Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (11)

11.

— Успяхме — доволно каза Зора Зача на шерифа. — Накрая малко се усъмних. Но сега вече знам със сигурност — Ласитър ще стане яростен убиец. Ще организирам същия театър, както някога с оня Камаро и Сонора. Спомняш ли си, Бодж?

— И още как!

— Убеден съм, че в момента изпратих най-добрия убиец на всички времена — самодоволно каза съдията. — Рената ще му даде нужните заповеди. А когато всичко свърши, ще го осъдим на смърт, както си му е редът. Бесен убиец на име Ласитър. Това със сигурност ще ни донесе и похвала от правителството.

— А какво ще правим с другите затворници?

— Когато всичко свърши, ще ги освободим.

— А после?

Съдията погледна шерифа с недоумение.

— Забрави ли какво правехме по-рано, Бодж, когато освобождавахме затворници! Защо, по дяволите, ми задаваш такъв тъп въпрос?

— Защото изведнъж се сетих за Карлос Дуарте.

— Как така?

— Погледни онзи мъж, който пристига в града откъм юг. Не ти ли е позната физиономията му?

Зора Зача впери поглед на юг. Ездачът, който се приближаваше, бе задържан от стражата. Градът все още беше под обсада. Никой не можеше да влезе или да излезе от него, без да бъде проверен, освен ако не притежаваше някакво особено разрешение.

— Е, и? — попита Зора Зача. — Не помня някога да съм виждал този тип.

Слънцето почти беше залязло. Последните му отблясъци заслепяваха съдията и шерифа. Хълмовете около града бяха като нажежени.

Вече можеха да се различат само контурите на ездача и на мъжете около него. Те разговаряха помежду си, а след това охраняващите му направиха знак, че може да премине.

Той бавно влезе в града.

Слънцето се спускаше все по-ниско.

Мъжът беше облечен с жълта мушама против прах. Главата му беше покрита с невероятно широко сламено сомбреро, така че лицето му почти не се виждаше.

Конят му беше кокалест и като че ли куц.

— Това момче ми е познато — измърмори Бодж Боринджър. — Даже съм сигурен.

— Но кой може да бъде! — презрително изръмжа съдията. — Бодж, вече ти се привиждат призраци. Пак ли се изплаши? Това е обикновен мексикански скитник. От пръв поглед се забелязва. Тия типове много си приличат.

Бодж Боринджър поклати глава.

— Жълтата мушама…

— Те са много разпространени! — прекъсна го съдията. — Крайно време е да се погрижиш за по-важни неща. Хората ти доведоха ли в града стария Ефраим и внучката му?

Шерифът посочи на север.

— Ето ги, идват.

 

 

Ласитър влезе заедно с Рената в стаята на горния етаж, в която миналата нощ бе намерил убежище.

Извървя целия път като скован. Когато вратата се затвори зад тях, можа най-после да си отдъхне.

Рената веднага забеляза промяната и се хвърли в ръцете му. Бурно го разцелува.

— О, Ласитър! Той наистина не можа да се справи. Не можа да те хипнотизира! Ти си страхотен мъж, Ласитър! Надви го. Още от първия миг забелязах, че ще провалиш плановете му. Но Зора се улови на въдицата. Той те подцени, Ласитър.

Той усети, че тя се притиска към него, но не изпита нищо. Напротив — заля го някаква студенина.

Ласитър вече въобще не се съмняваше какво ставаше с Рената. В неговите очи тя съвсем не беше по-добра от другите престъпници, които управляваха Бустаменте.

Тя искаше да го превърне в свое оръдие и с негова помощ веднъж завинаги да унищожи конкурентите си. А когато се справеше със съдията и с шерифа, Ласитър също нямаше да представлява проблем за нея.

Той ясно разбираше цялата ситуация. В тази дяволска въртележка вече никой не можеше да го заблуди.

Рената се притисна още по-плътно към него и го целуна страстно. Всичко това го отвращаваше, но не можеше да прекрати играта.

— Какво трябва да направя? — запита той. — Преди малко ми каза, че трябвало да убия някакъв човек. Как се казва и къде да го намеря.

— Името му е Хенри Елиът. Нашият барман.

— Защо трябва да умре? Какво е направил?

