Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (4)

4.

Лежаха плътно един до друг. От време на време Рената глухо простенваше. Ама че пламенна любовница беше тя! Ласитър имаше богат опит, а Рената Садора причисляваше към най-приятните си преживявания.

В тези минути той прогони всички други мисли. По-късно щеше да има време за тях. Не се сещаше нито за Карлос Дуарте, нито за поръчението на Бригада Седем.

Това си беше неговият час и той искаше да му се наслаждава.

Рената владееше любовната игра във всичките й тънкости, а и самата тя се отдаваше изцяло на това прекрасно преживяване. Изглежда тя също като Ласитър беше забравила всички неприятности. И сигурно беше така!

Но дали тя действително не се сещаше за нищо друго?

Ако Ласитър знаеше какви мисли се въртяха под тази мека червеникава коса, то въодушевлението му щеше веднага да се изпари. Но сега дори я съжаляваше.

Въобразяваше си, че тя му е казала истината. И действително помисли, че сведенията, които беше получил от Бригада Седем, са неверни и че тук, в Бустаменте, съдията и шерифът имат думата.

В неговите очи Рената Садора бе притисната от тези престъпници и сега нямаше друг избор, освен да играе по свирката им.

По някое време се отпуснаха изтощени един до друг. Тялото на Ласитър започна да се успокоява. Една женска ръка галеше гърдите му. Той прегърна Рената през раменете и отново се наслади на допира с нея.

Всичко беше толкова прекрасно.

— Обичаш ли ме? — попита тя шепнешком. — Изобщо можеш ли да обичаш една жена истински, Ласитър?

Той нежно се усмихна, тъй като не искаше да я засегне. Сърцето му изведнъж се изпълни с внезапна суровост. Това беше усещането на мъж, който в живота си бе минал през всички кръгове на ада и който никога вече не можеше да изживее една романтична любов.

Ласитър само веднъж беше изпитал това велико, прекрасно, омайващо чувство.

Беше по време на женитбата му с Мери Кенъроу.

Това бяха славни времена.

Ласитър се питаше защо точно в този момент се сещаше за миналото.

В душата му се надигна някакво неосъзнато чувство на гняв.

— Не! — каза той.

— Какво означава това?

— Казах не!

Тя продължаваше да гали тялото му. Усмихна се.

— Значи не ме обичаш, така ли, Ласитър?

— Да, Рената! Харесвам те, искам да ти помогна, но не те обичам.

Тя не се отдръпна от него. Ръцете й продължаваха да го галят.

Какво зверче беше тя!

— Само се правиш, Ласитър — прошепна му в ухото. — Не трябва да се преструваш така. Да не си мислиш, че не те познавам добре? Ти се обграждаш с броня, скъпи ми приятелю. Но мен не можеш да ме заблудиш. Ти ме обичаш, Ласитър. Чувствам го с всяка частица на сърцето си. Обичаш ме! Обичаш ме! Обичаш ме!

Беше толкова агресивна, че в първия момент той не можа да намери подходящия отговор. Беше прекалено доверчив. Ако врагът му го предизвикваше, той беше в състояние да отвърне достойно на удара. Но ситуацията тук беше съвсем различна.

Това, което ставаше сега между него и Рената, не можеше да се разбере толкова лесно.

— Кажи, че ме обичаш, Ласитър!

В този момент той предпочиташе грубо да й изкрещи нещо, но се владееше и продължаваше да й се усмихва уморено. Или поне се надяваше, че изглежда така.

— Престани, Рената — промърмори той. — Подобно нещо не може да се получи насила, да се изисква. Може би ние двамата просто трябва да опитаме.

Пръстите й го галеха и се спускаха все по-надолу.

— Знам, че ще се разбираме, скъпи.

Тя тихо се засмя. Гласът й винаги беше леко дрезгав.

— Можеш ли да наредиш да освободят Карлос Дуарте? — запита той. — Искам да го измъкна от този проклет затвор колкото се може по-скоро…

Тя го прекъсна:

— Но защо се тревожиш, амиго? Още тази нощ Карлос ще бъде пуснат. Аз ще се погрижа за това!

Ласитър стисна зъби и в същото време се усмихна. Сега в никакъв случай не трябваше да се издава. Една необмислена дума и цялата къщичка от карти, която бе изградил с толкова умение, щеше да рухне. Само един-единствен полъх на вятъра бе в състояние да срине всичко.

