Лорета Чейс
Лорд Безупречност (10)

Глава 10

Батшеба също бе почистила повечето мръсотия от себе си, но по-много по изискан начин, с помощта на легена и каната, които мисис Едкинс й бе донесла.

Тъй като съдържателката не бе успяла да й намери огледало или фиби Батшеба се опитваше да оправи косата си без тях, когато вратата на салона се отвори рязко.

— Подкупила си лакея ми — каза Ратборн.

Влажното му шалче беше завързано набързо. Яката на ризата му висеше. Палтото и жилетката му бяха разкопчани. Черни блестящи къдрици висяха над челото му. Някои дори стърчаха като пружинки.

Той не просто беше измил лицето си, а бе подложил глава под помпата, забеляза тя с отчаяние. Беше мокър.

Тя жадуваше да прокара пръсти през непокорните къдрици. Копнееше да съблече влажните му дрехи и да остави ръцете си да се скитат по места, където не би трябвало да бъдат.

Проклетата битка в Колнбрук беше виновна. Реакцията му, когато пияницата я докосна… начинът, по който мъжете се втурнаха към него, а той ги удряше и ги хвърляше насам-натам, сякаш това не изискваше никакви усилия… опасността…

Толкова й хареса. Дори й се стори, че е доста възбуждащо. Типична реакция на ДеЛус.

Батшеба заби един фуркет в разбърканата си коса.

— Аз съм ДеЛус — изрече мрачно. — Ние подкупваме всички.

— Но мен няма да можеш — заяви той. — Трябва да се задоволиш с лакея ми и да го накараш да изпълнява щурите ти прищевки. Аз обаче, не съм Томас и не съм свикнал да ми нареждат. Хайде, трябва да тръгваме.

Тя настръхна.

— Аз също не съм свикнала да ми нареждат — възрази тя. — Отказвам да мръдна оттук, докато не се убедя, че някое от ребрата ти не е счупено.

— Нямам счупени ребра — отговори той.

— Не можеш да си сигурен. Преди малко, в коридора, се придържаше от дясната страна.

— Опитвах се да не се разсмея.

— Но след това вървеше странно.

— Бях замаян от многото смях — отвърна той.

Тя се беше замаяла само като го гледаше и слушаше. Когато той се разсмя, сърцето й се сви от болка, защото толкова много й заприлича на немирно момче и изглеждаше така човечен и далеч от съвършенството.

Той беше човек, раним като всеки друг. Силният смях можеше да е влошил нараняванията му.

— Ще отнеме само миг — каза тя. — Не можеш ли да ми позволиш…

— Не съм идиот, мисис Уин… мисис Уудхаус — отговори той. — Ако имах счупено ребро, щях да знам. Щеше да боли, разбираш ли? Макар да съм силен и издръжлив, това не означава, че не изпитвам болка. Достатъчно умен съм, за да разбера дали ме боли или не. Сега не ме боли.

— Често се наблюдава забавена реакция — каза тя. — Понякога минават часове преди шокът и възбудата напълно да отминат и болката…

— Не съм шокиран или възбуден и няма да висим тук с часове — отвърна той. — Аз тръгвам, мадам. Може да дойдеш с мен или да останеш, както избереш.

Ратборн се обърна и излезе. Очакваше тя да го последва като овца. Батшеба скръсти ръце и се загледа гневно във вратата.

След миг той се върна с тежка крачка в стаята.

— Ти си упорита само заради идеята да си упорита — каза Бенедикт. — Решена си да ме предизвикваш на всяка крачка. Също както и в Лондон. Е, не може всеки път да е на твоето.

— А за теб може? — попита тя.

— Отказвам да стоя тук и да споря с теб. Това е пълен абсурд.

— Няма да позволя да се отнасяш с мен като с дете. Не можеш да ми държиш такъв тон и да се подиграваш с разумното ми безпокойство. Счупените ребра могат да бъдат фатални.

Изражението му изведнъж се смекчи.

