Лорета Чейс
Лорд Безупречност (17)

Глава 17

Докато хората на лорд Нортуик претърсваха североизточната част на имението, Перегрин и Оливия се придвижваха в обратна посока. Висока стена обграждаше парка на Трогмортън, точно според очакванията на Перегрин. Тъй като собственикът на заложната къща им бе казал, че семейната гробница се намира в югозападната част на парка, точно натам се бяха насочили. Стигнаха до потока, за който им беше споменал Суейн. Заради валежите той бе пълноводен и мътен и се спускаше стремително по пътя си, за разлика от обичайното си спокойно лъкатушене.

Перегрин беше сигурен, че някъде би трябвало да има мост, а близо до него и порта, за да могат да минават каруци. Няколко ярда по-нататък, мостът се появи, както и очакваната порта, която не беше охранявана, а заключена.

Не беше проблем да я прескочат. Веднъж щом се озоваха в имението, продължиха да се движат по следите от каруците, които минаваха покрай оградната стена. Отначало гъстите дървета закриваха останалата част от парка, но след няколко минути, пътеката ги поведе нагоре и Перегрин забеляза фенерите на гробницата.

— Ето я! — извика Оливия.

Птиците в дърветата се разлетяха с крясък.

— По-тихо! — предупреди Перегрин. — Виждам я. Искаш целия свят да разбере, че сме тук ли?

Но тя вече бързаше по тясната пътека на хълма, която изглежда не беше ползвана особено често. Перегрин погледна към небето, след това я последва. Облаците го притесняваха. Но на този етап не виждаше смисъл да се връщат чак до Бристол само заради лошото време.

Можеха да се подслонят от дъжда при храма, помисли си той. Ако трябваше да пренощуват там, както изглеждаше, можеха да го направят в една от многото сгради, разпръснати из парка на Трогмортън. Перегрин се съмняваше, че всички са заключени. Не че някакви катинари биха спрели Оливия. Видя я как се подхлъзва и побърза да я настигне.

— Внимавай къде стъпваш. Не виждаш ли, че земята е мокра? Глезена си ли искаш да счупиш?

Тя сякаш не го чуваше. Очите й бяха вперени в гробницата.

— По-голяма е, отколкото си представях — каза тя. — И по-внушителна. Сложили са купол на покрива, правоъгълна кутия отгоре и малка топка върху нея. Трябва да са закачили урните или гърнетата, или както там се наричат, във всеки ъгъл на покрива.

Украсата не изненада Перегрин. Това, което го учуди, когато стигнаха върха на хълма, бе колко уединено е мястото. Гробниците, които бе виждал, бяха построени, за да бъдат показвани и обикновено се издигаха над заобикалящите ги сгради. Въпреки че тази бе наистина внушителна, беше много усамотена, с малка полянка наоколо. Гъст плет от храсти и дървета я обграждаше почти изцяло.

— Това не е най-забележителната част — поясни Перегрин. — Очевидно, това е гърбът на сградата. Входът вероятно ще е под навес — той я поведе към предната част. — Много по-сложна изработка, виждаш ли.

Имаше голяма каменна стълба с балюстради, в края на всяка от тях стояха две каменни фигури, високи повече от два метра. Широка пътека водеше от стълбите надолу по склона и продължаваше нагоре по друг хълм наблизо. Дърветата скриваха изгледа към гробницата откъм имението. Перегрин предположи, че зад тях няма да има нищо по-различно, от обичайния хълмист пейзаж. Не можеше да е сигурен, обаче, тъй като зеленината закриваше всичко останало, освен тази част от пътеката.

— Мога да се обзаложа на всичко, че Едмънд ДеЛус е заровил съкровището в основите на една от статуите — каза Оливия, насочвайки вниманието му отново към гробницата. — Но под коя ли?

— Ако знаем кого изобразяват, можем да отгатнем — отвърна Перегрин. — Богове и полубогове, вероятно. Забавно е как толкова хора изпълняват стриктните си християнски погребения под езически символи. Сигурен съм, че поне един член на перството има гробница с формата на пирамида.

Оливия, съвсем очаквано, не се заинтересува от погребалните ритуали на британската аристокрация.

— Предполагам, че трябва да копаем и на двете места — каза тя и се огледа наоколо. — Едва ли някой ще забележи.

