Андрей Гуляшки
Златният век (9)

Разказ четвърти: Видението на княза. Какво се случи през един дъждовен есенен ден

Когато войските, които се оттегляха от Адрианопол, наближиха Версиникия и Проват, Симеон повика командирите на отрядите и ги запита:

— Какво ще предложите — да оставим ли гарнизони в тия два града и да им дадем ли българско управление, или да ги върнем обратно на византийците?

Командирите отговориха, че няма смисъл да присъединява тия градове към българската държава, преди да е свършил започнатата работа с Адрианопол, защото близкото съседство с голямата адрианополска крепост ще ги прави уязвими откъм византийска страна по всяко време. Те казаха още, че защитата им от нападение ще бъде много трудна, тъй като границата прави на това място остра чупка на североизток и двете крепости остават поради това опасно издадени на юг. На края Олцег предложи двата града да бъдат разграбени и опожарени и жителите им откарани в плен.

Предложението на Олцег беше подкрепено от другите командири с голямо въодушевление.

— Тия два града са богати — каза Охсун и поглади бавно брадата си, както правеше винаги, когато на софрата му слагаха някое особено ястие, което той много обичаше и ценеше. — Проватското вино се слави чак в Константинопол, тъй съм слушал да се приказва — продължи той, — складовете във Версиникия пращели от обработени кожи и вълнени платове!

Сладката представа за червеноруйното проватско вино като че ли погъделичка възбуждащо гърлата на командирите, а кожите и платовете на Версиникия сякаш на часа се превръщаха пред очите им в чудесни жълти ботуши и разкошни дългополи кафтани.

— Докато не отместим границата по на юг, добре ще е да не си създаваме ядове с тия градове! — обади се последен жупанът Манаси. Русокос хубавец от племето на моравяните, издънка на прастар княжески род, той беше преминал наскоро в конницата и все още не можеше да привикне, както трябва, с неуседналия и бързо подвижен кавалерийски живот.

Симеон слушаше мълчаливо командирите си, по лицето му не потръпваше нито един мускул, само в очите му припламваха студени блясъци, зарево на далечни светкавици. Той не отговори нищо на командирите си, кимна им да си вървят при отрядите, а на Ирник заповяда да приготви за път два запасни коня, от гвардейските, да препусне до Констанция и да доведе оттам двама свещеници — да бъдат в обредно облекло и да носят във вързопите си богослужебни книги, преведени на славянобългарски език.

Симеон не обяви официално Проват и Версиникия за български градове, но остави в тях два силни гарнизона и назначи за управители на общините им мъже от славянски произход. В тия два града имаше по две черкви, едната, катедрала, се издигаше на главния площад, другата, по-малка, се намираше в окрайнината. Симеон нареди в катедралата да служи литургия български свещеник на славянобългарски език, а в малката църква — гръцки свещеник. И това беше право, защото по-голямата част от населението беше от славянски произход и тия хора говореха по домовете си на своето драгувишко наречие, което беше твърде близко и на боруйското, и на девелтското.

Освен това Симеон нареди на Ирник да обяви на народа, че от тоя ден нататък всички данъци, държавни, черковни и болярски, ще бъдат събирани наполовина и че от най-бедните люде няма да бъде искано нищо, а, напротив, ще им бъде давана помощ от общината; и да обяви още, че тъй ще бъде и за ония селища, които гледат към България поради славянския корен на населението си, и че българският княз ще им помогне и с оръжие, и с военна сила, ако открито или тайно изявят желание да се присъединят към българската държава.

Вестта за намаляването на данъците отекна из тия краища като радостен звън от великденски камбани. В двете катедрали бяха отслужени на български език тържествени литургии. После народът излезе на площадите, лумнаха факли, гръмнаха музики, танците и хората продължиха до среднощ. Случвали се бяха веселия и на други празници, на Гергьовден например, или в навечерието на гроздобера, но смехът и игрите бяха по-малко, веселеше се младежта, а възрастните си стояха в къщи, улисваха се в домашни работи, почистваха дворовете, потягаха полегналите огради, захващаха се с каквото им попадне, за да избягат някак от големите си грижи. А големите грижи идеха най-вече от тежките данъци — за императора и за патриарха, за издръжката на войската и на черквата, за поддържането на пътищата и на крепостните стени, за стратега и висшите чиновници на темата, — облаганията, събрани накуп, изяждаха повече от половината доход на стопаните. А като се притуреха и лихвите, защото на всеки не можеше да се плати в срок — двете третини от онова, което даваше земята и изработваха ръцете, отиваха в бездънните джобове на императорските чиновници и патриаршеските служители. Ако въпреки всичко не успяваха да платят, изпращаха ги в рудниците за копачи или по галерите — за гребци. Имуществото им биваше разпродавано до конец от екзекуторите, старците и децата премятаха торбички през рамо и тръгваха на просия, а съпругите, ако още не бяха съвсем повехнали, и дъщерите, ако не успяваха да се главят за слугини при по-богатите семейства — поемаха пътищата за пъстрия и многохиляден Солун: там черните моряци от североафриканските страни предпочитаха славянските жени пред гъркините.

И така беше по всичките тракийски градове, където имаше гарнизони и империята държеше работите в ръцете си. Затова вестта за намаляването на данъците накара хората от народа да плъпнат по улиците и площадите и да се отдадат на шумни веселби. Младите тропаха хора и танцуваха, палеха огньове и ги прескачаха, по-възрастните изнасяха стомнета с вино, черпеха се един други и си честитяха: „Христос воскресе!“, макар да беше най-обикновен неделен ден.

Но голямата радост имаше и друга причина, въпреки че тя действуваше само върху сърцата на населението от славянски произход. За пръв път молитвите и песнопенията към бога бяха възнасяни на славянски и народът разбра, че бог чува и тачи този език, че той не стои по-долу от гръцкия и че гърците нямат основание да си вирят толкова носовете, защото на север вече се простираше една силна славянска държава, която му беше близка и по език, и по кръв.

Така, като намали данъците и направи трапезите на хората по-сити и като изпрати в черквите български свещеници, които извършваха богослужението на славянобългарски език, Симеон спечели сърцата на проватчани и на версиникийци и обърна на своя страна племената, дето живееха в съседство с тях. А хората от тия племена разнасяха наблизо и надалеч онова, което бяха чули и научили — и за данъците, и за славянското богослужение и приравняването на славянския език с гръцкия, и за помощта, която българският княз обещаваше; и в едно кратко време звездата на България изгря като лъчезарна зорница върху старото тракийско небе, извисило синевата си от подбалканските полета до Беломорието и от мътния Хеброс до бурливите води на Понтийско море.

