Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (2)

2.

Двама души бяха прогонени от ранчото, което се намираше на север от Бустаменте, в една от многото малки долини, простиращи се наоколо. Тя не беше особено плодородна, но в нея можеше да се преживява. Хората тук гледаха няколко крави и кози, сееха картофи, други зеленчуци и царевица.

А какво повече можеше да иска човек от живота? Такава поне беше максимата на беловласия Ефраим Клеменс, който от близо четири години водеше тук мизерно съществуване заедно с внучката си Розали.

Сега ги гонеха от дома им, който всъщност представляваше скромна колиба.

Петима мъже изкараха стареца и момичето навън. Ефраим Клеменс дори за миг не помисли да се отбранява, защото не беше направил нищо.

Подкараха ги към старото дърво, което стърчеше точно до цистерната.

— Тук е добре — извика Блек Джек Малой. — Завържете малката вещица за дънера! Гола!

Той гадно се изхили.

Старецът се хвърли със свити юмруци.

— Но какво искаше от нас? — отчаяно извика той. — Та ние нищо не сме ви направили! Какво…

Блек Джек Малой рязко го удари. Този човек представляваше невероятна планина от мускули и ударът съответстваше на силата му.

Ефраим Клеменс залитна. От носа му рукна кръв. Той закри лицето си с ръце и падна на колене.

Момичето се изтръгна от мъчителите си. Розали беше мобилизирала всичките си сили. Коленичи до дядо си.

— Оставете го на мира! — диво изкрещя тя. — Какво изобщо искате от нас? От тук няма какво да вземете.

С две крачки Блек Джек Малой отиде при нея. Ръката му се спусна надолу и сграбчи косата й, дръпна главата й назад и започна да я вдига. Тя изрева от болка и като залиташе, се изправи на крака.

Бандитът продължаваше да държи здраво с лявата си ръка косите й. Острата болка, която я прониза, я накара да притвори очи. По страните й се стичаха сълзи.

В дясната ръка на Блек Джек Малой изведнъж се появи дълъг нож, който проблесна точно пред погледа й.

— Не! — изхриптя тя, разтърсена от смъртен страх. — Не…

Острието се спусна надолу.

Розали стоеше, скована от страх. Тя глухо простена, убедена, че в следващия миг ще изпита остра болка, но се чу само късане на плат. Същевременно усети как басмената й рокля и бельото й се свлякоха. Горещият дъх на следобедния вятър погали голата й плът.

Тя стоеше като вцепенена.

Сега разбра намеренията на тези мръсници.

Блек Джек Малой плъзна ръце по тялото й. Тихо се изхили. Дяволски.

После я отблъсна от себе си. Тя политна в готовите да я поемат ръце на другите мъже. Затвори очи. Смехът им отекваше в ушите й. Розали беше в отчаяние. Отдавна бе проумяла, че никоя земна сила не би могла да й помогне вече.

— Вържете я за дървото! — заповяда Блек Джек Малой. — Нека да гледа какво ще правим с дядо й.

Мъжете я стиснаха още по-здраво. Всеки искаше да допре алчните си лапи до хубавата й, кадифена кожа. За тези проклети лешояди това беше истинско плюскане.

Розали вече не се съпротивляваше. Разбра, че това само щеше да влоши нещата. Примири се със съдбата си. Притиснаха я към ствола на дървото. Един от бандитите омота ласо около тялото й и около огромния дънер, но Розали вече не усещаше болка.

С разтворени нозе Блек Джек Малой се бе надвесил над беловласия старец, когото така брутално преби.

— Ставай, Клеменс! — изръмжа бандитът. — Или да ти помогна?

Той подло се изсмя. Това бе смехът на същество, което презираше хората.

Ефраим Клеменс остана неподвижен, вперил мрачен поглед в своя мъчител.

— Защо ни нападнахте? — измъчено попита той. — Вече ви казах, че от нас няма какво да вземете. Ранчото ни ражда толкова, колкото да могат да преживяват двама души. Какво искате всъщност?

— Не ни трябват нито парите ти, нито жалкото ти ранчо, старче! — изрева Блек Джек Малой. — Не се преструвай така, деденце! Много добре знаеш, че става въпрос за вашия приятел Карлос Дуарте! И за съучастниците му! Ще отречеш ли, че ги познаваш, а?

Сега вече Ефраим Клеменс се надигна. Бавно се изправи на крака. Като залиташе леко, той застана пред мъчителите си. В очите му тлееше гневът на изтощен тигър.