Перегрин трябваше да се съгласи поне с последното изявление. Ако Едмънт ДеЛус бе заровил нещо тук, не е било нужно да се притеснява, че ще привлече внимание.

Семейството на Перегрин притежаваше парк като този. Особеностите на пейзажа, интересни постройки и останалите неща, бяха изкусно прикрити сред дървета и храсти. По този начин посетителите се натъкваха на тях ненадейно, или успяваха да ги видят от разстояние, но само от подходяща позиция.

Основите на тази постройка се извисяваха почти два метра от земята. Който и да копае тук, ще бъде трудно забелязан, освен ако наблюдателят не стои на подходящото място.

Трябваше да се вземе предвид, че околните дървета не са били толкова високи и гъсти преди сто години. Хълмът сигурно е бил открит. Не че Оливия щеше да се замисли как е било преди век. Нея я интересуваше само къде би могла да намери някакви лопати. Може и кирки.

Когато Перегрин се наведе да поразгледа земята в основата на балюстрадата усети първите студени дъждовни капки. Изправи се.

— По-добре да се скрием под… Какъв е този шум?

Оливия се обърна в същия момент, в който го направи и той.

Някакъв мъж тичаше по пътеката на близкия хълм, махаше им и крещеше. Беше едва на сто ярда от тях. Перегрин погледна Оливия. Големите й кукленски сини очи, срещнаха погледа му.

— О, не! — извика тя.

И на него му се искаше да изкрещи НЕ! Не беше готов да ги намерят. Още не. Не беше приключил. Трябваха му само няколко секунди, за да реши какво да направи. Наказанието му щеше да е ужасно. Беше си го заслужил. Грабна ръката й и я повлече настрани от стълбите, към пролуката между дърветата.

— Бягай! — извика той. — Просто бягай!

 

 

Томас тичаше надолу по пътеката. Бенедикт се затича след него, точно навреме, за да успее да види как Перегрин сграбчи Оливия за ръка и се шмугнаха в гората откъм страната на езерото, по най-стръмната част на хълма. Бенедикт не можеше да повярва на очите си.

— Спрете! — изкрещя той. — Полудели ли сте?

Но децата не се подчиниха.

Той пресметна набързо най-подходящият ъгъл, за да пресече пътя им и се втурна към близката пътека… С малко късмет, щеше да ги настигне, преди да отидат твърде далеч. Чу тръбенето на ловджийския рог. Сигналът, призоваващ останалите мъже, разпръснати из имението. Но не спря.

— Оливия! — извика някой. Беше Батшеба.

Ратборн не погледна назад. Реши да не губи време, да я убеждава да остане където е. Промушваше се през клони и прескачаше корени. Земята беше хлъзгава, покрита с листа и борови иглички. Тичаше, като се молеше тя да не върви след него, но знаеше, че вече го следва.

Моля те, не падай и не си чупи врата.

Надолу, по склона към езерото, пътеката се стесняваше. Храстите ставаха все по-високи и гъсти.

— Перегрин! — извика той — Оливия!

Никой не отговори.

Лоши деца. Само да му паднеха…

— Оливия! — гласът на Батшеба се разнесе някъде зад него.

Той продължи да тича. Дъждът се бе усилил, тясната пътечка се извиваше и криволичеше. Въпреки това беше много по-стабилна от мокрия терен, който гората предлагаше на децата. Дървета, храсталак и стръмна земя с хлъзгав килим от опадали листа и борови иглички.

Проклети хлапета! Ще ги удуша щом ги хвана.

Това бе последната му ясна мисъл. Кракът му се закачи в чепат корен и той полетя напред.

 

 

Перегрин чу виковете зад себе си. Чу и задъханото дишане на Оливия.

Една част от него искаше да спре, но друга не искаше, не можеше. Той продължи, въпреки че беше прогизнал и бе изгубил пътеката. Беше по-трудно, защото имаше по-малко дървета и повече шубраци. Дрехите му се закачаха в ниските клони, които го удряха през лицето. Той продължи да тича. Най-накрая стигна до пролука. Спусна се през нея и твърде късно забеляза късата, стръмна дига и бурната вода в подножието на склона. Посегна към един клон, за да се хване, но се подхлъзна и падна с главата напред.

— Оливия! — извика той. — Внимавай!

