Сюзан Кулидж
Кейти на училище (12)

Дванадесета глава
В очакване на пролетта

Училището стана по-приятно след събитията около Коледа. Госпожа Нипсън не спомена нищо за случилото се, но отношението й се промени. Кейти забеляза, че тя повече не я наблюдава и й вярва.

Следващата седмица госпожица Джейн беше много по-добре и отново започна да води часовете си. Болестта не я беше променила. Само в романите треската променя характера на лошия герой и го превръща в добър. Повечето ученички все така я мразеха. Тонът й продължаваше да е строг, а поведението сурово. Но за Кейти нещата бяха други. Госпожица Джейн не се беше привързала към нея — не й беше такъв характерът — но беше станала учтива и внимателна и дори по свой студен начин приятелски настроена. Кейти започна да открива някои хубави черти у нея.

Представя ли си някой колко невероятно дълга изглежда зимата, когато термометърът седмици наред не се качва над нулата? Студът ти се струва безнадежден. Мислиш си, че лятото е нещо, за което си чел само по книгите, но никога не си преживял. Зимата е най-истинското нещо на света.

Кейти и Кловър усещаха как безнадеждността ги обзема с всеки изминал ден все повече, а времето ставаше по-студено и по-студено. Десет, двадесет, дори тридесет градуса под нулата не бяха невероятни температури за Хилсовър. Този студ ги плашеше, но никой друг не се изненадваше от това. Беше суха и искряща зима. Декемврийският сняг не се стопи до март и само хрускащи и твърди коридори го прорязваха. Когато ученичките излизаха на всекидневната си разходка, над снега се виждаха само шапките и качулките им. Много сутрини момичетата откриваха скреж по прозорците си, а всяка капка вода в каните или легените се превръщаше в лед. Много нощи Кловър, която беше малко и нежно създание, лежеше разтреперана в леглото си, без да може да заспи. За самата Кейти студът беше по-скоро ободрителен, отколкото потискащ. Имаше нещо в кръвта й, което реагираше на ниската температура, и съвсем неочаквано тя заякна през тази зима. Но дългите бури влияеха и на нея. Тя копнееше за пролетта и за вкъщи повече, отколкото си признаваше. Имаше нужда от разнообразие в монотонния си живот, когато дните се проточваха дълги като седмици, а седмиците изглеждаха като месеци.

Момичетата прибягваха до всякакви средства, за да запазят настроението си през тоя ужасен сезон. Обхващаха ги различни страсти. Отначало това беше „боядисването“, когато сякаш по всички лица и ръце имаше следи от мастило. След това всички се побъркаха по плетенето на дантели. Харесваха си един и същи мотив, от който накрая почваше да им се повдига. По едно време Кловър преброи осемнадесет нейни съученички да правят абсолютно еднакви възглавнички за игли. След това дойде модата на албумите, когато тридесет и две момичета от всичко тридесет и девет си купиха празни дебели тетрадки с червени подвързии и започнаха да събират в тях спомени и подписи.

Сали Остин добави към подписа си този стих, който беше измислила сама:

„Когато красивите ти очи се сведат

над тези редове,

спомни си за приятеля, който не е при тебе.“

Останалите бяха очаровани от това двустишие и поне дузина го заимстваха, в резултат на което в половината от албумите можеше да се прочете:

„Когато красивите ти очи се сведат над тези редове“ и т.н.

Естер Диърборн беше написала в албума на Кловър:

„Дискретността е неотменима част на доблестта.“

Защо тя написа това, никой не знаеше, нито пък то имаше някакво отношение към Кловър, но изразът стана популярен и често се повтаряше над различни грижливо изписани подписи. Водеше се борба кой ще притежава най-голямата колекция. Някои от момичетата пращаха поръчки вкъщи за автографи на известни личности и след това ги лепяха в албумите си. Разбира се, Роуз Ред надмина всички.

— Показвала ли съм ви моя албум? — попита тя един ден, когато повечето момичета се бяха събрали в класната стая.

— Не, не си! — извикаха няколко гласа. — Имаш ли? Покажи ни го, моля те!

— Разбира се, че ще ви го покажа, щом толкова желаете — услужливо каза Роуз Ред.

Тя отиде в стаята си и се върна с тетрадка в опърпана подвързия. Съученичките й изглеждаха разочаровани.

— Отвън не е много красив — обясни Роуз Ред. — Ще го подвържа отново тези дни. Виждате, че албумът ми не е нов, но е много ценен за мен — и тя въздъхна сантиментално, — всички мои приятели са писали в него.

Момичетата бяха заинтригувани от начина, по който Роуз произнесе това. Но когато отвориха албума, се учудиха още повече. Роуз изглежда се познаваше с немалко изтъкнати личности. Половината от автографите бяха от мъже и бяха получени от целия свят.

