Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (6)

6.

Ласитър чу стъпки. В началото помисли, че Тоби е сам, но само няколко секунди по-късно разбра, че са двама.

— Да се надяваме, че в колибата ти има достатъчно уиски — каза някакъв мъж с много дълбок глас. — Нямам желание заради теб цяла нощ да стоя на сухо.

— Не съм виновен аз — ядно отвърна гробарят. — Достатъчно ясно обясних на съдията, че в този град нямам врагове.

— Знам — изръмжа Джо Майерс, — но това не ме интересува. Възложиха ми задача и я изпълнявам. А сега донеси уискито, Тоби! Иначе тази нощ ще имаш още неприятности.

— Добре, добре, Джо! Надявам се, че в замяна на това ще ме оставиш да спя на спокойствие.

Той отиде в кухнята и скоро след това се върна.

— Ето, Джо, бутилка и половина. Ако не ти стигне, отиди в кръчмата и си купи още.

— Дай насам! — изръмжа мечешкият глас. — За тази нощ ще ми стигне. И не си въобразявай, че ще се напия от няколко глътки. Ще те дебна като ловджийски пес.

Тоби Шикъли се хвърли върху скърцащото легло. Отдолу Ласитър преценяваше всеки шум.

— Е, приятно будуване, Джо. И се пази да не те отнесат злите духове. Работата, която ти възложиха, е наистина специална. Лека нощ, Джо! Да ти е сладко. На мен уискито ми е безразлично.

После горе утихнаха и на Ласитър не му оставаше нищо друго, освен да се намести по-удобно и от време на време да отпива по някоя глътка.

Дали Рената все още го слагаше в сметките? Едва ли! В този дяволски кръг никой не се съобразяваше с другия. Тук буквално минаваха през трупове.

Но негова милост съдията явно беше най-печеният от всички. Той наистина мислеше за всичко. Сега Тоби нямаше никаква възможност да помогне на Ласитър. Поне засега.

Ласитър психически се настрои за по-дълъг престой в тази тъмна дупка. Тук долу беше страшно неприятно, но поне нямаше да умре от глад. Той неволно се засмя при мисълта, че единственото, което имаше за пиене, беше бира и уиски. Макар и сам, можеше да си спретне истинско пиршество.

Беше завладян от черен хумор. Но скоро отново стана сериозен и се постави на мястото на противниците си.

Вероятно целият град бе вдигнат по тревога. Вече никой нямаше да може да напусне града или да влезе в него незабелязано. Разполагаха с достатъчно хора, за да организират това. А Рената щеше да си затваря устата и да чака подходящ момент, за да нанесе на съдията и на шерифа съкрушителния удар, за който бе мечтала цял живот. Тя нямаше да удържи думата си и да помогне на Карлос Дуарте. Не, в тази игра всеки мислеше само за себе си.

А Карлос Дуарте? При тази мисъл сякаш го разтърси мълния. Усети някакво вътрешно горене. Сигурно съдията още днес ще заповяда да обесят младия испанец.

Горе отново прогърмя дебелият глас на охраняващия.

— Хей, Тоби! Започва да ми доскучава. Хайде да изиграем една игричка двамата.

— По дяволите, остави ме на мира! Искам да спя! Лягай си и ти! Изобщо не се безпокой, нищо няма да се случи.

— По-добре да не го правя — изръмжа Джо. — Ако съдията разбере, ще ми отреже ушите.

— Тогава поне ме остави да спя и не ме буди постоянно.

— Тоби, не ми разваляй нощта! — избоботи мечокът. — Аз не съм виновен за това, че съм тук. Съдията ме избра. Той знае, че на Джо Майерс може да се разчита. И това е нещо, не мислиш ли?

Ласитър долавяше всяка дума и усети, че Тоби се готвеше да предприеме нещо. В съзнанието му изплуваха думите на гробаря:

„Да не мислиш, че съм Закато Ножа като теб?“

Да, точно това беше той. Закато Ножа преди години там, в Мексико, това означаваше нещо конкретно, но Ласитър не знаеше подробности. В областта на убийствата в Мексико имаше толкова много „знаменитости“, че човек изобщо не можеше да разграничи тези чудати имена.

Изглежда, Тоби беше станал. Дочуха се шумни крачки.

— Ако не млъкнеш най-накрая, ще ти се случи нещо, Джо Майерс! — изруга той. — Такъв номер ще ти извъртя, че свят ще ти се завие. Да не мислиш, че ще ти позволя да ми отнемеш заслужената почивка? Утре трябва да погреба Виктор. И трябва да изясним къде е изчезнал старият Мърфи. Джо, ще имам толкова много работа, остави ме да поспя.