Ръцете и краката му се пързаляха по хлъзгавата кал и Перегрин се озова в бушуващата вода.

Оливия беше на няколко крачки зад него и само след миг чу виковете му. Но вече летеше след Перегрин, размахвайки ръце. Докато се прекатурваше през ръба на дигата, ръката й се блъсна в нещо грапаво и дебело, тя го грабна с двете си ръце и се задържа.

— Помощ! — изкрещя.

Ледената вода бушуваше под нея, влечеше я, а дъждът биеше по главата и ръцете й, които започваха да изтръпват. Видя Перегрин да се бори с водите, докато течението го отнасяше.

— Лайл! — извика тя. — Перегрин!

Главата му изчезна под водата.

 

 

Томас пристигна малко след като Бенедикт падна. Лакеят му помогна да се изправи на крака.

— Мисис Уингейт? — попита задъхано Бенедикт, докато изтърсваше кални листа от лицето си — Къде…?

— Закачи роклята си в храстите — каза Томас. — Умолявах я да стои там и да покаже пътя на останалите. После побягнах, преди да успее да каже не.

Точно тогава чуха вика на Перегрин. Оливия изкрещя само след миг. Двамата мъже се втурнаха след виковете. Бенедикт се спусна през храстите и излезе на пътеката покрай насипа. Перегрин го нямаше. След малко бледо лице се показа над водата и сърцето на Бенедикт започна да бие отново.

— Помогнете му! — се разнесе плач от дясната му страна.

Той се обърна и видя момичето, хванато за клона на повалено дърво. Нещо бе задържало изгнилия дънер. Затова тя все още не бе повлечена от водата след Перегрин. През това време момчето се бореше с течението.

— Той е изморен, сър — каза Томас.

След около петдесет ярда щеше да попадне в каскадата и да си счупи врата, ако преди това не се удавеше. Бенедикт погледна към момичето. Всеки момент придошлата река можеше да повлече дървото, за което се държеше Оливия.

— Мога да преплувам, сър — предложи Томас.

— Не, продължи по пътеката край езерото, докато стигнеш до каскадата — каза Бенедикт и я посочи. — Опитай се да го пресрещнеш. Аз ще дойда веднага щом мога.

Още докато говореше, се спускаше по хлъзгавия склон на дигата и се опитваше да достигне до Оливия. Томас се затича към водопада.

— Не мен! — изкрещя тя. — Той ще се удави!

Бенедикт стъпи във водата и продължи към нея. Въпреки че беше леденостудена, калена и осеяна с отломки, тази част от потока не беше толкова дълбока, колкото Ратборн се страхуваше. Стигаше едва до кръста му. Но въпреки това течението беше изненадващо силно и го принуждаваше да пристъпва много по-бавно, отколкото искаше. Струваше му се, че са изминали часове докато извърви краткото разстояние до момичето.

— Не мен! — изкрещя тя. — Не мен! Казах ви!

— Тихо — каза Бенедикт. Откопчи вкочанените й пръсти от клона, взе я на ръце и се заклатушка обратно към насипа. Повдигна я нагоре и я положи на мократа земя.

— Наранена ли си? — попита той, като се опитваше да не се задъхва.

— Н-н-не — отговори тя през тракащите си зъби. — К-к-казах ви. Спасете него.

Беше прогизнала. Водата се стичаше на вадички по лицето й. Цялата трепереше. И беше бясна. Толкова приличаше на майка си.

— Стой тук — й нареди Бенедикт.

— Да, да, само вървете, моля ви!

Бенедикт тръгна.

Докато настигне Томас, Перегрин вече бе опасно близо до водопада. Водата там обливаше главата му. Опитваше се да плува, но беше твърде уморен, а може би и ранен и течението го отнасяше към каскадата, до която оставаха само около дузина ярда. Томас се втурна към водата. Бенедикт го последва.

— Милорд — възпротиви се Томас.

— Трябва да направим верига — предложи Бенедикт.

Не се наложи да обяснява. Томас навлезе по-дълбоко във водата. Стиснал ръката му, Бенедикт напредваше към племенника си. С всяка стъпка навлизаше все по-дълбоко, водата стигна до раменете му. Течението щеше да го събори, но Томас го държеше здраво.

— Перегрин!

