Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Карсингтън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Perfect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 94 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Небето вече започваше да просветлява, когато Бенедикт и мисис Уингейт приключваха с обиколката на най-посещаваните странноприемници в Рийдинг. Тя вече бе на ръба на силите си, въпреки че отказваше да го признае. Двамата стояха близо до билетната служба на странноприемница „Короната“. Батшеба наблюдаваше всяко превозно средство, което идваше и си отиваше, докато се караше с него за следващата им стъпка.

— Това започва да става абсурдно — каза й той. — Губим ценно време, като разчитаме на думите на полузаспали съдържатели на странноприемници и прислужници. По-добре е да изчакаме в Рийдинг за обратния курс на пощенската кола и да говорим директно с кочияша.

— Ще отнеме часове — отвърна тя. — До тогава децата може да са преполовили разстоянието до Бристол.

— Ако помислиш логично, ще разбереш колко малко вероятно е това — каза Бенедикт възможно най-търпеливо. — Те са две деца, без почти никакви пари. Трябва да разчитат на находчивостта си и на любезността или наивността на непознати. Дори дъщеря ти, за която вярваш, че е изчадие на Дявола, не може да пътува на големи разстояния, освен ако не наеме пощенска кола. За да си го позволи, тя трябва да извърши грабеж по пътя. А за това ще е нужно бързо и за кратка отсечка от пътя, да попадне на жертва, готова да предаде необичайно тежката си чанта.

Мисис Уингейт го наблюдаваше през присвитите си сини очи.

— Имаш ли някаква идея, Ратборн, колко извънредно противен ставаш, когато започнеш да говориш с този тон на търпеливо превъзходство?

— Проблемът е, че си изморена, гладна, разтревожена и ръката те боли — каза той. — Освен това очакваше уверено щастливия изход, а се оказа, че надеждите ти са разбити. Вследствие на което, си твърде унила в момента, за да оцениш, че аз съм безупречен и следователно не мога да бъда противен.

Тя го огледа за момент отгоре до долу и после пак до горе. И каза:

— Някога съпругата ти хвърляла ли е нещо по теб?

— Не — отвърна той и премигна, не само защото въпросът го изненада, а защото се опита да си представи Ейда да го прави и не можа.

— И тя ли беше изключение, като лорд Лайл? — попита Батшеба. — Каза ми, че всички Далмей са изключително емоционални. И все пак, тя никога не те е замеряла с нещо.

— Никога не го е правила — отвърна Бенедикт. — Никога не сме се карали. Бяхме непознати, както ти казах преди.

— Не е била толкова емоционална, колкото твърдиш — каза тя. — Може би тя просто изглежда така, в сравнение с теб. Кратката проява на чувство или липсата на безупречна логика, сигурно изглеждат като крайност за мъж, който е твърдо решен да контролира всичко.

— До скоро мислех, че контролирам живота си разумно. Изведнъж се оказах с изгубен племенник, поразителен скандал, който се задава като буреносен облак на хоризонта и теб.

А ужасната истина бе, че се забавляваше. Изпитваше облекчение, че все още не са открили децата. Беше лудост да се чувства по този начин. Всичко, на което Бенедикт държеше, беше изложено на риск. Осъзнаваше ситуацията и не спираше да си напомня за буреносния облак.

Но беше изминало толкова много време, откакто се бе забърквал в неприятности. Беше забравил колко стимулиращо можеше да бъде.

— Лейди Ратборн трябва да е била стоик — каза мисис Уингейт. — Това е единственият начин да издържи шестте години брак с теб, без да те замери с нещо.

— Вероятността Далмей да притежават стоицизъм е равна на тази, да ми поникнат крила — възрази той. — Но ако желаеш да се караш с мен за покойната ми съпруга, за семейството й или за нещо друго, може ли да не го правим по време на закуска?

— Не ми се яде — отвърна мисис Уингейт и прекара ръка през заплетената си коса. — Прекалено съм разстроена, за да бъда гладна.

— Ако не спрем да починем и да хапнем, и Томас няма да може да го стори.

Погледът й се насочи към лакея, който говореше с един от конярите. Тя се намръщи.

