Джек Слейд
Годеницата на палача (12)

12.

Щом чу да се отключва вратата на килията, Ласитър веднага усети опасност. Прочете го по лицата на мъжете, които нахълтаха. Бяха шест или седем, не можа точно да разбере в общата блъсканица. Всичко стана много бързо.

А и той беше още сънен.

Негодниците бяха действали много тихо, докато отвориха вратата. Сега вдигаха врява за двайсет.

Как само се нахвърлиха върху Ласитър. Изобщо не мислеха да му дават какъвто и да било шанс.

Затова и той не се съпротивляваше много. Просто падна на пода и се престори, че е загубил съзнание. Въпреки това продължиха да го удрят и ритат.

Престанаха едва когато прозвуча строгата заповед на шефа на полицията:

— Спрете! Оставете го! Аз ще се занимавам с това куче!

Завързаха го. Омотаха го така здраво с ремъци, че едва можеше да диша. Кръв се стичаше от лицето му и многобройните рани по тялото, които беше получил от ритниците и ударите с тояги.

Лежеше на коравия глинен под гол до кръста, обут само с панталон. Беше предпочел да спи полугол, тъй като дори и нощем в малката килия беше непоносимо задушно.

Разкрачен, коменданте Бургос застана над него.

— Проклет негодник! Ще те пребия! Ще заповядам да те разкъсат на парчета и ще хвърля месото ти на лешоядите!

Беше извън кожата си от ярост, цялото му тяло се тресеше.

Ласитър погледна едва-едва през подпухналите си клепачи. Досещаше се какво се е случило. В Ногалес някой беше действал прекалено прибързано, когато е бил представен чекът на Ласитър.

Тези проклети тъпаци! Отново се беше случил някой припрян глупак. Не можеше да е друго. Иначе Ласитър нямаше да бъде пребит така жестоко.

— Какво се е случило, коменданте? — изстена той и усети още по-силно болката по размазаните си устни, докато говореше. — Защо…

— Защо ли? — изрева Бургос. — Знаеш съвсем точно защо, ти, подъл, отвратителен койот. Ти, изчадие адово! Моят приятел капитанът е арестуван в Ногалес. Някакви непознати са го задържали и са го отвели на тайно място. Ти си го пратил в клопката с проклетия си чек.

— Не е вярно — изпъшка Ласитър. — Нямам нищо общо с тази работа. Кълна се, коменданте. Аз…

Отново заваляха удари. Някои от мъжете имаха бичове.

Не бяха войници, а платени биячи. Това Ласитър беше разбрал от самото начало.

По заповед на началника на полицията отново спряха.

— И как си обясняваш, че е арестуван? — фучеше от гняв полицаят. — Знам защо се е случило. Ти си проклет агент на чужденците, а чекът е бил сигнал за работодателите ти, че се намираш в опасност. Признай си, чужденецо!

Ласитър затвори очи. Стенеше измъчено, като че ли малко му оставаше да предаде богу дух.

Шефът на полицията бе обзет от паника. Той се наведе над Ласитър, хвана го за раменете и го разтърси.

— Какво ти е, чужденецо? — нервно извика той. — Събуди се, дявол да те вземе! Хайде, погледни ме!

Ласитър едва-едва отвори очи.

— Коменданте! — прошепна той едва чуто, така че само Бургос да го разбере. — Трябва да говоря с вас насаме. На четири очи. Важно е. Става дума за много…

Той се престори, че отново губи съзнание. И шефът на полицията се хвана.

Изглежда, за него беше наистина много важно Ласитър да не умре. Може би се боеше, че работодателят му ще потърси сметка.

Смъртта на Ласитър можеше да доведе до неподозирани по размер последици. Защото Луис Илая беше наредил да намери отново Ласитър в добро здраве, при условие че не изпрати нови указания.

Ласитър не знаеше нищо от това, но можеше да го предположи. Човек като Луис Илая никога не действаше прибързано.