Бенедикт протегна ръка. Момчето се опита да я хване, но не успя и опита отново. Втория път пръстите им се докоснаха и Перегрин сграбчи ръката на чичо си. Малък клон се носеше покрай тях. Завъртя се на ръба на водопада и падна. Бенедикт с усилие запази равновесие, докато издърпа Перегрин далеч от каменния стъпаловиден водопад. Течението ги влечеше обратно, но Томас не отстъпи, въпреки че Бенедикт усети как ръката му трепери от усилието.

Струваше им се, че е изминала цяла вечност. А всъщност само за няколко минути Бенедикт успя да издърпа племенника си към по-плитките води. Искаше да го изнесе на ръце от водата, но момчето се отдръпна, когато наближиха ръба на потока и закрачи само. Изкатери се на калната пътека и рухна.

Бенедикт излезе от водата и се изкачи на пътеката.

— По-добре да те нося — каза той.

— Аз ще го нося — предложи Томас.

— Мога да ходя — задъхано възрази Перегрин. — Трябва ми само минутка, за да си поема дъх.

— Само минута, не повече — каза Бенедикт. — Оставих треперещата госпожица Уингейт нагоре по реката. Да се надяваме, че няма да настине.

Перегрин седна разтреперан. Стисна зъби и потърка лицето си.

— Съжалявам, сър — каза той.

— Ще съжаляваш много повече, отколкото си представяш — отвърна Бенедикт. — Но по-късно. Сега трябва да отидем при съучастничката ти в престъплението.

Откриха Оливия да чака там, където Бенедикт я беше оставил и още да трепери. Без да обръща внимание на неясния й ропот, Бенедикт я вдигна на ръце и продължиха по пътеката. Тя беше цялата окаляна. Изгнили, вонящи растения се бяха закачили по нея. Перегрин беше в същото състояние.

Бенедикт знаеше, че не изглежда, нито мирише, по-добре.

— Н-някой т-трябва да го носи — каза тя, поглеждайки през рамото на Бенедикт към момчето, което се препъваше зад тях.

— Няма нужда да ме носят — възрази Перегрин възмутено.

— Н-н-нито пък мен — каза тя, с тракащи зъби и треперещи крака и ръце. Обърна се към Бенедикт — Ис-с-скам да м-ме пус-с-снете долу — и го погледна със същите големи и сини очи като на майка си, които се напълниха със сълзи. — Ис-с-скам при м-майка ми — каза тя и устните й потрепнаха.

— Не се опитвай да го омилостивиш — каза Перегрин. — Не си хаби силите, да плачеш. Чичо не се хваща на такива номера. Той не е като останалите, да знаеш.

Както изглежда, чичо му май беше като останалите, тъй като малката магьосница бе докоснала струните на сърцето му и щеше да го разиграе, както си поиска, ако Перегрин не се беше намесил.

— Не се съмнявам, че искаш майка си — заяви Бенедикт, колкото можа по-хладно и равнодушно. — Въпросът е дали тя те иска.

 

 

Последното нещо, което искаше Батшеба, бе да стои и да чака.

Но малко след като Томас тръгна, роклята й я спъна отново и щеше да я изпрати с глава надолу по хълма, ако не бе успяла да възстанови равновесието си. Не искаше да създава още проблеми на Ратборн. Затова чакаше с цялото търпение, на което бе способна и когато първата група мъже пристигна — начело с Питър ДеЛус — тя им показа по кой път бяха поели Ратборн и Томас.

Малко след като групата изчезна в шубраците, се появи лорд Нортуик, който тичаше надолу по хълма.

— Натам — каза тя, сочейки пътя.

Когато се завъртя, за да поеме в същата посока, кракът му се подхлъзна, той се наклони на една страна, после на другата, като се опитваше да запази равновесие. След това Батшеба ужасена наблюдаваше как полетя надолу, размахвайки ръцете и краката си. Търкаляше се през камъни и клони докато бе спрян от огромен рододендрон на около двадесет ярда надолу по хълма.

Батшеба вдигна поли и се затича към него. Той лежеше на една страна, без да помръдва. Тя коленичи пред него. Шапката му беше паднала, а на лицето му имаше червена драскотина, но изглежда не кървеше.

— Милорд — тя нежно докосна рамото му.

— Проклятие — изруга той и отвори очи. Започна да се изправя и потрепери.

— Ще извикам помощ — каза тя и понечи да се изправи.