— Само чуйте това! — извика Луиза и зачете:

„Ти може и да ме забравиш,

но аз никога, никога не ще забравя теб!“

Алфонсо де Кастил, 1 април, Ескуриал

— Кой е този? — попитаха няколко момичета със страхопочитание.

— Никога ли не сте чували за него? Най-малкият брат на испанския крал — отговори нехайно Роуз.

— Господи! Само чуйте това — възкликна Ани Силсби.

„Ако благоволиш някога да се сетиш за мен,

помни ме като твой вечен почитател!“

Потьомкин Монморенски, 10 юли, Санкт Петербург

— И това — изписка Алис Уайт.

„Казват, любовта е трън, но тя стрела е,

която не мога да я извадя от сърцето си.“

Антонио, граф на Валамброза

— Действително ли познаваш истински граф? — попита Бела, очите на която бяха станали големи и кръгли като чинийки.

— Дали познавам Антонио де Валамброза! Разбира се — отговори Роуз. — Никой в тази страна не го познава по-добре от мен.

— И той ти написа това?

— А кой друг би могъл да бъде?

Отговор не последва и занапред Роуз зае почетно място на истинска героиня в представите на Бела и на останалите момичета. Кейти обаче усети нещо нередно и още щом останаха насаме, атакува приятелката си.

— Е, Роузи, я си признай! Кой написа тези абсурдни автографи в албума ти?

— Абсурдни автографи! Какво искаш да кажеш?

— Всички тези графове и други. Не се преструвай! Няма да те пусна, без да си признаеш.

— О, Антонио и скъпия Потьомкин! Тях ли имаш предвид?

— Да, точно тях.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Заклеваш ли се, че на никого няма да кажеш?

— Добре.

— Е — тук Роуз избухна в смях, — аз сама ги написах.

— Наистина ли? Кога?

— Онзи ден. Исках да изпреваря Лили, която толкова се беше надула с автографите от Вендъл Филипси и господин Сюърд, че просто седнах и изписах целия си албум. Отне ми половин час. Мислех да напиша още, всъщност бях измислила още един, но се страхувах, че Бела няма да го преглътне, затова скъсах тази страница. Сега вече съжалявам за това, защото тези гъски щяха да повярват на всичко. Все едно го е написал, преди да умре, за да го предаде на потомците в мое лице — обясняваше Роуз.

„Мъртъв съм почти,

Давид ме победи!“

Голиат от Гат

— Невероятна си! — извика крайно развеселената Кейти. Но тя спази обещанието си и смея да твърдя, че някои от пансионерките в Хилсовър и до ден-днешен вярват в истинността на този албум.

 

 

Не след дълго тъжна новина пристигна за Бела. Баща й почина. Къщата им беше в Айова, твърде далеч, за да може тя да успее за погребението, затова бедното момиче остана в училището и колкото можеше се справяше с мъката си. Кейти, която обичаше децата и беше привързана към Бела, стана особено нежна и внимателна към нея. Бела й отвърна с цялата любов на малкото си сърчице. Демонстрациите на привързаността й бяха доста смешни и понякога досаждаха, но Кейти винаги беше нежна и внимателна. Роуз и дори Кловър обаче не одобряваха тази, както те я наричаха „странна близост“.

— Бедното създание! Толкова е тежко за нея, та тя е само на единадесет години — казваше им Кейти.

— Толкова смешно те гледа понякога — отвръщаше й Роуз, която беше много наблюдателна. — Като катерица, която е скрила орех и не иска да го намериш. Тя крие нещо, помни ми думата.

— Най-вероятно много неща — добави Кловър, — толкова е палава!

Но никоя от трите не можеше и да предположи какво е това „нещо“.

В началото на януари госпожа Нипсън обяви, че ще направи „соаре“, на което младите госпожици, които нямат забележки за изтеклия период, ще бъдат поканени. Обявата предизвика силно оживление и ученичките решиха да са послушни. Но забележки се получаваха лесно и постепенно една след друга момичетата губеха шансовете си за участие. До деня на празненството само няколко от тях слязоха при гостите, а останалите трябваше да въздишат по стаите си заради извършените нарушения. Кейти и Роуз бяха сред прегрешилите. Роуз я бяха хванали да пише бележка по време на час за самостоятелна подготовка, а Кейти беше закъсняла пет минути за храна. Те се утешиха с прическата на Кловър и с обсъждането на външния й вид, след което се настаниха в хола над стълбите. Оттам можеха да наблюдават случващото се и успехите на Кловър.

Много скоро те забелязаха, че тя седи до професор Секом. Той беше добър и приятен човек с плешива глава и беше модерно сред момичетата да му се възхищават.

— Колко е красива! — каза Роуз. — Само погледни госпожа Секом, Кейти! Гледа към Кловър, сякаш ще я изяде. И каква невероятна шапка носи! Има я още от времето, когато Силвия беше в училището, а това е преди осем години.