— Абсолютно нищо — отвърна тя. — Той е напълно незначителна фигура. Най-обикновен кръчмар. Тук, в Бустаменте, Хенри няма никакви роднини. Ако умре, никой няма да го потърси.

Ласитър имаше чувството, че наднича в дъното на ада. Как беше възможно да съществува такава подлост?

— Разбирам. Значи искаш да го застрелям или да го убия по някакъв друг начин?

Тя отново го целуна с добре престорена страст. Каква проклета котка беше тя!

— Разбира се, че искам това, дарлинг! — изсъска тя. — Двамата с теб ще завладеем целия град. А когато човек преследва такава цел, трябва да се направят жертви. Нали разбираш, Ласитър. В края на краищата, ние с теб сме от един дол дренки. Винаги съм го знаела.

Ласитър се усмихна насила. Получи се доста естествено. А Рената Садора, изглежда, искаше да го накара да престане да се усмихва.

— Къде е той? — попита Ласитър.

— Преди малко го видях. Стои зад тезгяха. Трябва само да го наругаеш и той ще поиска да те убие. Тогава ще изчакаш да извади пушката си иззад тезгяха. Това ще е единственият шанс, който ще му дадеш. После просто ще го застреляш.

— Добре — каза Ласитър. — А след това?

— Ще убиеш още няколко човека. После ще отидеш при Зора и Бодж. Те са в шерифството. Ще ги попиташ дали са доволни от теб. Те, естествено, ще са доволни. А след това ще ги изпратиш в ада. Ще бъдат много изненадани, тъй като това положително не влиза в сметките им. Останалите ще поема аз. Няма да използвам оръжие, Ласитър. Само думи. Бъди сигурен, че ще ми целуват ръцете. И в крайна сметка градът ще бъде наш.

Тя се усмихна съблазнително и отново се сгуши в него.

— А сега първо убий Хенри Елиът! — настоя тя. — Все някога трябва да започнеш. Зора и Бодж очакват това. В никакъв случай не бива да ги разочароваш.

— Разбирам — каза Ласитър, — искаш да направя първо това, за да бъде изненадата им по-голяма.

— Умно момче си, Ласитър.

Той се освободи от нея и отиде до прозореца, откъдето погледна надолу през улицата.

Преди да пристъпи към действие, още веднъж пожела да разгледа целия пейзаж.

В този миг забеляза ездача с жълтата мушама.

Ласитър не можеше да повярва на очите си.

Той позна ездача върху мършавия кон. Беше мъжът с жълтата мушама. Човекът с огромното сомбреро и привидно старите кожени ботуши, на които проблясваха големи сребърни шпори.

Въпреки че не можеше да види лицето му, веднага разбра кой беше пристигнал тук.

Това беше Майо Мортуро — приятелят на Ласитър от Мексико. Там той беше член на една организация, подобна на Бригада Седем, която даваше нареждания на Ласитър. Тези две организации бяха тайни и когато беше необходимо, си сътрудничеха.

Рената безшумно се беше приближила до Ласитър и нежно обви ръце около шията му.

— Как мислиш, Ласитър — съблазнително въздъхна тя, — дали да не се позабавляваме малко?

Той въобще не я слушаше. Видя как Майо Мортуро спря отсреща пред обора и поведе вътре мършавия си кон.

В този момент откъм север се зададоха конници. Бяха най-малко десетина. Ласитър отдалече разпозна двама от тях, въпреки че вече се смрачаваше. Имаше орлов поглед. Беше един от малкото хора, които притежаваха тази дарба по рождение.

Ездачите бяха стигнали първите къщи.

— Каква изненада! — изкиска се Рената. — Най-после всички ще се съберем. И трудът ни ще отиде на вятъра! Ти май почти си хлътнал по онази малката долу?

Той се загледа напред. Отново се усмихна с усилие и заговори с дружелюбен глас. Хич не му беше лесно, тъй като вътрешно кипеше от гняв.

— Тя е много красива — каза той. — Оглеждам се за бармана. Това е по-важно. Искам да приключа с тази история колкото се може по-скоро. Ще ме чакаш ли тук?

Тя отново се хвърли на гърдите му.

— Какво си намислил, Ласитър? Честно ли говориш?

— По честно не може и да бъде.

В следващия миг сложи ръцете й отзад. След по-малко от половин минута тя лежеше вързана на дивана.

