Лорета Чейс
Лорд Безупречност (1)

Глава 1

Египетска зала, „Пикадили“, Лондон

Септември, 1821 година

Той стоеше облегнат на рамката на прозореца и предоставяше на всеки присъстващ в изложбената зала прекрасен изглед към чудесно изваяното си тяло, облечено в скъп костюм. Скръстил ръце пред гърдите си, мъжът гледаше към улицата, въпреки че през плътното стъкло „Пикадили“ изглеждаше странно замъглен и изкривен.

Във всеки случай бе съвършено ясно, че изложбата и всички онези прекрасни неща, които Джовани Белцони^[1] бе открил в Египет не го интересуваха.

Дамата, която го наблюдаваше тайно, реши, че непознатият е идеален пример за отегчен аристократ. Безкрайно самоуверен, от него лъхаше спокойствие и уравновесеност. Висок, тъмнокос и, разбира се, безупречно облечен. Той извърна глава и пред погледа й се разкри очакваният съвършен аристократичен профил. Това, което не бе очаквала бе собствената си реакция. Дъхът й секна.

 

 

Бенедикт Карсингтън, виконт Ратборн, извърна поглед от прозореца и изкривената гледка към обичайно оживения „Пикадили“ с конете, файтоните и пешеходците, която се разкриваше пред него. С дълбока въздишка насочи тъмните си очи към залата, където Смъртта бе изложена на показ.

Изложбата, „Гробницата на Белцони“, включваше египетските находки на изследователя от преди няколко години и събуди интерес още с откриването си на 1-ви май. Против желанието си Бенедикт бе един от хиляда и деветстотинте посетители в този ден. Днес бе третото му посещение, макар отново да предпочиташе да е някъде другаде.

Древният Египет не го привличаше така, както бе завладял многобройните му роднини. Дори празноглавият му брат Рупърт се бе поддал на магията, може би защото настоящата изложба, показваше толкова много опасни ситуации, от които можеш да се измъкнеш на косъм от смъртта. Но не заради Рупърт, лорд Ратборн щеше да прекара още един дълъг следобед в Египетската зала.

Причината за поредното му посещение се намираше в дъното на залата. Именно там седеше племенникът и кръщелник на Бенедикт — тринадесетгодишния Перегрин Далмей, граф Лайл, единственият наследник на зет му маркиз Атертън. Момчето старателно копираше модела на Белцони, който представляваше вътрешността на известната втора пирамида, чийто вход бе открит от изследователя преди три години.

Според учителите му, старанието и усърдието не бяха сред най-забележителните черти в характера на младия лорд Лайл — факт, който те не спираха да повтарят пред всеки, и най-вече пред баща му. Но щом станеше дума за египетски антики, Перегрин показваше изключително постоянство.

Бяха тук вече два часа, но нямаше никакви признаци, че интереса му отслабва. Всяко друго момче още преди час и половина щеше да скочи и да избяга на чист въздух. Но, от друга страна, ако той бе като всяко друго момче, Бенедикт нямаше да го придружи лично до Египетската зала. По-скоро щеше изпрати някой слуга, да играе ролята на бавачка.

Перегрин определено не приличаше на другите момчета, с ведрото си и красиво като на ангел лице, лененоруса коса и сивите си, кристално ясни, невинни очи. Обаче, дори и групата под ръководството на „Джентълменът Джаксън“^[2], която бе наета да държи настрана Кралица Каролин^[3] и привържениците й по време на коронацията през юли, би имала проблем с поддържането на реда, когато наследникът на лорд Атертън е наблизо.

Освен тях и може би едно голямо подразделение на кралската гвардия, единственият смъртен, с реално влияние върху младия лорд Лайл, беше Бенедикт — като изключим бащата на Бенедикт, графът на Харгейт. Въпреки че последният имаше способността да предизвика страх у всеки, с изключение на съпругата си, той със сигурност не би се ангажирал да се грижи за момчето, което непрекъснато създаваше неприятности.