— Да, разбира се, че е разумно безпокойство. Не трябваше да го омаловажавам.

Тя се успокои и отпусна ръцете си. Бенедикт се приближи към нея с търпеливо изражение.

— Можеш да ми разкажеш всичко за това в двуколката — каза и посегна да хване ръката й.

Батшеба се отдръпна, но той бързо я последва и я вдигна.

— О, не. Няма да ти позволя да използваш тези примитивни методи върху мен. Нито да ме размяташ като чувал с царевица. Пусни ме долу — отвърна тя и го удари в гърдите.

— Внимавай със счупените ми ребра, любов моя — изрече през смях Бенедикт.

— Не съм твоя любов, ти, арогантен, саркастичен грубиян — каза тя, докато се извиваше, в опит да се освободи. — Ти не си ми съпруг и господар. И няма да…

— Правиш сцена — прекъсна я той.

— Дори още не съм започнала — заяви тя, когато стигнаха до вратата. — Направи само още една стъпка и аз ще…

Устата му се впи в нейната.

 

 

Светът се завъртя и всичко потъна в мрак.

Той се облегна на вратата, която бе затръшнал. Устните му продължаваха да се притискат в нейните.

Не! Не!, крещеше гласът в главата на Бенедикт. Но беше твърде късно.

Устните й се предадоха след миг, а ръцете й се повдигнаха и обгърнаха плътно раменете му.

Тя не само прие целувката, а и му отвърна предизвикателно. Същото предизвикателство, което проблясваше в сините й очи, бе като течен пламък върху устните му.

Батшеба се заизвива в ръцете му, докато той не отпусна прегръдката и не я пусна да стъпи на земята. Но устните й не се отделиха от неговите. Сякаш отпиваше течен пламък, докато бавно я спускаше надолу, а меките й форми се триеха в твърдото му тяло и караха всяка частица от него да затрепери.

Трябваше да я пусне. Сега. Всичко, което трябваше да направи, бе да махне ръката си от талията й. Но не го направи. Притискаше я към себе си, докато целувката се превръщаше в порочна игра — дразнеща, дръзка, изискваща.

Страст. Страстта не беше позволена. Никога. Страстта беше лудост, хаос. И той имаше десетки правила срещу нея.

Не. Ритни ме. Настъпи ме. Знаеш как да се биеш.

Беше се притиснала силно към него, а крехката й ръка обгръщаше рамото му.

Бенедикт чуваше гласовете на Дълга и Разума да крещят правилата, но Батшеба ги заглушаваше. Докосваше го с пръстите си, които се плъзгаха по опряната му на вратата ръка, докато той се опитваше да намери сили, за да откъсне другата от тялото й. Пръстите й се спуснаха към китката му и той не можа да направи нищо друго, освен да обърне длан и да преплете своите с нейните. От интимността на докосването го заболя и тази болка го разгневи. Батшеба бе създадена за него. Защо не можеше да я има?

Бенедикт прекъсна целувката и зарови лице във врата й. Вкусваше кожата й, отпиваше от аромата й и всичко бе като в спомените му, въпреки че решително се опитваше да забрави.

От този момент вече не можеше да сдържа ръцете си. Спусна ги надолу по гърба й, по талията и проследи извивката на ханша й. Сякаш докосването му й даде смелост или може би и тя изпитваше същата отчаяна нужда като него, защото и нейните ръце се раздвижиха и предизвикваха смут навсякъде, където го докосваха. Те се плъзнаха под палтото и жилетката му и започнаха да го дразнят над тънката риза, когато тя трябваше да знае, тя със сигурност знаеше, колко се нуждаеше той от допира на ръцете й върху кожата си.

Ратборн прокара дланите си по гърба на роклята й, но връзките не бяха там. Откри ги отпред. Отне му само миг да ги развърже, да разтвори тънката материя, за да пъхне ръката си под корсета и да обхване гърдата й. Кожа до кожа.

Батшеба си пое дълбоко въздух.