И това, дето българската държава влезе в сърцата на тракийските селяни, това беше най-чудесният плод на победата, която Симеон извоюва в битката с византийците под стените на Адрианопол.

 

 

Безброй пъти беше мислил за царствения град, защото в него беше останало сърцето му — във величествената Вия Триумфалис, святкаща с мраморните си фасади, шептяща с водоскоците си, усмихната с везмото на позлатените си градински огради; в богатите библиотеки, съхранили словото и изкуството на отминали, славни векове; в паметниците от мрамор и бронз, от злато и слонова кост, запечатали за вечни времена неутолимия човешки стремеж към съвършеното; безброй пъти беше мислил за Града на градовете, защото под неговото лазурно южно небе за пръв път беше натопил устни в непресъхващите извори на мъдростта.

И защото в Града на градовете беше прекарал най-чудните дни от младостта си.

Помислеше ли за царствения град — двойствено чувство изпълваше душата му: възхищение и тъга, бели и черни цветове разцъфтяваха на едно стъбло. Възхищението идеше от духовното величие на града и от пищния блясък на неговата външност. А черният цвят черпеше горчивите си сокове от завистта: завиждаше Симеон на византийците, задето историята беше създала царствения град на византийска земя.

От завистливото съзерцание до изгарящото желание за обсебване имаше само една крачка, но той до тоя ден дори в сънищата си не беше дръзвал да я направи — до такава степен неизмеримо могъщ и недостъпен му се виждаше огромният град, заобиколен с два пояса високи стени, толкова широки, че отгоре им покрай брустверите можеше да се препуска с колесница, усилени с десетки кръгли и четвъртити кули, от чиито тераси бълваха смърт огнехвъргачки и каменометни машини. Можеше ли да се превземе град, укрепен с такива гигантски стени, който сам, от собственото си население, можеше да извади петдесетхилядна отбрана войска, за да я изпрати по настръхналите им зъбери? Нали с очите си беше гледал и разглеждал внимателно тия Теодосиеви чудесии, доправяни и непрекъснато усъвършенствувани през следващите векове?

Да не беше морето и безбройната флота от бойни кораби, която вардеше пристанището, една дългомесечна обсада все някак би успяла да сломи полумилионния град. Но имаше ли в света флота, която можеше да пробие византийската морска защита?

Ето защо до тоя ден Симеон дори в сънищата си не беше дръзвал да протегне ръка за царствения град.

А днес, като изкачи билото на първия хълм, с който започваха подстъпите към балкана, и погледна на югоизток, сторя му се, че във виолетовите далечини проблясват фасадите на двете стражеви кули, дето се извисяваха отляво и отдясно на Влахернските врати. Разстоянието беше огромно, може би имаше около три хиляди стадия, затова кулите изглеждаха като видения и сякаш не стъпваха на земята. Сигурно това впечатление, че висят във въздуха, идеше от леката лилавосинкава омара, която покриваше подножията им и се кълбеше като току-що събрани купи сено.

Макар това видение да изскочи толкова неочаквано пред очите му, той не се учуди много, защото отлично знаеше, че царственият град се намира точно в тази посока и че земята, на която беше стъпил нашироко и по царски, е тракийска земя, която започва от южните подножия на балкана и се врязва като пръст между двете морета — Мраморното и Понтийското. Така че нямаше нищо свръхестествено в появата на това видение, то стоеше точно там, откъдето започваше царственият град, а земята, върху която беше стъпило, макар че подножията му бяха обвити в цветна мъгла, беше в известен смисъл българска, тъй като българите бяха преки приемници на траките, върху чиято земя гърците са основали някога своя Византион. Дори беше известно от историята, че гръцкият Византион е израснал от основите на прастаро тракийско поселище, пристан на рибари и морски разбойници, което от памтивека се е оглеждало в сините и огледални води на кроткия Боспорски проток. Симеон беше проучил тия неща още докато следваше в Магнаурата, често беше мислил по тях, затова появата на видението не го учуди ни най-малко, еднакво му бяха познати и кулите, които фланкираха Влахернските врати отляво и отдясно, и историята на земята, върху която беше стъпил царственият град, днешната столица на света.

Отпусна юздите на коня и дълго и с прехласнати очи се взираше в маранята, която затуляше югоизточния хоризонт. И колкото по-дълго се взираше, толкова видението се разрастваше на ширина и в дълбочина и толкова по-ясни ставаха очертанията на кулите и на извисените към небето зъбчати стени. Най-интересното беше това, че той можеше да вижда нещата оттатък стените — улиците и площадите, градините, императорските дворци и постройките, които го свързваха с необгледния по размерите си форум. Дори обелискът се мярна пред очите му и паметникът със змиите, и централният фонтан, в чиито прохладни струи изгряваше една многоцветна дъга, когато слънцето се накланяше към запад. Много неща откъм вътрешната страна на града видя той, въпреки че стените ги закриваха, и някое време не можеше да си обясни това чудо, но после се досети и му стана весело: градът се откриваше пред очите му като на длан, защото той го наблюдаваше от билото на тоя хълм, който се извисяваше поне с два стадия над окръжаващите го откъм сушата дебелокаменни стени.

Така стоеше той на хълма и жадно попиваше с очи видението на царствения град. И дотук всичко си беше в реда на нещата, нищо не притуряше от себе си към гледката и с нищо не променяше истината, която познаваше от предишните години. И както биваше всеки път, когато помисляше за тази столица на столиците, най-богатата и най-красивата, и си спомняше видени неща и преживени случки, сърцето му се сви от мъка и той се почувствува като човек, съсипан от пладнешката жега, който гледа пред себе си сенчести градини, но не може да прекрачи до хладината им, за да се отмори, защото го отделя от тях непреодолима преграда.

Но този път той не се затвори в мъката си и не остави да бучат в ушите му до замайване пороищата на завистта и на желанията, за които няма лек. Вече беше вкусил от опияняващата сладост на военния успех, беше усетил върху кожата си парещата топлина на чуждата кръв, беше с меч наложил волята си над вражата воля, затова, без сам да съзнава или нарочно да иска, започна да притуря към познатото видение неща, видени и изпитани на адрианополското бойно поле. И в това нямаше също нищо чудно, защото впечатленията от похода и от скорошната битка бяха още съвсем свежи и в очите му, като картини, и в паметта му, като замисъл и предварителни кроежи. Случило се беше едно голямо събитие и то слагаше своеобразния си отпечатък върху мислите му и върху ония неща, които те пораждаха като видения и мечти.