„Трябваше да си донеса книга“, помисли си Бенедикт. Едва потисна една прозявка и започна отново да разглежда репродукцията на барелефа от гробницата на фараона. Искаше да разбере по какво толкова се захласва Перегрин, както и всички останали. Взря се в трите реда примитивно нарисувани човешки фигури. Редица от мъже, чиито бради се извиваха в края. Всички те бяха изобразени рамо до рамо и приведени напред. Над главата на всяка фигура имаше колона с йероглифи. На средния ред четирима мъже теглеха други трима в лодка. Няколко дълги змии също присъстваха в сцената и отгоре бяха изписани още йероглифи. Може би тези създания си говореха? Дали това не беше египетският вариант на карикатурите с реплики в балонче над главите на героите, които публикуваха в днешните сатирични издания? Най-отдолу още един ред фигури маршируваха под колони с йероглифи. Те имаха различни лица и прически. Сигурно бяха чужденци. В края на редицата стоеше божеството, което Бенедикт позна — Тот, богът на мъдростта и науката, с глава на ибис. Но дори и Рупърт бе способен да разпознае Тот, въпреки че парите за скъпото му образование бяха напълно пропилени. Със същия успех лорд Харгейт можеше да нахрани и козите с тях.

Тайнствената фигура даваше храна на всяко богато въображение, но Бенедикт държеше както въображението си, така и доста други неща, под строг контрол. Той насочи вниманието си към другия край на залата. Нищо не пречеше на гледката. За голяма част от изисканото висше общество изложбата вече бе изгубила част от привлекателността си. Дори слугите им биха предпочели да прекарат този приятен следобед на открито, вместо да бродят сред експонати от древните гробници.

И тогава я видя. Твърде ясно. За момент даже беше заслепен — като човек, който излиза от пещера в ясен слънчев ден. Тя стоеше в профил като фигурите на стената зад нея и разглеждаше някаква статуя.

Ратборн видя черните къдрици да се подават под ръба на бледо синьо боне. Дългите й мигли се открояваха на фона на бисерната кожа. Устните й бяха като узрели череши. Погледът му се спусна надолу. Сякаш някаква тежест притисна гърдите му. Дъхът му секна.

Само невъзпитаните, вулгарните и невежите зяпат.

С огромно усилие той се застави да извърне поглед.

 

 

Момичето стоеше до рамото на Перегрин. Той се опита да не й обръща внимание, но тя препречваше светлината. Погледна нагоре и после бързо сведе очи обратно към скицника си, но това беше напълно достатъчно, за да види, че тя бе скръстила ръце и със свити устни гледаше втренчено рисунката му. Познаваше това изражение. Беше досущ като на учителка.

Тя изглежда възприе погледа му като покана, защото започна да говори:

— Чудех се, защо сте избрал за модел пирамидата — каза момичето. — Тя е само ъгли и линии. Толкова е безинтересна за рисуване. Мумията в саркофага е много по-забавна. Но сега разбирам какъв е проблема. Уменията ви в рисуването не са много добри.

Съвсем бавно и преднамерено Перегрин обърна глава и я погледна. И в първия момент, в който я разгледа по-добре се изуми. Очите й бяха толкова сини, че изглеждаха като на кукла, а не като истински.

— Моля? — каза той с ледено любезен глас, който беше усвоил от чичо си. Баща му беше маркиз, пер в кралството, а чичо му, само виконт по право към момента, но се славеше с това, че всява ужасяващ респект сред околните. Говореше се, че може да заледи кипящо олио от петдесет крачки със смразяващата си учтивост.

Обаче, сдържаната вежливост не действаше толкова добре при Перегрин.

— В книгата си синьор Белцони е публикувал отлично напречно сечение на пирамидата — каза тя, сякаш я беше помолил да продължи да бърбори. — Не бихте ли искал, вместо това да си имате за спомен една от мумиите? Или пък богинята с лъвска глава? Майка ми може да ви направи изключително точно копие. Тя е много добра художничка.

— Аз не искам да имам нещо за спомен — отвърна остро Перегрин. — Ще стана изследовател един ден и ще донеса в къщи купища такива неща.