Ласитър таеше плаха надежда. Най-малкото да отложи за известно време това, което неминуемо го очакваше, когато Луис Илая научи какво се е случило с приятеля му капитан Торкеро в Ногалес.

— Важно е — изхърка Ласитър сякаш със сетни сили. — Послушайте съвета ми, коменданте.

Бургос беше хитра лисица. Трябваше да си такъв, ако искаш да оцелееш в блатото от корупция, царяща в тези диви времена в Мексико.

„Зад тайната мисия на Ласитър би могло да се крие нещо съвсем друго“ — помисли си той.

Би могло да бъде нещо извънредно секретно, нещо, за което да се знае единствено в столицата. А ако чужденецът умреше тук, то коменданте Бургос трябваше също да се подготвя за пътуването към ада.

Такива бяха мислите, които го вълнуваха. Може би вече горчиво съжаляваше за издадената заповед така жестоко да бият Ласитър.

Естествено Ласитър нямаше точна представа за това, но се досещаше.

И действително беше точно така.

Коменданте Бургос заповяда на биячите си да го оставят насаме с чужденеца. Когато всички изчезнаха, Бургос разхлаби малко ремъците и донесе кана с вода, която внимателно опря до устните на Ласитър.

След като пийна вода, той се почувства по-добре. Въпреки всичко нямаше никаква причина да ликува.

— Какво искаш да ми кажеш, чужденецо? — заговори го полицаят. — Но не се опитвай да хитруваш! Ще съжаляваш!

— Нямам право да ви го кажа — въздъхна Ласитър. — Задължен съм да го запазя в най-строга тайна.

Видя как изразът на лицето на Бургос започна да се променя.

— Трябва да имате това предвид — бързо продължи Ласитър. — Скоро ще получите много важна новина. Аз съм почти сигурен, че губернаторът вече е информиран.

Бургос неволно се хвана за челото, щом чу думата губернатор. Имаше над какво да се замисли.

И в този момент се случи нещо, за което Ласитър не се осмеляваше и да мечтае.

Зад Бургос на вратата на килията се появи облечена в черно фигура на човек. Главата беше закрита от ниско нахлупена шапка. Тесните рамене бяха покрити от мантия, под която се виждаха дантелите на бяла блуза. Хълбоците и дългите стройни крака бяха обгърнати от прилепнали панталони. Изящните ботуши имаха сребърни шпори.

Ласитър веднага я позна. Не можеше да повярва на очите си.

Беше ли действителност — или имаше халюцинации?

Не, не бяха привидения.

Там стоеше самата Хуанита, момичето от кръчмата в Увалдес.

За Ласитър всичко беше като чудо.

Тя му се усмихна, но само за миг. Лицето й веднага стана сериозно и строго.

— Коменданте Бургос! — каза тя с преправен глас. — Станете и се обърнете!

Бургос потрепери като ударен с камшик. Досега не беше забелязал, че някой е влязъл.

— Съвземете се, коменданте! — енергично каза Хуанита. — Или да предприема други мерки?

Бургос се опита бавно да се обърне, но строгият глас на Хуанита го прекъсна.

— Първо станете, щом ви заповядвам, коменданте! Или може би искате да ви накажа?

Бургос беше пребледнял като мъртвец. Внезапно лицето му беше станало старо, а бузите — хлътнали.

Бавно и с усилие той се изправи на крака.

— А сега се обърнете, коменданте! — заповяда Хуанита.

Като че ли планина се беше стоварила на раменете на Бургос, докато бавно изпълняваше заповедта.

В следващия миг видя пред себе си дулото на малък, украсен със сребро револвер.

Очите му се разшириха от смайване, когато видя, че пред него стои жена. В уплахата си я бе помислил за мъж.

— Готов ли сте да изпълнявате заповедите ми? — хладнокръвно попита Хуанита. — В случай че откажете, имам право да ви застрелям.