Кажи ми да спра. Не ми казвай да спирам.

Тя се отдръпна леко назад, разхлаби корсета си и го погледна с потъмнели очи, изпълнени с предизвикателство. Повдигна ръце към главата му и я придърпа надолу. Той чу леката й въздишка от удоволствие, докато прокарваше устните си по извивката на гърдите й.

Това беше последната му мисъл. Следваше само безумие.

Аз искам и трябва да имам, трябва да притежавам… всичко е мое, мое, мое.

Звярът в него се бе пробудил. Започна да повдига полите й все по-нагоре, фустите й шумоляха и се надипляха по ръкава му, докато най-накрая ръката му се плъзна над ръба на чорапа й и продължи нагоре, където кожата й бе още по-нежна и по-нагоре, докато най-накрая докосна сърцевината й, топла и копринено гладка.

Той посегна към копчетата на панталоните си, но тя го изпревари и когато дланта й докосна леко пулсиращата му мъжественост, Бенедикт трябваше да притисне устата си към рамото й, за да не извика като младо момче, което за първи път изпитва удоволствие.

Беше нетърпелив, обезумял. Но ръката й бе там, доставяше му почти болезнено удоволствие и нямаше сили да я отблъсне, въпреки нетърпението си. Усети как едното копче се разкопчава, а след него и следващото. Възбудената му мъжественост напираше през плата към ръката й точно, когато посегна да й помогне, да помогне на себе си, защото не можеше да чака повече.

Тя извика, отдръпна се назад и започна да проклина тихо и разпалено на френски.

 

 

Жестока, пробождаща болка — това бе нужно на Батшеба, за да върне разума си. Тя се отдръпна от него и извърна пламтящото си лице.

— Какво? — попита той с плътен глас. — Какво?

Тя можеше да се разплаче или да се разсмее.

— Ръката ми — каза тя. — Ръката ми, благодаря на небесата. Да те вземат дяволите, Ратборн. Знаеш, че не можем да го направим.

— Да ме вземат дяволите? — повтори той. — Да ме вземат дяволите, мен? — след което продължи по-нежно. — Какво не е наред с ръката ти?

— Мисля, че счупи нечий нос — отговори тя. — И сега пулсира болезнено.

— Нека погледна.

Тя искаше да постави дистанция между тях, докато успее да оправи дрехите си и да му даде време да направи същото. Гърдите й бяха извън корсета, част от фустата й беше събрана над колана, а полите й бяха напълно усукани.

Така и не се бе научила да бъде свенлива или да срамува от тялото си и в момента не я беше грижа какво може да види лорд Ратборн. Щеше да му позволи да види всичко, което поиска и щеше да го направи с радост, дори с нетърпение. Защото беше сляпо влюбена и това бе напълно непоправимо. Тя беше напълно непоправима, истинска ДеЛус, каквото и да правеше.

Батшеба му позволи да хване ръката й и да я погледне.

— Пръстите ти са подути — каза той. — Не каза ли, че си ударила някого по носа?

— Да — отвърна тя.

— Заради мен — каза той.

— Разбира се, че заради теб. Нямаше да те оставя да се биеш сам с тях, Ратборн. Не че изобщо трябваше да се сбиваш с тях, на първо място. Беше нелепо да вдигаш такъв шум, само заради това, че онзи пияница опипа крака ми. Щях да го изритам, ако беше станал прекалено досаден. И все пак, беше прекрасно от твоя страна. Рицарско дори.

— Не беше прекрасно — каза той. — Беше нелепо. Ако не се бях държал по този идиотски начин, типичен за Рупърт, в момента щяхме да продължаваме по пътя си, без да се занимаваме с рани и никой от нас нямаше да си представя, че другия има някакви наранявания и най-важното, никой от нас нямаше да е на косъм разстояние от това, което и двамата много добре знаем, че не трябва да правим.

— Е, все пак не го направихме — отговори тя, като не се опита да прозвучи доволна. Дори не си наложи да изглежда така, сякаш се разкайва.