Момичето спря да цупи устни. Строгият й поглед изчезна.

— Имаш предвид изследовател, като синьор Белцони? — попита тя. — О, това ще е страхотно.

Въпреки че се опита, доколкото можа, Перегрин не успя да скрие ентусиазма си по начина, по който лорд Ратборн би го направил.

— Страхотно и още как — каза той. — Повече от хиляда мили по протежението на Нил чакат да бъдат изследвани. Освен това хора, които са били там казват, че онова, което се вижда, е като върха на айсберг, тъй като повечето от невероятните неща са погребани под пясъка. И веднъж щом се научим да разчитаме йероглифите, ще узнаем кой какво е построил и кога. В момента древен Египет ни се струва като тъмното средновековие — истинска мистерия. Аз ще бъда един от тези, които ще разкрият тайните му. Ще бъде като да откриеш цял нов свят.

Сините кукленски очи на момичето се отвориха още по-широко.

— О, колко благородно от твоя страна. Ще хвърлиш светлина върху тъмното средновековие на Египет. Аз също ще търся приключения. Когато порасна ще стана рицар.

Перегрин почти вкара пръст в ухото си сякаш, за да провери дали слухът му е наред. В следващия момент спря, тъй като си спомни за присъствието на чичо си и си представи погледа, който щеше да му отправи, ако се поддадеше на импулса си. Вместо това каза:

— Извинявай. Би ли повторила? Стори ми се да казваш, че ще ставаш рицар — с блестящите доспехи и така нататък?

— Точно това казах — отвърна тя. — Като рицарите на Кръглата маса. Храбрият Сър Оливия, това ще съм аз, ще участвам в опасни изпитания, ще извършвам благородни дела, ще поправям неправдите…

— Това е абсурдно — отбеляза Перегрин.

— Не, не е — възрази тя.

— Разбира се, че е — продължи Перегрин търпеливо, защото тя беше момиче и вероятно нямаше никаква представа от логика. — На първо място цялата тази щуротия с крал Артур и рицарите на Кръглата маса е мит. Тук историческите факти са точно толкова, колкото и при египтяните с техните сфинксове и богове с глави на ибис.

— Мит! — големите сини очи се разшириха още повече. — А какво ще кажеш за Кръстоносните походи?

— Не съм казал, че рицарите никога не са съществували — заяви Перегрин. — Съществували са и все още ги има. Но магиите, чудовищата и чудесата са само един мит. Достопочтеният Бийд^[4] дори не е споменавал за Артур.

Той продължи, позовавайки се на исторически свидетелства за обикновен воин-водач, който може да е бил или пък не, легендарния Артур. Перегрин обясни как, романтичната приказка се е развивала през вековете. И историята се е обогатявала с митични същества, чудеса и ред други религиозни асоциации поради огромното влияние на Църквата над всичко.

След това той изложи своята гледна точка относно религията — същите възгледи, заради които бе изгонван от всяко училище. От снизхождение към нейния по-слабо развит и недостатъчно образован женски мозък обаче, й представи по-опростена и кратка версия.

Когато спря да си поеме дъх, тя каза пренебрежително:

— Това е единствено твое мнение. Ти няма откъде да знаеш. Светият граал може да е съществувал. Може да е съществувал и Камелот.

— Знам, че не е имало никакви дракони. Така че не може да ги убиеш. Дори и да е имало дракони, пак не би могла.

— Имало е рицари! — извика тя. — Все още мога да стана рицар!

— Не, не можеш — отвърна той още по-търпеливо от преди, защото тя изглеждаше толкова тъжна и объркана. — Ти си момиче. Момичетата не могат да станат рицари.

Тя грабна скицника от ръцете му и замахна право към главата му.

 

 

Нещастието можеше да се предотврати, ако Батшеба Уингейт беше посветила цялото си внимание на дъщеря си. Но тя не го бе сторила.

Вместо това се опитваше отчаяно да държи погледа си далеч от отегчения аристократ… от дългите му мускулести крака, деликатно очертани от финия вълнен панталон… от ботушите, чийто тъмен блясък беше като този в очите му… от широките рамене, изпълващи рамката на прозореца… надменната челюст и арогантен нос… тъмните, опасно отегчени очи.

