Лорета Чейс
Лорд Безупречност (8)

Глава 8

Съдържателят на странноприемницата „Гълъбите“ в Брентфорд не беше виждал децата. Въпреки, че познаваше фермера Джарвис, не го беше срещал през деня. Джарвис сигурно си бе тръгнал направо за вкъщи, вместо да се отклони за кратко от пътя си, както често правеше и да спре в „Гълъбите“, за да поклюкарства и да изпие халба бира.

Ратборн и мисис Уингейт не научиха нищо повече от другите хора, които разпитаха. Томас имаше повече късмет, тъй като поговори със слугите в двора на странноприемницата. Когато се върна при господаря си, лакеят описа срещата между две „момчета“ и две от слугинчетата на местно благородническо семейство.

— Едно от момчета изглеждало точно като лорд Лайл — съобщи той. — Същата височина, същият цвят на косата. Другото било с червена коса и лунички.

Бенедикт погледна към Батшеба.

— Да се облече като момче не би затруднило Оливия — каза тя. — Би могла да се сдобие лесно с евтини дрехи от заложната къща или от търговеца, който продава стари одежди. Не й е било особено трудно и да набави малко пари. Тя притежава афинитета на ДеЛус към хазартните игри, а от моите лекции явно не е чула и дума.

Както и да го беше постигнала, Оливия бе осигурила превоз чак до Хънзлоу.

По пътя за Хънзлоу Бенедикт караше бързо и не толкова внимателно. Бяха загубили ценно време да търсят в Брентфорд. Сега поне не беше нужно да изостават още като се бавят, за да оглеждат всяка каруца по пътя. Минаваше девет часа. По времето, когато щяха да пристигнат в Хънзлоу, по-голямата част от хората щяха вече да спят. Но Бенедикт знаеше, че в странноприемниците ще открие достатъчно признаци на живот. Мистър Чаплин поддържаше обширни конюшни и всички спираха там, за да подменят конете си. При толкова много пристигащи и заминаващи хора, все някой щеше да е забелязал децата.

Поне така се опитваше да се убеди Бенедикт, за да потисне нарастващото си безпокойство. Въпреки това, което мисис Уингейт бе казала за дъщеря си, той тръгна от Лондон с убеждението, че ще намери племенника си за няколко часа. Вярваше, че издирването ще завърши в Брентфорд. Не желаеше да допуска, че търсенето ще продължи няколко дни, през които Перегрин и Оливия можеха да се сблъскат с някое премеждие или с престъпници. И през цялото това време Бенедикт щеше да се упреква и ненавижда, че не се е погрижил по-добре за племенника си. Мисис Уингейт щеше да си седи до него с часове, бедрото й да се потърква леко в неговото, а гласът й да се прокрадва под кожата му.

Междувременно, колкото по-дълго пътуваха заедно, толкова по-голяма ставаше възможността да се натъкнат на някого, който можеше да ги разпознае… и да устроят скандала на десетилетието.

Когато забеляза гъсто разположените сгради покрай пътя, Бенедикт почти въздъхна от облекчение. Хънзлоу. Най-накрая. Многобройните странноприемници бяха доста оживени. В „Джордж“, докато конярят впрягаше отпочинали коне в двуколката, мисис Уингейт успя да научи някои неща. Двете „момчета“ сега пътуваха със селянин от Кранфорд Парк, имотът на граф Бъркли. Един от слугите в странноприемницата, племенник на селянина, ги упъти към къщата на чичо си, като ги уверяваше, че „момчетата“ щели да прекарат нощта там. Това изглеждаше най-вероятно според Бенедикт. В този час, потокът от каруци намаляваше. Скоро дилижансите на Кралската поща щяха да са единствените по пътя. Последният ги беше отминал неотдавна, а и Бенедикт не вярваше, че дори хитростта на Оливия можеше да им осигури места в пощенска кола. Броят на пътниците в тях беше строго определен, а билетите — скъпи. Толкова близо до Лондон, бе малко вероятно дилижансите да имат свободни места. Поне така се надяваше.

Той продължи да пришпорва конете в галоп, там, където беше възможно, през пустия път. Хънзлоу Хийт се простираше от лявата им страна, и нито един бандит, за свой късмет, не изскочи от мрака. Бенедикт имаше два пистолета под седалката, а и не беше в настроение да спира. Близо до моста Кранфорд обърна към пътя, минаващ през имота на Бъркли. Указанията бяха точни и те лесно намериха къщичката. Откриха и двете момчета, които щяха да прекарат нощта тук. Те настина бяха момчета и нито едно от тях не беше Перегрин.

