Лорета Чейс
Лорд Безупречност (2)

Глава 2

Батшеба едва изчака да излязат от Египетската зала, за да смъмри дъщеря си. Децата, бе открила тя, бяха като кучетата. Ако не им се скараш или не ги накажеш веднага след прегрешението, можеха да забравят в какво са се провинили, както и че въобще имат някаква вина.

— Това беше възмутително, дори и за теб — каза тя на Оливия, докато пресичаха оживената улица. — На първо място, заговори непознат, а ти е повтаряно безброй пъти, че една дама никога не го прави, освен ако животът й не е застрашен и се нуждае от помощ.

— Дамите никога не правят нещо интересно, освен ако не са на път да бъдат убити — отвърна Оливия. — Но ни е позволено да предложим помощ на човек в нужда, както си ми казвала. Момчето се мръщеше така, че си помислих, че има затруднения. Реших, че мога да му помогна. Ако беше в безсъзнание и лежеше в някоя канавка, със сигурност нямаше да очакваш от мен да стоя и да чакам някой да ни представи един на друг.

— Той не лежеше в никаква канавка — отговори Батшеба. — Нещо повече, да го удряш със скицника му, не отговоря на никой от критериите за милосърдие, за които съм чувала.

— Стори ми се, че изглежда измъчен — продължи Оливия. — Той се мръщеше, хапеше устната си и клатеше глава. Е, ти видя защо. Рисува като бебе. Или като някой много стар и парализиран човек. Той е посещавал Итън и Хароу, можеш ли да си представиш, мамо? И това не е всичко. Също и Ръгби. И Уестминстър. И Уинчестър. Те струват купища пари и както всеки знае, за да те приемат там, трябва да си доста важна клечка. И въпреки това, в нито едно от тези известни училища, не са го научили да рисува правилно. Не е ли изненадващо?

— Те не са като училищата за момичета — каза Батшеба. — Там учат гръцки и латински и почти нищо друго съществено. Във всеки случай, темата не е неговото образование, а твоето неуместно поведение. Казвала съм ти го неведнъж, а хиляди пъти…

Тя спря, тъй като видя, че от завоя се задава лъскав черен файтон, със скорост, която почти щеше да го преобърне и се насочи право към тях. Пешеходците и уличните търговци побързаха да се махнат от пътя му. Батшеба дръпна Оливия на тротоара и го видя как прелита покрай тях. Тя стисна ръце, защото копнееше да има нещо, което да хвърли по водача — пиян богаташ — и проститутката, която се кикотеше до него.

— А какво ще кажеш за този, с неговата засукана мадама? — попита Оливия. — Той е важна клечка, нали? Защото си личи по всичко. По дрехите и начинът, по който вървят… и карат файтоните си. Каквото и да направят, никой не го оспорва.

— Изисканите дами не знаят нищо за „засуканите мадами“ и никога не употребяват израза „важна клечка“ — процеди през зъби Батшеба. Тя се насили да преброи на ум до двадесет, защото все още искаше да подгони файтона, да събори водача и да блъсне главата му в колелото на каретата.

— Това само означава, че той има титла или пари — отвърна Оливия. — Не е лоша дума.

— Това е жаргон — обясни Батшеба. — Една истинска дама би използвала думата джентълмен. С нея се наричат мъжете, принадлежащи към висшата класа и аристокрацията, както и перовете.

— Знам — отговори Оливия. — Татко казваше, че джентълмен е човек, който не работи, за да преживява.

Джак Уингейт никога не беше работил за прехраната си. Той просто не можеше, дори ако се налагаше да избира между работа и глад. Преди да срещне Батшеба, винаги някой друг бе плащал сметките му, бе поемал отговорностите и му бе проправял път през трудностите. А след това, до края на краткия му живот, този „някой друг“ беше тя.

Въпреки това, във всяко друго отношение, той беше всичко, което тя би поискала от един съпруг и бе доказал, че може да бъде най-добрия баща. Оливия го обожаваше и което бе по-важно — слушаше го.

— Ако беше употребила думите „важна клечка“ пред баща си, той щеше с укор да ти каже „Виж сега, Оливия… — продължи Батшеба, — никога не бива да се използва тази дума в учтив разговор.“

Искаше й се Джак да й беше показал трика, с който успяваше да въздейства на дъщеря им. Батшеба продължи да обяснява, как се възприемат определени думи и как те предизвикват предубеждението на хората към този, който ги използва, причислявайки го към по-нисша класа. Тя й обясни, може би за хиляден път, че подобно отношение, често е неблагоприятно и в много случай води до болезнени последици. Накрая завърши с думите:

— Бъди така любезна да я изключиш от речника си.