Батшеба като че ли се бе превърнала в лекомислено шестнадесетгодишно момиченце, макар да беше два пъти по-възрастна сериозна дама. А се държеше сякаш никога не бе виждала красив аристократ през целия си живот. Всъщност бе срещала безчет и дори се бе омъжила за един от тях. Явно не бе на себе си, но нито разбираше, нито я интересуваше какво й става.

Опитът й да отклони вниманието си от него и да се съсредоточи върху египтяните й отне време, което бе напълно достатъчно Оливия спокойно да пресъздаде някоя от най-опустошителните сцени от Апокалипсиса.

Батшеба дори беше забравила, че има дъщеря. Имаше усещането, че е в капан, а сърцето й биеше толкова бързо, че не й даваше нито време, нито възможност да диша. Затова и не забеляза признаците на назряващия конфликт, преди да стане твърде късно.

Трясъкът, гневният вопъл и вика на познатия глас: „Ти си голям тъпак!“ развалиха магията и й подсказаха, че е закъсняла. Тя се втурна по посока на шума и грабна скицника от ръцете на Оливия, преди дъщеря й да успее да го хвърли през стаята, и без всякакво съмнение, да счупи някой безценен предмет.

— Оливия Уингейт — каза Батшеба, като внимаваше да не повишава тон и се надяваше да привлече възможно най-малко публика. — Потресена съм, дълбоко потресена!

Това беше абсолютна лъжа. Щеше да е изненадана само, ако Оливия съумееше да прекара половин час сред възпитани хора, без да направи сцена. Тя се обърна към русото момче, последната жертва на дъщеря й. То успя да се завърти, седна на пода до съборената табуретка и ги загледа предпазливо със сивите си очи.

— Казах, че ще стана рицар, когато порасна, а той каза, че момичетата не могат да бъдат рицари — обясни Оливия с глас, който трепереше от обида и гняв.

— Лайл, явното ти незачитане на едно от основните правила за оцеляване в живота ме удивява — невероятно дълбок глас се разнесе някъде наблизо в дясно от Батшеба. Звукът се разля до основата на гръбначния й стълб, след това затрептя на едно извънредно чувствително място на врата й. — Сигурен съм, че съм ти казвал повече от веднъж — продължи гласът. — Един джентълмен никога не противоречи на дама.

Батшеба обърна глава по посока на гласа. О, разбира се. От всички момчета в целия свят, Оливия трябваше да нападне точно неговото.

 

 

Тя беше от типа жени, които предизвикват инциденти, само като пресичат улицата, и пред които трябва да се слагат предупредителни знаци. Дори от далеч бе поразителна, а сега стоеше съвсем близо до него.

Сега…

Веднъж, по време на една младежка лудория, Бенедикт бе паднал от един покрив и за кратко бе загубил съзнание. Този път сякаш отново падна и потопен в индиговосиньото море на очите й, изгуби съзнание. Светът около него изчезна заедно с ума му и остана само видението с бисерна кожа, устни като узрели череши, бездънното море, в което се давеше… и тогава розово като при изгрев, обагри фино изваяните скули.

Руменина. Тя се изчервяваше. Разсъдъкът му бавно се връщаше. Той се поклони вежливо и заговори:

— Моля за извинение, мадам. Този млад звяр още е доста далеч от цивилизованото поведение. Стани от пода, сър, и се извини на дамите, които така си разстроил.

Перегрин скочи на крака силно възмутен.

— Но…

— Той няма да направи нищо подобно — каза красавицата. — Обяснявала съм на Оливия хиляди пъти, че физическото нападение не е подходящ начин да се изглаждат разногласия, освен ако не е застрашен нечий живот — тя се обърна към момичето, луничаво червенокосо създание, което не приличаше никак на майка си, ако тя беше негова майка, като се изключат очите.

— Животът ти в опасност ли беше, Оливия?