— Но вие… Вие сте жена! — запъна се Бургос. — Откога е прието жени…

— Млъкнете — прекъсна го Хуанита. — Или искате да оспорвате решенията на губернатора?

С лявата ръка тя бръкна в джоба на якето си и тикна пред лицето му зелен лист хартия.

— Ето! Прочетете това, коменданте! Това е служебният ми паспорт. Аз съм от новосформираната тайна армия на амазонките от Сонора. Но горко ви, ако някога изпуснете дори една дума пред някого. Тогава не ще избегнете смъртта.

С каква невероятна самоувереност му заповядваше! Самият Ласитър почти повярва на думите й.

Как ли само беше успяла да го направи? Все едно. Бургос направо се разтопи от почтителност и дълбоко се поклони.

— На вашите услуги, сеньора.

— Сеньорита, ако мога да ви помоля! — строго го поправи тя.

— По поръчение на губернатора на Сонора — каза той със страхопочитание с тих, треперещ глас. — Сеньорита, за мене е чест да изпълня всяко ваше желание.

— Тогава освободете сеньор Ласитър!

— Както заповядате, сеньорита! — въздъхна Бургос.

Той взе нож и чевръсто разряза всички ремъци и въжета, с които пленникът беше завързан.

Ласитър още не можеше да повярва на очите си. Това, което ставаше, му се струваше невероятно.

Как се бе променила Хуанита! Това обикновено, презряно момиче от малката кръчма в Увалдес!

Как бе успяла да се преобрази така? Струваше му се чудо.

А сега беше свободен.

Не беше чудо, дори и така да му се струваше. Зад всичко това стоеше безупречно изработен план.

Хуанита продължи да издава заповеди. Бургос трябваше лично да донесе леген с вода, за да може Ласитър да почисти раните си. Донесе и мехлем, с който да намаже по-сериозните рани.

След като отново се облече и получи обратно оръжията си, се почувства значително по-добре.

— Ще ни придружите по пътя ни на север, коменданте Бургос! — строго заповяда накрая мнимата амазонка от Сонора. — До границата! Носите отговорност за нашата безопасност. Заповядайте да оседлаят три коня! Тръгвайте!

Всичко вървеше като по вода. След пет минути трите оседлани коня чакаха пред полицейския участък. Униформеният служител, който се бе погрижил за това, застана мирно и отдаде чест на елегантната сеньорита в мъжки дрехи. Биячите отдавна бяха изчезнали. Наоколо се беше разнесла вестта, че се е случило някакво много важно събитие. Събитие, за което не можеше да се каже дали ще има добри или лоши последици за участниците.

Най-добре беше в тези времена да се стои настрани.

Особено тук, в Мексико, от десетилетия това беше жизненоважна максима. По-късно, когато всичко отмине, можеше пак да се измъкнеш от черупката си и да се потопиш в общия поток на живота. Но най-напред трябваше да се разбере кои са победителите.

За всички зрители беше ясно, че тук се разиграва нещо голямо.

Може би някое от тези прословути отделения вече се придвижваше насам със заповед да изправи до стената и по законите на войната да разстреля всички, които бяха работили на страната на противника.

Оставаше само да се разбере коя беше страната на противника. Тогава можеше да се приеме съответна линия на поведение.

Сигурността беше върховна повеля на времето.

Затова и не се виждаше жива душа. Но до изгрева имаше време и много хора още спяха.

Ласитър, Хуанита и Бургос напуснаха града.

Полицаят се взираше втренчено пред себе си. Изглеждаше дотолкова объркан, че не беше в състояние да разсъждава нормално. Въпреки това Ласитър и Хуанита се разбираха само с погледи. От това за Бургос ситуацията изглеждаше още по-заплашителна.