— Не е спал от повече от двадесет и четири часа — изрече Бенедикт безмилостно, дразнейки съвестта й. — Хапнал е съвсем малко откакто тръгнахме от Лондон преди дванадесет часа. Пътува на най-неудобното място в двуколката. Би се с пияни грубияни. Той…

— Да, да, разбрах гледната ти точка. Един час тогава.

— Два — настоя той.

Батшеба затвори очи.

— Може би три часа ще е по-добре — каза Ратборн. — Да не ти прималя?

— Не ми е прималяло — отвърна тя. — Броях до двадесет.

 

 

Батшеба не започна да се кара с него за починалата му съпруга, нито за нещо друго по време на закуската. Тя правеше всичко възможно, за да не заспи върху купчината яйца, бекон, картофи, хляб и масло, която той беше натрупал в чинията й. Неговата беше още по-голяма, но той бързо я унищожи.

След закуска, Батшеба се запъти с олюляване към стаята, която Ратборн беше наел за нея и се насочи право към леглото. Най-горния дюшек беше на нивото на раменете й. С няколко подскока успя да се изкатери отгоре и потъна като в мек облак.

Следващото, което осъзна, бе, че разговаря с камериерка, а слънцето струеше през прозореца. Ъгълът на лъчите светлината й подсказа, че е късна сутрин.

— Поръчахте си вана, мадам — каза камериерката. — Да ви я качим ли сега?

Батшеба седна в леглото и се огледа около себе си. Беше отсядала в безброй странноприемници, но никога в толкова луксозна стая като тази. Имаше умивалник, скрин и няколко лавици на стената. Едно огледало бе разположено на широкия перваз на прозореца, а наблизо имаше друго, в което можеш да се огледаш в цял ръст. На отсрещния край на стаята няколко стола заобикаляха малка маса. Снежнобели завеси се диплеха около прозореца и леглото. Спалното бельо беше чисто и сухо. В камината гореше огън, който беше прогонил всички следи от снощния хлад и сутрешната влага.

Сега щеше да се изкъпе с гореща вода и хубав сапун. Във вана в прекрасна слънчева и топла стая. Нечуван лукс.

Но не и за Ратборн.

— Как копнея за вана — бе казала или по-скоро промърморила по време на закуската.

Той трябва да е споменал на Томас, Томас на някой друг и никой не изглеждаше обезпокоен.

Батшеба наблюдаваше как двама прислужника носеха ваната. Следваше ги малка процесия от още слуги, които носеха кани и кофи. В момента, в който всички излязоха, тя залости вратата и смъкна дрехите си.

 

 

След закуската Бенедикт и Томас се оттеглиха в тясната стая за прислужници, съседна на спалнята за гости, която лордът бе наел на името на „мистър и мисис Бенет“. Остави мисис Уингейт да спи в усамотен разкош върху три дюшека, самият той подремна на тясната койка, а Томас на пода до него.

Малко по-късно, след като се почувства достатъчно ободрен, Бенедикт стана и се изкъпа, използвайки големия леген, който Томас беше взел назаем от съседната стая.

В момента, в който успя да направи всичко, което можа за дрехите на господаря си, лакеят отиде да се погрижи за каретата. Тъй като това щеше да отнеме време и трябваше да се уреди сметката, както и да плати на прислужниците, Бенедикт реши, че можеха да събудят мисис Уингейт след около петнадесет минути.

Тъкмо щеше да седне и да си обуе ботушите, когато чу от коридора висок шепот.

— Не може да е лорд Ратборн — долови се глас.

— Господарката каза, че е — отвърна друг. — Видяла го в билетната служба.

— Сигурно е сънувала.

— Как ще стане това, след като тя никога не спи? Каза, че е бил той, от кръв и плът, заедно със слуга.

— Може да е отпътувал.

— Тя отбеляза, че никога не прави така. Казва, че е дошъл тук. И сега аз съм този, който трябва да разбере защо не е отседнал в „Мечката“, както обикновено, и дори не се е отбил за закуска. И какво не е наред, иска да узнае тя, за да отиде в „Короната“ след като през всичките тези години той и Негова Светлост баща му и ’сички други от семейството му, винаги, като дойдат в Рийдинг, отсядат в „Мечката“.