— Не, мамо — отговори момичето, а сините й очите пламнаха, — но той каза…

— Младият господин заплаши ли те по някакъв начин? — попита майка й.

— Не, мамо — повтори момичето. — Но…

— Беше просто разногласие?

— Да, мамо, но…

— Ти загуби самообладание. Какво съм ти казвала да правиш, когато загубиш самообладание?

— Да броя до двадесет — отвърна момичето. — И ако не си го възвърна, трябва отново да броя до двадесет.

— Ти направи ли го?

— Не, мамо — въздъхна момичето.

— Извини се любезно, Оливия.

Тя стисна зъби. После си пое дълбоко дъх, издиша и се обърна към Перегрин:

— Сър, смирено моля за извинение — започна тя. — Беше ужасна, неописуема, отвратителна постъпка от моя страна. Надявам се, че неочакваното падане от табуретката не ви е нанесло трайна вреда или обезобразяване. Аз съм толкова дълбоко засрамена. Не само, че нападнах и вероятно осакатих невинен човек, но и опозорих майка си. Виждате ли, това е заради моя буен характер, недъг, от който страдам, откакто съм се родила — падна на колене и сграбчи ръката му. — Можете ли да бъдете толкова добър и щедър, любезни господине, че да ми простите?

Перегрин се смути и вероятно за първи път остана без думи, докато слушаше тази тирада.

Майката възмутено извъртя сините си очи.

— Стани, Оливия.

Момичето държеше ръката на Перегрин, а главата й беше сведена. Той хвърли смаян поглед към чичо си.

— Сега може би разбираш колко е глупаво да се противоречи на дама — каза Бенедикт. — Не очаквай от мен да те спася. Надявам се, че ще ти е за урок.

Безмълвието беше нещо несвойствено за характера на младия граф и той бързо се съвзе.

— О, стани — каза той сърдито на момичето. — Това беше само един скицник.

Оливия не помръдна. С по-умерен тон той добави:

— Чичо е прав. Аз също трябва да се извиня. Знам, че винаги трябва да се съгласявам с всичко, което жените и по-възрастните казват, макар да не разбирам защо. Никой не си направи труда да ми обясни каква е логиката в това. Във всеки случай, ти едва ме удари. Аз паднах само, защото загубих равновесие, когато се наведох. Не, че това има значение. Едва ли някое момиче може да ме нарани чак толкова.

Главата на Оливия се вдигна, а очите й проблеснаха смъртоносно. Момчето продължи, явно без да осъзнава този факт:

— Трябва да знаеш, че е нужно да се тренира, нещо, което момичетата никога не правят. Ако тренираше, поне щеше да имаш повече сила в ръцете. Ето защо учителите са много добри в това.

Изражението на момичето се смекчи. Тя се изправи, тъй като явно темата се промени.

— Татко ми е разказвал за английските учители — отвърна тя. — Често ли те бият?

— О, през цялото време — отговори Перегрин.

Тя поиска подробности, а той й ги предостави.

През това време Бенедикт бе възстановил самообладанието си. Или поне така си мислеше. Докато децата сключваха мир, той си позволи отново да насочи вниманието си към поразителната майка.

— Нейното извинение не беше необходимо — каза той. — Въпреки това беше доста… хъм… вълнуващо.

— Тя е ужасна — отвърна дамата. — Няколко пъти се опитах да я продам на циганите, но те не я взеха.

Отговорът й го изуми. Красотата толкова рядко се съчетаваше с остроумие. В такова положение всеки друг би предпочел да запази мълчание. Бенедикт само направи лека пауза, преди да отговори:

— Тогава, смея да кажа, че няма никакъв шанс да вземат и него. Не че е мой син, за да имам думата. Племенник ми е. Единствената рожба на Атертън. Аз съм Ратборн.

Нещо се промени. По лицето й премина сянка. Той предположи каква е причината. Тя може да беше греховно красива и да имаше чувство за хумор, но това не означаваше, че не спазва определени правила.

— Може би е добре познанството ни да започне, като някой ни представи един на друг, както е прието — каза той, докато оглеждаше залата.

