Джек Слейд
Годеницата на палача (10)

10.

Ласитър спа дълбоко и спокойно. Важно беше да възстанови силите си, защото още нямаше никакво намерение да се предава.

Събуди се от невъобразим шум. Някой удряше с капак от тенджера по решетките на вратата на килията.

Ласитър се прозина и бавно се изправи. Най-напред премигна няколко пъти, погледна нагоре към малкото прозорче и установи, че навън беше вече нощ. В тъмния коридор на затвора, на светлината на окачения на тавана фенер, видя изправена фигура на мъж.

— Събуди се, чужденецо! — подвикна весел глас. — Не бих искал да пропусна случая да те поздравя.

Ласитър потърка очи.

— Каква изненада — каза той и се усмихна широко. — Карлос Алберто, великият страшен отмъстител за своите братя. Или ще ти харесва повече, ако те наричам Луис Илая?

— Все ми е едно — отвърна престъпникът. — Така или иначе няма да можеш вече да ме издадеш пред никого.

— О, напротив — каза Ласитър. — Все някак ще трябва да се защитавам пред съда.

За миг Алберто Илая остана слисан. Разбра, че е допуснал огромна грешка. Ласитър не трябваше да разбира, че изобщо няма да се стигне до гледане на делото. Това щеше да означава край на задкулисната игра, която играеше заедно с капитана.

— Никой съдия няма да ти повярва — отбеляза престъпникът с пресилено безразличие. — Ти си застрелял трима от нашите говедари. Това е предостатъчно за бесилка. Свършено е с тебе, Ласитър.

— Да не би да си дошъл само за да ми го кажеш?

— Искам да разбера дали си частен детектив, Ласитър. Дали не са те пратили, за да откриеш изчезналата плячка!

Ласитър се престори на изненадан.

— Кой ти го каза?

— Имам добри връзки. Значи признаваш?

Ласитър въздъхна ядосан.

— Кой ли идиот не си е сдържал езика? Бяхме се разбрали да остане в най-строга тайна.

— Въпреки всичко се е намерило слабо място — каза Илая. — Нямаш късмет, Ласитър. Впрочем беше безкрайно лекомислено от твоя страна да се опитваш да ме дебнеш. Подценил си ме. Не ти ли мина през ум, че ще съм нащрек?

— Признавам, че беше грешка.

— И аз направих грешка, като не те обесих веднага. Но това скоро ще се оправи.

— Защо ти беше нужно да се правиш на спасител? — Ласитър се изсмя. — Струваше ти дяволски много усилия.

— Исках да блесна пред Мара — призна Илая. — И пред баща й. Именно защото той нямаше добро мнение за мене. Винаги си е мечтал за друг годеник на дъщеря си.

— Той каза това и пред мене. Смяташе, че си тиранин. И че с тебе животът й няма да е много весел.

— Но сега вече ме има за свой приятел — засмя се престъпникът. — Нали добре съм си оплел кошницата, Ласитър?

— Моите уважения. Наистина беше много добър ход.

Илая отвори табакера с пури.

— Ще вземеш ли?

— С удоволствие.

Палачът му подхвърли една.

— Всъщност си много симпатичен тип — промърмори Илая, след като запали пурата си и поднесе огън на Ласитър. — Жалко, че си на погрешни позиции. Впрочем постъпи много разумно, като поиска да ме проучиш. Ти си първият човек, който се усъмни в мене. Как успя?

— Премислих добре всичко — каза Ласитър. — При твоята спасителна акция имаше прекалено много несъответствия.

Той дръпна с наслада от пурата. Димът създаваше една, някак лична, почти приятна атмосфера.

Това, изглежда, особено се харесваше на Луис Илая. Той видимо се наслаждаваше на триумфа си.

— Но още не знаеш най-хубавото, Ласитър.

— Ще ми кажеш ли какво е?

— Ако наистина си частно ченге, би трябвало всичко да ти е известно — колко пари всъщност са задигнали братята ми.

Ласитър веднага включи.

— Естествено, че знам.

— Били са четиристотин хиляди — припряно каза Илая. — И сега ще ти кажа кой е прибрал втората половина от тях. Само като чуеш, ще подскочиш.

