Джек Слейд
Годеницата на палача (6)

6.

Писъкът разтърси Ласитър до мозъка на костите. Беше гласът на Мара. С луда ярост започна да се мята, макар да знаеше, че е напълно безсмислено.

Но в тези минути беше напълно неспособен да разсъждава. Това безобразие го тласкаше до ръба на безумието.

Защо са отвлекли Мара? Тя нямаше нищо общо с цялата тази работа.

Че палачите искаха да отмъстят за смъртта на двамата си съучастници, това можеше да разбере.

Но Мара? Можеха поне да я оставят на мира! Чу стъпките й, чу отчаяния й вик:

— Пуснете го! Защо не го оставите на мира! Вие…

Гласът й пресекна. С усилие Ласитър извъртя главата си и успя да види, че бе достигнала на няколко крачки от него.

Спряха я, както тичаше. Тя стоеше с протегнати напред ръце и отчаяно се опитваше да се придвижи към него. Но около тялото й се стягаше примката на ласото и здраво я приковаваше на място.

Пред Ласитър отново се появи онзи туберкулозен тип с острата брадичка и тикна револвера си под брадата му.

Главата му се обърна напред. Вече не можеше да види какво става с Мара. Чуваше само писъците й. Чу се шум, като че ли я събориха на земята.

Тези негодници бяха дяволски брутални. И цинични на всичко отгоре. Играеха си на котка и мишка, иначе Мара не би успяла да се откопчи от пазачите си дори за секунда.

Писъците и стенанията й бяха надвикани от мъжки глас. Изглежда, и неговата участ не бе за завиждане.

— Не! — отчаяно крещеше той. — Не съм бил с тях. Аз…

Чу се удар и мъжът се укроти. Веднага след това се появи в полезрението на Ласитър със завързани ръце и примка на врата. Здравата го бяха подредили. Дрехите му висяха на парцали и от многото рани течеше кръв.

Двама мъже го довлякоха под дървото. От малката къща излезе трети, който носеше малко столче.

Сложиха завързания да стъпи на столчето, а единият прехвърли ласо през един от клоните. Краят на въжето завърза за дънера.

Сега трябваше само някой да ритне столчето и горкият несретник щеше да свърши.

Ласитър усети, че дъхът му спира. Но така или иначе нямаше никакъв смисъл да се опитва да възрази. С тези палачи не можеше да се говори.

Но защо го правеха? Каква беше причината?

Кристофър Малеско се приближи. Беше намерил бутилка уиски, от която отпиваше с удоволствие.

— Ти си бил с тях преди половин година, Уили Абърдийн — обърна се той към нещастника. — Ти си един от ония негодници, които са обесили братята Илая. Линчували сте ги и сте си поделили плячката. Намерихме твоя дял в колибата ти, по-точно онова, което е останало от него. Това е достатъчно доказателство.

— Кой се е раздрънкал? — изпъшка Уили Абърдийн. — Кой кучи син е нарушил клетвата?

— Кучият син е вече в ада — каза Малеско. — Беше твоят приятел Пит.

— Убийци! — изскърца със зъби осъденият. — Проклети убийци…

— Ще ти подарим живота, но при условие че ни кажеш имената на всички останали — говореше му Малеско, но не звучеше много убедително. Не притежаваше дипломатическата изкусност на Луис Илая, когато се занимаваше с Пит Брокър.

Уили Абърдийн се изплю.

— Няма да чуеш нищо от мене, негоднико! А, сега разбирам. С Пит сте постъпили по същия начин, така ли?

Изведнъж се чу тропот на копита.

— Хайде, свършвай, Крис! — извика един от бандитите. — Струва ми се, идва хайка от града. Мисля, че е шерифът, който търси дъщеря си.

— Сигурно е така, Нат — равнодушно отбеляза Малеско. После рязко ритна столчето под краката на Уили Абърдийн.

Той се гърчеше известно време, после увисна неподвижно. Беше мрачна гледка.

— А сега Ласитър — каза Малеско. — Все още имаме достатъчно време.

Тропотът на копитата ставаше все по-близък и заплашителен.