— Но всички тези джентълмени могат да правят каквото си поискат и никой не ги мъмри — отговори Оливия. — Дори жените, дамите, де. Те пият прекалено много и проиграват парите на съпрузите си, преспиват с мъже, които не са им съпрузи и…

— Оливия, какво съм ти казвала за четенето на скандалните издания?

— Не съм чела нито едно от седмици, откакто ми каза да престана — отвърна момичето искрено. — Беше Ригълс, собственикът на заложната къща, той ми каза за лейди Дорвинг. Тя заложила диамантите си отново, за да си покрие дълговете от хазарт. И всеки знае, че лорд Джон Френч е бащата на последните две деца на лейди Крейт.

Батшеба се зачуди, как да отговори на това изявление. Ригълс беше нежелан познат, без да се споменава недискретността му. За съжаление, Оливия лесно намираше общ език с подобни личности, практически от раждането си. Винаги Джак се бе занимавал с тях, тъй като имаше най-голям опит със собствениците на заложни къщи и лихварите. И винаги вземаше Оливия, защото дори и най-твърдото каменно сърце не можеше да устои на огромните й невинни сини очи.

Когато той се разболя и Батшеба имаше толкова много други грижи, Оливия, която тогава вече беше на девет години, пое финансовите преговори, като ту носеше ту откупваше обратно останалите им бижута и посуда, както и някои старинни украшения. Справяше се по-добре дори и от Джак. Тя притежаваше неговия чар и упоритостта на майка си, за съжаление, комбинирани с ужасния талант на всички ДеЛус да баламосват другите.

Батшеба и Джак бяха напуснали Континента и се преместиха в Ирландия, именно за да откъснат дъщеря си от нездравото влияние на нейното семейство. Проблемът беше, че Оливия я привличаха несигурни личности, мошеници и скитници, използвачи и измамници — с други думи, хора като роднините на майка й. Освен учителката и съученичките й, собственикът на заложната къща беше сред най-уважаваните й познати в Лондон.

Изкореняването на навиците, които дъщеря й бе придобила от улицата, се бе превърнало в непрекъснато занимание за Батшеба. Трябваше възможно най-скоро да се преместят в по-добър квартал. Всичко, от което се нуждаеха, бяха още няколко шилинга към месечния им доход. Въпросът беше откъде да ги намери. Трябваше да увеличи таксата си, или да вземе още ученици, на които да преподава рисуване. Обаче, това бяха неща, които една жена художник не може лесно да промени. Умееше да бродира, но за презрително ниското заплащане, не си струваше да уврежда зрението и здравето си. За жалост, не притежаваше умения за никаква друга почтена работа. А ако не я уважаваха, нямаше да уважават и дъщеря й. Така Оливия оставаше без шанс за добър брак.

„По-късно“, каза си Батшеба. Щеше да се измъчва с бъдещето по-късно, когато дъщеря й си легнеше. Това можеше да й помогне да мисли за нещо полезно. Вместо за него. Измежду всички мъже, точно наследникът на граф Харгейт не й даваше покой. Човекът беше не просто отегчен аристократ, а най-известния от тях.

„Лорд Безупречност“, така го наричаха хората, защото Ратборн никога не допускаше погрешни стъпки. Ако той не се беше представил, Батшеба може би щеше да се позабави още малко. Бе трудно да устои, най-вече на тъмните му очи, въпреки че не можеше да каже точно защо. Всичко, което знаеше, бе, че тези очи почти я накараха да загуби решимостта си и да се върне обратно.

Но имаше ли смисъл? Познанството й с него нямаше да й донесе нищо добро. Та той въобще не приличаше на починалия й съпруг. Джак Уингейт беше по-малкият син на граф и не притежаваше никакво чувство за отговорност. Освен това изобщо не бе привързан към семейството си както, между другото, и тя, макар и по различни причини.

