Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (7)

7.

Съдията и шерифът застанаха пред заловения.

— Значи ти си бил, Тоби Шикъли — хладно продума Зора Зача. — Кого ли не подозирах, но точно за теб нямаше да се сетя никога. Осмелил си се да се опълчиш срещу мен. Какво си си въобразявал, че ще постигнеш, глупако?

Тоби стисна устни. По разраненото му от бой лице се стичаше кръв. Бяха го съсипали. Двама мъже стояха зад него и го държаха, за да не падне.

— Тоби, наистина ли вярваше, че имаш някакъв шанс срещу мен и приятелите ми? Как може човек да е толкова ненормален и самонадеян!

— Трябва да го обесим веднага! — предложи шерифът. — Това ще бъде предупреждение за другите заговорници.

Съдията недоволно поклати глава.

— Какви ги приказваш, Бодж? — измърмори той. — Тоби ни трябва жив. Ясно е, че ще увисне. Но не само той. Заедно с него ще окача по бесилките всички виновни. Днес или утре той ще ни каже имената на другите. Не си ли съгласен с мен, Бодж?

Той се изхили подло, а шерифът веднага направи същото. Двамата кучи синове се разбираха без много приказки.

— Прав си, Зора — тихо отвърна Бодж Боринджър.

— Е, добре — каза съдията. След това се обърна към Джо Майерс: — Значи ти го разкри, Джо? И как успя? Разкажи ми, амиго.

Джо Майерс имаше на главата си огромна морава цицина, но сега той въобще не я забелязваше.

— Шефе, онзи ме цапардоса с почти пълна бутилка уиски. Аз припаднах, а когато после искаше да ме завърже, му фраснах един в мутрата.

Това беше чиста лъжа, но на стария Тоби вече му беше все едно.

В действителност, след като Джо Майерс се съвзе, гробарят му разказа за неговото страхотно напиване, както си и беше. После обаче за нещастие Джо паднал и при удара си наранил главата.

В началото надзирателят повярва на тази историйка, но след това ненадейно влязоха Ръсти и Скофит, двама от най-добрите приятели на Майерс. Носеха вълчата маска.

А как я бяха намерили? Двамата мерзавци на своя глава решили още малко да поровят из работилницата на Тоби. Инстинктът им подсказал, че там може би ще намерят още нещичко.

А как им хрумнала тази мисъл? Що се отнася до подлостите в живота, те преценяваха другите хора, като изхождаха от себе си. Затова за тях нямаше ни капка съмнение, че старият гробар е мошеник, който старателно пребърква джобовете на „своите“ мъртъвци и си присвоява всичко по-ценно.

— Джобовете на Пауърс винаги бяха тъпкани с долари — беше казал Ръсти на приятелчето си Скофит. — А доколкото познавам оня дърт лешояд Шикъли, няма начин да не ги е свил всичките. Работилницата му сигурно е пълна с разни скъпоценности.

Скофит се съгласи с него и така двамата разбойници направиха това неочаквано и за самите тях откритие.

Естествено, те нямаха никаква представа за какво служеше това нещо и се втурнаха в къщата, за да изплашат Майерс. Ръсти беше надянал маската на главата си и Джо действително много се стресна.

А после истината изведнъж изплува в съзнанието му. Той обясни всичко на приятелчетата си и същевременно ги закле да не казват на никого как са намерили вълчата маска.

Сега Джо Майерс стоеше пред шефовете си като истински герой.

— Къде беше скрито това нещо? — попита съдията.

— В спалнята под леглото — излъга бандитът. — Случайно я открих. След като Тоби ме фрасна с бутилката и аз се строполих на земята, веднага я забелязах, а когато я взех в ръцете си, се сетих за Ел Лобо.

— Добре си свързал нещата — похвали го съдията, — затова заслужаваш награда.

Джо Майерс скромно се усмихна.

— Но, шефе, няма нужда — той стискаше маската в огромните си лапи и безпомощно вдигаше рамене. — Какво да правя с това?