— Не, не сме — загледа се в ръката й. След това сведе глава и я приближи към устните си като докосна нежно всяко наранено кокалче. После освободи ръката й, огледа я отгоре до долу и тежко въздъхна. — Аз бях този, който раздърпа дрехите ти така. Изглежда, че ще е най-добре да ги приведа в ред отново.

— Аз мога да го направя — каза тя.

— Ти изплака от болка, когато просто се опитваше да разкопчаеш копче на панталон — изрече той. — Как си представяш, че ще успееш да се справиш с всички ширити и връзки по корсета?

Добър въпрос. Както беше предположила, имаше забавена реакция от боя. Но не Ратборн, а тя беше с болки. Лошото бе, че не започнаха няколко минути по-рано. Тогава нямаше да й се наложи да се изправи пред факта, че тя бе поредната блудница от фамилията ДеЛус.

— Предполагам, че ще ми отнеме няколко часа изпълнени с ругатни и викове. Може би е по-добре да го направиш ти.

Батшеба гледаше във вдлъбнатината на ключицата му, докато той бързо издърпа корсета обратно на мястото му, оправи и изпъна ризата й, върна гърдите й там, където трябваше да бъдат и затегна връзките.

Докато Бенедикт завързваше фустата й, тя преглътна и заговори:

— Бих казала, че истинските дами не откопчават панталоните на джентълмените.

— Те наистина не го правят — каза той, докато оправяше роклята й, — поне не толкова често, колкото би искал един мъж.

 

 

Макар че можеха да си платят пътуването до Туайфърд, Перегрин и Оливия не отидоха чак до там.

В Мейдънхед, когато кочияшът спря да смени конете, граф Лайл се измъкна от мястото си между двама дебели и неособено чисти мъже. Те бяха доста шумни и през повечето време спяха върху него. През последните пет мили той усещаше вонящия им дъх и го бяха проглушили с гръмогласното си хъркане. Нямаше да има нищо против всичко това, ако имаше нещо интересно, с което да се занимава или да гледа, но нямаше, така че беше отегчен, ядосан, както и много уморен и гладен.

— Аз съм до тук — каза той на Оливия. — Можеш да останеш или да продължиш нататък. Наистина не ме интересува.

Перегрин се измъкна навън, излезе от двора на странноприемницата, стигна до улицата и жадно вдъхна хладния нощен въздух. След това се огледа наоколо. Никога досега не се бе озовавал толкова късно навън през нощта, сам, в непознат град. С изключение на суетнята в двора на странноприемницата, мястото беше тихо. Беше много късно и всички спяха.

Той искаше да бъде тихо, за да може да помисли. Всъщност искаше да спи, като всички останали. Беше прекарал следобеда и вечерта в напрежение, без да е сигурен каква ще е следващата стъпка на Оливия и се чудеше кога ще ги сполети бедствието. Сега разбра, че това вече се е случило. Бягството му с Оливия Уингейт, без значение колко достоен бе поводът, щеше да има неприятни последствия.

Ако лорд Ратборн ги беше настигнал по-рано, така както се надяваше Перегрин, проблемът можеше да бъде решен без излишен шум. Трябваше само да обясни и чичо му щеше да разбере защо е постъпил така. Чичо Бенедикт беше благоразумен и рационално мислещ човек.

Но вече беше утре. Беше събота, денят, в който се предполагаше, че Перегрин ще отпътува за Шотландия с Негова светлост. Дори и да можеше да си позволи да наеме пощенска кола, което не можеше да направи, той се съмняваше, че щеше да успее да се прибере в Лондон достатъчно бързо, за да избегне катастрофата. До сега вече всички прислужници на чичо Бенедикт сигурно знаеха, че нещо не е наред. А щом прислугата знаеше, тогава целият свят щеше да разбере.

