Лорета Чейс
Лорд Безупречност (20)

Глава 20

Съкровището беше малка, покрита с пръст, кутия дълга един фут и може би девет инча на дължина и ширина. Един от слугите, който бе помагал в копаенето я занесе до терасата. Там, семейството и гостите се струпаха, когато друг прислужник се приближи и се зае да я избърше. Но Перегрин взе четката и почисти кутията сам. Работеше прецизно, сякаш беше изработена от алабастър. Ръцете му трепереха от вълнение.

Всъщност, кутията се оказа изработена от дърво, покрита с кожа и осеяна с месингови нитове. Беше здраво заключена.

— Трябва да я срежем с трион — предложи Перегрин. — Или да я счупим. Доста стара е. Дървото сигурно е изгнило. Можем да я разбием с един ритник.

— Почакай — Оливия коленичи, за да разгледа ключалката. — Обикновен ключ може да свърши работа. Или ще опитам с фиби за коса. Ключалките обикновено не са много сложни.

Бенедикт се наведе към Батшеба.

— Може да разбива ключалки? — прошепна той.

— Защо мислиш, че исках да се преместя в по-добър квартал? — попита Батшеба. — Твърде много неща е научила.

Оливия опита с фибите, но не успя.

— Пробвай с това — каза лорд Харгейт и й подаде джобното си ножче.

Тя го огледа предпазливо.

— Ще съсипя острието.

— Ще го наострим.

Бенедикт срещна кехлибарения поглед на баща си и премигна учудено. Това закачливо намигване ли беше? Лорд Харгейт никога не намигаше.

Момичето си поигра с ножчето, после опита с ножчето и фибите. Ключалката щракна и се отвори. Тя си пое дълбоко дъх, вдигна капака и извади… Парцали. Извади един, положи го внимателно на земята, после още един.

— Стари дрехи — каза Перегрин. — Колко вълнуващо. Защо му е притрябвало… — дъхът му секна.

Всички останали също зяпнаха смаяно. Нещо проблесна сред дрипите. Със същото внимание, Оливия махна последното парче изгнил плат.

Наоколо се разпръсна феерия от червено, жълто, зелено, синьо, сребърно и златно. Монети и бижута, верижки и медальони блестяха на следобедната светлина.

— Виж ти — измърмори — лорд Мандевил. — Казвах ли ви да не губите надежда.

Перегрин надникна в кутията.

— Не мога да повярвам. Истинско ли е?

Оливия извади един рубинен пръстен и го огледа с вещо око. Драсна метала с нокът. Захапа го.

— Истинско е — заключи тя. Погледна към майка си с блестящи сини очи. — Истинско е, мамо. Съкровището. Знаех си, че ще го открия. Сега ще бъдеш изискана дама — искрящите й очи се преместиха към лорд Мандевил — То принадлежи на мама, както казахте? Трябва да потвърдите, иначе ще ме накара да го дам на вас.

— Тогава нека го сторя пред всички свидетели — каза лорд Мандевил. — Вие, Оливия Уингейт, сте потомка на Едмънд ДеЛус. Вие и вашият довереник… хъм, оръженосец, поехте огромен риск и преминахте през много изпитания. Дори се потрудихте и копахте със собствени ръце. Вие го открихте. Съкровището по право ви принадлежи и можете да правите с него каквото решите.

Бенедикт се огледа. Лорд и лейди Мандевил. Лорд и Лейди Нортуик. Лорд Харгейт. Питър ДеЛус. Батшеба. Децата. Няколко от слугите стояха наоколо. Други се бяха струпали на край прозорците и наблюдаваха.

Театърът е за сцената.

Погледна баща си отново. Лорд Харгейт още гледаше Оливия, но сега с изражение, което Бенедикт познаваше много добре. Едва доловимо. Лорд Харгейт беше сдържан, но синът му го забеляза. Същите емоции бяха изписани на лицето на негово благородие в деня на сватбата на Алистър и когато Рупърт доведе в къщи съпругата си от Египет. Триумф. И двата пъти Ратборн напълно си го обясняваше. Неочаквано и за голямо успокоение на графа, по-младите му и напълно непредсказуеми синове, се ожениха за подходящите момичета, от още по-подходящи богати семейства. Но сега, за първи път, Бенедикт не беше сигурен, защо баща му изпитва такова самодоволство.