 

 

— Бройте до двадесет — посъветва го Батшеба, когато най-накрая се върнаха на Кралския път. Беше почти полунощ, пропиляха час и половина и както можеше да се предположи, Ратборн кипеше от гняв. Тя знаеше, че е загрижен за племенника си, но като повечето мъже, и за него страхът бе твърде смущаващо чувство, за да бъде показано. Подобно на другите, той го смете под тежкия килим на гнева.

— Аз не съм дете — отвърна Бенедикт.

— Добре — каза тя. — Тогава няма да избухнете, като ви кажа, че трябва да спрем в странноприемницата.

— Спирахме във всяка проклета странноприемница и на всяко прокълнато място с по няколко колиби, което гордо се обявява за село! И до къде ни доведе това? Един селски идиот след друг, които едва съчетават сказуемо и подлог и не могат да различат момиче от момче или да определят дали е на десет или дванадесет години. Те нарекоха това момче, за което мога да се обзаложа, че няма и осем години, червенокосо. Неговата коса беше кафява, точно като цвета на дарбишърско кравешко лай…

— Това е — прекъсна го тя, точно когато Бенедикт подминаваше странноприемницата „Бялото сърце“.

Той продължи да ругае, но за разлика от повечето мъже, не позволи на емоциите си да повлияят на управлението на двуколката. С обичайните си плавни и пестеливи движения, я закара обратно до входа на странноприемницата.

Батшеба не успя да накара Ратборн да я изчака. Така че оставиха Томас да я пази и влязоха заедно. Откриха съдържателя напълно буден. Дилижансът „Вихър“ бе заминал преди по-малко от половин час, след като беше оставил едно петчленно семейство. Това било първото им пътуване с него и никак не им харесало.

— Обясних им, че която и кола да бяха взели, нямаше да има никаква разлика — каза ханджията. — Ако не им харесва да пътуват с всеки Том, Дик, Хари и брат му, който се е къпал за последен път, за да отпразнува Ватерло, въобще не е трябвало да пътуват с дилижанс или да наемат пощенски файтон. Стая ли искахте? Ако е така, нямате късмет. Те взеха последното ми легло, ’сичките петима.

— Аз и брат ми се опитваме да открием малките ни братовчеди — каза Батшеба. — Те ни гостуваха в Лондон. След като видяха една пътуваща театрална трупа им хрумна да се присъединят към актьорите. Вярваме, че са се насочили към Бристол.

След това му описа Оливия и лорд Лайл като подчерта, че едното от децата може да е с „костюм“ или да е дегизирано.

— О, тези — отвърна ханджията. — Те споменаха, че си отиват у дома при болната си майка. Така каза по-малкият на кочияша. По-високият не говореше много. Изглеждаше така сякаш е изял нещо развалено.

Ратборн, който досега стоеше настрани и нетърпеливо потропваше с крак, се приближи с горящи тъмни очи.

— Те са говорили с кочияша? — попита той. — И са се качили на дилижанса?

— Е, на кочияша му се беше освободило място, нали? — отговори ханджията. — А и имаха достатъчно пари, да платят таксата, за да ги закарат до следващата спирка, Солт Хил.

 

 

Солт Хил се намираше на по-малко от девет мили и конете бяха отпочинали, тъй като Ратборн ги бе подменил в „Бялото сърце“. Пощенската кола можеше да вземе разстоянието за по-малко от час. Ратборн бе решен да поддържа скоростта й, а Батшеба нямаше нищо напротив. Колкото по-дълго търсеха децата, толкова повече започваше да я измъчва съвестта. Ако беше използвала ограничените си средства по-разумно, досега Оливия можеше да има гувернантка и нищо от това нямаше да се случи.

— Много сте тиха — отбеляза Бенедикт, след като пътуваха известно време в мълчание. — Надявам се, че скоростта не ви плаши.

Изглежда последните новини бяха подобрили настроението му. Батшеба вече нямаше усещането, че седи до готов да изригне вулкан.

— Мислех за децата — отговори тя. — Не съм се справила добре с Оливия. Позволих й твърде много свобода.

— Повечето от момичетата в моя свят имат прекалено малко свобода — каза той. — Нищо чудно, че голяма част от тях се превръщат в жени с ограничени разбирания. Преди ме попитахте, дали съм се замислял, че мога да открия в съпругата си приятел и събеседник. Как мога да очаквам от тези деца-жени истинска компания?