Лорд Ратборн беше съвсем различен. Въпреки че той също произхождаше от едно от най-видните семейства в Англия, неговото беше и много сплотено. Нещо повече, всичко, което тя бе чувала или чела, я навеждаше към едно-единствено заключение — виконтът беше въплъщение на благородния идеал, на всичко, което аристократите трябваше да бъдат, но толкова рядко бяха. Той имаше високи стандарти, изключително силно чувство за дълг — о, какво значение имаха подробностите? Скандалните издания никога не го споменаваха. Когато името му се появяваше някъде, а това се случваше редовно, то това бе защото е направил или казал нещо умно, благородно или смело. Той наистина беше безупречен.

И този образец й бе показал, че е всичко друго, но не и надменната и отегчителна личност, която тя си бе представяла. За такъв мъж, както и за всички останали почтени мъже с някакво положение, тя можеше да изпълнява единствено ролята на любовница. Накратко, трябваше напълно да го изтрие от ума си.

Бяха достигнали покрайнините на Холбърн. Скоро щяха да си бъдат у дома. Батшеба трябваше да мисли как да купи храна. Бяха й останали пари само за чай. Тя се замисли дали продуктите, които имаше, щяха да й стигнат да приготви вечеря и да остане нещо за закуска. Осъзнаването на този факт, заедно със спомена за тъмни очи, дълбок глас, дълги крака и широки рамене, бяха причина гласът й да прозвучи по-рязко от обикновено.

— Бих искала да запомниш, че за разлика от лейди Еди-коя-си и лорд Еди-кой-си, ти не си в привилегировано положение — каза тя на дъщеря си. — Ако желаеш да бъдеш приета сред уважаваните хора, трябва да спазваш техните правила. Вече не ти подхожда да се държиш като мъжкарана. След няколко години ще си достатъчно голяма, за да се омъжиш. Цялото ти бъдеще ще зависи от съпруга ти. Кой почтен мъж със солидно материално положение, ще пожелае да постави своето бъдещо щастие и това на децата си в ръцете на недисциплинирано, невежо и невъзпитано момиче?

Лицето на Оливия посърна. Батшеба веднага изпита съжаление. Дъщеря й беше смела и енергична, обичаше приключенията и имаше богато въображение. Мразеше да потиска силния й дух. Но нямаше избор.

С добро образование, изискани маниери и малко късмет, Оливия можеше да си намери подходящ съпруг. Не аристократ, разбира се, че не. Макар Батшеба да не съжаляваше, че се бе омъжила за мъжа, който обичаше, все пак предпочиташе на Оливия да не й се наложи да се справя с трудностите, съпътстващи един социално неравен брак. Надеждите й бяха съвсем скромни. Искаше дъщеря й да бъде обичана, да се отнасят добре с нея и да е материално осигурена. Адвокат, доктор, или мъж с друга добра професия щеше да е идеален. Но някой уважаван търговец на платове, книги или канцеларски материали, също бе приемлив вариант.

Що се отнася до богатството, щеше да е напълно достатъчно бракът да спести на дъщеря й собствените й тревоги и отчайващи опити да се справи в границите на непостоянните си мизерни доходи. Ако всичко се развиеше добре, на Оливия никога нямаше да й се наложи да се терзае за подобни неща. Но нищо нямаше да се промени, ако в най-скоро време не сменяха квартала.

 

 

Както можеше да се очаква, лейди Ордуей не изгуби и минута преди да започне да разпространява слуха, че Батшеба Уингейт се е появила на Пикадили. Темата вече беше в устата на всички, когато късно същия следобед Бенедикт отиде в клуба си. Въпреки това не беше напълно подготвен, че до вечерта новината ще е достигнала и до Харгейт Хаус.

За вечеря, той се беше присъединил към родителите си, както Перегрин и брат му Рупърт със съпругата си Дафне. По-късно, когато семейството се оттегли в библиотеката, Бенедикт с изненада чу как Перегрин помоли лорд Харгейт да погледне рисунките му от Египетската зала и да прецени, дали са приемливи за някой, който има намерение да стане археолог.

Бенедикт небрежно прекоси стаята, взе последния брой на „Куотърли Ревю“^[1] и започна да разлиства страниците.

Лорд Харгейт рядко се държеше тактично с членовете на семейството си. А откакто той и останалите Карсингтън бяха приели Перегрин за част от семейството, не се стараеше да бъде тактичен и с него.

— Отвратителни са — заяви негова светлост. — Рупърт може да рисува по-добре, а той е идиот.

Рупърт се разсмя.