— Да, за теб утре наистина ще има много работа — изръмжа мечокът. — Забрави ли, че утре ще бесят и младия мексиканец? А през следващите няколко дена вероятно много други ще го последват. Този път съдията наистина ще се погрижи за реда и спокойствието. Нечистите елементи трябва да се премахнат. Те не заслужават да бъдат равноправни членове на едно порядъчно общество. Намирам, че това, което каза Зора Зача, е съвсем правилно. Трябва да се борим със съмнителните елементи и ако е нужно, да ги наказваме. Или ти не си съгласен? Нима градът ни не е прекрасен, спокоен и чист? Тук има ред, Тоби! Наистина е така. Трябва да има ред, Тоби…

Той не спираше да дрънка.

— Да, трябва да има ред, Джо Майерс — сухо продума Тоби. — Ето, пийни си още една глътка.

Веднага след това се чу трясък и глухо падане.

— Ха така, Джо — каза гробарят. — От самото начало си знаех, че ще стане така.

Ласитър се засмя доволно.

През цялото време предчувствието, че нещо ще се случи, не го напускаше.

Наистина можеше да се разчита на стария Тоби. Той го доказа още веднъж.

Ласитър долови стържещи звуци. Вратичката над него се отвори и той видя засмяното, покрито с бръчки лице на Тоби Шикъли.

Мъжът от Бригада Седем се изкачи по стълбите, като взе и наченатата бутилка уиски.

— Добре си живееш тук, Тоби — каза той и хвърли поглед към Джо Майерс, който изглеждаше точно така, както Ласитър си го представяше по гласа му: един мечок, който сега си похъркваше…

— Точно бутилката с „Джек Дениълс“ ли трябваше да вземеш? — ядосано попита старецът. — Защо не си избра друга марка?

Ласитър започна да се хили.

— Аз съм изискан човек с добър вкус, Тоби. Затова винаги избирам най-доброто. А какво ще правим с оня там?

Гробарят затвори капака на избата и изтика леглото на предишното му място.

— Остави това на мен, Ласитър — тихо отвърна той. — А сега изчезвай. Сам ще се справя с Джо Майерс. Знам си работата. Дай ми бутилката и да те няма! Знаеш какво стана междувременно.

Ласитър кимна.

— Наистина ли искат да обесят момчето?

— Бъди сигурен. Онзи кучи син Зача по този начин иска да те измъкне от скривалището ти.

— Мен и някой си Ел Лобо — допълни Ласитър, като се подсмихваше.

— Да, за малко щях да го забравя. Тръгвай вече. Знаеш къде трябва да отидеш.

Джо Майерс простена и се размърда. Тоби бързо се надвеси над него и стовари полупразното шише върху слепоочието му. Джо веднага утихна. Гробарят изля останалото уиски върху ризата му.

— Жалко за ценната течност — измърмори той. — Но ако кажа на някого, че този тук не мирише на бъчва, никой няма да ми повярва.

— Ти наистина си бил опасен — сухо продума Ласитър. — Явно при тебе никой не е застрахован от изненади.

— Искаш ли оръжие, Ласитър?

— Да, няма да е зле.

Тоби бръкна под сламения си дюшек.

— Вземи това. Обикновена пушка е, но от половин миля стреля доста точно. Всъщност е най-доброто, с което разполагам. Досега не съм го давал на никого.

Ласитър разбра. При последните думи на стареца леко затрепери.

— Всичко хубаво, Тоби.

— И на теб, Ласитър. Разчитам на теб.

— До скоро, приятелю…

Ласитър се измъкна навън в нощта, която отиваше към своя край. На източния хоризонт се забелязваха първите сивкави ивици. Звездите избледняваха.

На двеста метра оттук се намираше „Паласио Монументал“. Рената Садора беше дала на заведението си доста надуто име. Но ако се вземеха предвид другите сгради в Бустаменте, то не беше чак толкова неподходящо.

Ласитър се запромъква откъм задната страна на къщите и дървените колиби. Постоянно спираше, дебнеше и се ослушваше в тъмнината.

Долови човешки говор близо до себе си. Очите му се взираха в нощта. Той се придвижи още по-нататък. Забеляза силуетите на двама мъже. Те бяха с гръб към него и разговаряха приглушено. От време на време просветваше цигара.

— Струва ми се, че напразно стърчим тук — каза единият. — Сега предпочитам да съм другаде.