И какви видения, господи! Ако великият Авитохол, който приживе беше завоювал половината свят, можеше да се досети като какво беше видял пред очите си неговият далечен правнук, на своите тридесет години сигурно би скокнал на часа от гроба си, за да размаха възторжено плесенясалата си костена десница по посока на югоизточния хоризонт. Видението беше достойно за славата на оня, когото народите наричаха „Бич божий“ й падаха ничком в нозете му, преди да е вдигнал над главите им страшния си възлест камшик.

И тъй, от заобленото, било на хълма, където ветровете се изпреварваха едни други, Симеон гледаше войските си и те кой знае защо и как, вместо да продължават пътя си на север, изведнъж се втурнаха на югоизток летяха към царствения град — и всеки отряд приличаше на един побеснял смок, който неудържимо гони плячката си, за да я удуши и погълне. Зрелището беше вълнуващо и Симеон очакваше връхната му точка с разтуптяно сърце и широко отворени очи. И ако в тоя миг художник-летописец го наблюдаваше, за да го изпише в уводното място на хрониката си, той непременно щеше да вложи в образа му хищническата устременост на орела: издаден напред, готви се мигновено да размаха криле, за да се понесе безмилостно-красив над обречената си жертва.

Така гледаше Симеон конните си отряди, които пореха равните тракийски полета като приказни смокове, погнати от божия камшик, и с всяко едно дихание на времето наближаваха все по-близо стените на царствения град.

А връхната точка настъпи, когато отрядите стигнаха на хвърлей камък от стените. Тогава те се спешиха и се втурнаха на щурм срещу зъберите и високите кръгли и четвъртити кули и в тоя миг отгоре им блеснаха червените езици на огнехвъргачките и въздухът писна прободен от сноповете стрели, които излитаха като стършели от широките гърла на катапултите. Лилавата омара, пълзяща лениво в подножията на стените, сега изведнъж закипя, заприлича на огнена лава, размятала лудо грива от морав дим. Бойните викове на нападателите и на защитниците, стоновете на ранените и предсмъртните вопли на умиращите — всичкият този рев напомняше оглушителното виене на придошлия Хеброс, когато мътните му води се спущаха в равнината с яростта на побеснели стада биволи и нямаше на земята сила, която можеше да ги възпре.

Тия мигове от битката бяха наистина върховни — сега победата решаваше кому да подаде ръката си, затова Симеон не успя да се сдържи — улови дръжката на меча си, наведе се над шията на коня и придърпа юздата му, за да го пришпори към мястото на боя. За един никакъв Адрианопол беше рискувал главата си, та можеше ли да се колебае, когато се решаваше съдбата на най-чудесния град на света!

Изненаданото животно направи крачка напред и отново се спря, защото не беше твърде сигурно дали господарят му наистина го пришпорва, или го върши по погрешка. Наоколо цареше безмълвие, тихо спокойствие, никаква видима причина не изискваше да се препуска презглава по моравите на това равно било, пък и не беше в характера на господаря му да го разкарва безцелно. Но и тази единствена крачка беше достатъчна, за да изчезнат в едно мигновение и Влахернските врати, и кулите, които ги фланкираха, и непристъпните стени, и всичко, което се отнасяше до царствения град, включително и битката, която се водеше за превземането му сред лилавата мъглявина.

Нищо не смущаваше покоя на просналите се в далечините безкрайни полета. Белезникавосинкава мъгла покриваше пустинния югоизточен хоризонт.

На двадесетина крачки от княза и с лице към него бяха застанали Ирник, Ондуракс, началникът на гвардията, и сетин-багаинът Войцех — началникът на личната му охрана. Войцех, като видя княза да обръща коня си към навалитата страна на билото, избърза пръв да препусне към него.

— Желае ли нещо господарят? — попита Войцех.

В това време доприпкаха и другите двама.

Симеон помълча, впечатленията от чудното видение още не бяха се отлели съвсем от душата му, но полека събра мислите си и на свой ред попита:

— Кой от вас е най-далекогледият?

— Аз виждам как прехвърча яребица от четиристотин крачки разстояние! — похвали се Ондуракс.

— Тогава вгледай се на югоизток и ми кажи дали виждаш нещо, което да напомня крепостни стени — каза Симеон.

Жупан-тарканът Ондуракс сложи ръка над очите си и дълго се взира в просторите, които се разстилаха към мъглявините на югоизточния хоризонт.

— Като че ли виждам нещо, което доста прилича на крепостни зидове — каза Ондуракс, продължавайки да се взира в далечините. Той изговаряше думите гърлено и полутихо, сякаш се боеше да не подплаши „нещото“ с гръмливия си глас, който бучеше като бойна тръба. — Но поради маранята, господарю — продължи Ондуракс, — мяркат се само горните части и това сигурно ще да са зъберите!

Той свали ръка от очите си и пренебрежително се усмихна на Ирник и Войцех, които също зяпаха нататък.

— А кой град предполагаш, че е този? — запита Симеон.

— Сигурно ще да е Скопелос — отвърна Ондуракс.

Симеон кимна с глава и полека извърна коня си на север. От мястото, на което се намираше, лежаха до Скопелос около петстотин стадия. От това място дори ястребовите очи на Ондуракс едва забелязваха крепостните стени на града. А до Константинопол се точеха — невидими, разбира се — още две хиляди и петстотин стадия път!

Може би случайно проблесналите зъбери на Скопелос бяха извикали във въображението му чудните възпоминания за царствения град. Да речем, че беше се случило тъкмо това. Ами страшната битка за овладяване на крепостните кули, кървавият щурм на Влахернските врати?

Симеон се усмихна с мрачна усмивка, отпусна юздите и замислено продължи пътя си по нанадолнището на хълма.

От сенчестото подножие на тоя хълм започваше мъчната планинска част на усойния Веригавски проход.

 

 

Веригавският проход, който свързваше топлите тракийски полета с Дунавската равнина, беше труден за преминаване дори по хубаво време. Той беше тесен, имаше места, където два коня с мъка можеха да се разминат, без да се допрат с търбусите си, чести завои го гърчеха като размотана връв, от запад го подпираха скатове, а от източната му страна тъмнееха усойни и влажни долове. Срещаха се отсеки по него, които не виждаха никога слънце, размекнати и мочурливи, потънали през деня в глух и зеленикав сумрак и святкащи загадъчно нощем от гниещи пънове и отколе повалени дървеса. Тия теснини бяха гъсто зашумени, обраснали в папрати и храсталаци, изровени от пороищата, бяха трудни и за пехотата, и за конницата, а за обозите и бойните машини напомняха богородичното ходене по мъките. Натоварени с фураж и зърно, с боеприпаси, колите затъваха в мочурищата или се свличаха стремглаво по нанадолнищата, тараните се заклещваха в извивките на завоите, щурмовите кули блъскаха челата си в надвисналия отгоре сплетен клонак. Прислугата биеше добитъка, началниците налагаха прислугата, размахваха се дълги остени, плющяха камшици от волски жили, никому не се позволяваше да пречи на движението или да изостава назад.