— Хайде, Крис, да изчезваме! — викна един от палачите. — Този няма къде да ни избяга. А пък и не може…

— Имаш право, Нат — изсмя се Малеско. — Бездруго ще трябва да го подложим на специална обработка.

Палачите се затичаха към конете и се метнаха на седлата.

Ласитър просто не можеше да повярва.

В дъното на цялата тази история имаше нещо тъмно. Всичко изглеждаше някак много нагласено.

Извърна глава и видя Мара. Тя лежеше на земята без да помръдва, все още стегната в примката на ласото.

— Мара, помогни ми!

Тя тръгна като замаяна към него. Опита се да го освободи от въжетата, но пръстите й трепереха. Така нямаше да успее.

— Ще донеса нож — с въздишка каза тя и се затича към къщата.

Конският тропот се чуваше все по-ясно. Само след няколко минути ездачите щяха да пристигнат.

Кристофър Малеско вдигна ръка. Шестимата му спътници спряха конете. Отправиха му въпросителни погледи.

— Защо не се махаме оттук? — извика Волпо, кльощавият дангалак с дяволската брадичка. — Да не искаш да се бием с тях?

Намираха се на малък хълм, заобиколен от дървета. Оттук добре се виждаше фермата в долината.

— Заповед на главатаря — процеди Малеско с леден тон. — Трябва да пратим на оня свят още няколко души.

— Главатарят! Къде е той всъщност? — искаше да знае Волпо.

— Не е ваша работа! — изсъска Малеско. — Хайде! Слизайте от крантите си и вземайте пушките!

Първите лъчи на слънцето огряха земята.

Групата, начело с шерифа Никъм, навлезе в долината. Само няколко минути преди това момичето бе отвързало Ласитър и двамата бяха изчезнали в къщата.

Ездачите спряха пред бесилката.

— Огън! — извика Малеско.

Вдигнаха пушките. В същия момент зад тях се чу залп. Двама от палачите паднаха.

— Да се омитаме! — изкрещя Малеско и пръв се втурна към коня си. Само след миг всички бяха на конете и се понесоха в бесен галоп. Отекна още един изстрел и още един ездач беше смъртоносно улучен. Чу се как тежко падна на земята.

В това време останалите четирима бяха изчезнали.

По лицето на Кристофър Малеско се изписа крива усмивка. Не му харесваше, че трябваше да пожертва трима от мъжете си, но главатарят искаше така.

Нямаше да е трудно да се намерят трима заместници. Достатъчно други чакаха да попълнят местата.

 

 

В малката долина беше тихо. Небето пламтеше на зазоряване. Шерифът и мексиканците спряха пред бесилката. Ласитър и Мара излязоха от къщата.

Карлос Алберто и един от неговите говедари се зададоха от северния склон. Още държаха пушките в ръцете си.

— Моето предчувствие не ме излъга — извика Алберто. — Искаха да ни нападнат в гръб. Ако Мигел и аз не ги бяхме открили навреме, щеше да стане напечено.

— Истински късмет е, че се сети, Карлос — каза шерифът. — Дявол да го вземе! Какви негодници. Защо го правят? Сега са обесили друг почтен човек. Уили Абърдийн беше чудесно момче!

Ласитър и Мара стояха на значително разстояние един от друг. Мара беше поискала. Изпитваше огромен страх, че годеникът й би могъл да я заподозре. В никакъв случай не искаше толкова лесно да проиграе бъдещето си.

Естествено Ласитър я разбираше. И се държеше по подобаващ начин. Току-що се бяха разбрали.

Карлос Алберто слезе от коня. Лицето му сияеше, когато се отправи към Мара, която имаше доста неугледен вид.

Преливащ от щастие, той я пое в обятията си.

— Защо си тук, Карлос? — шепнеше тя развълнувано. — Знаел си, че съм в беда?

Той извади от джоба си бележката, която вече беше показал на шерифа.

— Ето! Прочети това!

Когато се зачете в написаното, очите й се ококориха.

— Боже мой! — възкликна тя. — Значи не искат само отмъщение. На всичко отгоре са и похитители.

— Отмъщение ли? — попитаха шерифът и Карлос Алберто в един глас.