— И аз, Клиф, вярвай ми. Шефът започва да се нервира. И то за нищо. Целият този глупав театър заради един човек! Ако разкажа някъде, ще ме вземат за луд.

— Да, но не можем да напуснем поста си — прошепна Клиф. — О, господи, какъв късмет извадихме! Този проклет Ласитър! Искам да се появи само за секунда. Така ще го напълня с олово, че повече няма да стане.

— Той е вече тук.

Ласитър произнесе тези думи съвсем тихо, подигравателно и колкото се можеше по-гневно.

Двамата се сепнаха. След това светкавично се обърнаха. Бяха наистина много бързи, не можеше да се отрече. Шефът им беше събрал около себе си първокласен отбор.

Ласитър замахна с тежкия приклад като косач. Само с един удар повали бандитите на земята, рязко се наведе над тях и ги обърна по гръб. Прецени, че щяха да спят десетина минути.

Мъжът от Бригада Седем продължи нататък. Ей сега щеше да стигне до задния двор на „Паласио“. Ако нямаше късмет, бандитите щяха да са вече там и да го чакат. Зора Зача имаше инстинкт като на вълк.

— Хей, кой е там?

Гласът идваше отляво.

— Аз съм, Клиф — извика Ласитър. — Открихте ли нещо?

— Да, открих — изръмжа другият, — ти не си…

Край него изсвистя куршум. Той вече се беше хвърлил на земята. Стреля два пъти, а отговорът беше пронизителен вик.

Ласитър скочи на крака и хукна. Сега всяка секунда беше ценна. Повече нямаше право да губи.

Край един от прозорците на горния етаж за кратко се мярна силует. Беше Рената. Позна я веднага. Бързо се вмъкна в сградата. Дали го беше видяла? Ако беше така, тя също го беше разпознала, в това Ласитър въобще не се съмняваше.

Той се вмъкна през задния вход и се затича нагоре по стъпалата. Тъй като предната вечер беше идвал тук, обстановката му беше позната.

Навън цареше неописуема бъркотия. Ласитър добре съзнаваше, че сега съдбата му изцяло зависеше от една жена. Видя как отсреща по коридора фигурата й изплува като сянка. Махна му с ръка.

— Бързо ела!

Ласитър се вмъкна в стаята й. Последва кратка прегръдка. Рената беше съвсем облечена.

— Скрий се в гардероба! Побързай! След малко ще претърсят и моята стая. Всички са полудели! Но ти не се тревожи! Ще успеем!

Тя отвори вратата на огромния гардероб, който стигаше почти до тавана и прошепна:

— От другата страна също има врата. За всеки случай…

В следващия миг Ласитър отново потъна в пълен мрак. За втори път в разстояние на няколко часа. Но тук го облъхна аромат, който го накара да забрави всички миризми от избата на Тоби.

Беше прекарал в скривалището си не повече от две минути, когато чу добре познатия глас на Бодж Боринджър.

— Рената, да си забелязала нещо подозрително?

— Точно при мен ли го търсиш, Бодж? — тя се засмя ехидно. — Ако беше дошъл, досега да съм го застреляла. Щом не ми вярваш, накарай да претърсят стаята ми. Заповядай, никой няма да ти попречи.

— Добре, Рената, не се вълнувай — примирително отвърна Боринджър. — Просто попитах дали не си забелязала нещо подозрително.

Тя също смекчи тона.

— И аз така разбрах въпроса ти, Бодж — тихо продума тя, а в гласа й се долавяше съблазън. — Струва ми се, че напразно търсите в дома ми. Дори съм сигурна.

— Какво означава това?

— Когато започнаха гърмежите, случайно бях до прозореца. Видях как някакъв мъж скочи на крака и побягна надясно. Гледах от този прозорец. Ела, ще ти покажа.

— Не, няма нужда, Рената. Вече разбрах. Напълно ли си сигурна?

Тя леко се усмихна.

— Разбира се, че не съм съвсем сигурна, Бодж. Нощта има хиляди лица. За всеки случай ви препоръчвам да надникнете във всички стаи. Естествено, тук също. Ще се радвам, ако скоро се видим при по-приятни обстоятелства — усмивката й беше обещаваща.

— Разбирам, Рената.

След това я прегърна и я целуна с такава буйна страст, че тя се изтръгна от ръцете му ядосана.

— Моля те, Бодж, престани! — гневно изсъска. — Мисля, че сега моментът не е подходящ за размяна на каквито и да било нежности. Ще трябва да отложим за по-късно — тя допря устни до ухото му и продължи шепнешком: — Между другото, не трябва да забравяш Зора. Много добре знаеш, че подобна гледка няма да му се понрави.