— Сега разбирам, Малой! — изсъска той. — Значи сте разбрали тайната ни. И сега искате да ни принудите да издадем всичко! Няма да стане, Малой. По-скоро ще умрем.

Блек Джек Малой се изкикоти злобно.

— В Бустаменте всеки може да бъде принуден! — каза той цинично. — Всъщност, знаеш ли, че тази сутрин заловихме вашия приятел Карлос Дуарте? Ако не се лъжа, довечера ще го обесят.

Беловласият старец глухо изстена. Лицето му сякаш изведнъж се смали и той заприлича на човек, изгубил всякаква надежда.

— Боже мой! — проплака той. — Как можа да се случи това? Сега всичко пропада!

Съсипаният Ефраим Клеменс промълви тези думи с дрезгав глас. Беше отчаян.

Погледна към Розали. Голото й тяло сякаш се беше сляло с огромния дънер на старото дърво. Ласото беше увито около нея като бяла змия.

— Дръж се, дядо! — извика тя. — Ще умрем, но няма да издадем приятелите си.

Блек Джек Малой вдигна дясната си ръка и махна на съучастниците си.

— Слагайте примката на врата му! Ей сега ще захленчи!

Двама от разбойниците се приближиха. Единият прехвърли ласото през най-ниския клон на дървото. Другият умело завърза примката и я нахлузи на врата на стареца.

Те дърпаха края на ласото дотогава, докато Ефраим Клеменс застана на пръсти.

Едва дишаше.

Измъчваше го смъртен страх.

Широко отворените му очи щяха сякаш да изхвръкнат от орбитите.

— Имате само един шанс — каза Блек Джек Малой. — Ако ни издадете тайната, ще ви оставим живи!

— Какво искаше да знаете? — изпъшка старият човек. — Ще ви кажа всичко, ако освободите Розали. Това е условието ми.

Малой се ухили и поклати глава.

— Не е толкова просто, дядка. Разбрахме, че сте от тези, които подготвят заговор срещу общината. Сега трябва да ни кажете всички имена. Имената на противниците ни. Това е заповедта на Рената Садора!

— Дядо! — извика Розали умолително. — Ние се заклехме да не издаваме никога нищо! Не забравяй това!

Блек Джек Малой удари стареца с юмрук в стомаха. Ефраим Клеменс изстена мъчително. Вече едва дишаше.

— Освободете Розали! — промълви той. — Когато видя, че тя е в безопасност, ще ви кажа всичко. Аз…

— Нее… — отекна гласът на момичето. — Нее…

Сломен, Ефраим Клеменс се загледа във внучката си. Видя как изведнъж изразът на лицето й се промени. Въпреки болките забеляза, че сега тя се взираше встрани от него, сякаш той вече изобщо не съществуваше.

Какво ли гледаше?

Дори и разбойниците се вцепениха.

Блек Джек Малой беше сложил ръката си върху дръжката на револвера, но не смееше да го извади.

Какво ли се беше случило? Ефраим Клеменс не можеше да види. Той само предполагаше, че зад него се е появил някой. Дали беше сам?

В тишината прозвуча глас. Твърд и самоуверен. Мъжът, който говореше, беше изключителен.

Ефраим Клеменс имаше голям опит и затова беше в състояние да прецени даден човек само по гласа му.

Този, който се беше появил зад него, каза:

— По-добре хвърлете оръжието си на земята. След това ще поговорим!

Блек Джек Малой като че ли напълно бе изгубил самообладание.

— Ласитър! — изкрещя той. — Това действително ли си ти? Ти ли си, Ласитър? Кажи ми истината, човече!

Ръката му все по-силно се впиваше в дръжката на револвера. Другият до него беше изпуснал края на ласото и сега Ефраим отново бе стъпил на крака и дишаше свободно. В този момент сигурно щеше да може да избяга, но не смееше. Неочакваните събития така бяха приковали вниманието му, че той не бе в състояние да помръдне.

Той дочу име, което му беше познато.

Ласитър.

Наистина ли се бе появил Ласитър? Действително ли беше дошъл човекът, на когото в отчаянието си Карлос Дуарте беше написал писмо?

Ефраим Клеменс отново чу гласа на мъжа, когото не можеше да види.

— Да, аз съм Ласитър. Още нещо, Малой?

Блек Джек не можеше повече да се владее и заприлича на внезапно изригнал вулкан. Вече нищо и никой не можеше да го спре. Като че ли изведнъж беше полудял.