— Занеси я в шерифството — нареди съдията. — Вземете и този дърт лешояд. Запрете го в избата при мексиканеца. И да не забравите да го оковете във вериги. Бодж, доколкото те познавам, ти ще се справиш с всичко това. Задай му и няколко въпроса. Ти си знаеш…

Той смигна на своя подчинен и му обърна гръб. След това закрачи с безстрастно лице, сякаш не се беше случило нищо необичайно. Никой не можеше да забележи вътрешния му триумф.

Сега остана само Ласитър — най-опасният му противник. Но Зора Зача беше убеден, че и с него ще се справят. В никакъв случай не можеше да му се изплъзне, тъй като от всички страни градът беше пазен от негови хора.

А когато приятелите му наистина се изправеха пред смъртта, може би той доброволно щеше да излезе от дупката си, за да ги защити.

Зора Зача нямаше предвид само двамата затворници. В съзнанието му вече се беше оформил нов пъклен план, който засягаше стария фермер Ефраим и неговата приказно красива внучка Розали.

Как щеше да реагира Ласитър, когато видеше какво правят бандитите с момичето? Съдията отдавна беше събрал информация за своя враг и затова въобще не се съмняваше, че в състояние на върховен гняв Ласитър нямаше да се съобразява с нищо. Той доказа това още във фермата на стария Ефраим.

Но къде ли се криеше този дявол сега?

Зора Зача влезе в „Паласио Монументал“. Рената вече го чакаше в коридора на горния етаж.

— Какво означава всичко това, Зора? Тази вълча глава… има ли някаква връзка с Ел Лобо?

— Абсолютно съм сигурен — прегърна я през раменете и я въведе обратно в стаята.

На масата имаше бутилка уиски и няколко чаши. Зора си наля една и жадно я изпи. Отдавна не беше изпитвал такава остра нужда от алкохол.

— Сега какво мислиш да правиш? — попита Рената. — Имаш ли някакъв план за залавянето на Ласитър?

Мъжът самонадеяно се изхили.

— Ще накарам този плъх да падне на колене. Вече не може да ми се изплъзне.

— А Тоби? Направи ли вече самопризнание?

— Още е рано.

— Ще го измъчвате ли?

— Ако не изплюе камъчето доброволно…

Когато тя срещна погледа на студените му, жестоки очи, по гърба й пробягаха ледени тръпки.

Рената мразеше този мъж и се страхуваше от него, но сега не й оставаше нищо друго, освен да прави мили очи и да му се усмихва.

А докато се усмихваше, отчаяно се питаше: „Къде ли е той? Къде ли е Ласитър?“

 

 

Докато тя трескаво мислеше за него, Ласитър се намираше в задната стаичка на централния магазин и разговаряше със собственика — стария Уолтър Уолъс.

Идеята да отиде там му хрумна, когато още първия път съдията дойде при Рената Садора. Според него щеше да бъде по-добре, ако се сдобиеше с по-голяма свобода на действие. За него „Паласио“ много скоро щеше да се превърне в страшен капан, от който нямаше измъкване.

А това, което Ласитър предприе след това, се равняваше на самоубийство. Той съвсем спокойно прекоси улицата и за него беше истински късмет, че точно по това време настана бъркотията около Тоби.

— Работите вървят зле — мрачно каза Уолтър Уолъс. — Ще можем ли изобщо да намерим изход, мистър Ласитър?

— Положението изглежда сериозно — призна Ласитър, — но сега в никакъв случай не трябва да се отчайваме. Ти и всички останали трябва да се въздържате. Оставете ме да действам първо аз! Такива номера ще им изиграя, че ще загубят ума и дума. Тепърва ще разберат кой съм в действителност.

Всичко в него излъчваше спокойна увереност, но Уолтър Уолъс го гледаше скептично и поклащаше глава.

— Мистър Ласитър, но вие не познавате Зача!

— Уолтър, зарежи го това „мистър“. Мисля, че сме приятели.

— Окей, Ласитър. Сега ти си част от нас. Впускаш се в история, която може да ти струва главата. Защо го правиш? Да не би да си от някой рицарски орден?

Ласитър искрено се засмя.

— Наистина ли ти приличам на такъв, Уолтър?

— Човек никога не знае. Какво ли не си помислих.