След половин миля навлязоха в една пиниева горичка и достигнаха до малка полянка, на която стояха два великолепни коня. Имаха обковани със сребро седла и скъпи юзди. Животните без съмнение бяха излезли от първокласна конюшня.

— Всичко е наред, Доминик! — извика Хуанита и от храстите се показа строен младеж в синя униформа на офицер от охраната на губернатора. Лицето му напомняше за скулптурите на древните владетели на ацтеките.

Появяването на младия мъж издаваше разум и невъзмутимост.

— Сеньорита — каза той. — Упълномощен съм да ви съобщя, че четвърти ескадрон е на път към Китовац. Да тръгна ли към тях, за да предам някакви специални инструкции?

— Да, ако обичате, сеньор Тениенте. Съобщете на полковник Екрия, че комендантът на Китовац безусловно е на страната на губернатора — тя се обърна към Бургос с усмивка. — Вероятно не се заблуждавам, коменданте Бургос?

По лицето на Бургос се изписа облекчение.

— Уверявам ви, сеньорита, че ще продължавам да бъда лоялен служител на правителството на Сонора.

Той отдаде чест. Хуанита махна с ръка.

— Можете да тръгвате, коменданте Бургос! — каза тя. — И изчакайте съвсем спокойно, докато войските на губернатора отново установят контрол над цялата област. Ако сеньор Илая отново влезе във връзка с вас, арестувайте го незабавно. Така ще имате възможност да заслужите специалната похвала на губернатора, сеньор Бургос.

Коменданте Бургос отново отдаде чест. Очите му блестяха.

— Ако желаете, ще заповядам веднага да бъде разстрелян като предател, сеньорита.

— Не, в никакъв случай не правете това — отвърна Хуанита. — Не би било в интерес на губернатора. А сега не поставяйте повече никакви въпроси, коменданте, а тръгвайте! Погрижете се в Китовац да остане спокойно. Но не разказвайте на никого, че Луис Илая е търсен заради държавна измяна. Ако от вас изтече информация, за съжаление ще бъда принудена по-късно да ви привлека под отговорност. А сега тръгвайте, Бургос!

Коменданте Бургос взе в ръце поводите на коня. Беше видимо облекчен, че се е отървал така леко.

Ласитър си отдъхна.

— Може ли сега да разбера какво става тук?

Всъщност си беше мислил, че сега Хуанита с облекчение ще се хвърли в обятията му, но тя остана странно въздържана. Постепенно той започна да се съмнява дали изобщо беше тя. Не се държеше с него като със свой любовник.

Вместо да го прегърне, тя сложи ръка на раменете на младия лейтенант и го целуна по бузата.

— Това е моят приятел Доминик Дуарте — каза тя. — Запознахме се случайно. Беше невероятно щастлива случайност. Но за това ще ти разкажем по пътя. Случиха се неща, които никой не би могъл да предвиди. Дори смъртният ти враг Луис Илая няма понятие как са се променили нещата. Доминик, стиснете си ръцете! Сигурна съм, че скоро ще станете приятели. А после трябва да смениш якето от униформата с пончо, Доминик. Така ще успеем да се придвижим, без да се набиваме на очи.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, като през това време се гледаха открито в очите и се усмихваха.

Знаеха, че изпитват взаимна симпатия. Тези неща обикновено се забелязваха още в първия момент.

Малко по-късно потеглиха. Взеха и двата коня от конюшнята на полицията като евентуална резерва. Човек никога не знае. В края на краищата, искаха да се придвижат възможно най-бързо.

Хуанита яздеше между двамата мъже. Ласитър с интерес слушаше разказа й.