Докато сваляха няколкото пласта пръст от Оливия, Батшеба потърси лорд Харгейт, за да му каже, че в крайна сметка двадесетте паунда няма да са й необходими. Също така искаше да разсее притесненията за най-големия му син. Прислугата я насочи към готическите развалини до източната страна на езерото. Те били построени през миналия век, за да пресъздават меланхоличен вид, подтикващ към съзерцание и поезия. Въпреки че Батшеба се съмняваше, че лорд Харгейт е поетична натура, тя предположи, че има повод да е унил.

Откри го да гледа намръщено към рушащата се кула. Не беше достатъчно погълнат, за да не я усети, когато се приближи. Обърна се и й кимна за поздрав.

— Мис Уингейт — каза лорд Харгейт, без да показва никаква изненада. Но той умееше да крие емоциите си. — Предполагам идвате да ми съобщите, че сте освободила сина ми от мрежата си и че ще се отървем от вас, най-накрая.

Тя спря и премигна.

— Всъщност да — отвърна и обясни за периода от две седмици, през който Ратборн трябваше да охлади страстите си.

Лорд Харгейт не реагира и на думите й.

— Навярно за две седмици вие и другите членове на семейството ви ще го накарате да прозре грешката си — каза тя.

— Не мисля.

— Разбира се, че ще успеете. Той е привързан силно към семейството си. Без значение какво казва, работата му в парламента и благотворителните му проекти го изпълват с удовлетворение. Ще му липсват до болка. Той е добър човек, лорд Харгейт. Не е безделник и нехранимайко, както повечето от приятелите му. Ще направи много за Англия. Очаква го благородна кариера и той го знае. Трябва само да му се напомня, докато не съм пред очите му. Разчитам на вас да се погрижите за това, сър. Всички казват, че сте един от най-влиятелните мъже в Англия. Със сигурност две седмици ще са ви достатъчни, за да наложите волята си над сина си.

— Съмнявам се — възрази лорд Харгейт. — Ето го, идва, тъкмо ще видим колко съм влиятелен.

Батшеба се обърна. Ратборн крачеше бързо по пътеката. Беше без шапка и октомврийския вятър разпиляваше черните му къдрици. Когато се приближи, тя забеляза, че шалчето на врата му се беше изкривило настрани и едно от копчетата на сакото беше разкопчано.

— Не си представяхте, че ще предвиди следващия ви ход, предполагам — каза лорд Харгейт. — Бенедикт е опитен политик. Освен това винаги се е интересувал от поведението на престъпниците.

— Тя дойде, за да се откаже отново от мен, нали, татко? — попита Ратборн. — Батшеба винаги се отдръпва от мен и постоянно се сбогува. Това е начина й да показва привързаността си. Също и като краде чантата и дрехите ми.

— Исках само да успокоя баща ти — оправда се Батшеба. — Очевидно не е мигнал снощи.

— Защото е будувал, за да крои планове заедно с приятелите си заговорници — каза Ратборн.

— Да крои планове?

— Скъпото ми момиче, произлизаш от голямо семейство на лъжци и мошеници. Със сигурност можеш да разпознаеш измамник, когато го видиш.

Тя очевидно нямаше никаква представа. Погледът й се отмести от Ратборн към баща му. Сякаш изражението на лорд Харгейт някога щеше да издаде мислите му, помисли си Бенедикт. С по-голям успех можеше да потърси отговор в развалините зад него. Тухлите бяха по-лесни за разчитане.

— Знам, че сцената на терасата от преди малко беше измама — каза Бенедикт, като се стараеше да не повишава глас, въпреки че беше разстроен и ядосан. — Това, което не разбирам, е, защо. Нима ти, Мандевил и Нортуик се заехте с всичко, само и само да се отървете от Батшеба възможно най-бързо? Предполагам, си дадохте сметка, че не е необходимо. Тя е решила да ме остави и без това.

— Мисля, че все още не съм изкуфял напълно — каза баща му. Хвана ръце зад гърба си, отиде до езерото и се загледа в далечината.

