Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (8)

8.

Съдията бавно крачеше към шерифството. От време на време кимаше за поздрав. Той се чувстваше абсолютен господар на града и на цялата ситуация. Човек, когото нищо не можеше да разтърси. И когото почти всички жители на Бустаменте гледаха със страхопочитание.

Той влезе в стаята на шерифа. Бодж Боринджър кротко си седеше зад писалището, а краката си беше вдигнал на плота. В ръка държеше пълна чаша уиски и тъкмо отпиваше с наслада. Той така безсрамно се ухили на „своя съдия“, че по гърба на Зора Зача полазиха ледени тръпки.

— Здравей, Зора! — извика шерифът. — Всичко ли е наред?

Съдията сбърчи чело.

— Наред е — каза престъпният съдия и се ухили.

После си запали цигара и с истинско удоволствие дръпна няколко пъти. За секунди бе обгърнат от облак дим.

— Искам да погледна нашите приятелчета в избата — каза той. — Дали са се примирили вече?

— Не им вярвам на тези братлета.

— Случило ли се е нещо?

— Докато Ласитър има пръст в тази работа, няма да се успокоя. Този човек е истински дявол. Ако продължава да действа така, скоро ще очисти и нас.

Зора Зача се усмихна надменно.

— Скоро ще го пипнем. Онова проклето копеле вече въобще не може да ни се изплъзне. Не мога да разбера защо се тревожиш толкова?

— Зора, но той е истински дявол! — изкрещя шерифът. — Страх ме е! Разбираш ли, Зора?

— Ти си пъзльо, Бодж! — изръмжа съдията. — Вече въобще не те разбирам. По-рано беше друг човек…

След тези думи излезе от стаята. Целта му беше избата. Дори не удостои с поглед „своя“ шериф. Така му показа цялото си презрение.

Зора Зача се отдаде на мислите си.

Също както и Рената, той сам искаше да приготви супата си, но тя трябваше да бъде толкова гореща, че да изгори всички останали…

Надолу към подземието водеше разнебитена стълба. Тук-там висяха фенери, които излъчваха слаба светлина. Съдията потъна в мрака, но усмивката му беше ведра като на светец.

Той мина под свода на избата. Тракането на токовете му отекна наоколо. Двамата затворници, които гниеха оковани в тъмницата, чуха стъпките му.

— Съдията е решил да ни навести лично, амиго Карлос — прошепна Тоби Шикъли. — Този кучи син се познава по походката.

Също както и Тоби, Карлос Дуарте имаше белезници около китките си. Ръцете му бяха изпънати нагоре, а веригите бяха прикрепени към тавана.

Желязната врата на килията се отвори.

Влезе Зора Зача. Предизвикателно. Самоуверено. Като император, който смазва всичко под краката си.

Той спря пред двамата затворници с разтворени крака и презрителен поглед.

— Е, мерзавци?

Подло се изсмя. Човек, който бе убеден в силата на своята власт и искаше да й се наслади изцяло. До върха на низостта. Уви, такъв беше „съдията“ Зора Зача.

— Е, мерзавци? — повтори той, като продължаваше да се тресе в сатанински смях.

Двамата затворници не отговориха нищо. Безмълвно висяха, вързани за веригите си. Отдавна им беше ясно, че вече нямаха никакъв шанс.

— Ако ми издадете всичко за Ласитър, ще ви освободя — продължи съдията съзаклятнически. — И повече нищо няма да ви се случи…

Той искаше да каже още нещо, но замълча, тъй като изведнъж някой блъсна вратата зад него.

Вътре връхлетя „шерифът“ Бодж Боринджър.

— Изчезнал е Хенри Слоън — истерично извика той. — Нашите хора отчаяно го търсят, но той сякаш е потънал вдън земя! Сигурни сме, че Ласитър има пръст в тази работа.

Съдията се облегна на каменната стена. Цялото му тяло затрепери.

— Хенри Просяка? — едва продума той. — За него ли говориш, Бодж? И всичко това е истина?

— Както е истина, че в момента стоя тук пред теб, Зора!

Съдията съвсем се опули. Пребледня. Тихо изстена:

— Ласитър…

В тъмницата нахлуха още неколцина мъже. Всички те говореха един през друг.

Постоянно повтаряха името Ласитър.

Зора Зача започна да крещи:

— По дяволите! Затворете си най-после проклетите муцуни и ми кажете всичко, което сте научили до момента. Но един по един!

Джошуа Лейн направи крачка напред. Когато застана пред Бодж Боринджър, свали шапката си. Така беше по правилник и Зора Зача беше свикнал с този ритуал.