Такъв беше Веригавският проход — строг за своите, а за нашествениците, за неканените чужденци — жесток. В неговите теснини надменният Никифор Геник беше намерил смъртта си, черепът му, обкован със сребро и превърнат на чаша за тържествени наздравици, още се тулеше сред вече овехтелите трофеи на някогашната ханска съкровищница. Алчната и уж непобедима императорска армия, облечена в желязо и въоръжена до зъби, беше смазана и изклана до крак и тази работа бяха свършили само за няколко часа дедите на тия, които сега изкачваха стръмната седловина. И други нашественици преди Никифора и в по-раншни времена бяха нахълтвали в прохода, костите им още се белееха по горските поляни, сред избуялите нависоко папрати и дивия планински къпинак. Купчинки от черепи, лъснати и изгладени от ветрища и дъждове, нарочно събрани и струпани от овчари и погранични стражи, напомняха за злополучните премеждия и трагичната съдба на неканените чужденци.

Сега войските бързаха с ускорен марш към престолния град. Изгревът беше предвещал ясно време, розовина и злато покриваха източния хоризонт, откъм морето идеше на вълни тих ветрец. Доброто време и ненадейната княжеска заповед за оттегляне правеха войниците весели и най-настървените не жалеха за пропусната и несъстояла се битка за стените на Адрианопол, предчувствието за близките срещи със своите беше по-сладко от тътренето и нагласяването на тараните под градушка от камък и стрели. Макар и да беше наредено да се върви с ускорен марш, с възможно най-голяма бързина, по ешелоните лумнаха смехове и песни, закъдриха се мелодии от тръстикови цафари, гръмна боботене от надувани волски рогове. Някъде в дълбочините на отрядите задъднаха тъпани, дори конете проточиха шии и зацвилиха весело, предвкусили сякаш сития домашен зоб и уюта на топлите ясли.

Войниците от малочислените заслони, които князът оставяше за прикритие, стояха по местата си и завистливо гледаха подир върволиците на отминаващите войски. Буйната радост на отпускарите, на ония, които командуването изтегля във вътрешността на страната, винаги предизвиква в сърцето на фронтовака, дето остава на линията лице срещу лице с врага, или незлобива завист, или сподавена скръб по близките хора и родните огнища, една тъга по земята и добитъка, която извира сякаш от собствената му кръв и се носи в душата му като сутрешна мъглица.

Постепенно отрядите, които се изтегляха, леката конница на съгледвачите, тежката конница, отрядните обози и общовойсковият обоз — всичката тази войска потъна в теснините на прохода, радостно възбудена, весела, а ония, дето я изпращаха и оставаха по местата си, тъгуваха всеки посвоему, въздишаха и чумереха вежди. Но съдено беше повечето от заминаващите да не се завърнат по домовете си, да бъдат надживени от тия, които княжеската воля беше заковала сега по олиселите хълмове. Неписаните закони на живота малко искаха да знаят, не държаха никак за „сигурното“ и „несигурното“ в личните сметки на човеците.

Загърнат в късата си пелерина на няколко разкрача пред свитата си, князът следеше внимателно върволиците, които се изнизваха в кривите и стръмни дълбочини на прохода. По ешелоните премина команда и стотните стегнаха редиците, секнаха свирните и смеховете. Преминаваха в тръст ариергардните части на тежката конница, земята кънтеше, дългите копия на ездачите стърчаха настрани, елипсовидните им щитове, както бяха носени от левофланговите бойци, образуваха неравна и полюшкваща се желязна стена. Вятърът развяваше леко цветните триъгълни знаменца на стотните, влажната земя глухо дъднеше от тропота на копитата, въздухът беше станал сякаш по-тежък и по-гъст от киселата миризма на конската пот.

В такива минути, когато князът отблизо наблюдаваше шествието на войските, подредени в отряди и стотни, многохилядна човешка маса, готова да тръгне на смърт при една само негова дума, когато усещаше земята да се тресе и пред очите му блестяха островърхите копия, в такива минути той чувствуваше сърцето си като обхванато от криле — щеше му се да литне, да се стрелне в далечините, чак оттатък чертата, където небето прихлупваше земята, в мъглявите простори на познати и непознати земи. Това беше чувство, което напираше в гърдите му, някакъв огън в кръвта, запален от блясъка на оръжието, раздухан от възбуденото дихание на галопиращите коне. Опиянението като че ли се предаваше и на коня му, преминаваше и в неговите жили, животното риеше земята с предните си крака, опъваше уши, пръхтеше и неспокойно въртеше глава.

Изнизваше се последната група от ариергарда. Слънцето се скри зад високите гористи ридове и над прохода легна студена мрачевина.

 

 

На другия ден войските превалиха високото било на прохода и започнаха бързо да се спускат към преславската равнина. Когато ариергардът на гвардията отмина укрепеното селище Мокрена, Симеон повика Ондуракс:

— Ще прескоча до крепостта Ичера — рече той, — за да се видя с приятеля на баща ми, болярина Ангелари. В Ичера има училище за свещеници, ако ми остане време, ще гледам да се срещна и с преподобния отец Исая, който е отворил в училището школа за иконописци. А ти ще отведеш войската в Преслав, ще я разположиш на стан около града и от мое име ще държиш работите в ръцете си, докато се завърна, което няма да стане по-късно от другиден.

— Ще действувам, господарю, както ми нареждаш! — отвърна Ондуракс и чинно се поклони според правилника, но без да се престарава; той беше потомък на един от най-старите боилски родове, които някога бяха опънали шатрите си около Испериховата шатра в Онгъла, и един от малцината български потомствени благородници, които не бяха взели участие във Владимировия бунт. — Ще разположа войската на стан около града и ще се грижа за реда, докато се завърнеш! — допълни той, като даваше на княза да разбере, че схваща много добре загатнатите мисли в неговата заповед.

А княжеската заповед, макар и да беше изказана простичко, с тревога наблягаше на три много важни неща: първо, че мобилизацията остава в сила и че войските не се разпущат; второ, че на ичургу-боила Охсун се отнема командирската власт; и — трето — че до завръщането на княза върховен разпоредител в Преслав няма да бъде кавханът Петър, а началникът на гвардията Ондуракс.