— Само се преструва на идиот — отбеляза Дафне. — Това е игра за него. С лекота заблуждава всички останали, но трудно мога да повярвам, че е успял да заблуди и вас, милорд.

— Той успява да направи толкова силно впечатление на малоумен, че може и наистина да е — каза лорд Харгейт. — Въпреки това, рисува така, както би трябвало да умее един джентълмен. Дори на възрастта на Лайл се справяше похвално — той погледна през стаята към Бенедикт. — Какво си мислеше Ратборн, че позволи нещата да стигнат до тук? Момчето се нуждае от подходящ маестро да го научи да рисува.

— Същото каза и тя — обади се Перегрин. — И че рисунките ми въобще не са хубави. Но тя е момиче и как можех да бъда сигурен, че разбира от такива неща?

— Тя? — повтори лейди Харгейт. Веждите й се повдигнаха въпросително, докато обръщаше тъмните си очи към Бенедикт.

Рупърт го погледна по същия начин, само че в погледа му имаше и смях. Той и Бенедикт имаха силна физическа прилика с майка си и си приличаха от разстояние. Останалите трима сина — Джефри, Алистър и Дариъс — бяха наследили златистокестенявите коси и кехлибарените очи на баща си.

— Момиче — отговори пренебрежително Бенедикт, докато сърцето му биеше силно. — В Египетската зала. Тя и Перегрин бяха на различни мнения.

Това не изненада никого. Перегрин имаше разногласия с всички.

— Косата й е същия цвят като на леля Дафне… и се казва Оливия, а майка й е художничка — продължи да обяснява доброволно момчето. — Тя беше глупава, но майка й изглеждаше разумна.

— Ах, майката е била там — каза лейди Харгейт, а очите й все още бяха насочени към Бенедикт.

— Бенедикт, предполагам, че не си забелязал дали мамчето е била хубава? — попита Рупърт, с изключително невинен тон.

Бенедикт вдигна поглед от „Куотърли Ревю“, с напълно безизразно лице, сякаш умът му бе зет с прочетеното в списанието.

— Хубава? — повтори той. — Нещо повече. Бих казал, че е красавица. — Погледът му се върна към списанието. — Лейди Ордуей веднага я позна. Спомена, че името й е Уиншоу. Или пък беше Уинстън? Май беше Уилоуби.

— Момичето спомена, че се казва Уингейт — се обади Перегрин.

Името се стовари в стаята, така както би паднал метеорит през покрива. След кратко напрегнато мълчание лорд Харгейт попита:

— Уингейт? Червенокосо момиче? Но това трябва да е дъщерята на Джак Уингейт.

— Струва ми се, че вече трябва да е на единадесет или дванадесет години — добави лейди Харгейт.

— Аз съм много по-заинтересован от мамчето — каза Рупърт.

— Защо ли не съм изненадана? — отговори Дафне.

Рупърт я погледна невинно.

— Но Батшеба Уингейт е известна, скъпа. Тя е като онези неустоими жени, за които Омир пише, че примамват моряците към скалите.

— Сирени — помогна му Перегрин. — Но те са митологични същества, като русалките. Всеобщото мнение е, че те примамвали мъжете към смъртта чрез някакъв вид музика, което е нелепо. Не мога да разбера как музиката може да примами някого към каквото и да било, освен към сън. Освен това, ако мисис Уингейт е убийца…

— Тя не е убийца — прекъсна го лорд Харгейт. — Може да изглежда немислимо, но Рупърт откри правилната метафора. Изненадващо подходяща.

— Това е трагична любовна история — заяви Рупърт закачливо.

Перегрин направи физиономия.

— Можеш да отидеш в билярдната зала — каза Бенедикт.

Момчето се стрелна навън. Както Рупърт добре знаеше, за Перегрин нямаше нищо по-омразно и отвратително от любовните истории и особено трагичните.

Когато момчето се отдалечи достатъчно, за да не може да чуе, Рупърт разказа на съпругата си как красивата Батшеба ДеЛус омагьосала любимия втори син на графа на Фосбъри и разрушила живота му. Това беше същата история, която Бенедикт вече бе чул поне дузина пъти днес.

Джак Уингейт бил „лудо влюбен“, единодушно твърдяха всички. Омагьосан. Изцяло в плен на Батшеба ДеЛус. И любовта го унищожила. Тя му коствала семейството, положението — всичко.