— Научихме го едва преди да дойдете — каза Мара и посочи обесения. — Сега знаем и защо Пит е трябвало да умре — тя отправи поглед към Ласитър. — Ще им обясните ли, господин Ласитър?

Как звучеше само. Господин Ласитър! Струваше му се, че помежду им внезапно се е появила огромна пропаст.

Но всичко беше според уговорката. Ласитър не искаше в никакъв случай да създава неприятности на Мара. Напълно разбираше положението, в което тя се намираше. Беше дъщеря на дребен фермер, който не печелеше кой знае колко като шериф. Сега изведнъж й се предоставяше чудесната възможност да попадне в по-висши кръгове. Като жена на едър земевладелец в Мексико щеше да се радва на уважение и да намери достъп до най-изискани хора. Той не искаше да я проваля.

Достатъчно много смелост бе проявила, хвърляйки се на врата му.

Карлос Алберто също нямаше вид на благочестив монах. Беше от оня тип хора, които по свой начин се наслаждаваха на живота, след като ухажваното момиче застане под венчилото.

Шерифът не без основание си мислеше разни неща. Но нямаше нужда да се тревожи за благополучието на дъщеря си. Стига да поискаше, можеше да завърти около пръста си поне половин дузина тайни любовници.

— Какво става, Ласитър? — попита шерифът. — Няма ли да ни обясниш?

— Става дума за някакво отмъщение — започна Ласитър. — Но изобщо не ми е ясно как стоят нещата. Нямам представа какво е ставало в Сейсъб преди половин година.

— Не съм ли ти разказвал? — попита шерифът, мръщейки чело. — Преди половин година по тия места беше обран влак.

— Аха, сега вече си спомням — Ласитър се плесна по челото. — Паметта ми нещо се е поразмътила през последните часове. Твоят предшественик е бил застрелян от бандитите, Джейк. Вярно, ти ми разказа. Но какво още беше станало? Двама от разбойниците са били обесени, ако правилно съм разбрал думите на палачите.

Шерифът кимна мрачно.

— Няма нищо радостно в тая история — промърмори той. — Двамата бандити, които бяха обесени, се казваха Норман и Майкъл Илая. Линчуваха ги, понеже на съвестта им тежеше смъртта на шерифа и на още двама почтени граждани. Хората бяха като обезумели. Никой не можа да им попречи. Опитах се да ги спра, но някой ме удари с тояга или нещо такова по главата. Когато дойдох на себе си, всичко беше свършило. Братята Илая висяха също както Уили сега… — той посочи обесения.

— А какво стана с плячката? — попита Ласитър.

— Не се намери — отвърна Никъм. — Говореше се, че останалите бандити са преминали границата с плячката и са изчезнали някъде в Мексико.

— Но не са. Други са си поделили мангизите — каза Ласитър, поглеждайки към мъртвеца.

— Да, татко, това е причината — потвърди Мара. — Чух същото като господин Ласитър. Тези палачи искат не само да отмъстят за братята Илая. Искат и да си върнат плячката, която е попаднала в ръцете на други. Предполагам, че още няколко души са в черния списък.

— Пит Брокър е казал имената им — отбеляза Ласитър. — Какво ще кажеш, Джейк? Ще ти се отвори доста работа.

— Би могло да се каже — шерифът се почеса по тила и продължи. — Само да знаех кои са ги линчували! Поне бих могъл да ги предупредя.

— Може би ще успееш да разбереш нещичко — каза Ласитър.

— Бих искал да опитам.

Карлос Алберто и Мара се бяха отдалечили на няколко крачки. Бяха се прегърнали и се целуваха.

Свалиха обесения от дървото и го завързаха на гърба на един кон.

Шерифът побутна незабелязано Ласитър и го отведе настрани.

— Сега вече честно, приятелю! — прошепна той. — Искам да знам истината.

— Как да го разбирам?

— Нищо ли не се случи между тебе и дъщеря ми?

— Да не си полудял? — възмутено попита Ласитър.

— Не се горещи толкова! — добродушно го смъмри шерифът. — Познавам дъщеря си. Кръвта й кипи. Е, хайде! Какво стана?