Бенедикт изруга под нос. Съдържателката на странноприемницата „Мечката“ в Рийдинг трябваше да се нарича Аргус[1], защото определено притежаваше повече от обичайно полагащия се един чифт очи.

Не трябваше да се приближава и на миля до Рийдинг. Познаваха го доста добре и не само в „Мечката“.

— Не може да очаква, да отидеш да го попиташ — каза първият глас.

— Е, не бих могъл, нали, дори и тя да ми нареди. Да не ти се струвам луд? Ще питам слугата му как стоят нещата.

— Ако това е неговият слуга изобщо — отвърна първия глас. — Може да й се привиждат разни неща.

Без да изчака мъжът да почука или да се ослуша за признаци на живот в стаята, Бенедикт безшумно залости вратата към коридора, прекоси малката стаичка, тихо отвори вратата към спалнята стаята за гости и се вмъкна вътре.

Много тихо я затвори след себе си и чу рязко вдишване. Обърна се… и замръзна на мястото си.

Батшеба също застина, както се изправяше от ваната, за да посегне за хавлията, метната върху стола.

Той се окопити.

— Моля за…

— Оооо… — тя се подхлъзна и започна да се олюлява.

Бенедикт прелетя през стаята, грабна я на ръце и я вдигна във въздуха, докато ваната се клатеше и водата се разплискваше наоколо.

Мокра и хлъзгава като змиорка, Батшеба се бореше, но дали да се задържи или да се измъкне, му беше трудно да определи. Докато се стараеше да не я изпусне, Бенедикт се блъсна в стола, загуби равновесие върху мокрия под и падна по гръб, а Батшеба се озова върху него. Столът се плъзна по пода.

Той се опита да се пресегне за кърпата, но столът вече бе далеч, за да го достигне с ръката си. Батшеба беше върху него, а капките по голите ѝ гърди се стичаха върху лицето му, докато се опитваше да се повдигне. Ръцете му се спуснаха надолу и обхванаха мокрото й дупе.

Беше чисто гола, всяка от възхитителните й извивки блестеше на утринната светлина. Застана съвсем неподвижно, синият й поглед срещна неговия, а ръцете й бяха подпрени на пода точно до тези на Бенедикт. Една капка се отрони от брадичката й и падна върху неговата. Тя сведе глава и я облиза.

Той остана напълно неподвижен. Това е изпитание за характера ми, каза си той. Мога и трябва да устоя.

Батшеба отново повдигна главата си и го погледна, а сините й очи бяха широко отворени и потъмнели. Погледът му се спусна надолу. Там, където кожата й бе мека, бяла и… розова. Розово, цветът, който можеше да се открие на най-порочните места от тялото на една жена.

Една малка капчица блестеше изкусително върху стегнатото розово зърно. Той не можеше да си спомни, защо трябваше да устои. Повдигна глава и проследи капката с езика си. Батшеба потрепери и още една капка се плъзна отстрани по врата му, след това се наведе и притисна устните си към мястото. Той усети хладната й влажна кожа. Но устата й беше топла и топлината, която почувства на мястото, което тя докосна, се разля навсякъде. Стрелна се надолу към слабините му и го накара да копнее, а копнежът накара мъжествеността му да запулсира. Беше твърд, набъбнал и треперещ от нужда още преди дори устните им да се срещнат. Такава беше и целувката им — плаха, като колебливата първа стъпка към забранено място.

Забранено, да, абсолютно. Но и неизбежно.

Вкусът и усещането на устата й, които бе запаметил завинаги и бе невъзможно да забрави, пометоха колебанието му. Той й се нахвърли, като някой глупак. Обгърна главата й, за да я задържи на място така, че да може да пие дълбоко и дълго. Тя се отпусна върху него и тялото й остави влажен отпечатък по дрехите му, но това не го охлади, а го възпламени още повече.