— Но тук съществува закон — каза Ласитър, — има истински съдия и истински шериф. Защо му е на правителството да изпраща друг надзирател? Тук всичко е в блестящ ред.

— Вярно е, Ласитър. На пръв поглед тук действително всичко изглежда наред — той преглътна. — Каква гадост! — изруга магазинерът.

Междувременно беше станало девет часа сутринта. Слънцето вече печеше силно. По улиците цареше оживление. Навсякъде патрулираха бандити, които имаха за задача да следят всичко подозрително. Градът беше изцяло в ръцете на тези разбойници, които безусловно изпълняваха заповедите на своите шефове. Мерзавци, които убиваха, без да им мигне окото.

— Какво ще правим сега? — попита старецът. — Доколкото разбрах, днес Зора Зача ще съди Тоби. Той раздава правосъдие по свой начин и ще го осъди на смърт. Ще издаде присъда по своите собствени закони: да бъде обесен заедно с Карлос Дуарте. И тогава ние не можем просто да стоим и да гледаме, а ще трябва да действаме. В такъв случай, можем още отсега да си напишем завещанието.

Ласитър кимна невъзмутимо.

— Правилно, Уолтър. Точно това очакват съдията и неговите съучастници. Той смята, че тогава ще напуснем скривалищата си. Но ние няма да му направим тази услуга. Ще объркаме плановете му, Уолтър.

— Да не искаш да гледаме как бесят приятелите ни?

— Първо, искам да направя някои приготовления — отклони разговора Ласитър. — По-късно всичко ще се изясни. Сега да идем в склада. Сигурен съм, че там ще намеря всичко, което ми е необходимо.

— Да се надяваме — каза магазинерът. — Какво ти трябва?

— Преди всичко барут и фитил. А също и далекобойна пушка. Тоби ми беше дал една, но по пътя ми се наложи да я оставя. Сега се намира в гардероба на една дама.

— Къде?

— Отсреща, в „Паласио“.

— Но не при онази жена, нали?

— Точно при нея, Уолтър.

Старецът закри с ръце лицето си.

— Не може да бъде! — потресен изпъшка той. — Това просто не може да бъде вярно! Наистина ли си бил в стаята на онази проклета вещица? Не мога да повярвам, Ласитър.

Ласитър се усмихна.

— Попитай я тогава.

Магазинерът беше наистина смаян.

— Не — прошепна той. — Не разбирам. Ако нещата продължават така, скоро ще превъртя.

— И Зора каза така, Уолтър.

— Откъде знаеш, Ласитър?

— Бях само на три крачки от него, докато той и Рената разговаряха — обясни му Ласитър. — Чух всяка думичка.

— И как се измъкна оттам?

— Не беше особено трудно. Все още съм способен на подобни изненади, Уолтър. Но по-късно ще ти обясня. А сега да разгледаме склада ти. След това ще отидеш при приятелите си и ще им разкажеш всичко. Не бива да губим повече време. Ще…

На вратата се звънна.

— Хей, Уолтър! Къде си?

— Сега идвам! — извика Уолтър, а на Ласитър възбудено прошепна: — Това е Хенри Слоън! Хенри Просяка! Внимавай, Ласитър! Когато се появи той, неприятностите идват от само себе си.

След това, приведен от тежестта на годините, старецът потътри крака към магазина.

Ласитър припълзя до вратата, която не можа да се затвори добре и сега беше леко открехната. Надникна в магазина. Това, което видя, накара кръвта му да закипи от гняв.

Ето че отново се започваше.

Явно враговете бяха надушили опасност.

Хенри Просяка се облегна на тезгяха. Изглеждаше съвсем спокоен, но който го познаваше по-отблизо, знаеше, че той беше способен да се превръща в звяр.

Ласитър го виждаше за пръв път, но той умееше да познава характера на човека по лицето му.

— Какво има? — делово попита Уолтър Уолъс, но му беше трудно да прикрие вълнението си.

Неканеният гост беше вперил в него змийския си поглед. Уолтър неволно трепна.

— Идвам по поръчение на съдията — каза Просяка. — Нали знаеш какво означава това, Уолтър?

Уолтър неволно вдигна двете си ръце отбранително и заотстъпва назад към рафтовете.