В момента, наоколо имаше още трима души, но той нито познаваше, нито имаше желание да познава някого от тях. Те извръщаха очи в момента, в който погледа му спреше върху тях.

След това и остатъка от разума му се възвърна и се запита каква щеше да е ползата от официалното представяне. Тя беше омъжена, а той си имаше правила за омъжените жени. Ако познанството им продължеше, щеше да потъпче тези правила.

— Много се съмнявам, че имаме общи познати — каза тя. — Вие и аз се движим в различни кръгове, милорд.

— И двамата сме тук — отвърна той. Явно езикът му предпочете да заобиколи „Правилата-Отнасящи-Се-За-Омъжените-Жени“.

— Както и Оливия — продължи тя. — Съдейки по изражението й, мога да кажа, че й остават още девет минути и половина, докато й хрумне някоя от нейните „идеи“, което ни дава единадесет минути преди да настъпи хаоса. Длъжна съм да я изведа от тук.

Тя се обърна. Посланието беше кристално ясно. Толкова ясно, колкото кофа с ледена вода, плисната в лицето му.

— Явно трябва да се оттегля — каза той. — Заслужен отговор за дързостта ми.

— Това няма нищо общо с дързостта — отговори му тя, без да се обръща към него. — Просто е въпрос на самосъхранение.

След което хвана дъщеря си за ръка и си тръгна.

 

 

Той почти щеше да я последва навън. Немислимо. Невероятно, но факт.

С препускащо сърце Бенедикт дори бе направил няколко стъпки след нея, когато лейди Ордуей нахлу през вратата и се насочи към него, цялата в потрепващи панделки воланчета и пера. Облеклото и напредналата й бременност създаваха впечатление за квачка суетяща се около пиленцата си.

— Кажи ми, че не се сещам, как се наричаха… — каза тя. — Тези неща, които се виждат в пустинята — не оазиси, Ратборн, а когато видиш оазис, който не е там.

Той насочи равнодушен поглед към нейното бодро, глупаво, хубаво лице.

— Предполагам, че думата, която търсиш, е мираж.

Тя кимна и воланчетата, панделките и перата на бонето й затанцуваха шеметно около главата й.

Познаваше я от цяла вечност. Тя беше седем години по-млада от него. Преди осем години, за малко да се ожени за нея, вместо за сестрата на Атертън, Ейда, но предполагаше, че и да го бе сторил, това едва ли щеше да доведе до по-щастливи обстоятелства. И двете жени, бяха еднакво красиви, и произлизаха от еднакво добри, състоятелни семейства, имаха добри зестри и бяха еднакво интелигентни. И отговаряха напълно на всички критерии без последния.

И все пак, прекалено малко бяха онези скъпоценни жени, които можеха да предложат истински интелектуален стимул. Във всеки случай, Бенедикт се беше провалил с покойната си жена и този факт му бе твърде добре познат.

— Стори ми се, че беше мираж — каза лейди Ордуей. — Или пък сън. С всичките тези странни същества наоколо, човек лесно може да си помисли, че сънува — тя посочи с ръка залата. — Но това наистина ли беше Батшеба ДеЛус? Или поне се казваше ДеЛус, преди да се омъжи и то преди мен. Не че Уингейт някога ще й го признаят. За тях тя не съществува.

— Колко скучно — отвърна той, докато през главата му преминаваха всички познати имена. — Семейства, враждуващи заради някаква незначителна случка от миналото, без съмнение.

Бенедикт беше сигурен, че е ходил на училище с някой Уингейт. Това беше семейството на графа на Фосбъри, нали така? А колкото до ДеЛус, не можеше да се сети да е срещал някого от тях. Все пак, той знаеше, че баща му беше запознат с главата на семейството, графът на Мандевил. Лорд Харгейт познаваше всеки, който си заслужаваше да се познава и знаеше всичко, което си струваше да се знае за него.

— Това въобще не е маловажно — каза лейди Ордуей. — И за Бога, не ми казвай, че не е християнско да се прехвърлят греховете на възрастните върху децата. В този случай, ако някой приеме децата, с тях приема и възрастните, а както знаеш, те са толкова ужасни.