— Приблизително четири часа, след като ти замина, отново дойдоха мъже от имението. Обвиняваха ме, че съм била твоя съучастница. Взеха ме със себе си. Като заложница, както твърдяха. В действителност искаха от мене нещо съвсем различно. В техните очи аз бях проститутка, с която може да спи всеки, който иска. Но в имението вече беше мръкнало — успях да се измъкна от тях. И избягах в къщата на господаря. Исках да се скрия там и по-късно окончателно да изчезна. В къщата подслушах голяма част от разговорите и така успях да разбера, че войниците са те арестували и са те откарали в Китовац. Карлос, имам предвид Луис Илая, пристигна с тази новина. Тогава в скривалището си чух как той разговаряше с един от доверените си хора. Така научих, че работи заедно с капитан Торкеро, а също и с коменданте Бургос. Също и че трябва да бъдеш разстрелян при опит за бягство. Опасяваха се, че можеш да се разприказваш прекалено много, ако те изправят пред редовен съд. А ти можело и да си таен агент на янките. После, вечерта, когато бях сигурна, че Луис Илая отново е заминал, отидох при дон Бернардо Алберто. Но той не беше сам. Доминик беше при него. Дон Бернардо тайно бе изпратил да го повикат. Знаеш ли кой е Доминик? Искам да ти кажа, Ласитър. Доминик е извънбрачен син на дон Бернардо. Но това е дълга история. От дълги години дон Бернардо се опитвал да открие бившата си любовница. Едва преди няколко месеца най-после успял да попадне на следа. И така се срещнал с Доминик Дуарте.

Беше говорила толкова много, че трябваше най-напред да си поеме дъх. Погледът й шареше между двамата мъже.

Конете продължиха спокойно да яздят. До границата имаше още три часа път.

— Дон Бернардо беше много угрижен — Доминик започна да разказва със спокоен глас. — Сподели с нас, че от известно време не се доверява на племенника си — негов осиновен син. До ушите му бяха достигнали различни слухове, които го бяха настроили скептично. Но не можеше да се реши и да предприеме нещо. И тогава ние двамата решихме да действаме на своя глава. Дон Бернардо няма никаква представа за това, което се случи сега.

— Твой ли беше планът? — попита Ласитър. — Защо ти сам не дойде в града?

— Без да ме придружава поне едно отделение войници? — Доминик Дуарте се усмихна. — Никой не би ми повярвал. Затова ми хрумна идеята да изпратя Хуанита.

— Справи се забележително, Хуанита — с възхищение каза Ласитър. — Прояви невероятно хладнокръвие. Беше заложила живота си на карта.

— Така, както и ти ме защити от онези негодници, които се нахвърлиха върху мене в кръчмата — отвърна Хуанита, като му смигна крадешком. Сега най-после Ласитър разбра.

— Но, разбира се, това беше въпрос на чест — поясни той. — Никога не бих гледал безучастно как някой негодник се опитва да опозори невинно момиче.

— Хуанита ми е разказвала за храбрата ви постъпка, Ласитър — развълнувано каза Доминик. — Дължа ви огромната си благодарност.

— Нека престанем взаимно да си отправяме комплименти — каза Ласитър след кратко мълчание. — Как ще продължим нататък? Какви планове имате вие двамата? След един или два дни измамата ще излезе наяве. Тогава ще ви търсят из цялата страна.

— Не ми се вярва — каза Доминик.

Той извади изпод пончото си един от онези зелени паспорти, какъвто Хуанита беше държала пред очите на коменданте Бургос.

— Това е пропуск на охраната на двореца. Там аз действително съм един от командващите офицери. Не ми се вярва Бургос да се осмели да ме обвини. Това ще е краят му. И той много добре го знае. В следващите дни, треперейки от страх, ще чака нещо да се случи. И когато нищо не се случи, ще му олекне. В никакъв случай няма да посмее да прави разследване. В края на краищата, той е един незначителен началник на полицейска служба в малък провинциален град. А на съвестта му тежат твърде много прегрешения, за да си позволи да се показва от прикритието. Такива типове са съвсем наясно. Ще бъде доволен, ако случаят приключи без последствия.

Ласитър се засмя. Спряха конете и погледнаха на юг, откъдето идваха.