— Остави на сетин-багаина Томислав петдесет души гвардейци, за да ме съпровождат до Ичера — каза Симеон, като не без удоволствие гледаше мъжественото и открито лице на гвардейския началник, — а аз ще наредя на Ирник да уведоми кавхана Петър за задълженията, с които те натоварвам.

Последните му думи бяха хитро и весело намислени. Какви задължения — Ирник трябваше да съобщи на Петър, че кавханската му власт преминава временно в ръцете на Ондуракс!

Войската отмина и на високата горска поляна, заобиколена отвсякъде със стара и гъста букова гора, украсена с кърпикожух и ухаеща на горски здравец, захлупена от прозрачно и бездънно синьо небе, потънала в мълчание и леко натъжена от мрачните предчувствия за скорошни слани и студени дъждове, на високата горска поляна, която Веригавският проход разсичаше на две половини и още кънтеше от тропота на отминаващите стотни, светът сякаш изведнъж се смали и опустя — от многохилядната войска беше останала само една шепа народ: Войцех и Томислав, с петдесет души гвардейски войници. Миризмата на конска пот, смесена с дъха на войнишко облекло, бързо чезнеше в хладния въздух, бистър като планинска изворна вода.

На княза съвсем не му беше до стария Ангелари, нито пък гореше от нетърпение да се срещне с преподобния Исая, чиято живопис не му се нравеше твърде — но това можа да измисли като предлог малко преди да наближат разклона, откъдето тесен горски път отвеждаше в Ичера. Просто искаше да отсрочи с ден-два връщането си в столицата и затова измисли историята с Ангелари. Откакто онова чудно видение беше изскочило пред очите му, едно странно неспокойствие го обхвана — мъчно успяваше да съсредоточи мислите си, разсейваше се понякога с дреболии, без видима причина го избиваше на смях, слушаха му се стари войнишки и обредни песни, а в кръвта му закипя най-ненадейно ловджийска страст.

Това състояние помнеше от младежките, студентските си години в Магнаурския университет. Два пъти го беше изпитал: веднъж, когато започна да чете Илиадата, и втори път — когато на една церемония в императорския дворец случаят го изправи за няколко минути лице срещу лице до умопомрачително хубавата Зоя, незаконната съпруга на Лъв.

Този път нямаше богоподобни ахиловци, нито куртизанки от типа на Зоя, но все едно, тъкмо днес не изпитваше желание да се завръща бързо в Преслав. Студ започваше да лази по раменете му, като си представяше срещата със стария княз. Дори да не му кажеше: „Уверявах ли те в безсмислието на войната, сине?“ — стигаше му упрека, с който щеше да го погледне!

Ами смъртно отчаяното лице, което ще направи Охсун, като чуе решението му да предаде другиму ичургу-боилството? Не е леко да хвърляш в отчаяние човек, който винаги ти е бил предан и верен до смърт! А блестящият и самоуверен кавхан, който две десетилетия беше служил безпогрешно на стария княз — нали и нему трябва да даде заслуженото, задето в последно време е бил сляп за онова, което се е разигравало около северозападните граници, по долното течение на пълноводната Тиса? При това на години Петър можеше да му бъде баща!

И още колко противни на сърцето си решения трябваше да вземе, преди да пристъпи към други неотложни и важни държавни дела!

Но онова чудно видение като че ли беше хвърлило късове от слънце в душата му, святкащи и громолящи потоци от водопади, звуци от бойни тръби, песнопения на ранобудни птици, та не му се щеше да пристигне още тая вечер в престолния град.

Той извърна глава от мястото, дето започваше отклонението за Ичера, тесен горски път, който се провираше като горски разбойник сред шумата, и повика с ръка командирите, които му бяха оставени на разположение — Войцех и Томислав. Гвардейският стотник Томислав, за разлика от посивелия и мнителен Войцех беше по младежки жизнерадостен и открит, имаше годините на княза и в ясносините му очи щедро бликаше едно постоянно въодушевление — като че ли този божи свят беше от хубав по-хубав и прекрасните неща в живота бяха толкова много, че на човек просто не му стигаше време, за да види всичко и на всичко да се порадва.

— Ако тръгнем веднага — каза Симеон, — в Ичера ще бъдем преди залез-слънце. Това има значение, за да могат нашите момчета да вземат участие в празничните игри, които ще продължат сигурно до късно вечерта. Дотук работите вървят добре, само едно ме смущава и за него едва сега се сетих — че ще влезем в Ангеларовия гостоприемен дом с празни ръце. А се знае, че и последните сиромаси, когато отиват на гости, носят нещо на домакините, подарък някакъв, макар и нищожен.

— Ние се връщаме от война — каза Войцех — и затова никой няма да ни обвини, че нарушаваме обичая.

— Малко ме е грижа дали някой ще ме обвинява, или оправдава! — махна с ръка Симеон и събра вежди. Той помълча някое време и понеже в душата му имаше поради онова видение светлина от слънце и грохот от водопади, и песни на ранобудни птици, не се ядоса на плебейското Войцехово съждение, а се усмихна и попита Томислава: — Ти какво мислиш по този въпрос, багатуре, редно ли е да идем на гости у Ангелария с празни ръце?

— Не е редно, господарю, а, напротив! — отвърна на един дъх Томислав и бузите му пламнаха като на момиче.

— Това е достоен отговор, багатуре, мъжки отговор, харесва ми и аз ти обещавам, че когато се завърнем в Преслав, непременно ще си спомня за теб!

— На младите хора небето им стига до калпака! — каза мрачно Войцех.

Симеон не удостои с внимание метафората на своя главен телохранител, а се обърна към Томислава, сякаш него само забелязваше пред очите си, а другият изведнъж се беше превърнал на празно пространство:

— Ще вземеш пет-шестима от момчетата и ще тръгнеш да ловуваш в тази посока! — Той посочи с ръка на североизток. — А на мен ще дадеш само двама ловци — аз ще поема на запад. Между Мокрена и Ичера сноват по това време на годината диви прасета и глигани, срещат се понякога и сърни.

— Ще ударя нещо! — каза Томислав.

Симеон кимна с глава:

— Ще се съберем два часа преди залез и на пет стадия оттук по пътя за Ичера!

— Разбрах! — отвърна Томислав. — На пет стадия по пътя за Ичера!

Препусна към отряда да избира ловците, а Войцех запита княза:

— На мен какво ще заповядаш, господарю?

