Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (9)

9.

Съдията и шерифът се намираха в стаята. На писалището имаше бутилка уиски „Кентъки бърбън“. Двамата престъпници си бяха запалили по една дебела пура. Те пушеха, обгърнати в плътен облак дим и безсрамно се хилеха срещу окованите мъже.

— Това вече е нещо, Ласитър — каза съдията. — Никога не съм предполагал, че толкова ще ни улесниш.

— Лош късмет — отговори Ласитър. — Така е в живота. Или преследваш, или те преследват. Този път загубих. Сега трябва ли да заплача, джентълмени?

— Не мисля, че си способен на такова нещо, Ласитър — каза съдията. — Прекалено си печен. Знам също, че човек като теб не се пречупва лесно. Но този път висиш на кукичката ни. И повече няма да ни се изплъзнеш.

Ласитър равнодушно повдигна рамене.

— Знам.

Зора Зача се наведе напред, като се хилеше.

— Да не би да храниш някакви надежди, Ласитър? Нищо не си въобразявай. Бесилката ти е сигурна. На теб и на всичките ти приятели. Но за това има време. Първо ще ви поразпитаме. И едва когато узнаем всичко, ще си устроим такова убийствено парти, каквото не се е виждало в цял Тексас. Ще издигнем най-голямата бесилка на всички времена. Ще увиснете един до друг. Това ще бъде най-страхотното шоу, което е правено някога в Бустаменте. И след хиляда години ще се говори за него. А вие ще изиграете главните роли. Е, харесва ли ви, кучи синове такива?

Той подло се засмя. Този човек изпитваше страшна омраза и беше неумолимо жесток. От нищо не се плашеше и изпитваше задоволство от страха на жертвите си.

— Закарайте ги в избата! — заповяда той. — И ги оковете като другите. Преди всичко внимавайте с Ласитър. Него завържете с двойни вериги! Той не трябва да има никаква възможност да се измъкне жив оттук. Ако някой от вас допусне грешка, ще го застрелям на място!

Бандитите заобиколиха от двете страни заловените. Тук Ласитър нямаше никакъв шанс, но въпреки това нито за миг не изгуби вярата си.

Тези злодеи щяха да видят какво представлява той. Беше убеден, че все още не е изиграл картите си.

Зора Зача го гледаше подигравателно и се смееше.

— Е, Ласитър, как се чувстваш като кандидат за бесилката?

— Засега много добре — изхили се Ласитър. — Как ще отговаряш за всичко това, Зора? Такава масова екзекуция ще привлече нечие внимание. Нали разбираш какво имам предвид? Когато губернаторът научи за всичко това, със сигурност ще назначи разследване. Но тогава ще стоиш и ще зяпаш глупаво, Зора!

„Съдията“ гръмко се разсмя.

— Това си е моя грижа, Ласитър. Една от най-лесните ми задачки. Никой няма да ме упрекне за това, че съм обесил такива престъпници като вас. А когато в Бустаменте отново се възцарят спокойствие и ред, има голяма вероятност да ме наградят. Като твърд, но справедлив съдия. На повечето хора това им е приятно. Вече си представям как се люлееш на бесилката, Ласитър. Целият град ще ми благодари. Аз ще пречистя Бустаменте, тук не трябва да живее такава измет. Хайде, отведете го най-после долу! И това дърто копеле също! Не мога повече да ги гледам тези мерзавци!

Мъжете хванаха Ласитър и Уолтър Уолъс и ги изблъскаха от стаята. Двамата заловени се запрепъваха надолу по стълбата, а върху им се стоварваха юмруци и ритници. На Ласитър никак не му беше лесно, но той невъзмутимо понесе всичко. Не беше така обаче с Уолтър Уолъс. Когато най-после стигнаха до избата, старият магазинер беше по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Подземието миришеше на мухъл. Навсякъде по каменните стени висяха тежки железни вериги и метални пръстени, широки колкото да обхванат една ръка. Първо изпънаха ръцете им нагоре и веднага след това около китките им се затвориха първите халки.

Всичко това бе извършено за съвсем кратко време. Преди Ласитър да успее да се озърне, се намери с протегнати нагоре ръце, а в следващия миг изщракаха металните халки и около глезените му. Същото сполетя и Уолтър Уолъс. Той горкият вече едва се държеше на крака. Ласитър се питаше дали старецът изобщо ще издържи.

В избата слабо горяха два фенера. Светлината беше призрачна като в гробница. Миризмата на плесен и гнилоч съответстваше на всичко това.

Междувременно очите на Ласитър свикнаха със слабата светлина и той видя двамата затворници, които стояха срещу него и Уолтър. Те бяха оковани по същия начин. Напълно изтощени, бяха се облегнали на влажната каменна стена. Лицата им бяха бледи и измършавели. Очите им — хлътнали. Особено зле изглеждаше Карлос Дуарте. Бяха го заловили няколко дни преди стария Тоби Шикъли. Но и гробарят вече беше взел-дал.

— Хей, Ласитър! — изхриптя той. — Ето, че пак се срещаме. Въобще не допусках, че ще те пипнат. През цялото време си мислех, че ще успееш да ни измъкнеш оттук, преди да са ни обесили.