— Нали разбираш, тя е била сирената, която примамила Уингейт към гибелта — заключи Рупърт. — Точно като в историите от Гръцката митология.

— Звучи като мит — отговори презрително Дафне. — Обществото възприема образованите жени като чудовища, доколкото си спомням. А възгледите му са престъпно ограничени.

Дафне бе наясно. Дори и след като се омъжи за представител на едно от най-влиятелните семейства в Англия, по-голямата част от мъжете учени, отхвърляха нейните теории за разшифроването на Египетските йероглифи.

— Не и в този случай — каза лорд Харгейт. — Доколкото си спомням, проблемът е започнал по времето на дядо ми, още в началото на миналия век. Във всяко поколение на ДеЛус се е раждал по един военноморски герой. Едмънд ДеЛус, втори син и високо компетентен военноморски офицер, обещавал да се превърне в такъв. Както и да е, в един момент, той успял да се освободи от тази длъжност. Изоставил момичето, за което бил сгоден и се впуснал да прави кариера като пират.

— Не говориш сериозно, татко — каза Бенедикт.

Той се беше наслушал на трагичната любовна история на Джак Уингейт до втръсване. Но досега не беше чувал историята на ДеЛус. Баща му, обаче, не се шегуваше, а детайлите бяха ужасяващи.

Според лорд Харгейт, за разлика от повечето пирати, Едмънд доживял до дълбока старост, успял да се ожени и да създаде потомство. Всяко едно от децата му наследило неговия характер. Така станало и с техните наследници. Те се отличавали с нисък морал и със способността да си намират съпрузи от добри семейства.

— От този клон на ДеЛус произлизат само измамници, комарджии и мошеници — продължи графът. — Крайно ненадеждни са и стават известни единствено със своите скандали. И така, поколение след поколение. Двубрачието и разводите са нищо за тях. Днес живеят главно на Континента, за да избегнат кредиторите и да се възползват от всеки, достатъчно глупав да им обърне внимание. Скандално семейство.

А Бенедикт беше много близко до това да започне да преследва една от тях. Дори когато беше далеч от нея, не можеше да я избегне. Хората не спираха да говорят за нея. Тя беше сирена, фатална жена. Но го отхвърли. Или не?

„Това няма нищо общо с дързостта, просто е въпрос на самосъхранение“. Отхвърляне ли беше или съблазняване? Не че имаше значение. Никога нямаше да узнае отговора, защото нямаше да се опита да го намери. Дори преди да се ожени, беше много внимателен в любовния си живот. По време на брака си, беше стриктно верен. След смъртта на Ейда изчака приличен период, преди да си намери любовница и връзката му никога не стана публично достояние.

Батшеба Уингейт беше жива легенда. Гласът на баща му го върна към действителността.

— И така, Бенедикт, какво смяташ да направиш за Лайл?

Бенедикт се зачуди каква част от разговора е пропуснал, но отговори спокойно:

— Бъдещето на момчето не зависи от мен.

След това върна списанието на мястото му.

— Не бъди глупав — заяви лорд Харгейт. — Някой трябва да поеме отговорността.

„И това трябва да съм аз, както винаги“, помисли си Бенедикт.

— Знаеш, че Атертън не са в състояние да се справят с проблеми — каза майка му. — Перегрин не само те уважава, но и е привързан към теб. Ти имаш отговорности към него. Ако не се намесиш, детето ще се отклони от правия път.

„Животът ми е безкрайна верига от отговорности“, помисли си Бенедикт и веднага се упрекна за мислите си. Той беше привързан към Перегрин и знаеше по-добре от всеки друг, колко много му вредяха Атертън и жена му. Знаеше и от какво се нуждае момчето — логика, спокойствие и прости правила. Бенедикт вярваше във всички тези неща и особено в правилата. Без тях животът би станал доста объркан. Страстите и капризите щяха да надделеят и животът щеше да излезе извън контрол.

Той обеща, че ще се намеси дотолкова, за да намери учител по рисуване и може би, след време, професионален преподавател.

След като този проблем беше решен, извикаха Перегрин да се присъедини към семейството.