— На теб ли? — Симеон обърна коня си към отклонението за Ичера и отвърна през рамо: — Заведи останалата част от отряда при Ангелари, а като се мръкне — излезте пред стените на селището, за да ни срещнете, както се полага!

Войцех наведе посивялата си глава. Не страдаше толкова от пренебрежителното отношение на княза, гнетеше го мисълта за възможните неприятни последици от тоя необмислен лов. Нито местността беше прочистена от отчаяни люде, погнати от закона — кой избягал от военна служба, кой откраднал държавен кон или пребил някого заради жена, — нито князът имаше надеждна и многобройна свита, та да всява почитание и страх у злодеите. Копие, хвърлено иззад някой дебел ствол, стрела, прицелена от усойно и затулено място — колко му трябва на човек, лишен от броня и наметнат само с една къса кожена пелерина! Пък и не му беше работа да развежда войници из пътищата, да замества зелени багатури-сукалчета, като тоя Томислав, дето се палеше от необмислени предложения, като изпусната млада жена! Неговото свято задължение бяха денонощните грижи по охраната на княза, неспирното бдение над живота му, защото тоя свят още от най-началните времена винаги е бил лукав и подъл, такъв е и сега — по всяко време на деня и на нощта се намира по един скрит убиец било зад някой зид, било зад някакъв ствол, да слухти и да дебне височайшата си жертва е опънат лък.

Но да не изпълни заповедта не смееше, от опит знаеше колко опасен беше князът; както тънко се усмихваше, можеше така да те оплете, че сам да си сложиш главата на дръвника.

Той въздъхна дълбоко и пряко сила насочи коня си към оределия отряд.

А князът, съпровождан от двама гвардейци, вече навлизаше в гората, като държеше посока, успоредна на тесния път, който водеше за укрепеното селище. Той не беше страстен ловец, рядко излизаше на лов, а когато излизаше — рядко се връщаше с ловни трофеи. При това причината за несполуките му не беше в стрелбата му — той стреляше отлично, от тридесет крачки улучваше безпогрешно яребица или гълъб. Несполуките идеха от отчаяната му разсеяност. Замислеше ли се за нещо — а повечето време все намираше за какво да мисли, — на две крачки огромен рогач да минеше, нямаше да го забележи!

Но сега му се стори, че охотата за лов го пришпорва неудържимо към горския свят. Но дали това беше истинска охота, или зад нея се криеше хитро замаскирано желание да остане сам, за да поразмисли върху онова, което беше видял на югоизточния хоризонт? Дали тази ловна охота не беше само един повод за бягство в света на тишината и безлюдието, за да може скришом да мисли за неща, които биха подлудили и самия бог на войната, кръвожадния Марс?

А гората, колкото повече навлизаше в дебрите й, толкова по-всеотдайно му показваше хубостта си — един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всичките възможни отсенки на жълтия цвят със зеления, бакърения и каленочервения. Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради изобилното злато, с което младата есен я беше накичила. Безброй гигантски свещи, святкащи с неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, които правеха въздуха наоколо да изглежда златист, златистооранжев, златисточервен, едно безмълвие, което се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо — такава изглеждаше гората в следобеда на тоя ранен есенен ден.

Малката група продължаваше да навлиза все по-надълбоко сред дебрите и отначало уж държеше посока, успоредна с пътя за Ичера, а после пътят за Ичера остана някак неусетно зад гърба й. Напред яздеше князът, а подире му, на петдесетина крачки, сдържаха конете си гвардейците. Те го следваха като сенки и макар да бяха опитни ловци, сами не предприемаха нищо. Както в бойния строй, така и тук чакаха знак или указание от върховния си командир.

Кой знае колко бяха яздили, в много долове слизаха и после пак се изкачваха, но по едно време князът забеляза, че златото във въздуха се е стопило и че една особена здрачевина е заляла гората. Да се е свечерило — не му се вярваше, колкото и да беше улисан в мислите си, имаше чувство за изминатия път, не бяха отишли кой знае колко надалеч.

Като мислеше така за настъпилата промяна и напразно търсеше по-широка пролука в листния свод над главата си, та по цвета на небето да определи дневния час, до слуха му изведнъж долетя далечно громолене, като че ли прииждаше буйна река, или пък се търкаляха по нанадолнище множество окастрени и загладени трупи. Миг-два по-късно гората дълбоко въздъхна, люшнаха се върхарите, трепнаха по-долните клони, към ланската шума, която покриваше земята, полетяха рояци отронени листа. През разкрития свод се мярна посивяло и смрачено небе, идеше голям дъжд. Сега князът си спомни, че още одеве, когато бяха събрани всички на широката поляна, откъм северозапад небосводът потъмня, сякаш над оная част от небесния купол някой от светците беше метнал връхното си калугерско расо. Но слънцето така хубаво грееше от зенита, че никому не мина през ум мисълта за скорошно разваляне на времето и за предстоящ дъжд.

Докато князът се колебаеше какво да предприеме, дали да се върне по стъпките си, или да сече гората право на северозапад, за да излезе по-бързо на пътя за Ичера, макар че не знаеше точно къде се пада тоя път, тъй като северозападната посока представляваше загадка в това диво място и под тоя непроницаем листен похлупак, до него доближи един от гвардейците, поиска разрешение да доложи и когато Симеон му кимна, посочи земята с пръст и обясни:

— Досега вървяхме, господарю, все по скоро стъпкана шума, но от това място следата се раздвоява. Ето, една пътека води към пътя за Ичера — посоката, която сочеше, беше с четвърт кръг по на север от посоката, която Симеон имаше наум, — а другата върви право напред и изглежда по всичко, че заобикаля тази част от гората, за да извие някъде и пак да излезе на големия път. На това място свинете са били подплашени и за да объркат преследвача си — стадото се е разделило надве.

— Тръгнете вие по заобиколния път — побърза да реши тактиката на преследването Симеон, — а аз ще мина напреко през гората.

И понеже гвардейците стояха нерешително, не им се виждаше редно да оставят върховния си господар самичък сред горската пустош, той бързо обърна коня си, пришпори го и докато те мигаха и се чудеха какво да правят — изчезна зад леските и къпинака, които се виеха и сплитаха между дебелите стволове на буките.

Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш пружини от хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи като хълмове, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса. В тоя ехтеж, в яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните, в шумотевицата, която наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороища, князът се чувствуваше толкова добре, че му идеше да се изправи на стремената и да викне срещу стихиите, колкото му глас държи:

— По-силно, по-гръмовито! Надувайте зурли земята да затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!