— Сър — каза Джошуа Лейн, — напълно съм сигурен, че Хенри Просяка влезе в магазина на Уолтър Уолъс. Аз лично го видях. Но повече не излезе. Абсолютно съм сигурен, сър. Моля, повярвайте ми.

— Вярвам ти, Джошуа — отвърна съдията. След това обходи с поглед хората си. — Убеден съм, че онова копеле Ласитър вече не може да ни избяга — каза той. — Сега ще го пипнем. Обкръжете магазина!

Мъжете хукнаха навън. Всички те бяха въоръжени до зъби. Постоянно повтаряха името Ласитър. Всички те точеха ножовете си за него в буквалния смисъл на думата.

Няколко минути по-късно централният магазин на стария Уолтър Уолъс бе обграден от всички страни.

— Излизай, Ласитър! — изкрещя Келъб Шърмън. — Излизай, разбойнико! Знаем, че си вътре!

Но в магазина не се виждаше никой.

Мъжете изглеждаха някак безпомощни. Те напуснаха шерифството с убеждението, че тук няма да имат никакви проблеми. Но сега това, че в магазина нищо не помръдваше, им се стори малко зловещо.

Преди малко бяха така уверени!

А сега изведнъж тази проклета несигурност…

 

 

В шерифството Бодж Боринджър каза на съдията:

— Тези страхливци! Дали изобщо ще имат смелостта да атакуват както трябва!

„Съдията“ вдигна ръце:

— По-спокойно, Бодж! Този път ще успеем. Още ли не си схванал, че Ласитър няма вече никакъв шанс да се измъкне? Сега вече знаем, че се намира отсреща в дюкяна заедно със стария Уолъс. Ето защо няма смисъл да се безпокоим. Този път в кърпа ни е вързан. Обзалагам се, че няма да ни се изплъзне.

— Не съм толкова сигурен, Зора — каза Бодж Боринджър. — За Ласитър съм чувал такива истории, косите ти да настръхнат. Той е…

— Лайнар! — грубо го прекъсна съдията. — Имам само едно желание — да се изправи очи в очи срещу мен. Да не би да може повече от мен…

— Но е майстор на барута и оловото! — извика Бодж Боринджър. — Зора, да ти разкажа ли няколко истински историйки за това копеле? Ще се оцъклиш, кълна ти се!

„Съдията“ Зора Зача въобще не се впечатли. Продължаваше да се смее.

— Бодж, ти си абсолютен глупак — обърна се той към шерифа. — Как е възможно възрастен човек като теб да бъде толкова тъп!

Бодж Боринджър преглътна обидата. Неподвижното му лице не издаваше никакво вълнение.

— Само ти казах какво мисля, Зора — отвърна той. — Нямам нищо против да ме смяташ за глупак. Но те предупредих. Спомняш ли си Джеки Трипръстия? Той беше едно от най-коравите момчета, които човек може да си представи. Джеки също искаше да изпрати Ласитър в ада. И знаеш ли какво стана с него?

Зора Зача се усмихна съчувствено.

— Знам цялата история — отвърна той. — И какво от това, да напълня гащите, така ли? Мен ако питаш, сега дори и десетина Ласитъровци да се появят насреща ми, пак не могат да ме стреснат. Погледни през прозореца! Магазинът отсреща е обграден. Ако Ласитър е вътре, няма да излезе жив навън.

— Дано да си прав, Зора — Въздъхна Бодж примирено. — Дано…

Той млъкна. Измъчваха го мрачни предчувствия и бе убеден, че Ласитър ще им създаде още доста неприятности.

В магазина на стария Уолтър Уолъс беше тихо като в морга. Двамата мъже гледаха мъртвеца.

— Ами сега?

Старецът напълно беше изгубил самообладание. Цялото му тяло трепереше. Ласитър го разбираше. Наистина не беше лесно да се понесе цялото това напрежение.

— Какво ще стане сега, Ласитър?

Уолтър се приближи до Ласитър и впи пръсти в раменете му. Беше отчаян. Човек, притиснат до стената.

Погледите им се отправиха към прозореца.

— Вече са обградили сградата — прошепна магазинерът. — Страх ме е, Ласитър. Разбираш ли, че ме е страх?

— Да, разбирам, Уолтър — отвърна Ласитър. — Но ако сега изпуснеш нервите си, и двамата сме загубени. Трябва да запазим спокойствие, Уолтър. Все нещо ще измислим — убеждаваше Ласитър стареца. След това хвана ръцете му и ги свали от раменете си. Спокойно се приближи до прозореца и погледна навън.

Сградата беше обсадена.

Кръгът все повече се затваряше.

Първо около града. А сега около магазина. Както и преди, Ласитър беше убеден, че сега и „Паласио Монументал“ щеше да е обграден, ако не се беше измъкнал от там навреме.