— Никога досега не съм срещал дамата — отговори Бенедикт. — Не знам нищо за нея. Децата имаха спор и ние бяхме длъжни да се намесим.

Той хвърли поглед към Перегрин, който се беше върнал към рисуването си, сякаш напълно незасегнат от скорошните събития. Младите бяха толкова издръжливи.

Междувременно, Бенедикт все още не можеше да си поеме дъх. Батшеба. Името й беше Батшеба^[5]. Подхождаше й.

Лейди Ордуей също погледна към племенника му. Понижавайки глас, тя обясни:

— Тя произхожда от най-западналия клон на ДеЛус.

— Всички ние имаме поне по един такъв в семействата си — отвърна Бенедикт. — Ние, Карсингтън, си имаме брат ми Рупърт, например.

— Ах, този дявол — отвърна тя, със същите усмивка и снизходителен тон, които повечето жени използваха, когато станеше дума за Рупърт. — Ужасните ДеЛус са съвсем различна история. Репутацията им е напълно съсипана. Представи си реакцията на лорд Фосбъри, когато вторият му син, Джак, съобщил, че се е оженил за една от тях. Би било същото, ако ти кажеш на лорд Харгейт, че възнамеряваш да се ожениш за циганка. Каквато е самата тя всъщност, въпреки, че се опитваха да я направят дама.

Който и да се бе опитал да превърне Батшеба Уингейт в дама, беше успял. Бенедикт не намери никакъв недостатък в говора или маниерите й. А той имаше много чувствителен слух за нюансите, които биха издали дори добре обучени самозванци и позьори. И беше предположил, че разговаря с представител на собствената си класа. С дама.

— Без съмнение, така са подлъгали горкият Джак да попадне в брачния капан — продължи лейди Ордуей. — Но семейството й не получи очакваното благосъстояние. Когато Джак се ожени за нея, лорд Фосбъри му спря издръжката. Джак и булката му свършиха в Дъблин. Там ги видях за последен път, малко преди той да умре. Детето прилича на него.

В този момент дамата спря, за да си поеме дъх и да си повее с ветрилото. Тъй като това не й помогна особено, тя се насочи към близката пейка. Когато го покани да се присъедини към нея, Бенедикт се съгласи без никакво колебание.

Тя беше глупава, носеше прекалено много волани и съвсем рядко казваше нещо, което си заслужаваше да се чуе, а този, с когото разговаряше, просто трябваше да я слуша, тъй като лейди Ордуей беше една от многото, които вярваха, че „разговор“ и „монолог“ са едно и също. От друга страна, той я познаваше от много отдавна, защото тя беше от неговия социален кръг и съпруга на един от политическите му съюзници. И което беше по-важно, появата й го възпря да изгуби напълно ума си и да пристъпи всяко благоприличие.

Беше на косъм от това да последва Батшеба Уингейт извън Египетската зала. А после… Бе толкова заслепен, че не знаеше какво би сторил. Дали щеше да продължи да й досажда докато не научи името й и откъде е? Или щеше да падне толкова ниско, че да я проследи тайно? До преди час дори не би допуснал, че е способен на такова грубо поведение. Това беше нещо, което само един неразумен хлапак би направил. В младостта си и той бе имал своите увлечения и се бе държал абсурдно, но отдавна бе надраснал подобни глупости. Или поне така си мислеше. Сега се чудеше, колко ли правила би нарушил? Това, че тя се бе оказала вдовица, вместо омъжена жена, нямаше никакво значение. За кратко, той не беше на себе си — бе полудял, бе като омагьосан.

Необмисленото поведение е присъщо на поети, художници и въобще на всички, които не могат да контролират емоциите си.

В момента, стоеше търпеливо до лейди Ордуей и продължаваше да я слуша, докато тя преминаваше от една безинтересна тема към друга и не спираше да си повтаря, че трябва да й бъде благодарен, защото бе разрушила магията и го бе предпазила от ужасно безразсъдство.