— В нищо не съм се провинил, Слоън — едва продума той. — Никой не може да твърди, че съм направил нещо нередно.

Хенри Просяка се ухили и зъбите му лъснаха.

— Ще видим, Уолтър — тихо произнесе той и в този миг бързо извади своята мексиканска кама от канията на колана си. — Не можеш обаче да отречеш, че си приятел на Тоби Шикъли.

— Защо да отричам, Слоън? — Уолтър преглътна. В гърлото му беше заседнала буца. — Ние, по-старите в Бустаменте, се познаваме от дълги години. Разбира се, че с течение на времето станахме приятели. Това престъпление ли е, Слоън?

Хенри Просяка започна да си чисти ноктите.

— Моят шеф, съдията, се замисли по този въпрос, Уолтър — кротко продума той. — И как мислиш, до какъв извод стигна?

— Не… не знам! Откъде, по дяволите, да знам?

Сега вече гласът му беше по-твърд. Вероятно най-после се беше сетил, че Ласитър е зад гърба му.

Натрапникът продължаваше да обработва ноктите си, но нито за миг не изпускаше магазинера от погледа си.

— В този град най-вече старите са заплаха за нас, Уолтър — спокойно каза Хенри. — Разбрахме, че се организира някакъв заговор. Изглежда са били изпратени и писма. Някой дори се е опитал да настрои правителството срещу нас. Междувременно със сигурност установихме, че младият мексиканец Дуарте, старият Ефраим Клеменс и Тоби Шикъли участват в заговора. Но има и други. И ние лека-полека ще ги открием, Уолтър.

— Нищо не можете да ми припишете! — извика магазинерът. Явно страхът му окончателно се беше изпарил и той гневно добави: — И какво ще правите сега, мерзавци такива? Всички ни ли ще избиете, а?

— Има и други възможности, Уолтър.

С един скок Просяка се озова от другата страна на тезгяха и в следващия миг държеше стареца за яката. Дългото острие проблесна точно пред погледа на Уолтър.

— Хайде, стари разбойнико! — изсъска Хенри. — Обърни се! Сега двамата с теб ще си поприказваме там отзад на спокойствие. И ако не ми кажеш всичко, което те попитам, приятелчетата ти няма да могат да те познаят, ако изобщо те видят отново.

Той завъртя Уолтър и го тласна пред себе си в задната стая. След това така силно ритна вратата, че тя се затвори с трясък.

Просяка блъсна стария магазинер на земята. След това се изправи над него с разтворени крака, а в ръката си стискаше ножа.

— Ей сега ще изревеш всичко! — заплаши го той. — А може би ще предпочетеш сам да ми кажеш истината? Давам ти още един шанс, Уолтър.

— Здравей, Хенри — приятелски извика Ласитър. — Това наистина е справедливо от твоя страна!

Просяка се вкамени.

Изненадата го скова.

— Можеш спокойно да се обърнеш — хладно продума Ласитър. — Задръж в ръка и ножа си. Това отдавна не ме плаши така, както този безобиден старец.

Хенри не помръдваше. Трябваше му време, за да се ориентира в новата ситуация.

— Ласитър? — едва произнесе той. — Това ти ли си?

— Обърни се, Хенри, за да ме видиш! Или вече напълни гащите?

Ласитър се засмя тихо и подигравателно. Думите му бяха хвърлили в ужас наперения убиец.

Просяка бавно се обърна. Лицето му беше разкривено от гняв и несигурност. Ненадейната поява на Ласитър го беше шокирала.

— Сега вече знаеш цялата истина, Хенри — каза Ласитър. — Но за жалост няма да можеш да я съобщиш на шефа си. А може би не съм прав?

Той също държеше в дясната си ръка нож. Тук в никакъв случай не биваше да се стига до стрелба.

Очите на Хенри светнаха.

Той умело хвърли камата си.

Ласитър светкавично се наведе.

Двете остриета се разминаха във въздуха, като се въртяха и проблясваха.

Камата изсвистя над главата на Ласитър.

Хенри Просяка стоя няколко секунди неестествено вцепенен. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Той отвори широко уста, но не издаде нито звук.

След това бавно се свлече и остана да лежи неподвижен…