Джек Слейд
Годеницата на палача (4)

4.

Когато дойде на себе си, Ласитър лежеше по корем на гърба на неоседлан кон. Беше здраво завързан с въжета и обут само с панталон.

Все пак бяха дотолкова благоприлични, че да не го откарат съвсем гол.

Мозъкът му много бавно започна да работи и трябваше да мине доста време, докато успя да си припомни всичко.

Беше почти призори. Започна да потреперва от студ. Чувстваше се жалък.

Отляво и отдясно около себе си чуваше мъжки гласове да говорят и да се смеят. Вече се досещаше какво го чака.

След известно време, което му се стори цяла вечност, най-после спряха. Завъртя глава наляво, после надясно и в сумрака успя да различи очертанията на сграда, която му се стори позната.

Но не можеше точно да си спомни. Не само защото беше тъмно, а и заради положението, в което се намираше. Пък и това отвратително бучене в главата. Пред очите му се появиха звезди, погледът му се замъгли още повече.

Освен това му се гадеше.

Имаше чувството, че преминава през ада.

Отвързаха въжетата и го дръпнаха от гърба на коня. Без капка състрадание го оставиха да се свлече като чувал на земята.

Едва можеше да се помръдне. Ръцете и краката му бяха здраво завързани.

Известно време лежа по корем. Най-накрая някой пъхна крака си под тялото му и го обърна по гръб. Отново усети ужасна болка във всички кости и мускули. И това проклето парене по цялото тяло. Истинско щастие беше, че имаше поне панталон.

Един от мъжете се надвеси над него, разклащайки примка пред очите му.

— Знаеш ли какво е това, Ласитър?

Той мълчеше. Всяка дума би била излишна.

Сграбчиха го и го изправиха на крака. Само след няколко секунди се намери под гредата на портата на обора. Някой опря дуло на пистолет в гърлото му. Беше кокалест мъж с остра брада като на дявол. Изглежда, страдаше от туберкулоза. Беше вече белязан от смъртта, но може би още не го знаеше.

— Нито гък, Ласитър! Или ще ти пусна куршум в гърлото.

Ласитър не помръдна. А и какво ли би могъл да стори! Беше толкова безпомощен…

После усети, че някой развърза въжето около китките му. Това вече беше някакъв шанс. Все едно какво щеше да излезе, той поне искаше да опита. Напрегна тялото си, събра още веднъж целия си запас от сила.

В този момент нададе най-ужасяващия вик, който тези мъже някога бяха чували.

Юмруците му се стовариха в коремите на мъжете, застанали пред него. Единият беше онзи с острата брадичка и кокалестото лице на мъртвец.

Двамата се запревиваха, скимтейки.

Ласитър понечи да вземе револвера на туберкулозния. Беше решил да продаде живота си на възможно най-висока цена.

Дори успя да пипне револвера. Но в същия момент получи унищожителен удар изотзад.

И отново започна да пропада в бездънна черна дупка.

Когато се свести, беше изправен под гредата на портата. Ръцете му бяха завързани с кожени ремъци за нея.

Примката беше нахлузена на врата му.

Пред него стоеше кльощавият нещастник с острата брадичка, опрял дулото на револвера си в гърлото му.

— Какъв е този театър? — прегракналият му глас с усилие излизаше от гърлото и едва му се подчиняваше.

Това беше краят.

— Всъщност трябваше вече да си увиснал — изсмя се онзи с острата брадичка. — Но сигурно ще ти дадем последна възможност. Ще се спазарим ли?

Ласитър също се изсмя. С презрение.

— Не се хващам на такива евтини уловки. Кой си ти? Главатарят ли?

— Главатарят съм аз — един русокос мъжага се приближи.

Беше Кристофър Малеско. Спазваше точно указанията на шефа си Луис Илая. Играта беше точно пресметната.

Кокалестият с острата брада изчезна от полезрението на Ласитър, а русокосият великан пристъпи на неговото място.

— Би трябвало да те обесим, Ласитър — започна той. — Но Волпо вече ти каза, че искаме да ти дадем още една възможност.

— Това е евтин номер — изръмжа Ласитър. — Да не би да ме вземаш за идиот?

— В никакъв случай. Тъкмо напротив. Човекът, който се справи с Ронка и Шарп, трябва да има нещо в главата си. Бяха най-добрите ми хора.

— Бяха идиоти!

— Вярно е — каза Малеско. — Допуснаха грешка, като те подцениха. И съответно си платиха за това. Но и ти ще платиш. Така или иначе.

— Няма ли да се представиш?

— Аз съм Кристофър Малеско.

— Никога не съм чувал това име — излъга Ласитър, защото истината беше, че това име често се срещаше в обявите за издирване. Малеско беше сред най-търсените престъпници по целия Запад.

Бандитът сбърчи чело.

— Напълно ли си сигурен, Ласитър? Никога ли не си прочитал името ми в някоя обява за издирване?

— Подобни обяви не ме интересуват. Да не би да мислиш, че съм платен ловец на глави или пък маршал на Съединените щати.

— Не е невъзможно.

— Но не е вярно.

— За какво си дошъл в Сейсъб?

— Само минавам оттук. Целта ми е Ногалес. По дяволите, какво общо имам аз с вашата война? Та вие водите някаква война, нали?

— Защо докара Пит Брокър в града?

— Трябваше ли да го оставя на лешоядите?

— Ние искахме да стане точно така. Но ти се намеси. И не само това. Уби Хари Ронка и Тос Шарп.

— Сами са си виновни. Или трябваше да се оставя да ме застрелят?

Острото лице на Малеско се приближи още. Сините му очи святкаха.

— Сигурни сме, че враговете ни са те повикали, Ласитър. Няма защо да се преструваш. Ти не си кой да е. Ти си изпечен кучи син. Убедени сме, че не си се появил случайно. Ти сам се издаде.

— Направих само това, което би сторил всеки друг на мое място! — защитаваше се Ласитър, но в същото време знаеше, че това беше слаба защита.

Това му каза и Кристофър Малеско.

— Повечето други хора биха се държали съвсем различно, Ласитър. Повечето щяха да направят голяма дъга покрай фермата. И щяха да оставят всичко така, както си беше. Единствено ти отиде там и го смъкна от бесилката. Направи го, за да ни предизвикаш.

Ласитър му отправи поглед, в който бе събрано цялото му презрение. И каза:

— Най-добре ще е, ако най-сетне ме обесите. Тогава всички ще намерим спокойствие.

Малеско поклати глава.

— Не още, Ласитър. Ние бесим осъдените от нас едва когато слънцето се покаже. На зазоряване… — той се изсмя. — Така е по-романтично.

Устата му се разтегна в още по-отвратителна гримаса. Той бавно вдигна ръка и даде знак на някого, когото Ласитър не можеше да види.

И точно в този момент ужасяващ вик разкъса отиващата си нощ. Беше звук, който прониза Ласитър до мозъка на костите.