— Тихо! Ще те чуе!

— Няма. Елен чете стихотворението си. Чувствам, че е уплашена. Слушай! Колко бързо говори!

— Най-после ще сервират безалкохолното! — извика Естер Диърборн, когато долу се появиха подноси със сок и сладки. — Не им ли е неудобно да седим тук и само да ги гледаме?

— Професор Секом! Професор Секом! — смело извика Роуз. — Съжалете ни. Мечтаем за парче кейк!

Професорът скочи, обърна се и погледна нагоре. Когато видя гладните лица на надвесилите се момичета, той се разсмя.

— Почакайте малко — отговори той и изчезна в салона. След малко се запромъква през хората с големи парчета кейк в двете си ръце.

— Заповядайте, госпожице Роуз — каза той.

Но Роуз изтича надолу до средата на стълбите, благодари му и отново изчезна в тъмнината горе. Възгласите, които последваха от там, накараха професора да се завърне в салона с тресящи се от смях рамене. Малко след това и Кловър се качи да опише какво става долу.

— Нищо особено. Всички са много стари. Не съм говорила с никого, а сокът е всъщност разреден сироп. Мисля, че тук при вас е по-весело — разказа Кловър. — Но трябва да слизам, идва моето изпълнение.

— Въпреки честта и славата, мисля, че на нас ни е по-весело — заключи Роуз.

Следващата седмица беше Свети Валентин. Някои от момичетата получиха валентинки от вкъщи, а също така си размениха и помежду си. Кейти и Кловър имаха две съвсем еднакви от Фил с червена птичка по средата на листа и надпис отдолу: „Обичам те“. Двете заедно направиха една великолепна за Роуз, която се предполагаше, че трябваше да й е изпратил Потьомкин де Монморенски, героят от албума. Но най-невероятната картичка получи госпожица Джейн. Тя пристигна с останалите, докато всички обядваха. Момичетата я видяха, че се изчерви и ядоса, но я сложи в джоба си и не каза нищо.

Следобед Бела каза, че писмото на госпожица Джейн е било в рими, и тя направо е побесняла. Преди чая в стая номер 5, където седяха Кейти и Роуз, дойде Луиза.

— Познайте какво се е случило! Писмото на госпожица Джейн е било валентинка! Толкова е невероятно, че ще се пръсна от смях!

— Откъде знаеш? — извикаха двете й съученички.

— Госпожица Марш казала на Алис Гибънс. Нали знаете, че те са нещо роднини, и госпожица Марш често й разказва разни неща. Тя й е казала, че госпожа Нипсън и госпожица Джейн са бесни и са решили да разберат кой го е направил. Било е от господин Хардхак, мисионерът на госпожица Джейн, не, не от господин Хардхак, а от канибалът, който го бил изял току-що. Той изпратил на госпожица Джейн кичур от косата му и рецептата, по която го е сготвил. Бил станал „много вкусен“ и месото му било „извънредно крехко“. И всичко това в стихове. Чували ли сте нещо по-смешно? Кой ли би могъл да го стори?

— Наистина кой ли? — извикаха Кейти и Роуз. Кейти за момент се усъмни в приятелката си, но видът на Роуз, спокоен и невинен като на бебе, я убеди в обратното. Невъзможно бе тя да извърши такова прегрешение. Кейти обаче не беше виждала дневника на Роуз, в който пишеше: „Отмъсти на госпожица Джейн“, нито пък за появилия се по-късно отдолу надпис: „Извършено. 14 февруари, 1869“.

Никога не се откри кой е авторът на дръзката валентинка. Роуз си мълчеше, а госпожица Джейн вероятно реши, че „Дискретността е неотменима част на доблестта“, защото очакваните разследвания не бяха направени.

 

 

Вече оставаха само шест седмици до края на срока. Момичетата брояха дните и се чудеха как да накарат времето да минава по-бързо. Естер Диърборн, на която й вървеше математиката, беше направила сметка на часовете, минутите и секундите, които оставаха до щастливия край. Ани Силсби наниза четиридесет и две квадратни картончета на един конец и всяка вечер откъсваше по едно и го изгаряше в пламъка на свещта си. Други правеха таблици на дните и всяка вечер зачертаваха тържествено изминалия ден. Но никое от тези средства не караше времето да тече по-бързо. То дори се нижеше по-бавно от обикновено и се беше превърнало само в очакване.

Но въпреки че сърцето на Кейти беше погълнато от мисълта за вкъщи, тя призна на Кловър:

— Знаеш ли, колкото и да ми се иска да си отида, толкова ми е и мъчно! Трябва да се разделя с нещо, което никога няма да имам. Вкъщи е много хубаво и най-много би ми се искало да съм там, но дори да живеем сто години, няма вече да станем ученички в пансион.