Не можеше да се движи и да вика за помощ. Беше натъпкал между зъбите й една малка кърпа.

Когато Ласитър отново се наведе над нея, тя го погледна вцепенена от уплаха. В очите й се четеше ням въпрос.

— Сега ще свърша моята работа, Рената — каза той. — Ще прочистя този проклет град. Повярвай ми. А ако някой се изпречи на пътя ми, ще разбере кой съм аз. Съжалявам за цялата тази игра на криеница. Скоро някои хора в Бустаменте много ще се учудят.

Откакто видя, че старият Ефраим Клеменс и внучката му Розали са заловени, в душата му се разпали див гняв. Сега вече наистина нищо не можеше да го удържи.

Той отново пристъпи към прозореца.

Над града се беше спуснал мрак. Първите фенери бяха запалени. Конниците спряха пред шерифството заедно с двамата си пленници.

Малко по-нататък по улицата на фона на лунната светлина мрачно се очертаваше бесилката. Слабият вечерен вятър леко полюляваше примката.

Ласитър видя как Ефраим Клеменс и неговата внучка Розали бяха отведени в шерифството. Те не оказаха никаква съпротива. Веднага щяха да ги смъкнат долу в избата. А може би само стареца.

Тези разбойници щяха да причинят на Розали много по-голямо зло.

Вътрешно Ласитър кипеше от гняв. Никога досега не беше виждал толкова много подлост на едно място. Онзи Зора Зача наистина беше ужасен дявол. Той, изглежда, действително притежаваше магически сили. Как иначе щеше да успее да завладее целия този град?

Зора Зача и палачът Бодж Боринджър бяха напаст не само за Бустаменте, не, те представляваха опасност за цялата страна. Той не можеше да си представи какво щеше да се случи, ако подобни създания спечелеха мнозинството от населението! Такава банда много бързо можеше да завладее цяла една държава!

За Ласитър това беше ужасяваща мисъл! Точно за него, който обичаше свободата повече от всичко друго.

От учебниците по история знаеше, че по-рано огромни държави са били тиранизирани от един-единствен владетел. Това, което ставаше тук, в Бустаменте, бе началото на един такъв деспотизъм.

А сега трябваше да действа. И то така, че поне в началото да не го заподозрат в нечестна игра.

Той видя, че около шерифството се събираха все повече хора. Изглежда, не бяха само бандити. Бяха дошли много семейства и доколкото Ласитър можеше да прецени на слабата светлина, обикновени граждани, които никога през живота си не се бяха провинявали в нещо.

А може би съдията нямаше такава голяма власт над града, както си въобразяваше той?

Ласитър бръкна под пешовете на редингота си. Там имаше няколко изненади, които намести зад колана на панталона, за да бъдат удобни за вземане. Накрая още веднъж сне цилиндъра си и погледна под дъното му.

Кимна доволно. Всичко си беше на мястото. В шерифството му бяха взели шапката и я бяха окачили на един гвоздей на стената. След като го освободиха, му я върнаха в предишното й състояние.

Какви глупаци бяха само!

Ласитър се заподхилква, и то не без основание. Ако нещата продължаваха така, той все още имаше изгледи за успех. В никакъв случай нямаше да им се даде толкова лесно. Щеше да му покаже на целия този скапан град! Па макар това да бъде последното голямо дело в живота му…

 

 

Злодеите смъкнаха Ефраим Клеменс долу в избата и го оковаха по същия начин, както и другите.

Горе в стаята Розали стоеше пред палачите си — съдията Зора Зача и шерифа Бодж Боринджър.

Съдията беше втренчил в нея погледа си.

— Харесваш ли Ласитър?

Тя усети, че й се завива свят.

— Да, харесвам го.

— А обичаш ли го?

Тя сведе поглед. Какво й стана изведнъж? Не можеше да се познае.

Зора Зача се изправи зад писалището. Тялото му сякаш изведнъж се разтвори във въздуха. За Розали това беше някаква мъглява фигура. Тялото се издигна до тавана и изведнъж й се стори огромно. Около него танцуваха хиляди пъстри светлини. Така поне го виждаше тя.

— Обичаш го, Розали — прогърмя някакъв глас в ушите й. — Влюбена ли си в Ласитър? Кажи ми, Розали! Искам да чуя истината! Ако не ми кажеш истината, бъди проклета за вечни времена!