Трябваше да забележи, че всичко, свързано с Оливия Уингейт, води до бедствие. Трябваше да я остави да тръгне с Нат Дигърби. Но тогава щеше да пропусне цялото това приключение. А истината бе, че въобще не бързаше да отиде в Единбург, където щяха да го отегчават и ядосват в поредното училище, от което съвсем скоро щяха да го изхвърлят.

Това, което го тревожеше, бе, че лорд Ратборн можеше да се раздразни и да реши, че Перегрин не си струва неприятностите, щеше да разстрои и майка си и баща си, които да изпаднат в истерия дотолкова, че да му забранят да посещава Негова Светлост.

При други обстоятелства Перегрин нямаше да има нищо напротив да продължи с Оливия и нейната откачена Мисия. За млад мъж, който планира да пътува по Нил, пътуването по пътя към Бристол би бил полезен опит. Но трябваше да се съобразява с лорд Ратборн и тъй като той все още не ги беше настигнал, Перегрин реши, че трябва да спре и да го чака.

Междувременно се нуждаеше от храна. И от легло.

Мейдънхед бе доста голям търговски град и можеше да се похвали с голям брой странноприемници. Той се върна в „Мечката“ — най-голямата и посещаваната. Щом се приближи до входа, видя, че Оливия го чака там със скръстени ръце.

— Предполагаше се, че ще си ми оръженосец — каза тя. — Оръженосците са постоянни и верни. Те не изоставят своите рицари.

— Гладен съм — отвърна той. — И искам да спя.

— Не можеш да го направиш тук — каза тя. — В най-голямата странноприемница в Мейдънхед. Много е скъпо и съм убедена, че няма да ни позволят да използваме никоя от техните огромни стаи само от милосърдие. — Тя огледа преценяващо наоколо. — Не можеш да очакваш от мен да спечеля някакви пари по това време на нощта.

— Да спечелиш? — попита той. — Искаш да кажеш да измъкнеш?

Тя сви рамене.

— Твоят баща ти дава пари. Аз трябва да работя за моите.

Перегрин не беше убеден, че мошеничеството и откровената измама могат да се наричат работа, но беше твърде уморен, за да обсъжда семантиката.

— Всъщност баща ми наистина ми дава пари — каза той. — И аз имам малко със себе си.

Очите й се присвиха.

— Първо, не са много — продължи той. — И второ, няма смисъл да ме гледаш по този начин, защото никога не съм те лъгал за това.

— Въобще не каза, че имаш пари — отбеляза тя.

— Въобще не си ме питала — отвърна той. — Попита ли ме поне веднъж за мнението ми, за помощ или за съвет? — и без да изчака отговора й той продължи: — Ще ти купя вечеря и може би ще платя за легло, ако имаме късмет, но трябва да ми обещаеш повече да не разказваш историята за умиращата ни майка — или за които и да е други несъществуващи хора.

— Защо? — попита тя.

— Не е спортсменско.

— Не е какво?

— Спортсменско — повтори той.

— Имаш предвид, че не е подходящо — каза тя подигравателно.

Перегрин рязко отвори вратата.

— Имам предвид — каза той, — че е все едно огромен човек да тормози някой по-малък. Това имам предвид.

Той й махна да влиза вътре.

— О! — отвърна тя и влезе.

След това замълча, което напълно устройваше Перегрин. Той искаше да яде и да спи. Когато си отпочинеше малко, щеше да е готов да говори, вероятно.

Той наистина си почина доста добре, въпреки че странноприемницата определено бе скъпа и накрая се озоваха в стая, с размерите на шкаф и с твърди койки, предназначени за прислугата. И макар да беше доста по-спартанско в сравнение, с всичко, с което се бе сблъсквал досега, лорд Лайл спеше дълбоко, когато лорд Ратборн премина през Мейдънхед в три и половина призори.

 

 

Бенедикт не обърна почти никакво внимание на Мейдънхед.

Първите мигове тишина, от началото на пътуването, бе посветил на опити да възстанови пословичния си самоконтрол, да събере остатъците от нравствената си същност и да прогони чуждия дух, който го бе обсебил.