— Беше нечестно от моя страна да критикувам вашия избор — призна тя. — Аз избрах съпруга си без въобще да разсъждавам, а и той едва ли е използвал главата си като се ожени за мен.

— Нито едно момиче от висшето общество не би посмяло да тръгне на „благородна мисия“, въпреки че може да има и такива, които си мечтаят за това — каза той. — Никое от тях не би имало и най-малката идея как да стигне от едно място до друго. Така че поне можем да се възхищаваме на куража на Оливия. А и Перегрин я придружава в дилижанса. Без нея едва ли щеше да преживее нещо подобно някога.

— Наистина, само си помислете какво можеше да пропусне — отговори тя. — Сега той изпитва трепета да пътува в превозно средство, което е препълнено, мръсно и има вероятност да се преобърне. Перегрин ще се сблъска с хора, които отчаяно се нуждаят от баня, изтрезняване, или и от двете. Вътре не можете да спите, защото постоянно се друсате и ви блъскат. Отвън не смеете да го сторите, защото може да паднете. Няма значение кои са спътниците ви, поне на един от тях със сигурност ще му прилошее. Дори отвън миризмата е ужасна — и да не забравим да споменем бълхите и въшките, които приятните спътници споделят толкова щедро.

— Перегрин е момче — каза Ратборн. — Те не се плашат от мръсотия и паразити, обонянието им не е особено деликатно. Припомнете си, че той е споделял една стая с други момчета. Много от тях са отвратителни същества. По-вероятно е на дъщеря ви да й е по-неприятно отколкото на племенника ми.

Без всякакво съмнение, Оливия беше най-претенциозното, гнусливото и придирчиво момиче на света, помисли си Батшеба. И децата определено бяха в по-голяма безопасност в пощенската кола, отколкото ако вървяха сами по тъмния път. Все пак, времето отминаваше и двамата с Ратборн се отдалечаваха все повече и повече от Лондон.

— Бях толкова сигурна, че ще ги открием досега — каза тя.

— Аз също — отвърна той.

— Какво ще правим, ако не са в Солт Хил?

— Не могат да стигнат далеч толкова рано сутринта без пари — отвърна Ратборн. — Дъщеря ви ще разкаже на някой съдържател на странноприемница трогателна история и ще им осигури място до камината, ако не и легло при някой от прислужниците. Ако той се окаже коравосърдечен, тя ще приложи своите хитрини на някой коняр и ще открием нашите бегълци, спящи в сламата — и след кратка пауза добави: — Когато разбрахме, че са в пощенската кола и са в относителна безопасност, осъзнах, че се тревожа за Перегрин, сякаш е малко безпомощно дете. Случаят далеч не е такъв. Племенникът ми е твърде зрял за възрастта си, а и момчетата са невероятно издръжливи. Напомням си, че той е на тринадесет години, интелигентен и любознателен и никога не е изживявал истинско приключение.

— А вие? — попита тя. — Когато сте били момче?

В момента, в който изрече думите, Батшеба си пожела да ги върне обратно. Искаше й се да може да спре да любопитства и разпитва.

Отговорът отне известно време на Бенедикт и Батшеба се надяваше, че той се опитва да измисли как да отклони любезно разговора към нещо не толкова лично.

— Имах изключително много приключения. Бягах от вкъщи при всяка възможност.

Тези думи я накараха да извърне глава и да се загледа в безупречния му профил.

— Вие се шегувате — каза тя. — Как синът на един граф успява да избяга? И защо му е да го прави?

— Ако беше лесно, нямаше въобще да си струва — отговори той. — Но да надхитря възрастните беше като игра за мен. Бягах от вкъщи, когато се чувствах отегчен или ядосан, или… е, когато бях уморен до смърт да бъда добър. Веднъж изчезнах за три дена.

На Батшеба не й беше никак трудно да си представи младежкия му образ и дяволития блясък в момчешкия поглед. Това ли я привличаше в тези тъмни очи? Сърцето й започна да препуска.

— Оливия и Лайл не трябва да се скитат три дни — заяви тя.

— Това определено ще усложни нещата — отговори той.

— Ще усложни? — повтори тя напрегнато. — Ще бъде катастрофа.

Да пътуват заедно цели три дни… да разговарят, да открива все повече за него… да е толкова близо, че да усеща топлината и силата му… да слуша дълбокия му глас в тъмнината, да гледа дългите му, облечени в ръкавици ръце.