Останала част от вечерта продължи спокойно, ако се изключи дебатът между Дафне и свекъра й относно скандалното отношение на Британския музей към сеньор Белцони. Никой не се намеси, въпреки че дебатът скоро прерасна в ожесточен спор. Лейди Харгейт гледаше развеселено, а Рупърт гордо наблюдаваше жена си. Дори Перегрин седеше тихо и попиваше всичко, тъй като Египет беше единствената скъпа на сърцето му тема.

В каретата, на път за вкъщи, Бенедикт попита момчето защо не е поискало неговото мнение относно спорните рисунки.

— Страхувах се, че ще бъдеш прекалено тактичен — отвърна Перегрин. — Знаех, че лорд Харгейт ще каже чистата истина. Той каза, че се нуждая от учител по рисуване.

— Ще ти намеря някой — каза Бенедикт.

— Майката на червенокосото момиче е такава — отговори Перегрин.

— Наистина ли?

Изкушението се надигна в Бенедикт. Усмихна се като сирена и го повика с пръст. Безброй пъти в миналото си беше успявал да му обърне гръб. Каза си, че отново ще го направи.

 

 

Следващия следобед лорд Ратборн стоеше и се взираше в обявата, залепена на прозореца на печатницата в Холбърн. Лицето му беше безизразно, но сърцето му биеше силно и бързо. Заради един лист хартия. Но това беше нелепо. Нямаше причина да се вълнува толкова. Листът едва побираше името й — единствено първата буква и фамилията на покойния й съпруг. Обявата дори не беше гравирана, а написана на ръка. Най-красивия почерк, който бе виждал.

„Почасови уроци — акварел и графика.

Опитен учител, обучаван на Континента.

Изложени са мостри.

Подробностите на място.

Б. Уингейт“

Той погледна към Перегрин.

— Това е мястото, за което ми спомена момичето с луничките — каза племенникът му. — Една от картините на майка й би трябвало да е изложена на витрината. Тя твърдеше, че така ще мога сам да реша, дали майка й е достатъчно умела, за да ми преподава. Но едва ли ще мога да преценя правилно, като се има предвид, че не разбирам нищо от рисуване — той се намръщи. — Имах такива ужасни подозрения, дори преди тя да ми го каже. Затова въобще не бях изненадан, когато лорд Харгейт ми заяви, че рисувам отвратително.

Докато момчето нетърпеливо търсеше картината на мисис Уингейт сред разнообразните артистични недоразумения, които бяха изложени на витрината на печатницата, Бенедикт си помисли, че щеше да е хубаво, ако поне в този случай графът беше смекчил малко тона. Ако не беше говорил толкова осъдително за липсата на умения у Перегрин, сега момчето нямаше толкова отчаяно да иска учител по рисуване. Той бързаше да започне и нямаше време за губене. Лошите му навици ставали все по-трудни за преодоляване. А и дамата взимаше ученици, като освен това беше разумна и приятна, нали така? Бенедикт просто трябваше да каже, че въпросът с Батшеба Уингейт не подлежи на обсъждане. Вместо това се предаде. Само от любопитство. Глупости!

Вярно бе, че Атертън не обръщаше голямо значение на обучението на сина си… нито на живота му. Той искаше само момчето да посещава подходящо училище и предоставяше възможност на секретаря си да осъществи това чудо. В момента Атертън и жена му бяха в замъка си в Шотландия. Не се очакваше да се върнат преди Нова година.

Държанието му не беше по-различно от това на всеки друг родител аристократ. Проблемът бе в това, че Перегрин^[2] не се държеше като нормален наследник на аристократ. Той се вписваше в света, в който беше роден, така както сокол би се вписал в клетка на канарче. Неговата цел в живота не се свеждаше до това да следва стъпките на баща си и на всички Далмей преди това.

Въпреки че възможността да бъде различен никога не бе хрумвала на Бенедикт, той уважаваше стремежа на племенника си и се възхищаваше на упоритостта, с която преследваше целта си.

И все пак, това не даваше задоволително обяснение, защо в този момент се намираше в една от най-мрачните части на Холбърн. Наистина възнамеряваше да намери учител по рисуване за Перегрин. Но това не можеше да е Батшеба Уингейт. Атертън за нищо на света не би позволил синът му да се образова при една от „ужасните ДеЛус“ — най-вече при тази.

— Ето я — посочи Перегрин към акварел, изобразяващ Хампстед Хийт.