Той се отдели от нея, за да смъкне дрехите си, като не обръщаше внимание на летящите копчета и скъсания плат. След миг изпълнен с нетърпение беше гол като нея. Притисна я към себе си и я сгря със своята топлина, докато вкусваше меката й копринена кожа, а ръцете му жадно бродеха навсякъде по тялото й, по изящната извивка на раменете й, по перфектното възвишение на гърдите й, по тъмнорозовите зърна, които бяха като стегнати пъпки срещу дланите му.

Тя го милваше по същия ненаситен начин, а той се опитваше да се контролира, въпреки че докосването на тънките й ръце разкъсваше последните частици от самоконтрола му и не можеше да мисли за нищо друго, ако дивата нужда да бъде в нея можеше да се нарече мисъл.

И все пак, някъде дълбоко в съзнанието си знаеше, че подобно нещо се случва веднъж в живота и трябва да съумее да го удължи, колкото се може повече. Никога нямаше да я има отново, така че се налагаше да получи и да даде всичко възможно. Завладя с ръце и устни мекото възвишение на корема й, спусна се надолу по извивките на ханша и продължи по очертанията на бедрата й. Беше твърде близо до мястото към което се стремеше, но нямаше сили да се отдръпне.

Плъзна ръката си между бедрата й и собственически я задържа там, където беше топло и влажно, толкова женствено и розово, там, където сред влажните къдрици се криеше възхитителна розова пъпка. Погали я и Батшеба затаи дъх, изстена тихо и се раздвижи срещу ръката му. В този момент той трябваше да я има, но изцяло и докрай. Безусловно.

Погали меките й гънки и проникна още по-навътре, където усети горещия натиск на плътта й срещу пръстите си. Продължаваше да се въздържа и да й доставя удоволствие, докато цялото й тяло затрепери и я чу да се предава с тих вик.

Най-накрая разтвори бедрата й и проникна в нея. Тя обви краката си плътно около кръста му и го посрещна. Когато Бенедикт й отвърна нежно, Батшеба отметна глава назад и изви тялото си. Нямаше страхове и задръжки; изпитваше чисто удоволствие, а той не можеше да й се насити. Единственото, което можеше да направи, бе да й се отдаде до край. Беше изгубен и не искаше да бъде намерен. Светът се бе превърнал в лудница, но той не искаше да възвърне здравия си разум.

Желаеше единствено нея. Лорд Ратборн позволи на страстта да ги отведе там, където трябваше, бързайки безразсъдно към последния разтърсващ екстаз. Сграбчи бедрата й и я поведе към краткото сладко небитие, след което я държеше здраво, докато разбитият свят бавно се върна на мястото си.

 

 

Батшеба остана в обятията му много по-дълго отколкото трябваше. Бе достатъчно само да усеща аромата на кожата му, за да се почувства така, сякаш е прекалила с шампанското.

Лежеше в сигурната му прегръдка, главата й почиваше на гърдите му, едната й ръка лежеше на рамото му, а кракът й беше между неговите. Искаше да остане в обятията му, там, където искаше да бъде, още от първия миг, в който го видя. Искаше й се да повярва, че това е мястото, на което принадлежи.

Но твърде ясно усещаше късното утринно слънце и звуците долитащи отвън от будния и оживен град.

Насили се да се отдръпне. Или поне се опита. Дланите му се стегнаха около нея. Батшеба го бутна, но мускулестите ръце бяха непоклатими.

— Трябва да ме пуснеш — каза тя.

— Ставаш емоционална — отвърна той. — Очаквах го.

— Не съм емоционална — излъга тя. Докато отмалата от правенето на любов постепенно отминаваше, Батшеба усещаше бързо приближаващата се паника. Бе съсипана напълно. Бе съсипала всичко. Бъдещето на Оливия бе…

— Не разсъждаваш разумно — каза той. — Усещам го. Ти си развълнувана, а би трябвало да си спокойна и задоволена. В крайна сметка, направихме това, за което и двамата от дълго време копнеехме…

— Говори от свое име — прекъсна го тя.

— Ако докосването ми те отвращава, го показваш по странен начин.

— Не исках да нараня чувствата ти — отвърна тя.

Той се засмя тихо, гърдите му се повдигнаха и спаднаха.

— Да, разбира се, че ще си щастлив — отбеляза каза тя язвително. — Получи това, което искаше.