Тогава мисис Уингейт проговори и всичко се разпадна.

— Мисля, че ще е най-добре да се разделим в Туайфърд — каза тя. — Ще заведа Оливия в Бристол и ще реша веднъж завинаги въпроса с глупостите за съкровището.

— В Бристол? — повтори той невярващо. — Да не би освен ръката да си ударила и главата си в Колнбрук.

— Ние двамата не можем да се върнем в Лондон заедно — отбеляза тя — знаеш, че трябва да се върнеш бързо, ако искаш да избегнеш скандала. Днес трябваше да отпътувате за Шотландия, нали?

— Не в това е въпросът — каза той. — Имам предвид, че ти не можеш да пътуваш сама до Бристол.

— Ще бъда с Оливия.

— Нямаш никакви пари.

— Имам малко — отвърна тя.

— Трябва да са съвсем малко — продължи той. — Когато дойдох в квартирата ви, се приготвяше да отидеш до някоя заложна къща с вързоп, пълен с вещите ти.

— С Оливия винаги сме пътували със съвсем малко пари — каза тя. — Не е като да възнамерявам да наема пощенска кола. Можем да вървим пеша.

— До Бристол? Да не си се побъркала? Това са почти сто мили.

Той си припомни реакцията на мъжете при вида на нейните предизвикателно полюшващи се бедра, докато бяха до бариерата на Кенсингтън.

Тя предлагаше да полюшва бедра повече от сто мили, по път, по който пътуваха предимно мъже.

— И дума не може да става — заяви той. — Няма да го позволя.

Тя се обърна на седалката и го погледна. Коляното й удари бедрото му. Той стисна зъби.

— Откъде, за Бога, ти хрумна откачената идея, че имаш право на глас относно действията ми? — попита тя. — О, няма значение. Забравих. По силата на навика, ти просто нареждаш на всички. Много добре, милорд. Продължете и ми кажете всичко, което мога и не мога да правя. Предпочитам да прекарам следващите няколко мили в смях, отколкото да се страхувам за вбесяващата си дъщеря.

— Казваш, че е вбесяваща и въпреки това смяташ да й угодиш — каза Бенедикт. — Какво точно си си наумила? Да посетите гробницата на роднините ви през нощта? Представям си интересна картинка: двете с наметала с качулки, Оливия носи изгаснал фенер, а ти с лопата на рамо.

— Както много други големи имоти, Трогмортън е отворен за посещения в определени дни — каза тя. — Ще я заведа до гробницата и ще я оставя да види колко внимателно се грижат за земята. Сама ще се увери, че ако някога е имало заровено съкровище, градинарите или мъжете по поддръжката щяха да са го открили отдавна. След това, може би ще се позабавляваме като търсим пещери на контрабандисти.

— С други думи, нямате намерение да се прибирате в Лондон известно време.

Трябваше да бъде доволен. Така нямаше да се изкушава да я търси, когато се прибере от Шотландия. С времето това гибелно увлечение щеше да отмине.

— Разбира се, че не — каза тя. — Ти ще бъдеш в Единбург с племенника си. Какво има за мен или за когото и да е друг в Лондон, когато лорд Ратборн не е там?

Той я погледна. Тя се обърна отново напред със спокойно изражение, но не и преди да види искриците смях в очите й.

— Присмиваш ми се — каза той.

— Напротив, милорд — отвърна тя. — Отчаяно се опитвам да сдържам мъката си, породена от вашето предстоящо отпътуване. Усмихвам се смело, не се присмивам. Е, аз не се смея много често.

Въпреки безпокойството си и той не можеше да спре да се усмихва. И все пак беше омагьосан.

Тя се загледа в пътя пред тях и лицето й стана сериозно.

— Няма да ни е до смях, ако не се погрижим за проблема — каза тя. — Знаеш, че трябва да се разделим веднага, щом открием децата и ти трябва да отведеш Перегрин незабавно в Шотландия. Ако закъснеете само ден или два, родителите му няма да вдигнат скандал.