После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се тропане като от безброй кълвачи; изведнъж захладня. Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.

Симеон подкара коня си в онази посока, където очакваше да срещне просеката на ичерския горски път. Изведнъж му се стори, че нещо се изшмугна из храсталаците от лявата му страна, на двадесетина крачки пред коня, и в същия миг изчезна надясно, в една обраснала с лески падинка. „Сигурно ще е диво прасе“ — помисли Симеон, но не можеше да бъде напълно сигурен, защото дъждът пречеше на видимостта, пък и здрачевината беше започнала чувствително да се сгъстява. Той насочи коня към падинката, а когато стигна до леските, протегна ръка за ловното си копие, което лежеше закрепено от дясната страна на седлото.

Оттук нататък в продължение на няколко минути старата гора стана свидетелка на неочаквани неща.

Най-напред конят изпръхтя, подскочи и мигновено се изправи на задните си крака. От тоя внезапен скок Симеон се намери на земята, а конят хукна назад, но се заплете в юздата и падна като подкосен върху мократа шума. В мига, когато князът се изправи на краката си и започна да бърше ръцете си в полите на пелерината, на десетина крачки от него възправи туловището си огромна кафява мечка, размаха лапи, като да се бранеше от стършели, разтвори паст и грозно зарева. Очите й блестяха като раздухани въглени, страшните й зъби святкаха, сякаш бяха мазани с варак.

Чудовището изскокна толкова ненадейно, че князът дори нямаше време да се изплаши. С бързо движение смъкна вития и двоен лък от рамото си и без да сваля очи от звяра, от червеникавата му паст и горящите му зеници, пресегна се да измъкне стрела от колчана, но ръката му не напипа нищо — при падането от коня колчанът се беше откъснал от каишите, които го придържаха за гърба му, а да занича тепърва по земята и да го търси нямаше време.

Звярът пристъпи напред, като все така застрашително продължаваше да реве и да размахва лапи, и на княза се стори, че пламналият му поглед е насочен съвсем определено и точно към ключицата под гушата му. По същия начин и той впери очите си в широката и рунтава гръд на животното, потърси мястото, където биеше сърцето му, и с бързо движение измъкна късия си, но остър като жило на оса прабългарски меч. Жупан-тарканът Теодоси, отдавна навлязъл в дълбока старост и доскорошен пазител на държавното съкровище, разказваше, че този меч висял някога върху бедрото на хан Крум, прадядото на Симеон. Този меч принадлежал към съкровищницата на Дуловия род.

Раздразнен от движението му, огромният звяр ревна още по-силно, удари се с дясната си лапа по гърдите и приклекна, за да скочи напред. Кой знае как щеше да завърши този двубой между двамата, но той не се състоя, защото в мига, когато мечката се готвеше да връхлети върху княза, дългопереста стрела свирна във въздуха и се заби дълбоко в гърдите й. Сигурно беше улучила и пробола сърцето й, иначе надали щеше мигновено да се свлече върху прогизналата земя.

Князът се извърна живо, тази неочаквана стрела като че ли го беше уплашила и изненадала повече, отколкото рунтавият звяр. И тутакси видя отпреде си, на десетина крачки, една висока млада жена, облечена в мъжки ловни дрехи, но съвсем не по народному, а по болярски, в сукнена куртка, която стигаше до коленете, и в панталони от същата материя, украсени при глезените с широки кожени маншети. Куртката беше препасана на кръста с тънък кожен колан, а една червена презрамка, вероятно пак от кожа, придържаше на гърба й дълъг ловен колчан. На няколко разкрача зад жената стоеше опулен един гигант, с огромен овчи калпак на главата си и разтворен рунтав кожух. В дясната ръка той държеше тежка лъскава секира, а в лявата — малка кошничка, плетена от лико и върбови клонки.

— Върви да видиш дали медунът още диша — обърна се младата жена към мъжа, който изглеждаше неин слуга. Гласът й прозвъня в ушите на княза с неподозирана нежност, сякаш лек ветрец разклащаше сребърни камбанки. — Ако още е жив — продължи жената, — довърши го, за да се не мъчи повече. Но внимавай да не развалиш кожата!

След като даде тия напътствия, тя погледна княза в очите, поклати глава и строго запита:

— Как се казваш, страннико?

— Йосиф — излъга Симеон.

— Какъв чин имаш и защо не си с войската?

— Стотник съм — каза Симеон. — А не съм с войската, защото няколко души останахме да ловуваме из тия места.

— Нахални хора сте вие, големите командири — каза жената. — Как тъй ще ловувате из чужда земя и без да искате разрешение от господаря? Или си мислите, че като сте големи командири, всичко ви е разрешено!

Симеон сложи меча си в ножницата, пристъпи към жената, погледа я някое време и попита:

— А ти как се казваш, девойко?

Никой не беше издържал на тежкия му поглед и тази жена не издържа. Но нейните очи се противиха доста дълго, преди да се наведат. А когато се наведоха, макар че плискаше дъжд и беше захладняло, по бузите й изби лека руменина.

— Първо — каза жената, — аз отдавна не съм девойка и ти грешиш, ако си мислиш, че имаш работа с някое глупаво и неопитно момиче. И второ — продължи тя, — струва ми се, че ще е по-добре да хванеш пътя си, вместо да ме разпитваш коя съм. Ето скоро ще се свечери съвсем и както не познаваш местността, има опасност до съмнало да се луташ из тия гори.

— Не мога да си тръгна, преди да знам кому да благодаря, задето се застъпи за живота ми — каза Симеон.

— Уф — засмя се звънко жената. — „Задето се застъпи за живота ми.“ Там, в Преслав, князът ли ви учи да приказвате толкова изтънко?

— Кажи ми името си и веднага ще си тръгна — каза Симеон.

— Щом пък толкова настояваш, ще ти кажа — усмихна се жената. — По-добре да ти кажа, отколкото князът да остане с един стотник по-малко! — Тя отново се засмя, после лицето й стана изведнъж сериозно. — Името ми е Нона, доведена дъщеря съм на болярина Ангелари. А тази земя е негова и ти, Йосифе, се намираш на хиляда крачки от ловния му дом, който е на пътя, дето води за крепостта Ичера. Сега е време да си вървиш.

Каква била работата! Симеон знаеше, че Ангелари се е женил втори път, вече в напреднали години, и че втората му съпруга била вдовица на някакъв богат търговец от Сингидунум. Сватбата станала, когато Ангелари бил помощник на сингидунумския комит. Нона, дъщерята на търговеца, беше осиновена от Ангелари и понеже старецът нямаше други наследници — тя ставаше единствена наследница на богатия болярски имот.