Карлос Дуарте се взираше в Ласитър с такъв измъчен поглед, че на мъжа от Бригада Седем му се късаше сърцето.

Явно искаше да му каже нещо. Той раздвижи напуканите си устни, но от пресъхналото му гърло не излезе нито звук.

„Шерифът“ Бодж Боринджър се изправи пред Ласитър с разтворени крака, а усмивката му изразяваше триумф.

— Е, велики Ласитър? — подигравателно запита той. — Все още ли вярваш, че ще можеш някога да излезеш оттук?

— Разбира се, че ще изляза оттук, Боринджър. Или вече не искате да ме обесите?

Бодж Боринджър заби юмрук в стомаха му. Ласитър бе пронизан от остра болка. Имаше чувството, че в следващия миг ще се предаде. Несъзнателно се приведе напред и изпита желание да притисне ръце към болното място.

Чак сега му стана ясно в какво дяволско положение се намираше. Действително бе попаднал в първия кръг на ада. Какво ли беше преживял Карлос Дуарте досега! Бедничкият, за него бесилката сигурно щеше да бъде избавление!

— Разбира се, че ще те обесим, Ласитър! — изрева срещу него шерифът, изгубил контрол над нервите си. — Всички ще увиснете! Но приживе ще отидете в чистилището, кълна ви се! А вие не сте единствените, които ще бъдат обесени. Ще окачим на бесилките всичките ви приятелчета. Съдията Зача вече изпрати хора да доведат Ефраим Клеменс! Естествено, внучката му също. И тя е от проклетата група на съзаклятниците.

Ласитър усети как в кръвта му се разпалва гняв.

— И нея ли ще обесите, Боринджър?

— Защо не?

— Това и Зора Зача не може да си позволи. Намираме се в Тексас!

Боринджър се обърна, като се хилеше.

— Ще видим! — изсъска той и излезе от избата.

Другите разбойници го последваха. Тежката желязна врата се затвори. Отвън залостиха резето. След това се възцари пълна тишина. Ласитър огледа приятелите си един по един.

— Сега трябва да измислим нещо — каза той така спокойно, че човек можеше да настръхне. — Надявам се, че не ме смятате за празнодумец. Отсега нататък ще се придържаме към това, което ще ви кажа. Съгласни ли сте?

Карлос Дуарте разкриви лице в болезнена усмивка. Все още не можеше да говори. Беше прекалено изтощен, по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Тоби Шикъли едва изхриптя:

— Какво искаш да правим сега, Ласитър? Проиграхме шанса си. Това е краят ни. Трябва да се примирим. Играта свърши. Мисля, че ще се радвам, ако по-скоро надянат примката около врата ми. Тогава най-после ще намеря спокойствие и няма да се тревожа за нищо.

Той с мъка се засмя.

Ласитър му кимна.

— Виждам, че не си изгубил черния си хумор, Тоби — каза той. — А докато човек може да се надсмива над себе си, съвсем не е изгубен.

Сега се обади Уолтър Уолъс. Той пъшкаше. Наистина не му беше лесно да говори.

— Тоби е прав, Ласитър. Тук сме в капан. Вече нямаме изход. Или си въобразяваш, че ще успееш някога да се освободиш от тези вериги?

— Засега не — отговори Ласитър. — Но все някога положително ще стане.

— И ти самият не си вярваш! — простена старият Тоби. — Не бива да залъгваш себе си и нас, Ласитър. Рано или късно ще ни изкарат оттук и ще ни обесят. Бъди сигурен в това.

Ласитър не отговори.

Нямаше смисъл да изтощава силите си отсега, като изказва на глас всички свои надежди.

Отсега нататък в мухлясалата тъмница се възцари зловеща тишина…

 

 

В „Паласио“ Зора Зача отново се изправи срещу хубавата Рената. Той мрачно я гледаше.

— Този път ще ми кажеш истината! — прошепна той с опасно тих глас. — Или ще те убия, Рената. Ето, погледни!

В ръката му изведнъж се появи дълъг нож.

Очите й се разшириха от ужас. Тя заотстъпва назад, докато се блъсна в големия гардероб, в който бе скрила Ласитър миналата нощ.

— Не! — изхриптя тя. — Не бива да правиш това. Зора! Винаги съм ти била вярна.

Той пристъпи към нея. Обедното слънце блестеше през прозореца. Дългото острие просветна на ярките лъчи.

Спря плътно пред нея. Сега, безпомощна, тя нямаше накъде да бяга. Беше в ръцете му.

Лявата му ръка се вкопчи в червеникаворусите й коси. Така силно я дръпна, че тя изстена. Знаеше, че срещу този мъж нямаше никакъв шанс. Беше много по-силен от нея. И освен това невероятно брутален като изгладнял вълк. До каквото се докопаше, повече не го изпускаше.

— Зора! — проплака тя. — Моля те, Зора, недей!

Лицето й беше бледо като на мъртвец. Сърцето й лудо биеше. В очите й блестяха сълзи.

Какъв ужасен страх изпитваше!