— Знам! Няма нужда да ми го казваш! — той се откъсна от нея. — Изглежда, не тъгуваш много за Виктор.

В очите й се появиха светкавици.

— Той е мъртъв, Бодж. За мен обаче животът продължава. Трябва ли да се преструвам на скърбяща вдовица?

— Трябва да тръгвам, Рената.

Ласитър дочу затварянето на врата. Рената мина покрай гардероба, но не спря. Само прошепна:

— Внимавай! Този е недоверчив!

Тя се приближи до един от прозорците, които гледаха към задния двор. Развиделяваше се. Дворът беше пълен с въоръжени мъже. Рената успя да забележи и постовете, които обграждаха Бустаменте като жива верига. Никой не можеше да премине. Нито навътре, нито навън.

Рената Садора се усмихна доволно на себе си.

Това, което виждаше, беше точно по нейния вкус.

Сега Бустаменте се беше превърнал в яка крепост. И ако всичко се развиеше така, както бе предвидила, скоро щеше да бъде владетелката на тази крепост. Единствената владетелка.

Всичко течеше като по мед и масло. По-добре не можеше и да бъде.

Скоро тримата мъже щяха да се разкъсат един друг. А който останеше жив, също щеше да умре.

Чуха се приближаващи стъпки. Някой стремително отвори вратата, но Рената не се обърна. Едва прекрачил прага, Зора Зача изкрещя:

— Рената! Искам да ми кажеш проклетата истина!

Тя бавно се извърна към него.

Разгневеният съдия тромаво пристъпваше към нея. Изглеждаше така, сякаш беше изгубил разсъдъка си.

Спря точно пред Рената, хвана раменете й и я дръпна към себе си.

— Зора! — възмутено извика тя. — Какво означава това?

— За последен път Виктор е видян, когато е влизал тук — сърдито каза съдията. — Било е по времето, когато преследвахме Ласитър.

Рената запази самообладание.

— Напълно възможно е Виктор да е бил в заведението ми, Зора — кротко отвърна тя. — Но какво общо имам аз с това, скъпи? Бъди така добър да ми обясниш.

— Наистина ли не е бил при теб?

— Ако е било така, отдавна да съм ти казала, Зора. Мислиш ли, че мога да имам тайни от теб?

Притисна се плътно към него, а той нежно обгърна раменете й.

— Извини ме, Рената — каза с дрезгав глас. — Как можах да си го помисля! Струва ми се, че ако всичко продължава така, ще откача.

— Какво толкова лошо си си помислил, Зора?

— Всъщност не е толкова страшно.

— Кажи ми, Зора. Моля те…

— Не, Рената, и при най-добро желание не мога да ти кажа. Съжалявам. Ще ме помислиш за луд. Затова предпочитам да си държа езика зад зъбите.

— Но, Зора! — прошепна тя. — С теб винаги сме били първи приятели. Кажи ми какво си си помислил. Моля те!

— Е, добре! Ще ти кажа, Рената. Но да не припаднеш, като чуеш. Помислих, че Виктор е бил убит тук.

Тя сякаш се вкамени. Втренчи в него опулените си очи.

— Тук? Тук, при мен?

Думите едва излизаха от устата й. Започна да трепери и така здраво се вкопчи в него, като че ли всеки момент щеше да падне в несвяст.

— Да — отвърна той, — наистина точно това си помислих. Един от моите хора ми каза, че познаваш Ласитър отпреди. В Бокатеро сте били известно време заедно.

— Беше съвсем за кратко. Във всеки случай нямам кой знае какви спомени от него. Да, съвсем слабо си спомням един тип, който се казваше Ласитър. Не мога да кажа дали това е същият Ласитър, когото търсите. Ако го видя, може би ще го разпозная. Но само може би, Зора. За да запомня някой мъж, той трябва да е наистина забележителен. Като теб, Зора. А такъв мъж не бих забравила и след сто години.

Поласкан, той се усмихна.

— За пръв път не зная какво да правя, Рената. Както е тръгнало, този мръсник ще ме побърка.

— Какво говориш, Зора! Току-що видях постовете. Ласитър няма да може да се измъкне от града. Никой няма възможност да го направи. Защо се тревожиш? При теб всичко е наред.

— Това ме успокоява. Изобщо, когато съм заедно с теб, се чувствам по-добре, Рената — почти тържествено каза той. — Ако искаш, ще те направя моя кралица.