Батшеба погледна Бенедикт озадачено. Той присви рамене. След малко се присъединиха към лорда на брега на езерото. Помълчаха известно време. Ратборн изчакваше нарочно. Баща му беше майстор в манипулирането. Нямаше смисъл да се опитват да го възпират. Птичките пееха. Вятърът завихри купчина листа и ги разнесе наоколо.

След като постоя достатъчно дълго отнесен от настоящето, лорд Харгейт най-накрая заговори:

— Сгрешихте, мисис Уингейт. Дойдох до Трогмортън с много пари, както и с няколко бижута, които ми дадоха моята съпруга и майка ми. Бяхме подготвили щедър подкуп, за да си отидете завинаги. Бях готов да приключа всичко вчера, когато се появихте в кабинета. Въпреки че вече бях осъзнал, че нещата са много по-сериозни, отколкото бяхме предположили.

— Дотогава също си видял, че тя не е това, което си очаквал да е — каза Бенедикт.

— Да, така е — призна си баща му. — Никога през живота ми не ми е било толкова трудно да сдържа изражението си сериозно, както когато мисис Уингейт предложи да се откаже от теб за двадесет паунда. Нямам търпение да разкажа на баба ти — той се усмихна леко. Но усмивката изчезна, с бързината, с която се беше появила. — Винаги съм искал да имам дъщери, мисис Уингейт, тъй като синовете ми непрестанно се забъркват в проблеми.

Не и аз — искаше да изкрещи по детски Бенедикт — Защо винаги ме обвиняваш? Но вместо това, изрече:

— Винаги го казваш. Не ми се струва никак логично. Не съм ти създавал проблеми от дете — след това си припомни инцидента в Оксфорд. И още един. — Е, поне не и откакто пораснах.

— Синовете ми винаги се забъркват в нещо, по един или друг начин, мисис Уингейт — продължи баща му упорито — А най-големият беше нещастен много дълго време.

Ако лорд Харгейт бе казал, че синът му пристига от луната, щеше да изненада Бенедикт по-малко. Изненада бе дума, която едва описваше това, което той почувства. Светът се преобърна наопаки. Той премигна. Два пъти. Баща му го погледна с дълбокия си, кехлибарен поглед.

— Беше преизпълнен с дяволитост — каза лорд Харгейт. — Въвличаше братята си в какви ли не бели. Смееше се. Не съм чувал смеха ти от години.

— Това е нелепо. Разбира се, че се смея.

— Смее се — потвърди Батшеба. — Виждала съм го да го прави. Преди няколко вечери, помислих, че ще се нарани от силния смях.

— Ти го караш да се чувства така — каза й лорд Харгейт. — Дойдох тук и отново видях дяволчето в очите му. Видях и щастие в тях. Знам, че най-големият ми син не е глупак. Никога не е бил податлив на жените, за разлика от някои от братята му. Силно наблюдателен е. Ще разпознае опортюнист, си казах, ще разбере кой е паразит. Въпреки това бях притеснен. Дори и най-умният мъж може да допусне фатални грешки, когато става дума за жена. Но ти дойде при мен с онази смешна история, как си се отегчила от него и че се нуждаеш от двадесет лири, за да заминеш. После той влезе през прозореца. Личеше си, че сте безумно влюбени. Съжалявам, че съпругата ми изпусна тази сцена. Щеше да й достави огромно удоволствие. Във всеки случай в писмото, което й изпратих малко след това се постарах да го опиша, доколкото позволяват ограничените ми възможности.

„Щеше да й достави удоволствие.“

Бенедикт осъзна, колко е напрегнат, едва когато дръзна да диша свободно. Не си бе дал сметка, какъв товар имаше на плещите си, докато не започна да се освобождава от него.

— Татко… — започна той със свито гърло.

— Оставих един от синовете си да направи нещата, колкото се може по-трудни — прекъсна го баща му. — Твърде много се надявах, че ще се спреш на едно от напълно подходящите момичета, които избирахме за теб през тези години.

Батшеба погледна към Бенедикт.

— Никога не си споменавал, че са те сватосвали.

— Той не забелязваше! — отговори баща му преди него. — Не обръщаше внимание на красивите млади госпожици от изключителни семейства. Не поглеждаше симпатичните наследници. Опитахме с интелектуалки. Представяхме го на момичета от провинцията. Пробвахме какви ли не. Не забелязваше! Но забеляза Батшеба Уингейт, най-прочутата жена в цяла Англия.