— А ти не получи ли това, което искаше? — попита Бенедикт и повдигна главата си, за да я погледне. — Ако е така, с радост ще поправя грешките си.

— Нямах това предвид. Ти си мъж и правенето на любов не означава нищо за теб. Но за мен не е така. Не мога просто да се обърна и да заспя, особено след като внимателно подреденият ми свят се разпада на парчета и знам, че не мога да обвинявам никой друг, освен себе си.

Настъпи кратка тишина преди Бенедикт да й отвърне.

— Не мисля, че трябва да ти напомням, че за това са необходими двама. Не положих никакви усилия, за да избегна твоите порочни мрежи.

Тя си припомни всичко, което бе направила — непреодолимия копнеж да оближе капката от брадичката му… копнежът, на който се предаде. Каква по-безсрамна покана можеше да отправи?

Трябваше да скрие лице от срам, но това не беше в характера й.

— Не, не опита — потвърди тя. — Въобще не се съпротивляваше.

— Явно не ми достига морал.

— Вярно е — каза Батшеба и остави ръката си да блуждае по гърдите му. — Естествено, аз те предпочитам така. Както и да е, Висшето общество ще бъде извънредно разочаровано от теб. Знаеш какво ще кажат, нали? — продължи безмилостно. Ако не изречеше истината на глас, щеше да продължи да таи надежди за нещо повече. Че всичко ще се оправи… а осъзнаваше единствено, че може да стане по-лошо. — Ще кажат, че мъж, със силен характер като теб, би трябвало да може да устои на влечението към обикновена блудница като мен.

— Ти не си обикновена блудница — отвърна напрегнато той.

— Много добре. Необикновена блудница, значи.

— Батшеба.

Името й, изречено с този дълбок баритон, я изненада и развълнува, но не толкова, колкото гнева, който гореше в тъмните му очи.

— Никога няма да позволя на някого да говори така за теб — продължи той. — Включително и на теб самата.

Бенедикт хвана ръката й, повдигна я към устните си и започна да целува всяко кокалче.

— Спри да говориш глупости — каза той, върна ръката й на гърдите си и сложи своята върху нея.

Дланта му беше топла, голяма и обикновеният жест я успокои. Точно тогава тя осъзна, че вече не усещаше пулсиращата болка.

— Ръката ми е по-добре.

— Така е, защото настроението ти се подобри — отвърна той. После погледна към леглото. — Колко удобно изглежда — след това се намръщи. — А колко е твърд пода.

— Леглото ти не беше ли удобно? Къде спа?

Той разхлаби прегръдката си, а тя се надигна и седна. Бенедикт също се изправи, за да седне и Батшеба позволи на погледа си да се разходи по тялото му. Съвършен, гол, мускулест мъж. За известно време беше изцяло неин. Би трябвало да е задоволена, но копнежът отново я заля, точно като момиче, което се е влюбило безумно за първи път. О, тя щеше да плати скъпо за това.

— Спах. Изкъпах се — каза той и направи гримаса. — Поне не дойдох при теб мръсен. Не че имах намерение да те прелъстя, исках да кажа, да бъда прелъстен.

Тъмният му поглед се плъзна по нея, забави се върху гърдите й и остави огнена следа чак до меката извивка на корема й.

Батшеба се изправи бързо, а той се обърна и се протегна за ризата си.

— Мислех си, че още спиш — каза Бенедикт. — Смятах да се скрия под леглото. Но ти беше тук като Венера, която се появява от вълните. Трябва да отбележа, че Венера на Ботичели не може да се сравнява с теб.

След това облече ризата през главата си и се изправи.

Батшеба сякаш никога досега не бе получавала комплимент. Нямаше никаква полза, да си напомня, че е на тридесет и две години и е родила дете, защото се изчерви, точно като невинна девица, каквато не беше. Сърцето й затанцува от нещо, наподобяващо удоволствие.

Танцът спря внезапно, когато Бенедикт й разказа за тихия разговор на прислужниците в коридора.

— Не бързай да се тревожиш — продължи той. — Съдържателката не те е видяла.

Изражението му рядко й разкриваше нещо. Нейното обаче, осъзна тя, беше като отворена книга за него. Тревогата й нарасна.