Розали Клеменс се свлече на колене. Страшният, мъглив мъж сега й се стори още по-голям. Като че ли тази фигура достигаше облаците в небето.

И това лице…

Изведнъж то прие съвсем други форми.

Това лице…

Розали Клеменс „видя“ пред себе си Ласитър.

Естествено, тя не го виждаше в действителност. Всичко това се дължеше изцяло на демоничното внушение на злия съдия.

Тя вдигна ръце и нададе пронизителен писък.

— Обичам те, Ласитър! Кълна ти се!

След този вик тя рухна. Зора Зача хвърли към шерифа триумфиращ поглед.

— Видя ли, Бодж, ето така се прави — внимателно взе припадналото момиче на ръце. — Сега не искам никой да ме безпокои, Бодж. Качвам се с нея горе. И внимавай дали Ласитър действа правилно. Когато чуеш първите изстрели, ме информирай.

Шерифът Боринджър не отговори. Той злобно гледаше навън към нощната улица.

В Бустаменте нещо се беше променило. Пред шерифството се бяха събрали мъже и жени. Всичко това приличаше на демонстрация. Какво ли искаха тези хора?

Бодж Боринджър погледна вратата, зад която Зора Зача беше изчезнал заедно с жертвата си. Да, в неговите очи тя беше жертва. В края на краищата, той доста добре познаваше Зора.

Но какво можеше да предприеме срещу него? И изобщо искаше ли да направи нещо?

При тази мисъл Бодж Боринджър започна да се хили. Не, той не искаше нищо повече от това. Ядосваше се само на факта, че не разполагаше със способностите на Зора. Тези магически сили го правеха толкова силен! Той надви дори мъж като Ласитър.

Шерифът изръмжа някаква ругатня и излезе на верандата. На улицата продължаваха да се тълпят мъже и жени.

Той застана под светлината на фенерите с разтворени крака. Ръката му заплашително докосваше кобура на револвера.

— Защо сте дошли? — изрева той. — Тук нямате работа! Разотивайте се!

Челото му лъщеше на светлината. Имаше величествен вид. Като че ли нищо не можеше да го победи.

Хората отстъпиха. Разпръснаха се.

— Това е мирен град! — извика Боринджър след тях. — Тук властва законът. Няма за какво да се тревожите. Ние ще се погрижим за запазването на реда и спокойствието! Това е лично наша работа.

Но един мъж остана. Беше Айк Стоунуол, ковачът. Този мъж беше внушителен. Все още беше с кожената си престилка, а на рамото си беше преметнал тежкия си ковашки чук.

— Чух, че тук е затворен приятелят ми Тоби Шикъли, шерифе! — извика той. — Също и приятелят ми Уолтър Уолъс. Тук нещо не е наред, шерифе. Чакам обяснение от вас, сър.

Това „сър“ прозвуча доста предизвикателно. Бодж Боринджър много добре долови това, но не показа чувствата си.

— Тоби Шикъли е заподозрян в убийство, мистър Стоунуол — съвсем спокойно отвърна той. — Мистър Уолъс също. Ако имате други въпроси, трябва да се обърнете към съдията, сър.

— А къде е съдията, сър? — гневно извика ковачът. — Преди малко казаха, че е в стаята ви.

— Не знам къде се намира — излъга Боринджър. — Откъде да знам? Върви най-после по дяволите, а всичко друго остави на закона, мистър Стоунуол.

Айк Стоунуол се обърна и тръгна. Не беше изминал и пет метра, когато изведнъж откъм „Паласио Монументал“ се разнесоха изстрели.

За секунди всичко утихна. След това откъм „Паласио“ в луда паника заизскачаха мъже и жени.

Някой извика:

— Ласитър е побеснял! Току-що го видяхме. Той просто застреля нашия барман Хенри Елиът!

Едва беше свършил, когато отново отекнаха изстрели. Този път в една къща близо до „Паласио“.

После се чуха гърмежи и от другата страна, някъде около ковачницата.

Страховит рев процепи нощта. Изведнъж сякаш цяла армия бе нападнала града.

А след няколко минути от всички краища се понесе новината:

— Това беше Ласитър! Той е побеснял! Изглежда така, сякаш иска да изтреби целия град!

Такъв слух беше естествен за град, който вече месеци наред спотайваше страха си…