И защо се страхуваше толкова?

Рената Садора знаеше всичко за Зора Зача, за този злодей, който сам се бе провъзгласил за съдия и господар на целия град.

Зора Зача не беше нормален човек! Той беше най-жестокият убиец, когото тя бе виждала.

Този мъж беше за нея страшен кошмар.

— Ще те убия по същия начин, по който умъртвих и другите преди тебе! — прошепна той с онази типична за него зловеща мекота, която Рената така добре познаваше.

Колко пъти беше присъствала, докато той забиваше дългия си нож в тялото на някое от момичетата! И тя не беше по-свястна от него. Дълги години му беше съучастничка, първо в Мексико, а сега и тук, в Бустаменте.

Досега никога не се беше страхувала от него. Но ето че нещата много бързо се промениха.

Той се беше разкрил.

— Много добре знам, че между теб и Ласитър е имало нещо. За мен вече няма никакво съмнение. Ако сега ми разкажеш всичко, може би ще те оставя жива.

Тя едва се владееше.

— Може би ли, Зора? Защо може би?

Той подло се изсмя.

— Защото трябва още веднъж да премисля всичко, Рената. В действителност вече те осъдих на смърт, а ти много добре знаеш, че никога не отменям присъда. Но при определени обстоятелства може и да ти дам още един шанс.

Той я пусна и тя се свлече на колене пред него. Огромен страх я стискаше в лапите си.

— Какво трябва да направя за теб, Зора? Ще направя всичко, което пожелаеш! Само пощади живота ми!

От устата му се понесе сатанински смях. Той бързо замахна и хвърли дългия нож. Острието се заби в килима точно пред Рената.

— Значи ще признаеш всичко, така ли? — запита той. — Признаваш ли, че си имала нещо общо с Ласитър?

— Но аз…

Той я срита.

Тя изстена, падна напред и остана да лежи така по корем. Съдията стъпи с черния си ботуш върху гърба й. Усмихнат погледна надолу към нея. Изглежда беше припаднала от страх, но не беше така.

Зора Зача допусна първата си грешка, като подцени Рената. Всичко в нея се бунтуваше. Волята й за живот и омразата й изведнъж преодоляха целия й страх. Преди всичко омразата й даде сили.

Рената беше затворила очи и се съвземаше психически. Лежеше като мъртва под ботуша му, а той можа да види как тя изведнъж започна да се усмихва. Простена:

— Ще направя всичко, което пожелаеш, Зора. Наистина всичко, кълна ти се!

Той триумфираше.

— Имала ли си нещо общо с Ласитър?

— Да, Зора.

— Какво беше запланувала? Да насъскаш онзи кучи син срещу мен, нали?

— Да, Зора.

Гласът й приличаше на болезнено издихание. Сякаш всичките й съпротивителни сили бяха сломени. Зора Зача дори не предполагаше, че в действителност нещата са съвсем различни.

Мисълта на Рената отново заработи трезво. Имаше само една възможност да се измъкне от ръцете на този неумолим убиец, който беше убил няколко жени по същия начин, по който заплашваше и нея.

— Виктор е бил убит в тази стая, нали?

— Да, така е, Зора.

Той свали крака си от гърба й. Тя продължаваше да лежи неподвижно.

— Стани! Вземи ножа и ми го подай!

Тя с мъка се изправи на колене. Когато го погледна, лицето й бе разкривено от страх. Но този страх беше престорен. Очите й бяха забулени в сълзи. Затова Зора Зача не можа да види страхотната омраза, която гореше в тези очи.

Остана на колене и смирено му подаде ножа. Той доволно го прибра обратно в канията под пешовете на черното си сако тип принц Алберт.

— Мисля, че най-после те усмирих — изръмжа той. — Отдавна беше време.

В погледа й се четеше молба.

— Сега ще ме убиеш ли, Зора?

Той поклати глава.

— Намислил съм нещо много по-добро, Рената. Аз ще те убия, но не така, както можеш да си представиш. Как смяташ, какво съм запланувал?

— Не знам, Зора. Защо не ми кажеш?

Той отиде до масата, наля си чаша уиски и запали черна пура.

Тя продължаваше да стои на колене, изпълнена със смирение и мнимо страхопочитание. Рената играеше ролята си толкова съвършено, че дори хитрият Зача не можа да усети нищо.

— Ще те съсипя — доволно продума той. — Не физически, но ще те срина като личност.

Тя сведе глава. Дългата коса падна пред лицето й като завеса. Раменете й се разтърсиха. Представляваше самото покорство.

— Сега ще отидеш в затвора, Рената — каза той след кратко мълчание. — В избата под стаята на шерифа.

Тя кимна покорно и зачака съдията да заговори отново.

Той направи кратка пауза, отпи от уискито и дръпна от пурата.

— Сега ме слушай добре! — каза той накрая. — И не забравяй нито дума. Ако направиш само още една грешка, с теб е свършено. Ще ти се случи това, което се случи на всичките ти предшественички. И така, случай внимателно, Рената…

След това отново дръпна от пурата си, отпи от уискито и бавно й разкри какво иска от нея…