— Те винаги го правят — отвърна той. — Родителите му са най-малкият ми проблем. Досега цялото ми домакинство вече е наясно, че нещо не е наред. Някой ще проговори и слуха ще започне да се разпространява. Ще ми трябва добра лъжа.

— И на мен за пред мисис Бригс, за да обясня дългото си отсъствие.

— Напиши й бележка като стигнем в Туайфърд — каза Бенедикт. — Наложило се е да се погрижиш за болен роднина. Ще се постарая бележката да пристигне бързо. Колкото до моята история, може би ще кажа, че на Перегрин му е хрумнало да се присъедини към пътуваща трупа артисти или катун на цигани. Или, че е попаднал под чара на дъщерята на амбулантния търговец и я е последвал. Подобна романтична идиотщина, родителите му ще приемат без никакво съмнение.

— Те не познават лорд Лайл много добре, нали? — попита тя. — Дори аз, въпреки че го познавам само от няколко седмици, не бих повярвала в това дори за миг.

— Това, в което не мога да повярвам аз, е, че родителите му имат нещо общо с неговото създаване — каза Бенедикт. — Всички Далмей са прекалено емоционални и са склонни да си избират съпрузи със същия темперамент.

— Той е изключение — отвърна Батшеба. — Случва се постоянно. Искаше ми се да е така и с Оливия.

— Тогава Перегрин щеше да пропусне приключението — каза Бенедикт и добави мислено: Както и аз.

Краят приближаваше твърде бързо.

— Де да беше само това… — каза тя. — Но не е и аз нямам намерение да се отказвам от нея толкова лесно. — След кратка пауза, добави: — Ратборн, какво ще правим, ако се разкрие, че сме пътували заедно?

Той без проблем си представяше такава възможност. Знаеше, че тъмнината не е напълно надеждна защита. Осъзнаваше, че някой можеше да го е разпознал през изминатите двадесетина мили. Беше наясно колко бързо се разнасят слуховете. Спомни си мъжете, които говореха за Джак Уингейт в клуба. Все още можеше да чуе презрението и състраданието в гласовете им. Както и отвращението в гласа на баща си, когато говореше за „Ужасните“ ДеЛус.

Бенедикт бе виждал безброй пъти какво се случва, когато някоя нещастна душа станеше обект на скандал — хихиканията и шушукането зад ветрилата, ехидните усмивки, не напълно прикритите намеци, карикатурите, висящи по прозорците на магазините, така че целият свят да види.

Представата да се превърне в такъв обект не беше приятна тема за размисъл. Представата тя да бъде осмивана, обсъждана и рисувана по карикатури бе непоносима.

— Да отричаме, е единствения разумен вариант.

— Наистина ли вярваш, че ще е толкова лесно? — попита Батшеба. — Всичко, което трябва да направим, е да кажем „Не е истина“?

— Не. Ще се преструваме, че е станало някакво недоразумение. Ще повдигаме вежди. Ще си позволяваме плахи усмивки. Ако хората продължат да досаждат, ще придобиваме изражението и тона на отегчен глупак, който полага усилия да бъде любезен, като отговаря с „Наистина“ и „Колко интересно“.

Той й демонстрира, докато говореше.

— Това е много добре — отвърна тя. — Но сигурен ли си, че ще е достатъчно?

— Трябва да бъде.

В далечината Бенедикт забеляза слабо блещукане близо до пътя.

— Това, изглежда, е Туайфърд — каза той. — По-добре да решим как ще действаме щом намерим децата.

Посветиха последните няколко минути на обсъждане на темата как всеки ще поеме по пътя си.

Беше доста по-потискащо, отколкото бе очаквал.

Но унинието му не продължи дълго, защото в Туайфърд, научиха, че никой — мъж, жена или дете — не е слизал от пощенската кола.

И продължиха към Рийдинг.