— Наистина съм любопитен.

Луис Илая изпусна още няколко облачета дим, които скриха лицето му като в мъгла. А после тихо каза:

— Вероятно все още не си успял да забележиш, че бъдещият ми тъст е изпечен мошеник.

За Ласитър това наистина беше огромна изненада.

— Да не би да искаш да кажеш, че шерифът е в един кюп с убийците на братята ти?

— Не съвсем — каза Илая. — Но им е влязъл в дирите и се е намесил в подходящия момент. И така се е сдобил с половината от плячката.

Ласитър поклати глава.

— Това е безумие — каза той. — Не мога да повярвам.

— В началото и аз не можех — продължи Илая. — Но направих някои проучвания. Той притежава немалко в акции и недвижими имоти. А банковата му сметка е добре подплатена.

— И защо тогава още е шериф?

— За да се прикрива. Впрочем това е най-доброто прикритие за негодници като него. Ти си опитен тип, Ласитър, но би ли могъл някога да го заподозреш?

— Все още не мога да повярвам.

— И с мене беше точно така — каза Илая. — Тъкмо затова се осведомих. Ще си имам страхотен тъст.

Той гръмко се засмя. Ласитър също започна да се смее. Чувстваше се като съзаклятник.

— Може би двамата трябва да си сътрудничим, Луис — предложи той. — Заедно с шерифа бихме станали непобедима тройка.

Луис Илая хвърли пурата си на каменния под и я натисна леко. Беше почти символично. Защото той каза:

— Вече мислих по този въпрос, Ласитър. Но ще бъда в много неизгодна позиция. Ти си прекалено опасен за мене. Затова се виждам принуден да направя с тебе нещо такова.

Още веднъж той завъртя тока на ботуша си върху остатъка от пурата, докато от нея остана само едно тъмно петно.

— А как възнамеряваш да постъпиш с Джейк Никъм? — попита Ласитър.

— Ще го направя мой съдружник — Илая се изсмя. — Ще го принудя да се съгласи.

— Имаш наистина добри идеи. Не може да ти се отрече.

— И ще имам още много — убедено отвърна Илая. — Някои хора има много да се чудят.

Той махна небрежно с ръка на Ласитър и излезе с едри крачки от задушната килия…

Ласитър се замисли. Не можеше да повярва на чутото преди малко. Джейк Никъм, този извънредно коректен шериф, не би могъл да извърши подобно нещо.

Не, не, тук нещо не беше наред. Някой много подло се опитваше да очерни името му.

Ласитър се сепна, когато в килията влезе коменданте Бургос. Беше бивш офицер и, изглежда, беше доста близък приятел на капитан Торкеро.

— Сигурно сте гладен, сеньор — каза той дружелюбно. — Имате възможност да си поръчате нещо. Разбира се, при условие че можете и да го платите.

В мексиканските затвори толкова много любезност беше необичайна. Затова Ласитър се досещаше как стоят нещата. Определено имаше уговорка между капитана и шефа на полицията. И двамата имаха интерес да не го ядосват.

Надяваха се да успеят да измъкнат още пари от него.

А главатарят на бандата палачи нямаше представа, че Ласитър се беше сприятелил с капитана.

Естествено този факт будеше някаква надежда.

Така си мислеше Ласитър. Нямаше откъде да знае, че играят комбина и искат да го изцедят до последната стотинка.

— Искам един стек и кана вино — каза Ласитър и извади от джоба си шепа сребърни монети. — Стигат ли?

— Като за начало стигат — отвърна полицаят. — Ще побързам, сеньор. Трябва да се чувствате добре при нас. И… — той му намигна съучастнически — колкото до Алберто, не бива да се безпокоите. Всичко ще бъде наред. Капитанът ще има грижата скоро да сте отново на свобода. Във всеки случай ще трябва да направите няколко предварителни вноски.

— Това не е проблем — усмихна се Ласитър. — Ще останете доволен, сеньор коменданте.

Веднага след това Ласитър отново остана сам. Ни най-малко не се безпокоеше за бъдещето си.

Как ли не се заблуждава човек…