— Не ставайте глупава — той се надигна полека и седна, очевидно го болеше. — Не съм си счупил нищо — опита се да се изправи, но лицето му се изкриви от болка.

— По-добре не се движете за малко. Нека се уверя, че нямате нищо счупено. Ако сте спукали ребро, трябва незабавно да ви заведат в къщата. Мокър сте, а това не е добре. По-добре да извикам…

— Ще се оправя — каза той. — Съмнявам се, че съм счупил нещо съществено, освен гордостта си. Сигурно изглеждах като клоун.

— В такъв случай не сте добър клоун. Видях какво се случи и изобщо не ми беше забавно.

— Но тайничко в сърцето си се зарадвахте, нали? Коравосърдечният ви роднина — повален на земята.

— Не се радвам на подобни неща — отвърна тя. — Вие не сте коравосърдечен и сме само далечни роднини. Как може да ми е приятно неудобството ви, след като сте толкова мил с нас? Нека проверя ребрата ви.

— Изключено!

Вик прекъсна спора им. Питър ДеЛус бе изкачил хълма.

— Намерихме ги — каза задъхан. — Увити са в одеяла. Лорд Ратборн ми каза да побързам пред останалите и да ви съобщя, за да се успокоите, мисис Уингейт. Езерото преминава в поток в южния си край и децата изглежда са паднали във водата.

— Велики Зевсе! — каза лорд Нортуик. — Надявам се, че не са били повлечени от водопада.

— Не, татко, не са стигнали толкова далеч. Лорд Ратборн и прислужника му са ги извадили. Всички са мокри и премръзнали, никой не е ранен, като изключим няколко драскотини и синини — той спря, осъзнавайки гледката пред себе си. — Татко, какво се е случило?

— Паднах — каза негово благородие. — Единият ми крак се схвана. Помогни ми, моля те. Мисис Уингейт заплашва да прегледа ребрата ми.

— Счупванията могат да бъдат коварни — каза тя. — Така почина съпругът ми. Постъпвате безотговорно. Трябва да ми позво…

— Питър, помогни ми да се изправя — каза Нортуик. — А вие, мисис Уингейт, по-добре насочете тревогите към детето си.

— Мистър ДеЛус каза, че тя не е ранена — отвърна Батшеба. — Във всеки случай, децата не чупят кости така лесно, както възрастните. Младите са по-гъвкави.

— Уверявам ви, никое от децата няма счупвания — каза Питър. — Обаче са мокри.

— По дяволите, Питър — подай ми ръка! — избухна баща му.

Питър протегна ръката си и лорд Нортуик се изправи с болезнено усилие, което не успя да прикрие напълно.

— Ето, така е по-добре — заяви той. — Ще се справя.

Батшеба се предаде. Мъжете са толкова упорити.

— Добре, но трябва да вървите много внимателно — посъветва го тя. — Ако усетите остра болка…

— Счупени ребра ли търсите отново, мисис Уингейт?

Тя се обърна по посока на гласа, дълбок и толкова познат. Ратборн си проправяше път през зеленината. Дъждът валеше по главата му и се стичаше по врата му на кални вадички. Държеше Оливия в ръцете си, увита в огромното му сако.

— Мамо — простена тя с възможно най-жалния си глас.

Веднъж и немирницата да изглежда виновна. Батшеба се зарече, че няма да й прости толкова лесно.

— Оливия, мръсна си — каза тя строго и насочи вниманието си към Ратборн, който се усмихна разбиращо. — Лорд Нортуик преживя ужасно падане. Не иска да признае, че е наранен.

— Беше смешно, по-скоро — каза Нортуик. — Няма значение. Нека заведем децата в къщата.

Въпреки че не се движеше с обичайната си елегантност, изглежда не беше сериозно наранен. Така си мислеше тя, поне докато стигнаха пътеката, водеща към Ню Лодж. Вместо да се изкачи по нея, той пое по разклонението, което водеше в обратна посока.

— Знаех си — извика Батшеба. — Имате сътресение. Сигурна бях, че сте се наранил сериозно.

Нортуик се обърна и я погледна.

— Ню Лодж е на хълма — каза тя. — На запад, не на изток.

— Аз казах в къщата — отговори той. — Имах предвид Трогмортън Хаус, която е насам, мисис Уингейт. И точно по този път трябва да вървим.