Мислеше си, че е на сигурно място, но този хубав сън беше свършил. Сега вече наистина нямаше никакъв изход.

— Какво ще правим, Ласитър? — простена Уолтър Уолъс. — Имаме ли изобщо някакъв изход?

— Ще се справим — каза мъжът от Бригада Седем.

Собствените му думи отекнаха в ушите му: „Ще се справим…“

Той не можеше да си спомни някога да е изпадал в такава безнадеждна ситуация.

Старецът смуши Ласитър в ребрата.

— Ласитър, те идват!

Огромният мъж се изсмя.

— Е, и?

— Обградили са магазина отвсякъде!

— Знам.

— Ще ни убият! Не разбираш ли?

— И какво от това, Уолтър?

Старецът изпадна в ужас.

— Що за човек си, Ласитър?

— И аз самият не знам — прошепна Ласитър. — Но ми е все едно. Другите да решават.

Уолтър Уолъс изпъшка.

— Де да можех да те разбера!

Вън прогърмя глас. Властен и заповеднически. Глас на човек, който не знае що е милост.

— Тук е Джошуа Лейн! Знам, че сте вътре и че държите в плен приятеля ни Хенри Слоън. Може и да сте го убили вече, мерзавци такива! Излизайте или ще пламнете заедно с тая барака. Нямате никакъв шанс!

Ласитър кимна на стария магазинер.

— Време е, Уолтър! Да вървим!

Уолтър Уолъс го погледна с ужас.

— Не може да говориш сериозно, Ласитър? Да не би да искаш да се предадеш на тези вълци?

— Нямаме друга възможност, Уолтър. Избираме пътя на най-слабата съпротива.

Той свали от главата си цилиндъра, който му беше дал Ефраим Клеменс. Погледна с усмивка дъното на шапката и отново я постави на главата си.

Накрая поопипа дългите пешове на черния си редингот, който му придаваше достолепен вид.

Старецът не можеше да разбере защо Ласитър прави всичко това. Но и не можеше да застане против волята на Ласитър.

Ласитър спокойно влезе в магазина. Спря до външната врата и леко я открехна.

— Ей сега ще излезем, Джошуа Лейн! — извика той. — Имаме ли думата ти, че няма да ни застреляте веднага?

— Ние не сме убийци! — беше отговорът на Лейн. — Тук сме в името на закона. Ще бъдете справедливо осъдени. Това е всичко, което мога да ви обещая. Останалото ще реши съдът под председателството на достопочтения съдия Зора Зача. Сега излезте и се предайте, за да спазите закона.

Ласитър положи ръка върху раменете на Уолтър Уолъс.

— Ще извървим горчив път, Уолтър — каза той. — Но човек е изгубен едва тогава, когато спре да диша.

След това рамо до рамо те стъпиха вън на тротоара. Ярката слънчева светлина ги заслепи. Старецът трепереше от страх.

Към тях се приближиха въоръжени мъже, които започнаха да ги мушкат в ребрата с цевите на пушките си.

— Доброволно ще предам оръжието си — каза Ласитър и хвърли в краката им колана с револвера си.

Джошуа Лейн набързо претърси едрия мъж.

— Всичко е наред — доволно продума той. — Сложете ръцете си отзад. Ей сега ще ви турим белезници.

Ласитър и Уолъс послушно преместиха ръце отзад. Веднага след това стоманените пръстени изщракаха около китките им.

— А сега в тъмницата! — каза Джошуа Лейн, изпълнен със задоволство. — Както ви обещах, ще има съдебно заседание. Няма защо да се тревожите.

Той произнесе тези думи много високо, за да могат всички да ги чуят, а след това тихо добави:

— Ще има масова екзекуция, Ласитър! Ще се каеш за това, което започна тук. На бесилката, Ласитър.

Ласитър кимна с безразличие.

— Да, Джошуа — каза той, — и аз мисля така…

Един от мъжете изскочи от магазина. Лицето му беше изкривено от ужас.

— Хенри Слоън е мъртъв! — изкрещя той. — В гърдите му е забит нож.

Джошуа Лейн застана пред Ласитър и Уолтър Уолъс.

— Така и предполагах — каза той и се изхили сатанински. — Сега вече с вас е свършено — после повтори: — Ще се каеш за това на бесилката!

— Да, убеден съм в това — сухо отвърна Ласитър. — Но все някога всеки предава фронта. Някой по-рано, друг по-късно. Какво да се прави, Джошуа! За такова нещо не си струва да се проливат сълзи.

След тези думи той закрачи към шерифството. Със завързани ръце. Не изпитваше никакво вълнение. Когато го блъснаха в стаята, изглеждаше напълно спокоен. Но външният му вид лъжеше.

Това беше затишие пред буря.