Рената Садора се хвърли върху него и го задуши с целувки, изпълнена със страст. Това, естествено, харесваше на Ласитър. И същевременно съвсем не му харесваше.

Самият той се чувстваше като предател.

— И как ще го направиш, Рената? — попита той. — Трябва да се справиш съвсем сама. Ако хората ти ме пипнат, песента ми е изпята.

— Да, знам. Въобще не трябва да се безпокоиш за приятеля си Карлос Дуарте.

Сега вече Ласитър не й вярваше на нито една дума. Но и не можеше да си обясни какво точно го беше накарало да се усъмни в нея.

Какво още му беше казал мъдрият Ефраим?

„Бустаменте е адски град, амиго Ласитър! Там властват само престъпници! Съдията не е никакъв съдия. Не е учил даже и за адвокат. Шерифът Бодж Боринджър е мерзавец, когото един истински съд досега сто пъти щеше да е осъдил на смърт. Но най-зла е Рената Садора. Тя е тайната владетелка на този град. Само тя е виновна за това, че в Бустаменте бяха обесени толкова много мъже. А ако не си предпазлив, и ти ще увиснеш на бесилката, Ласитър.“

Рената продължаваше да лежи върху него. Тя усещаше как той размишлява над проблемите си. Разумът му го накара да забрави близостта на тази хубава жена. Тревогите надвиха всички плътски желания.

— И как ще го измъкнеш от избата?

Тя се засмя.

— Изобщо не трябва да се тревожиш за това, Ласитър. Още преди да се е съмнало, приятелят ти Карлос Дуарте ще бъде свободен. Кълна ти се.

Той не вярваше на нито една нейна дума, но каза:

— Добре. Разчитам на теб.

Навън отекна зловещ вълчи вой.

Рената изведнъж се вцепени. Започна да трепери. Заприлича на преследвано животно.

Вълчият вой отново процепи тишината.

— О, Боже! — прошепна Рената. — На всичкото отгоре и това!

— Какво ти стана изведнъж? — попита Ласитър. — От какво се страхуваш, Рената? Появил се е някакъв скитащ вълк-единак. Вероятно е уловил плячка и сега изразява своя триумф.

Тя цялата настръхна. Потрепери.

— Не! — простена тя. — Не е вълк, Ласитър, а човек, който може да вие като истински вълк. Той е най-опасното и страшно същество, което можеш да си представиш. Това е Ел Лобо! Сигурно си чувал за него, Ласитър?

— Ел Лобо ли? Преди две-три години се подвизаваше в Брасада. Разбира се, че съм чувал за него. Но се разнесе слух, че е изчезнал безследно.

Тя го прегърна още по-силно. Вкопчи се в него като удавник за сламка.

Страховитият вой отново отекна в нощта.

— Ще надникна — каза той и се извъртя, като същевременно се освободи от здравата прегръдка на Рената.

В следващия миг вече стоеше изправен до дивана и посегна да вземе дрехите си, които беше нахвърлял върху едно кресло.

А след това се случи онова, за което го предупреди вълчият вой.

Вратата се отвори с трясък.

В стаята връхлетя мъж, който държеше в ръката си револвер.

— Така си и мислех, Ласитър! — изсъска той. — А аз, глупакът, отначало тръгнах с другите да те търся. Но след това си припомних някои неща.

Той започна да се киска и затвори вратата зад себе си, като продължаваше да държи револвера, насочен към Ласитър, който пък стоеше зад креслото с ръце върху свещеническите дрехи.

— Вдигни лапите си към тавана! — заповяда мъжът. — Доколкото те познавам, може и да измъкнеш някое оръжие от тези черни дрипи. С теб човек никога не е достатъчно сигурен, Ласитър. Цяло щастие, че те познавам толкова добре.

Ласитър бавно се изправи. След това кръстоса ръце зад тила си.

— Сега доволен ли си, Виктор? — попита той. — Беззащитен съм като петел преди клане.

Този мъж се казваше Виктор Пауърс. Ласитър се бе запознал с него преди около четири години в Амарило. Той застреля човек пред очите му. Беше при самоотбрана и Ласитър свидетелства за това. На съдебното заседание Виктор Пауърс бе обявен за невинен. Ласитър беше дал честни показания и след делото се срещнаха в едно заведение.

