Кейти! Ето я къщата! Пристигнахме!

Момичетата се взираха, но не виждаха децата да ги чакат. Побързаха да слязат и се втурнаха по пътеката край храстите, които започваха да цъфтят по това време на годината. Над входната врата имаше украса от зелени клонки и над тях с червени букви пишеше: „Кейти“ и „Кловър“. Когато доближиха, вратата изведнъж се отвори, децата се изсипаха и шумно ги наобиколиха. Те слизаха от покрива, откъдето се бяха опитвали да видят пристигането на кораба с бинокъл.

— Нямаше да разберем, че сте пристигнали, ако не бяхме чули вратата — обясняваха Джоана и Дори, докато Елси прегръщаше Кловър, а Фил висеше на врата на Кейти и махаше във въздуха с краката си от радост.

— Колко сте пораснали! Дори! Ти си висок колкото мене! Елси, миличка, колко си се разхубавила! О, колко е хубаво пак да сме си вкъщи!

Последваха толкова целувки, прегръдки, нежности и обяснения, че доктор Кар не можеше да накара децата му да го чуят.

— Кловър, каква тънка е станала талията ти! Изглеждаш точно като принцесата от приказката на Елси — каза Джоана.

— Поканете момичетата в салона — повтаряше доктор Кар. — Тук е студено и държите вратата отворена.

— Хайде да се качим горе! Не знаете какво има там! — извика Фил, а Елси му се намръщи и поклати глава.

Салонът беше украсен с нарциси и хиацинти, във вазите имаше теменужки. Стаята ухаеше прекрасно.

— Сеси ни помогна да я украсим — призна Елси.

Точно в този момент влезе самата Сеси. Нейната коса беше тупирана и с къдрици на върха. Целият й вид беше много елегантен и модерен. Но това си беше същата нежна Сеси и тя ги прегръщаше и танцуваше, сякаш беше на дванадесет години. Каза, че е чакала децата да се напрегръщат и нацелуват, ала не издържала и влязла.

— Сега да се качим горе — предложи Елси, когато Кловър стопли краката си.

Те отидоха на втория етаж, водени от Дори.

— Къде отиваш? — извика Кейти. — Та това е синята стая.

Елси мина напред.

— Ние с татко — обясни тя, докато още държеше дръжката на вратата, — решихме, че сега ще ви трябва по-голяма стая, защото вече сте млади госпожици! Затова подредихме тук вашите неща, а старата ви стая ще стане гостна.

— Виж, Кейти — продължи тя, — това е твоето бюро, а това е на Кловър. Ето ги новите чекмеджета, които татко направи за шкафа — две за тебе и две за нея. Много са удобни, нали? Харесват ли ви? Нали тук е по-хубаво от старата ви стая?

— О, много! — извикаха в един глас момичетата. — Прекрасно е!

Всички съкровища на Кейти бяха пренесени. Там бяха и креслото с възглавничката, масичката й, етажерката, картините по стените. Имаше и няколко нови неща: син килим, сини тапети, нови пердета. Елси беше направила красиви игленици за всяко бюро, а Джоана — оригинални малки килимчета пред двата легена. Детската стая се беше превърнала почти в будоар, за какъвто си мечтаеха порасналите вече момичета.

— Какво е закачено над леглата? — попита Кловър.

Бяха две цветни картички, изпратени от братовчедката Хелън за „добре дошли“.

Колко весела беше вечерята! Кейти пожела да не заема мястото си до подноса с чая, защото искаше да види как се справя Елси с ролята си на домакиня. И затова тя седна от едната страна на татко, а Кловър — от другата. Елси поднасяше чая с видимо удоволствие и гордост.

— Ще поема къщата утре — каза Кейти.

На следващия ден, когато излезе от новата си красива стая, и зае мястото на домакинята, завърши детството й и започна нов живот.