Щом Бенедикт видя картината, отново усети натиска в гърдите си. Сякаш юмрук притискаше сърцето му. Това беше всичко, което един акварел трябваше да бъде — не само форма, цвят, линия, светлини и сенки, но и дух. Изглеждаше така, сякаш художникът е уловил късче от времето. Беше толкова красиво и така натрапчиво обсебващо, че той го поиска за себе си. Твърде силно.

Но това желание не беше чак толкова важно. Важното беше, че този художник не можеше да обучава Перегрин. Никой нямаше да наеме жена с толкова лоша репутация за учител на лесно впечатляващо се дете.

„Маестро“ художник, беше казал лорд Харгейт, а не метреса художник^[3].

— Е, как е, добра ли е? — попита тревожно Перегрин.

„Кажи, че е едва поносима. Банална. Посредствена. Кажи всичко друго, освен истината и ще можеш да си тръгнеш оттук и да забравиш за нея.“

— Поразителна е — отвърна Бенедикт.

Спря за момент и се опита да възстанови връзката между мозъка и езика си.

— Всъщност е прекалено добра — продължи той. — Не мога да повярвам, че тя би си губила времето да преподава уроци на непокорни деца. Ясно е, че трябва да се занимава с по-напреднали ученици. Сигурен съм, че момичето е имало добри намерения. Много е мило от нейна страна да предложи услугите на майка си. Обаче…

Вратата на магазина се отвори и оттам излезе жена, която бързаше по стълбите, погледна към него… и се спъна. Бенедикт инстинктивно пристъпи към нея, за да й попречи да падне и я хвана, преди да се е приземила върху тротоара. Държеше я в ръцете си и я погледна.

Бонето й се беше килнало на една страна и откриваше част от главата й. Видя синкавочерните тежки къдрици, проблясващи на светлината на следобедния ден. Тя отметна глава назад и той потъна в бездънните езера на сините й очи. Главата му се сведе надолу. Устните й леко се разделиха. Той я прегърна още по-силно, а тя въздъхна тихо.

Бенедикт изведнъж осъзна какво се случва. Бе обгърнал раменете й, усещаше топлината й през ръкавиците си… дъха й върху лицето си. Само няколко инча го деляха от устните й.

Той повдигна главата си. Положи усилие да го направи спокойно, като в същото време се опитваше да диша и мисли нормално. Започна отчаяно да търси правило, някакво правило, което би накарало светът да излезе от хаоса и да се върне към нормалното. Някоя шега щеше да облекчи неловкия момент.

— Мисис Уингейт — каза той, — тъкмо говорехме за вас. Колко любезно от ваша страна да наминете.

Той я пусна и Батшеба се отдръпна, за да оправи бонето си, но стореното бе сторено. Все още усещаше натиска на пръстите му през пластовете муселин и вълна. И дъха му върху устните си, почти го вкусваше. Твърде ясно бе усетила мъжествения аромат на кожата му. Опита се да не му обръща внимание и да се концентрира върху по-безопасните аромати на колосана яка и сапун. Но той ухаеше на чисто, безупречно чисто. Бе изминало много дълго време, откакто се бе оказвала в такава близост до толкова чист мъж с колосани и изгладени дрехи. Вече знаеше, че има малък белег на брадичката си, точно под левия ъгъл на устата му. Беше тънък, леко извит, дълъг по-малко от инч.

Но Батшеба не искаше да знае, че има белег или как ухае. Не искаше да знае нищо повече за него. През трите години след смъртта на Джак, почти не забелязваше мъжете, а и преди това не обръщаше внимание на никого, освен на него. И само някаква нелепа шега на съдбата я бе поставила в мъчителна близост до лорд Безупречност…

— Лорд Ратборн — каза тя. Все още не й стигаше въздух и изгаряше от неудобство. От всички мъже на земята, трябваше да падне точно в неговите ръце.

— Споменахте, че не се движим в едни и същи кръгове — започна той. — Но сега тези кръгове се пресякоха, след като сме тук.

— Да, но аз трябва да тръгвам — отговори тя и се обърна, с намерението да го направи.

— Всъщност ние търсим учител по рисуване — спря я Бенедикт.

„Ааах…“

Тя се обърна.

— За Лайл — допълни той. — Племенникът ми. Момчето, което… хъм… разстрои мис Уингейт вчера. Всъщност ето този — и посочи момчето.

— Момичето отбеляза само, че рисунките ми не са много добри — отвърна лорд Лайл. — Тя не ми каза точно колко са лоши, но лорд Харгейт заяви, че са отвратителни.