— Но е видяла теб. Не трябва да напускаме това място заедно — Батшеба се насочи към стола, където стояха дрехите й. Взе долната си риза и гащи от върха на купчината и ги погледна нещастно. — Ще ми се поне да си бях взела чисто бельо.

Бенедикт отиде до прозореца и погледна навън. Ризата го покриваше доста добре и разкриваше само долната част на дългите му мускулести крака. Въпреки това, на слънчевата светлина, фината материя беше полупрозрачна. Батшеба можеше да достигне до ръба на отчаянието дори само като гледаше очертанията на високо му, слабо тяло… тесните му бедра и стегнат задник… С усилие потисна въздишката си.

— Дворът на странноприемницата е оживен — каза той. — Събота е пазарен ден в Рийдинг. Сигурен съм, че желанието ти може да бъде изпълнено.

— Ти полудя ли? Не можеш да излезеш навън и да ми купиш бельо.

— Сещам се за малко задачи, които биха ми доставили по-голямо удоволствие — отговори той, докато се обръщаше към нея със сериозно лице и проблясващи тъмни очи. — В този случай обаче, трябва да възложа това на някой друг. Ще накарам Томас…

— Не и лакеят ти!

— Ще наредя на Томас да избере някоя прислужница да изпълни поръчката.

— Ако става дума за това, мога и сама да си купя бельо. В Рийдинг не ме познават. Но не е необходимо.

Със същия успех можеше да говори и на стола. Той вече беше открил звънеца и звънеше.

— Не можеш да излезеш навън така. А и не искаш да облечеш дрехите, с които беше.

— Няма значение какво искам — отвърна тя. — Напълно способна съм да го сторя.

— Защо, за Бога, ще искаш да го направиш?

Батшеба започна да се дразни:

— Точно това използваше Джак, за да…

Почукване по вратата я прекъсна и я накара бързо да се скрие зад завесите на леглото.

— А, Томас — каза Ратборн, като открехна вратата. Разговорът продължи шепнешком, чуваше се най-вече дълбоко буботене от страна на Бенедикт. След това затвори вратата.

Батшеба излезе иззад завесите.

— Ще отнеме известно време.

— Ти напълно си загубил разума си! — извика тя. — И без друго вече сме прекалено невнимателни. Загубихме ценно време.

— Мисля, че е време да признаем, че загубихме децата. Те може да са зад нас, пред нас, съвсем наблизо или точно под носовете ни, но ние все още не сме ги открили и е малко вероятно да успеем скоро. Колкото повече време минава, толкова по-вероятно е да изгубим правилната посока. Например, сегашният ни маршрут няма да ни е от полза след Чипънхам. Можем да продължим да разпитваме по пътя за Бат, но от Чипънхам има един по-кратък път към Бристол. Не можем да проучваме два пътя едновременно.

Сърцето й биеше твърде силно. Дори без да знае за другия път от Чипънхам, бе стигнала до същия извод. Но държеше тази мисъл и съпътстващото я отчаяние настрана. Нищо чудно, че се предаде толкова лесно на желанието. Дълбоко в сърцето си знаеше, че каузата е изгубена. Скандалът бе неизбежен.

— Не е нужно да гледаш толкова ужасено — каза той. — Не всичко е загубено. Просто трябва да разгледаме проблема наново.

Батшеба не искаше да се вглежда в проблема. Искаше да падне на колене и да ридае като дете. Не искаше повече да е възрастна. Не искаше вече да е майка. Нито да разрешава проблеми, да разчиства след другите и да се грижи всичко да е наред.

— Престани — каза Бенедикт, разчел всичко по изражението й. И все пак го каза нежно. Приближи я и обви ръцете си около нея. Тогава тя се пречупи и заплака.

Беше само малка буря, която отмина бързо, но Ратборн продължаваше да я прегръща, докато утихне, и после й каза:

— Ти си изтощена.

— Не съм. Спах с часове.

Той въздъхна.

— Държиш се като дете, което има нужда от сън.

— Какво знаеш ти за децата, които имат нужда да поспят? — попита тя.