— Не мога да прекарам цялата нощ с вас — продължи тя с остър тон. — Обясних на мисис Бригс, че са ме извикали да посетя болен роднина и вие любезно сте ми предложили да ме закарате. Казах й, че може да закъснея малко.

— С това темпо се съмнявам, че ще се приберем преди зазоряване — отговори той. — Ще имаме нужда от добро извинение. Преди няколко седмици ми казахте, че произлизате от род на изпечени лъжци. Трябва да се съглася, че и вие сте извънредно талантлива. Забелязах как хубаво излъгахте съдържателят на „Бялото сърце“. Почти успяхте да ме накарате да повярвам, че сте ми сестра — Бенедикт се обърна и я погледна остро. — Почти.

Усмихваше се с онази провокираща полуусмивка, която можеше да означава всичко — веселие, насмешка, цинизъм, снизхождение. И все пак тя долови лек смях в гласа му. Звукът беше като шепот в тъмнината. Батшеба почувства как се плъзна по врата й и се спусна надолу по гръбнака й.

— Казах първото нещо, което ми хрумна — отвърна тя.

— Не се съмнявам, че ще съумеете да измислите нещо достатъчно просто и убедително, за да обясните дългото си отсъствие — каза той. — А, това пред нас трябва да е мостът над река Колн.

Тя погледна напред. Неговото зрение сигурно бе по-остро от нейното. Според нея пътят пред тях бе потънал в непроницаем мрак.

— Съществува зловеща история за странноприемницата „Щраусът“ в Колнбрук — каза той. — Знаете ли я?

— За първи път чувам за това място — отговори тя.

— О, доста е известно. Преди няколко века са наричали странноприемницата просто „Приютът“. Заможните търговци, които постоянно пътували между Бат, Рийдинг и Лондон често отсядали там. Най-странното било, че шестдесет от тях влезли и никога не излезли оттам. Те просто изчезнали заедно с целия си багаж. Ще си помислите, че властите са станали подозрителни, но не е така. Тогава, една вечер богат търговец на име Томас Коул, който често отсядал там, изчезнал, въпреки че досега не му се била случвала никаква злополука. За разлика от другите, обаче, той се появил отново. Тялото му, добре сварено, било открито да плува в реката няколко дни по-късно.

— Добре сварено? — повтори Батшеба. — Сериозно ли говорите?

— Известно ви е, че главите на престъпниците често са били набучвани на копия за назидание и предупреждение към другите, нали? — попита той. — Но може би не знаете, че в повечето случаи първо били сварявани, за да изтраят по-дълго време.

— Това е отвратително — отговори тя.

— В Египет все още го правят — продължи той. — През лятото баща ми получи череп в кошница от паша̀та на Египет — Мохамед Али. Той принадлежал на човека, който според слуховете убил брат ми Рупърт. Накрая се оказа, както можеше и да се очаква, че Рупърт не се поддава на законите на вероятностите и съвсем скоро, след като главата беше доставена, се завърна жив и здрав.

— Толкова странни неща се случват във вашето семейство — каза тя. — Не споменахте ли, че сте опитвали да скалпирате Рупърт. Той ли беше другото златно ангелче?

— Господи, не. Отдалеч някои хора не могат да ни различат.

Преди тя да бе успяла да зададе още неуместни въпроси, той продължи:

— Да се върнем на Томас Коул. Властите най-накрая започнали да разследват „Щраусът“. Оказало се, че в една от стаите леглото било прикрепено към тайна врата на пода, точно над котел с вряща вода, така че когато резето се освободяло, леглото се накланяло и обитателят му се плъзвал право в него.

— Те са го сварили? — попита тя. — Жив?

— Да — отвърна Ратборн. — Предполагам, че ханджията и жена му предварително е трябвало да се погрижат гостът им да се отправи към леглото много пиян. Така не би могъл да опита да се спаси или дори да извика.

— Тава е отвратително — отговори тя.

— Хората са способни на ужасни неща. Правят ги по нелепи причини и дори без никаква причина. В този случай, обаче, правосъдието възтържествувало. Ханджията Джармън и жена му били арестувани и съдени, обявени за виновни и обесени, удавени и разкъсани на четири. Оттогава мястото е известно като Томас Кол-в-потока^[1].

В този момент, те вече бяха пресекли моста и се движеха по тесните улици на Колнбрук. Подминаха странноприемници с познати имена като „Бялото сърце“ и „Джордж“. Малко по-нататък се намираше скандално известната странноприемница „Щраусът“, чиито прозорци все още светеха. Пиянски смях огласяше нощния въздух.