Естествено, Ласитър още тогава знаеше, че Виктор Пауърс е главорез от най-долно качество, но това не го интересуваше. Бригада Седем му бе възложила друга, много по-важна задача — а случайността го срещна с Пауърс, който му оказа безценна помощ.

— Да, стой така, Ласитър — каза Виктор. — Всъщност няма да бъдеш обезглавен, а обесен. Заедно с приятеля ти Карлос Дуарте. Ще обесим и стария Ефраим. А тази малка вещица Розали ще продадем на някой бордей в Мексико. Всичко по реда си.

Той хвърли презрителен поглед към Рената и продължи:

— Разбира се, и с тебе е свършено, бейби! Винаги съм предполагал, че пътят ти е дотук.

Рената беше втренчила в него уплашения си поглед.

— Какво каза, Виктор?! — извика тя недоверчиво. — Сигурно не говориш сериозно! Това е само една от лошите ти шеги! Така е, Виктор!

Той се усмихна зловещо. Револверът му беше все така насочен към Ласитър, но той нито за миг не изпускаше от погледа си и Рената. Трябваше да бъде нащрек и много добре го знаеше.

— Този път не се шегувам, Рената! — изсъска Виктор. — Ще ви очистя и двамата и никой в този град няма да ме упрекне. Ще кажа, че заедно с Ласитър си подготвила заговор срещу общината. Извадила си срещу мен пистолет и аз не съм имал друг избор. Толкова е просто.

Тя отчаяно поклати глава.

— Но защо правиш всичко това, Виктор? Какво ще спечелиш? Много добре знаеш, че по този начин ще настроиш срещу себе си Зора Зача и Бодж Боринджър. А те двамата са най-влиятелните хора в този град.

— Лъжеш, Рената — студено отвърна той. — Истинската власт в Бустаменте държеше ти. През цялото време. От деня, в който ти, Зора Зача, Бодж и някакъв си Джеръми Уулф се настанихте тук. Но после онова приятелче стана излишно. Започна да ви командва и вие го премахнахте, както си знаете. Но сега Ел Лобо, изглежда, се е завърнал от отвъдното…

— Откъде знаеш, Виктор? Кой ти е издал всичко това?

— Винаги съм наострял слуха си, когато се е разказвало нещо по-особено. Често отивах в кръчмите сред обикновените хора. Трябва само да слушаш внимателно и можеш да научиш куп работи. Бях там, когато за пръв път се чу вълчият вой. Тогава, естествено, чух думите на Зора. Всички вие бяхте доста стъписани. Е, да, мен това не ме интересува. Няма защо да се страхувам от него. Може би Ел Лобо ще пипне приятелчетата ти, преди да съм ги убил, и ще направи добре. Ще спести много работа.

— Но защо така изведнъж се обръщаш срещу мен, Виктор? — попита тя с треперещи устни, почти разплакана. — Та аз нищо не съм ти направила. Напротив. Колко често сме лежали в обятията си! Аз те обичах, Виктор, кълна ти се във всичко свято за мен.

Той се изхили цинично.

— В нашите среди това не важи. Ако не ви бях изпреварил… сигурно щеше да насъскаш Ласитър срещу мен и срещу другите. Ти си го извикала, малката! Признай си! Мен курва като теб не може да ме метне!

Той действително изглеждаше обхванат от смъртоносна решителност. Ласитър добре познаваше подобни ситуации. Нищо не можеше да отклони от намеренията им хора, които бяха така настроени да убиват.

Но какво можеше да направи той в тази проклета ситуация?

Знаеше, че Виктор Пауърс е бърз стрелец.

Вън отново се понесе страховитият вълчи вой.

— Нашата погребална песен, Рената — каза Ласитър. — Знаеш ли всъщност от чие гърло излизат тези прекрасни звуци?

Виктор Пауърс веднага наостри уши.

— Ти наистина ли знаеш, Ласитър? — запита той с любопитство.

Ласитър се изкиска най-невъзмутимо.

— Той е вече тук, Виктор — отвърна той. — Трябва само да се обърнеш и ще го видиш.

— Не се хващам на такива евтини трикове — изръмжа Виктор. — Не, Ласитър, не и аз!

Тъкмо произнесе тези думи и се случи нещо невероятно. Изведнъж събитията се преобърнаха…