Той измърмори нещо, след което я вдигна и я хвърли върху леглото. Батшеба отскочи от възглавниците.

— Не съм дете и не се нуждая от почивка.

— Е, аз се нуждая — заяви той и легна до нея.

— Тогава заспивай — отвърна Батшеба и се опита да се отдръпне, но една дълга ръка обгърна кръста й и я придърпа обратно. — Не можем да спим заедно в едно легло — продължи тя. — Това си проси неприятности.

— Знам — отвърна Бенедикт и я придърпа върху себе си.

 

 

Батшеба полагаше толкова усилия да мисли, да бъде отговорна. Но бе достатъчно само Ратборн да я поиска, по своя властен, собственически начин и всичките й защитни сили, или поне това, което бе останало от тях, се разбиваха.

— Не е честно — изрече и сведе глава съвсем близо до устата му.

— Не, не е.

Устните им се срещнаха и сляха. Отново беше млада и кръвта й кипеше. Те се целуваха дълбоко, ненаситно и тя се хвърли безразсъдно към дивото удоволствие, което получаваше от вкуса му, от усещането за него, от аромата му, от този голям красив мъжкар.

Дългите му топли ръце се движеха по тялото й и тя се извиваше безпомощно. Дланите му… тя мислеше, че ще умре, когато я докосна, а после поиска точно това. Поиска да бъде погубена от удоволствието, което я изпълваше, от пламтящия поток обливащ кожата й.

Влюбена до полуда. Пленена. Не я интересуваше.

В този миг, той беше неин. Тя прекъсна целувката, надигна се и премести ръцете му от корема към гърдите си. Задържа ги там и изви тялото си в чувствено удоволствие.

— Господи! — изръмжа той. — Убиваш ме, Батшеба.

Придърпа я към себе си и я целуна. Плячкосваше устата й, после се спусна надолу, за да похити и шията й. Тя вече беше нетърпелива да го усети в себе си, но преди да успее да посегне към него, той я превъртя и се озова върху нея. Сграбчи ръцете й и ги задържа изпънати върху леглото от двете страни на главата й. Срещна погледа й с дълбоки проницателни тъмни очи, а на устните му играеше едва загатната усмивка.

— Трябва да ми позволиш да те поизмъчвам малко — каза той.

След това сведе глава и прокара пътека от целувки по едното й рамо, по ръката, докато стигна дланта, която държеше. Когато близна китката й, усещането се стрелна през тялото й и я изпълни с болезнен копнеж. Тя се извиваше безпомощно, полудяла от страст. Това беше мъчение, прекрасно мъчение.

Бенедикт започна да се спуска бавно надолу. Тя нямаше думи, с които да опише какво й причиняваше с устни и език. Единственото, което осъзнаваше, бе странната и прекрасна трепетна възбуда, която я изпълваше. Всяко докосване на устните и ръцете му изпращаше сладострастни сигнали към слабините й и когато устата му най-накрая стигна там, тя вече трепереше от удоволствие.

Пусна ръцете й и тя сграбчи възглавницата, с която се опитваше да заглуши виковете си.

Тогава, най-накрая, когато й беше останало само зрънце здрав разум, когато си мислеше, че трябва да изкрещи или да се разпръсне на парчета, той отново се надигна. Освободи едната й ръка от възглавницата и я насочи към пениса си. Той беше кадифено гладък, топъл, великолепен и потръпваше от докосването й. Батшеба го хвана, усмихна се, придърпа го в себе си и почти извика от облекчение.

Най-сетне…

— Да — изрече тя, докато той се движеше в нея, и продължи да повтаря „да, да“, отново и отново, защото за това бе родена — да го притежава и да му принадлежи. Без „трябва“ и „не трябва“. Без самоконтрол и здрав разум. Само да бъдат заедно, да бъдат едно, да се отдадат напълно на страстта.

Да, да, да, искам те, искам те, искам те…

И най-накрая дойде, последният див пристъп, искрящ екстаз и „Да, да, да… Обичам те.“

Бележки

[1] Аргус — наричан Паноптес, т.е. всевиждащ, в древногръцката митология е стоок пазач великан, който никога не затварял всичките си очи едновременно. — Б.пр.