Тя леко го целуна по устните и прошепна нежно:

— Идеята ти ми харесва. Но не ти ли се струва, че между нас стоят прекалено много завистници? Постоянно повтарях това на Виктор. През цялото време се опасявах, че ще се случи нещо. И то се случи. Можем ли изобщо да сме сигурни, че Ласитър е убил Виктор? Може да е бил някой от враговете на Виктор тук в града.

— Наистина ли смяташ така, Рената?

— Просто ми мина през ума.

Той се изправи и сви юмруци. Гневно извика:

— Аз няма да падна на колене пред никого. С другите могат да правят каквото си искат, но не и с мен!

— Какво ще предприемеш сега, Зора?

— Ще преследвам Ласитър — какво друго!

Съдията се отправи към вратата.

— Само още една думичка, Зора!

Той спря и бавно се извърна към нея.

Тя се затича към него и буйно го прегърна.

— Обичам те, Зора! Обичам те, обичам те! И ме е страх! Трябва да ме закриляш, Зора! Моля те…

Широките му длани погалиха гърба й.

— Само ако някой те докосне, ще бъде мъртъв — каза той. — Вече няма от какво да се страхуваш. Веднага ще наредя домът ти да бъде строго охраняван.

Той отново се запъти към вратата, но на прага още веднъж спря.

— Чу ли вече, че днес възнамерявам да обеся младия мексиканец?

— Дали няма да направиш грешка?

— Сгрешихме, че в последния миг го пощадихме — изръмжа съдията. — Така поне този проблем щеше да е вече уреден. Но може би е по-добре, че е още жив. Когато след малко застане под бесилката, Ласитър сигурно ще се появи.

— Дано. Тогава ще се отървеш от тревогите си.

— Ще го разкъсам на парчета.

— А Ел Лобо?

— И него ще пипна, кълна ти се. Нито един от враговете ми няма да ми се изплъзне. Всичките ще ги избеся. И тогава в града ми най-после ще има мир и спокойствие.

— В твоя град ли, Зора?

— Разбира се, че в нашия град. Не трябва да се хващаш за всяка дума, Рената.

— Добре, Зора.

Тя гледаше след него с усмивка, докато той излезе и затвори вратата зад себе си. След това отиде в съседната стая и отвори вратата на гардероба, който всъщност представляваше една огромна и същевременно удобна разделителна стена между тези две стаи.

— Ласитър! — прошепна тя. — Можеш да излизаш! Вече сме сами.

Отговор не последва.

— Ласитър! Обади се най-после!

Тишина.

На Рената й стана смешно. Ах, този шмекер, точно сега ли намери да си прави подобни шегички!

Тя започна да рови из дрехите безразборно, претърси целия гардероб и накрая спря изтощена. И не само изтощена. Беше вцепенена от ужас.

Какво ли пак се бе случило?

Изведнъж си спомни думите на съдията: „Този Ласитър ще ме побърка.“

Почти изгубила контрол над себе си, Рената притисна ръце към устните си, за да не нададе див вик. С нея ставаше същото, каквото и със съдията Зача. Ласитър и пред нея поставяше все нови и нови загадки.

Тя още веднъж се опита да прерови гардероба. Правеше го, макар да знаеше, че вече нямаше никакъв смисъл.

Изведнъж замръзна на мястото си.

До слуха й стигна пронизителен радостен вик. Това беше триумфалният вой на човек, който бе извоювал необикновена победа.

Рената бързо изпълзя от гардероба и затвори двете врати след себе си. Вън на улицата отново се понесе триумфалният вой. Като залиташе, тя отиде до един от прозорците. С широко отворени очи погледна надолу към улицата.

Яркото утринно слънце огряваше всичко наоколо — множеството малки кирпичени къщички, дюкянчетата, кръчмите — и преди всичко народа, който се тълпеше на площада около някакъв мъж.

При тази гледка Рената потръпна. Просто не разбираше. Сега вече щеше да полудее.

Мъжът, когото всички бяха наобиколили, беше Тоби, гробарят. Зад него стоеше Джо Майерс, който беше вдигнал високо някаква вълча маска.

— Пред вас е Ел Лобо! — изръмжа Джо Майерс с мечешкия си глас. — Вижте го! Аз го залових. Аз пипнах Ел Лобо! Хора, гледайте!

След това надяна маската върху главата на Тоби Шикъли.

Тълпата ликуваше. Съдията Зора Зача и шерифът пристъпиха към окования човек вълк.

Рената Садора се върна обратно в стаята, като се олюляваше. Сега имаше нужда от едно тройно уиски.