С невероятна бързина измъкна тежкия си револвер от здраво закопчания кобур и изрази гнева си, като нададе някакъв нечленоразделен вик.

Четиримата му другари също извадиха револверите си. Последваха унищожителни изстрели в ужасяващо стакато…

Всичко това беше като буря, внезапно започнала и краткотрайна, и въпреки това — със съкрушителна сила.

В двора на ранчото бе тихо.

Към следобедното слънце бавно се издигаше барутен дим. Бърз конски тропот заглъхна между хълмовете.

Двама от бандитите успяха да избягат.

Трима лежаха на горещата земя.

Ласитър се отправи първо към дървото. Ножът проблесна в ръката му. С няколко замахвания сряза въжетата и голото стенещо момиче се отпусна в ръцете му.

Розали хълцаше, беше на края на силите си. За да я успокои, Ласитър погали голия й гръб.

— Успокойте се, Розали. Вече нищо не може да ви се случи. Скоро всичко ще е наред.

Тя се притисна към него.

Все още не можеше да схване как така всичко се бе променило. Допреди малко се намираше в ужасно безнадеждна ситуация. А сега беше в ръцете на мъж, който й приличаше на същество от друг свят.

Над нея се спусна сянка. Ефраим Клеменс сам беше свалил примката от врата си, след като се съвзе от първия шок.

Той обхвана с ръка раменете на Розали и кимна на Ласитър.

— Трябва да се погрижа за нея, Ласитър — каза старецът. — Добре е да поговорите с Малой. Може да се окаже важно за всички нас.

Ласитър пусна момичето и Ефраим Клеменс отведе внучката си обратно в къщата. Имаше нещо зловещо в гледката: прекрасно голо момиче и стар мъж с побелели коси.

Откакто Ласитър получи писмото на Карлос Дуарте, младия мексиканец, с когото се бе запознал тази година в Мексико, знаеше какво става в Бустаменте. В продължение на няколко месеца Карлос Дуарте язди като говедар в хасиендата^[1] на Майо Мортуро, близо до Рио Яки в Сонора, за да изучи по чуждите краища всички онези неща, които трябваше да умее като бъдещ земевладелец. Тогава Ласитър беше казал на шега:

— Ако един ден се нуждаеш от помощ, пиши на Бенито Санчес в Ел Пасо. Той препраща всички писма, където се намирам.

Преди две седмици Ласитър получи писмото на Карлос Дуарте от малкия град Бустаменте, разположен в Запата Каунти, Южен Тексас. Писмото съдържаше отчаяната молба на младежа, който бе изпаднал в беда и вече не знаеше какво да прави.

В това писмо Карлос Дуарте бе споменал и Розали Клеменс, и нейния дядо Ефраим, но преди всичко пишеше, че в цялата Запата Каунти властва терорът на злото.

Ласитър си спомни за всичко това, докато коленичеше до Малой. Блек Джек беше тежко ранен. Със сигурност нямаше да издържи още дълго. Смъртта вече невидимо стоеше зад него и Ласитър веднага разбра това.

Разбойникът го гледаше с невероятно бистър поглед.

— Ама че си вълк, Ласитър — прошепна той. — Да не би да си безсмъртен? Мислех, че още преди две години си отишъл в Сан Антонио! Знаеш ли какво, Ласитър? Спомняш ли си престрелката с братята Стоун?

Ласитър кимна.

— Бях тежко ранен — отвърна той. — Но и тогава ми се размина.

Блек Джек изкриви устни в усмивка.

— Защо дойде, Ласитър?

— Получих писмо. От Карлос Дуарте.

Той насила погледна Малой в очите, които постепенно угасваха. Умиращият бандит се опита да се изхили.

— Карлос Дуарте? Къде мислиш, че е той сега, Ласитър? Свършено е с него, човече. Сега се пържи в тъмницата на Бустаменте. Тази вечер ще се състои процесът и още преди залез-слънце ще бъде обесен.

— А защо нападнахте това ранчо? — попита Ласитър. — Защо искахте да обесите стареца?

— Беше ни наредено — изпъшка Блек Джек с последни сили. — Трябваше да узнаем имената на другите. В Бустаменте има заговор, Ласитър. Заговор срещу Рената Садора. А приятелят ти Карлос Дуарте е начело. Затова общината реши да бъде осъден на смърт. Вече е късно, Ласитър. Карлос Дуарте ще увисне още днес. Вече никой не може да му помогне. С него е свършено, Ласитър. Дори и да призовеш всички земни и небесни сили. Всичко ще е напразно. Всичко…

Погледът му изведнъж угасна. Сега лежеше съвсем тихо и спокойно.