— Ние, прочутите жени, имаме склонност да се отличаваме — каза тя.

— Може би е заради нездравото му увлечение към престъпната класа — каза лорд Харгейт. — Във всеки случай, той избра теб и ти го правиш щастлив. Теб, от всички жени по света. Жената, която при никакви обстоятелства няма да бъде приета в обществото.

— Не те виня, че се… сърдиш, татко — каза Бенедикт, — но…

— Това никога няма да се случи — прекъсна го баща му. — Невъзможно е.

— В такъв случай… — поде Бенедикт.

— Което го прави чудесно предизвикателство — продължи баща му. — Щом можах да оженя Рупърт, както подобава, мога да направя всичко. Във всеки случай извадихме късмет — Мандевил изгаря от нетърпение семействата ни да се сродят.

— Едва ли има предвид чрез мен — каза Батшеба. — Той никога не би ме признал за член на семейството си. Ненавижда ме.

— Перспективата да се свърже с Карсингтън е повлияла на отношението му — каза лорд Харгейт. — Сигурно намира за приятна идеята да навири нос пред лорд Фосбъри. Не мога да бъда сигурен. Само знам, че се присъедини с нетърпение към заговора ни да те превърнем в достойна за уважение дама.

— Казах ти, че е заговор — заяви Бенедикт.

Светлината в сините й очи помръкна.

— Съкровището на Оливия — промълви тя.

— Нищо не може да направи едно момиче почтено така, както едно голямо състояние — каза Бенедикт.

— Съкровището не е на Едмънд ДеЛус — заключи тя.

— Технически е съкровището на ДеЛус — поясни баща му. — Мандевил имаше няколко стари монети с лик подобен на крал Джордж II, които купих от него. Знаехме, че децата са твърде умни и ще разпознаят по-съвременни монети. Той и Нортуик добавиха още няколко неща от семейната колекция. Аз дадох бижутата, които съпругата ми и майка ми дариха. Общо взето не е кой знае какво състояние. Но изглежда като съкровище, а и почти всички от прислугата видяха как сандъчето бе отворено.

— Трябваше да се досетя — Батшеба притвори очи. — Сега ми се изясни. Проблясващата по монетите и бижутата светлина. Насъбралата се тълпа около децата. — Не погледнах нагоре, но без съмнение слугите са били залепнали по прозорците — тя отвори очи. — Прислугата.

— Прислугата ще разкаже — каза Бенедикт — както ми посочи преди няколко дни.

— И което е по-важно, ще го украсят и преувеличат — добави лорд Харгейт. — Докато мълвата стигне Лондон, сандъка със съкровището на Едмънд ДеЛус ще е препълнен с рубини, сапфири, изумруди и диаманти. Хората ще разказват, че мисис Уингейт притежава двадесет, петдесет, или сто хиляди паунда. А както ви е известно, това променя всичко.

 

 

Бащата на Бенедикт се оттегли малко след това и продължи обиколката си край езерото. Щеше да обмисля писмата до останалите си роднини, реши Бенедикт.

— Е — заговори той, щом буцата в гърлото му се стопи — радвам се, че не го удуших, в крайна сметка.

— Не мога да повярвам — каза Батшеба — когато се събудих тази сутрин бях прочута. Сега съм уважавана. Всичко, от което се нуждаех, бе богатство, точно както Оливия вярваше. Дори не е нужно да е истинско.

Той я хвана за ръка.

— Сега ще трябва да се омъжиш за мен. Ще живеем в Англия. Няма да бягаш към Континента и да живееш като циганите. Без мрачни стаички в западналата част на града. Няма да се криеш от съдебния пристав. Ще ти бъде доста скучно.

Тя му се намръщи.

— Това е най-невъодушевяващото предложение, което съм чувала. А си опитен политик. Можеш да се справиш по-добре, Ратборн.

Той се засмя и я понесе на ръце.

— Така по-добре ли е?

— Малко по-добре — отвърна тя.

— Ще те заведа в Ню Лодж. Там ще те любя страстно, без да спирам, докато не кажеш: „Да, Бенедикт, ще се омъжа за теб“.

— А ако не кажа да?

— Ще го направиш — каза той.

И тя го стори.