Двуколката беше само на няколко ярда от входа, когато вратата се отвори и на улицата с препъване излязоха трима мъже. Единият от тях залитна и падна по лице точно на пътя на конете. Ратборн умело спря двуколката само на няколко крачки от него.

— Що не гледаш на къде караш? — извика един от мъжете, докато се навеждаше над падналия си приятел. — По дяволите. Можеше да го убиеш, проклет идиот такъв.

Третият мъж се спъна пред конете и се хвана отстрани за юздите.

— ’Сичко е наред — каза той. — Никъде ня’а да ходят.

— Напълно съм способен да удържа два коня — отговори сдържано Ратборн. — Ще е най-добре, да преместите приятеля си от пътя.

Третият мъж сърдечно прикани Ратборн да направи нещо анатомически невъзможно. Вторият се зае да свърши по-полезна работа. Повдигна приятеля си, който беше почти в безсъзнание, помогна му да се махне от пътя и го премести на пейката пред странноприемницата.

В същото време, без да обръща внимание на безпокойството на конете, третият мъж продължаваше да виси на поводите им и да прави предположения за сексуалната незадоволеност на Ратборн, за предпочитанията му към млади момчета и възрастни овце, както и за големия брой грозни и уродливи мъже, за които майка му имала причини да предполага, че някой от тях може да му е баща.

Въпреки провокациите, Ратборн запази аристократичната си невъзмутимост.

— Чудя се дали на света съществува по-отблъскваща гледка от пияница в един часа през нощта? — обърна се той към Батшеба с тих отегчен тон. — Или по-неразумно същество? — и продължи на по-висок глас: — Извинете ме за неудобството, сър. Приятелят ви вече е в безопасност. Убеден съм, че за вас и другият ви другар ще е по-удобно да си починете на пейката с него. А докато вие тримата се наслаждавате на ободряваща дрямка, неприятните ни особи ще се махнат от пътя ви.

Третият мъж предложи да натъпче част от анатомията на Ратборн в гърлото му.

— Боя се, че ще е безполезно да ви напомня за присъствието на дамата — изрече Ратборн.

— О и бас държа, че е изтънчена — каза вторият пияница и заряза приятеля си на пейката. — Знам аз какви дами излизат по това време на нощта, нали? — той тръгна поклащайки се към двуколката и изкриви физиономията си в нещо, което според Батшеба би трябвало да бъде намигване. — ’Що не оставиш тоя със сбръчканото лице и неговото лакейче да се забавляват заедно, както те си знаят? И не вземеш да слезеш при мен, мое хубаво чернокосо птиче? — той сграбчи облегалката на седалката от нейната страна с едната си ръка, а с другата хвана чатала си. — Имам нещо по-голямо и по-силно, на което да кацнеш.

— Не тази вечер — отговори Батшеба. — Имам главоболие.

— Махни ръката си от двуколката — изрече Ратборн с нисък, твърд глас.

— Да, сър, Ваше Величество — отговори пияницата. Той пусна облегалката и сграбчи Батшеба за глезена. — Така или иначе тази част ми харесва повече.

Преди тя да успее да реагира, Ратборн скочи от мястото си. Прекрачи краката й, като в същото време пусна в скута й поводите и камшика и се стовари върху пияния мъж, който се строполи под него на земята. Бенедикт се изправи, повдигна го и го хвърли към пейката и събори на земята другия мъж, който бе там и в момента се опитваше да седне.

Пияният, който държеше конете за поводите ги пусна и тръгна към него. Ратборн се завъртя кръгом и се насочи към предната част на двуколката. Сграбчи мъжа за реверите и го хвърли към вратите на странноприемницата.

Всичко това се случи толкова бързо, че Батшеба едва успя да хване поводите, за да удържи конете. Двама мъже лежаха на земята близо до пейката, а третият бе скупчен до вратата.

Тя погледна Ратборн. Той срещна очите й, сви рамене и се запъти към двуколката.

Тогава вратата на странноприемницата се отвори и на улицата се изсипа цяла тълпа.

Въпреки че и до сега го превъзхождаха по брой, противниците му едва се държаха на краката си, какво оставаше да се бият. Батшеба бе застинала на мястото си изненадана, но не и разтревожена. Но когато половин дузина мъже се нахвърлиха върху Ратборн и го повалиха, тя сграбчи камшика и скочи долу. Спусна се в боя и започна да удря толкова силно, колкото можеше. Когато това се оказа безполезно в тълпата, тя започна да удря с дръжката на камшика по всяка глава, до която можеше да достигне.