Ласитър затвори очите му.

— Ти всъщност не беше лош човек, Джек Малой — замислено промърмори Ласитър. — Ако съдбата те бе тласнала по друг път, всичко щеше да се развие другояче. Убеден съм в това.

След тези думи Ласитър се надигна и се отправи към колибата, която служеше за дом на стареца и момичето.

На тесния вход се появи Ефраим Клеменс. Погледът му бе изпълнен с горчивина.

Ласитър застана пред него и се взря в очите му, в които се беше събрала цялата мъка на света.

— Знам името ти, Ласитър — каза той. — Откакто Карлос Дуарте ти изпрати онова писмо, знам…

Той избърса навлажнените си очи.

— Но не знаех, че онези престъпници в Бустаменте са заловили нашия Карлос — продължи той. — Ужас. Научих за това едва преди малко.

До него изникна Розали. Тя се появи изневиделица. Очите й бяха плувнали в сълзи. По нея ясно личаха следите на всички мъчения, които бе изтърпяла.

— Знам всичко, Ласитър. Карлос много ми е разказвал за теб — промълви тя със странно глух глас. — Ти си най-смелият мъж, който може да си представи човек, и си единственият, който може да ни помогне. Ти вече ни помогна, Ласитър.

Тя говореше така, като че ли бе изпаднала в транс. Изглежда не можеше да се съвземе след претърпения шок.

Ласитър си спомни последните думи на умиращия Джек Малой: „Карлос Дуарте ще увисне преди залез-слънце…“

— Далеч ли е Бустаменте? — попита той. — Ще успея ли да стигна, преди да се е мръкнало?

Ефраим Клеменс поклати глава.

— В никакъв случай няма да успееш, приятелю мой. Знам, че искаш да спасиш Карлос Дуарте, но това не може да стане. Има само още едно нещо, което можеш да направиш за нас, Ласитър. Бори се заедно с нас срещу злото! Готов ли си за това, амиго?

Розали продължаваше да стои като восъчна кукла.

— Готов съм — отвърна той.

Ефраим Клеменс се усмихна доволно.

— Знаех, че си верен, Ласитър. И съм сигурен, че ти ще ни донесеш спасението. Сега ела с мен и ме слушай добре. Имам да ти казвам много неща, приятелю мой.

Той остави момичето, което продължаваше да стои на прага като статуя. То като че ли изобщо не забелязваше света около себе си.

Ласитър разбираше това.

Вътрешно Розали Клеменс бе разкъсвана от мъка по Карлос Дуарте. А това беше по-лошо и от най-голямата физическа болка.

Рамо до рамо с Ефраим Ласитър влезе в малката конюшня. Старецът посочи едно кльощаво муле.

— Съгласен ли си да яздиш това, Ласитър?

Младият мъж се усмихна тайнствено. Вече се досещаше какво ще иска от него старецът. Той добре познаваше подобни ситуации.

— Нали разбираш, сине — продължи Ефраим Клеменс. — Усетих, че ти си от хората, които схващаш всичко, без да им се обяснява много. Сега доведи коня си, Ласитър! А когато по-късно яхнеш това старо муле, ще смениш и дрехите си, приятелю.

За миг старецът спря да говори и като се подхилваше, погледна Ласитър. Беше удивително, че в душата на този човек отново се бе появила радост.

Ласитър вече предчувстваше какво ще трябва да прави.

— И какви ще са тези дрехи, Ефраим?

— Смятам, че ще ти станат.

— А аз те попитах какви са, Ефраим Клеменс?

— Преди години обикалях страната като свещеник, Ласитър. Да ти обяснявам ли още?

Ласитър изкриви лицето си в гримаса.

— Ама че работа! — измърмори той. — Тъкмо беше започнало да ми харесва!

— Сега тръгвай, Ласитър — му каза Ефраим Клеменс съзаклятнически. — Не трябва да губиш повече време.

Една фигура закри светлината, която проникваше през малката врата на обора. Беше Розали Клеменс.

— Чух всичко — каза тя. — Сега знам, че Карлос е загубен. Но ти трябва да отмъстиш за него, Ласитър! Обещаваш ли ми, че ще отмъстиш за смъртта му?

Естествено Ласитър разбираше чувствата на това момиче. Но той беше човек на здравия разум.

— Аз не съм отмъстител, Розали — каза той и като мина край нея, излезе навън…