В далечината, на фона на синьото небе, се издигаше облак прах.

Доминик Дуарте извади далекоглед от чантата си.

— Войска — каза той без следа от вълнение. — Сега трябва да се разделим, Ласитър.

— Така е по-добре — Ласитър вдигна ръка за сбогом. — Сега при дон Бернардо ли се връщате?

— Двамата с него имаме да си кажем и да обсъдим още много неща. Когато миналата вечер Хуанита връхлетя в стаята, бяхме прекъснати по средата на разговора. Тъкмо бях започнал да разказвам какво е станало с майка ми. Тъжна история…

— Ще ми я разкажеш ли по-късно, Доминик?

— Надявам се, че някога пак ще се срещнем.

— Аз също.

Ласитър махна още веднъж с ръка и потегли. Още няколко мили води със себе си двата коня, после свали седлата им и ги пусна.

Един час по-късно достигна границата. Не беше обозначена по никакъв начин, имаше само една линия на картата. Тук тя невидимо пресичаше нажежената от слънцето земя. Ласитър знаеше, че отново се намираше на територия, където представителите на мексиканското правителство вече нищо не можеха да му сторят.

След още един час той беше абсолютно сигурен, че не се е заблудил.

Достигна до малко, невзрачно селище с името Пима Уелс. Тук се намираше станция на Югозападната сухопътна поща. В сградата й имаше и бар. Беше единственият бар в Пима Уелс.

Ласитър се погрижи първо за коня си и беше доволен, когато най-после седна на масата и протегна крака. Чак сега усети умората от всичко, което беше вече зад гърба му.

Малкото посетители не му обърнаха никакво внимание. А пък и на слабото осветление в ниския салон не беше лесно да се забележат подробности.

Барманът имаше доста старовремски вид с дългата си брада. Дойде с бутилка и две чаши и седна без покана. После напълни чашите.

— Изпий първо една глътка като хората, приятелю — добродушно го сгълча той. — По-късно ще получиш нещо свястно за ядене. Да не те е подгонил дяволът?

— Не мога да се сетя — изсмя се Ласитър. — Слизам от Люквил, ако искаш точно да знаеш. Имах малка разправия. Я ми кажи, ще успея ли до довечера да се добера до Сейсъб?

— Зависи от крантата ти. Ако е отпочинала, ще стигнеш за два и половина или три часа. Би могъл да бъдеш там точно преди здрачаване. Впрочем там май са изпуснали звяра от клетката. Няколко негодници са се развилнели и се забавляват, като бесят други негодници. Чух това от един превозвач. В последните няколко дни вече шестима мъже са увиснали. Във всеки случай така твърдят.

Ласитър взе бутилката и си наля още една чаша.

Беше силно уиски, каквото се пиеше около границата. Домашно приготвено.

— Не ме интересува, старче — с досада каза той. — Въпреки това можеш ли да ми намериш отпочинал кон?

— Можеш ли да платиш?

Ласитър събу левия си ботуш и извади няколко банкноти от специално пришит джоб.

Бързо се разбра с брадатия барман, който същевременно беше и шеф на пощенската станция. Беше добродушен, дружелюбен човек. Ласитър го оправдаваше, че е любопитен и приказлив. Който живее така изолирано от света, винаги отчаяно се опитва да си намери събеседник, макар и за кратко.

Ако барманът не беше толкова словоохотлив, Ласитър нямаше да научи, че в Сейсъб продължават да стават убийства.

За съжаление не можа да научи подробности. Барманът не знаеше нищо повече. Но скоро щеше да бъде в Сейсъб. Щеше да се промъкне в града, без някой да го забележи.

Само така можеше да пипне палачите. Срещу тези дяволи не можеше повече да се воюва с почтени средства. Единствено с хитрост щеше да ги принуди да излязат наяве.

Когато си тръгна, Ласитър беше обзет от дива ярост.