— Нищо! Абсолютно нищо.

— Не ми ги разправяй тия!

— Можеш да си мислиш каквото искаш.

Шерифът го изгледа бавно от глава до пети.

— А защо си почти гол, приятелю?

— Ти да не би да си лягаш да спиш с всичките дрехи на гърба си? — на свой ред попита Ласитър. — Дявол да го вземе, Джейк, нямаш ли си други грижи? Все пак става дума за опасна банда убийци. Ако не се заблуждавам, тези палачи скоро отново ще се появят.

— Нищо не мога да променя.

— Не искаш да защитаваш заплашените?

— И този път имаш право. Ще останеш ли в града?

— Мисля, че ще е по-добре, ако изчезна. Палачите са ме взели на мушка.

— Чудя се защо в бързината не са ти теглили куршума — каза шерифът. — Би било съвсем в реда на нещата. Не намираш ли?

Ласитър сви рамене.

— И аз си мислих за това, Джейк. Но не бива да забравяме, че си имаме работа с луди. Не можеш да ги мериш с друг аршин.

— Бих желал да останеш — въздъхна шерифът.

— Очакват ме в Ногалес. Вече ти казах.

— Добре, приятелю. Тогава тръгвай към Ногалес. Но до утре има още доста време, нали?

— Да, така е. В края на краищата, имам нужда от почивка.

— Напълно заслужена.

Мара и годеникът й се приближиха.

— Бих искал да ви благодаря, сеньор Ласитър — каза мексиканецът и протегна ръка. — Били сте се много смело заради Мара. Ще ми позволите ли да изразя финансово благодарността си? Извинете ме, не бих искал да приемете въпроса ми като обида. Но за мене ще е голямо удоволствие, ако бих могъл да ви се отблагодаря по някакъв начин.

— Направих само това, което смятах за правилно — отвърна Ласитър. — Но не бива да ме хвалите прекалено, сеньор Алберто. Действах достатъчно предвидливо. Когато се събудих и чух, че нещо става в къщата, се намесих твърде необмислено. Иначе тези негодници не биха успели да отвлекат годеницата ви, сеньор.

Карлос Алберто се усмихна още по-дружелюбно.

— Въпреки всичко вие сте постъпили по начин, достоен за възхищение, сеньор Ласитър. За това ви дължа благодарност.

— Но аз не успях да спася годеницата ви — каза Ласитър и се усмихна също толкова приветливо. — Ако вие, сеньор Алберто, не бяхте дошли, сигурно отдавна вече щях да вися на дървото.

— Сигурно имате право, сеньор.

Усмихнат, шерифът се намеси:

— Няма нужда да предлагаш пари на приятеля ми Ласитър, Карлос. Смятам, че не е беден човек. Прав ли съм, Ласитър?

Той го тупна по рамото с всичка сила. Лицето на Ласитър се сви. Изпита ужасна болка, защото кожата му беше цялата в рани.

— О, много съжалявам — извини се шерифът. — Във възторга си изобщо не помислих за това.

Ласитър отправи поглед към къщата.

— Ще погледна дали няма да се намерят някаква риза и чифт ботуши. Пит трябва да е бил колкото мене на ръст.

Ласитър тръгна към къщата. За миг си помисли отново за истинската си задача.

Можеше да я смята за неизпълнима. Не вярваше, че от тая работа може да излезе нещо. Още не беше чувал името на мъжа, когото трябваше да открие. Макар че не беше питал за него. Не можеше и да го направи, защото, в края на краищата, ставаше дума за тайна мисия.

Дали да се довери на шерифа и да го помоли за съвет?

Във всеки случай Джейк беше мъж на място. Предан на закона до мозъка на костите. Такъв човек можеше да бъде посветен в тайната.

Ласитър намери риза и чифт ботуши. Почти му станаха, макар че ботушите малко му стискаха. Но все пак имаше нещо на краката си.

Реши да остане в Сейсъб още няколко дни.

Макар от Джейсън Макини да нямаше и следа, не беше възможно просто да си затвори очите пред драмата, която се разиграваше тук. В известна степен се чувстваше замесен. Иначе не би си позволил да наруши обещанието си.