Лорд Ратборн само погледна към него и Перегрин побърза да добави:

— Имах предвид мис Уингейт. Тя беше така добра да предложи своето експертно мнение. Оказа се, че е била твърде мила.

Изглежда, вчера Батшеба бе сгрешила, като предположи, че на Оливия ще й трябват девет минути и половина, за да я осени някоя идея. Очевидно, още в музея това вече беше станало и тя бе започнала да я привежда в действие.

Не беше трудно да се разбере как работеше мозъка на Оливия: „той е богаташ и би трябвало да има купища пари“. Естествено, както всичките си предци ДеЛус, тя бе видяла младия лорд Лайл като „знак“.

Не, че Батшеба беше по-благородна. В момента, в който се спомена за занимания по рисуване, бе започнала да пресмята колко урока ще са нужни, и на каква цена, за да могат да се изнесат от този квартал след около месец.

— Оливия по принцип има прекалено много мнения — отговори накрая тя. — И което е по-лошо, рядко ги запазва за себе си.

— И все пак проблемът остава — отвърна Ратборн. — Племенникът ми не може да рисува. А щом не може да рисува, няма да успее да осъществи амбициите си.

— Амбиции? — повтори Батшеба, толкова учудена, че спря да пресмята. — Какво повече му трябва, освен да живее, за да изпълни амбициите си?

Тя се обърна към младия лорд Лайл:

— Един ден вие ще бъдете маркиз Атертън — започна тя. — Ще можете да рисувате, да боядисвате, дори да ваете скулптури толкова зле, колкото ви се иска. И на никой няма да му мине през ум, че не се справяте. Вашите познати ще ви казват, че сте чувствителен или че имате око за красотата. Ще ви умоляват за някоя ваша творба и ще я поставят в конюшните си или в спалнята за гости, запазена специално за посетители, от които биха искали да се отърват, колкото се може по-бързо. Защо, за Бога, искате да се занимавате с нещо толкова досадно и отегчително, като уроците по рисуване?

— Аз знам, че един ден ще бъда маркиз Атертън — отвърна момчето. — Но някой ден ще стана изследовател. В Египет. Един изследовател трябва да може да рисува.

— Можете да наемете някой да рисува вместо вас — предложи тя.

— По-добре схвани намека, Перегрин — намеси се Ратборн. — Дамата не гори от желание да те вземе за ученик.

— Вие не сте ме разбрали правилно — възрази тя. — Не това имах предвид.

— Знам какво имате предвид — отговори момчето. — Мислите, че няма да се отнасям сериозно.

— Трябва да сте напълно сигурен — отвърна тя и се насили да погледне трезво на ситуацията. Припомни си суровите факти от живота, които можеха да изтрият блестящите купчинки монети от погледа й. — Както вашият чичо предположи, аз трябва да подготвя специални занимания за вас. Във всеки случай, тук въобще не е подходящо място да водим този разговор.

Тя си позволи да срещне погледа на лорд Ратборн. Дали не видя облекчение в тези тъмни очи? Долови само кратък проблясък, но беше някаква емоция, а и какво друго би могло да бъде? Трябваше да е осъзнала досега, че ако Ратборн беше разбрал името й, то тогава знаеше всичко за нея. Съмняваше се дали има поне един член от британското аристократично общество, който да не е наясно коя е Батшеба Уингейт. В такъв случай, той не беше сериозен в намерението си да я наеме. Бе дошъл само, за да угоди на момчето… вероятно и на себе си. Може би имаше нещо друго наум, а момчето беше удобно извинение.

Никой не очакваше мъжа, колкото и безупречен да е той, да живее като монах. Светът все още щеше да го възприема като въплъщение на благородния идеал, дори да имаше любовница, ако разбира се, беше достатъчно дискретен.

— Какви специални занимания? — попита Лайл.

— Задържаме дамата, сигурно е заета с други ученици — каза Ратборн. — Двамата с теб ще трябва да обсъдим въпроса по-късно, Лайл.

— Моля, направете го — отговори Батшеба и повдигна брадичката си. — Ако решите да продължим темата, можете да ми оставите известие при мистър Пофъм, продавачът в печатницата. Лек ден.

Тя забърза напред с парещо лице и очи, пълни с гневни сълзи, които отказваше да пролее.