— Махни се от него, ти, долен страхливец такъв! — изкрещя тя на един и го ритна за по-убедително. Някой се опита да изтръгне камшика от нея, но Батшеба заби лакътя си в слабините му и той изкрещя.

Може би бяха изненадани или яростта й ги изплаши, но мъжете се отдръпнаха достатъчно, за да позволят на Ратборн да се изправи. Скоро след като стъпи на крака един от по-едрите пияници се нахвърли отгоре му. Миг по-късно още един се присъедини към веселбата. Но Батшеба считаше, че Ратборн ще се справи с двамата дръвници и се зае със задачата да държи другите настрана.

В този момент тя забеляза, че и Томас се е включил. Докато го гледаше как сблъсква главите на двама мъже, се зачуди какво е станало с двуколката и конете. Всъщност това беше само мимолетна мисъл. Към тях пристъпваха още мъже, явно идващи от странноприемниците, които бяха подминали по-рано.

Но Батшеба нямаше време да мисли дали щяха да се включат в боя, нито на чия страна щяха да бъдат. Някой се опита да я издърпа от мелето. Тя се извъртя, за да се освободи, сви ръката си в юмрук и го заби с всичка сила в носа му. Той залитна назад и се хвана за кървящия си нос. После друг привлече вниманието й и тя се върна в боя.

Виждаше как Ратборн ги удря един след друг и движенията му сякаш се сливаха. Двама от мъжете полетяха към постройката и чу звук от строшено стъкло. Видя мъже търкалящи се по земята и други, които се подпираха по стълбовете на лампите. Зърна как Томас издърпва някого от двуколката и как конете се изправят на задните си крака, а хората се дърпат от пътя им. Видя двуколката да потегля без никой да я управлява и няколко от новопристигналите мъже да я настигат бързо, но тя не можеше да позволи Ратборн да бъде обграден като в капан.

Не знаеше колко време е минало — най-вероятно няколко минути, макар да й се струваше, че е на война от дни.

Тогава един глас се извиси над останалите и прозвучаха думите:

— Заповядвам ви в името на Негово Величество да се разпръснете и да запазите тишина, докато обявя решението си по този случай.

Същите думи отекнаха още два пъти докато настъпи тишина. След което продължи:

— Нашият суверен Кралят повелява и заповядва всички лица, които са се събрали, веднага да се разпръснат и мирно да се отправят към къщите или към законните си занимания според условията, които съдържа Акта, издаден през първата година от управлението на крал Джордж І, отнасящ се до предотвратяването на шумни и размирни събирания. Бог да пази Краля.

Мъжете започнаха да се отдалечават и да споделят недоволството помежду си. Последните, които дойдоха си тръгнаха първи. След това тези, които бяха участвали в боя и все още бяха на краката си, започнаха да отстъпват, някои накуцвайки.

Батшеба погледна към Ратборн, който стоеше сам. Палтото му беше разкъсано, коприненото му шалче и шапката ги нямаше. Кичур от косата му стърчеше, а покрай челото му се спускаха влажни къдрици. Лицето му беше толкова мръсно, че тя не можеше да разбере колко е насинено. Тогава той срещна погледа й, засмя се кратко и ниско и поклати глава.

Тя се приближи към него. Беше инстинктивно. Както и инстинктивно повдигна ръка и докосна нежно лицето му.

— Ранен ли си? — попита.

Бенедикт отново се засмя по същия начин, хвана ръката й и леко я допря до бузата си.

— Ранен ли съм, ме пита тя — каза той. — Ти, лудо създание. Какво си мислеше, че правиш?

— Не мислех — отвърна му. — Те те повалиха… Не беше честно. Бях ядосана.

Той пусна ръката й и приглади косата й назад. Тя не беше мислила преди, не се замисли и сега дори за миг. Сведе глава и я отпусна на гърдите му. Това също беше инстинктивно.

— Страхувах се, че ще те наранят — изрече тихо.

— А ти, глупаче — попита той. — Не помисли ли, че можеха да те наранят?

— Не мислих. И не ме интересуваше.

Батшеба почувства ръката му да се плъзва по врата й. Усети под бузата си повдигането и спадането на гърдите му. Сърцето й все още биеше лудо, дишаше бързо и неравномерно. И тогава чу тихия му глас в косата си:

— Убеден съм, че местният полицай се приближава. Същият, който прочете Закона против нарушителите на обществения ред толкова прочувствено. Приготви се да го излъжеш право в очите.