Дъждът валеше, по-ситен и по-равномерен, но се изливаше упорито, сукнената куртка на Нона се беше залепила за раменете й, от русите й коси, забрадени с голяма бяла кърпа, се стичаше изобилно вода. Великанът с рунтавия кожух беше отплел краката на коня, държеше юздата му и с неподвижен поглед следеше и най-малкото движение на княза, приличаше на безхитростен и ограничен, но верен овчарски вълкодав.

— Няма да забравя, че дъщерята на болярина Ангелари ми спаси живота — каза Симеон.

— Защо? — повдигна рамене Нона. — Може би ти щеше да се справиш с мечката и без моя помощ. Но да ти е за урок друг път: не тръгвай в дълбока гора без другар!

— А ето че в дълбоката гора си намерих другар! — усмихна й се Симеон. Той я изгледа продължително, за да запомни чертите й, сетне отиде до коня си, пое юздите от великана и скочи леко на седлото. Обърна коня към Нона и като се изправи с нея, махна й с ръка.

— Чакай! — подвикна подире му Нона. — Няма ли да си прибереш колчана? — Тя сочеше с пръст към някакъв предмет, който едва се мержелееше в привечерната тъмнина.

Симеон си спомни, че по околошийника на колчана беше изписан със златна боя знакът на рода Дуло, от който произхождаше, и че тоя знак, ако попаднеше пред по-знаещи очи, можеше лесно да го издаде. Затова слезе от коня си, прибра колчана от земята и го привърза към седлото.

Беше притъмняло съвсем, дъждът почукваше с невидими пръски, фигурата на Нона смътно се очертаваше, след някоя и друга минута щеше да настъпи пълен мрак.

— Хайде — каза Симеон, — остани с бога и лека нощ! Няма да те забравя… — Той напипа стремето, прегърна мократа шия на коня, за да се прехвърли на седлото, но в тоя миг усети ръката на Нона върху рамото си.

— Слушай, стотнико — каза Нона, гласът й пак звучеше като разлюляна сребърна камбанка, — как да те пусна сам да си ходиш, като още след първите десет крачки ще сбъркаш посоката или ще пропаднеш в някой дол, където зверове ще те изядат! Тръгвай с нас, ние ще те изведем на пътя за Ичера, а като стъпим на него — ще решим какво да бъде по-нататък. Лудост е в такава нощ човек да пътува из планината сам!

Симеон свали крака си от стремето, помисли някое време дали да предложи на Нона да се качи на коня, а той да вземе поводите в ръцете си и да я поведе през гората и тази мисъл му се видя толкова забавна, че се разсмя с глас: Симеон, върховният господар на държавата, божият наместник на земята, върви пеш през гората, а дъщерята на сингидунумския търговец язди бойния му кон и го поучава на благоразумие!

— Какво смешно ти дойде на ум, стотнико? — обезпокои се Нона. — Аз живея петнадесет години сред тия гори, обходила съм ги надлъж и нашир и неведнъж съм виждала да се белеят из храсталаците кости на самонадеяни ловци!

— Нищо смешно не мисля, Нона, и никак не ми се ще да видиш някой ден моите кости, бялнали се сред тръни и храсталак. Аз не съм самонадеян ловец. Но си представих колко ще се изненадат моите спътници, те ме очакват с прострелян дивеч, пък аз ще им се явя с хубавица жена! Затова се засмях.

— Нека да ти завидят! — каза Нона.

— Хайде, Нона, качи се на коня! — предложи Симеон. — Аз ще вървя напред и ще го водя за поводите, а ти ще се държиш за гривата му. Няма да те хвърли.

— Не се е намерил кон, който ще хвърли Нона, стотнико! Но съм ти благодарна за поканата. За пръв път в живота ми се случва мъж да каже: Хайде, Нона, качи се на коня, пък аз ще вървя пеш. Благодарна съм ти за поканата — повтори тя. — А най-разумно за нас двамата ще бъде да вървим пеш, а Радул да води коня отпред.

— Може би — каза не без удоволствие Симеон.

Великанът улови поводите и поведе коня в тъмницата, а Симеон и Нона тръгнаха подире им. Не виждаха нито човека, нито животното, но ги усещаха по шума.

Дъждът продължаваше равномерно да се сипе, беше студено, прогизналата шума жвакаше под краката им, но в душата на Симеон все още святкаха ония слънца и водопадите не бяха заглъхнали, и ранобудните пойни птици още свиреха тържествените си песни. Затова той откопча златната фибула на пелерината си, сне я от раменете си и я наметна върху раменете на Нона. Тя потръпна, може би беше й станало изведнъж студено от допира на това връхно наметало, но не каза нищо.

Те вървяха мълчаливо подир великана Радул, но понеже не го виждаха в тъмницата и им беше трудно да го следват, Нона каза:

— Дай ми ръката си да те водя, аз съм минавала оттук и на мен ми е по-лесно!

Ръката й беше малка и мокра. За да се държат за ръце, налагаше се да вървят съвсем близо един до друг, а някъде, където се случваше да се промъкват между храсталаци, мястото не стигаше, та трябваше Симеон да провре ръката си под пелерината и да я сложи на кръста й, за да не се отделят и загубят, защото тъмнината беше почти непрогледна.

По едно време Симеон си спомни, че така беше вървял някога с хубаво сирийско момиче по широкия крайбрежен константинополски булевард, пак по тъмно и в дъждовна нощ, и че тогава му беше хрумнало да целуне момичето по устните и го целуна, а то не се възпротиви, макар че се познаваха само от един час.

Като си спомни това, той се наведе и целуна Нона по устните, а тя, като онова сирийско момиче, не отвърна на целувката му, но не се и възпротиви.

Така те се целунаха много пъти, докато вървяха подир великана Радул и се провираха по тесните и мъчни горски пътеки. Но най-после стигнаха края на гората и като излязоха на пътя за Ичера, пресрещна ги един конник, който държеше в ръката си запалена факла. Симеон позна гвардееца си, той му беше посочил одеве онова място, където свинете се бяха разделили надве. Като го повика настрана, рече му тихо:

— Не съм никакъв княз, ами съм стотник и се казвам Йосиф. Запомни това и го кажи на другите. Ако някой си развърже езика и ме издаде, едва ли ще има възможност някога пак да проговори!

Сетне запита къде са другите гвардейци. Момъкът му обясни, че всички начело с Томислав са тръгнали из гората да го търсят и го търсят доста отдавна, още преди да се усили дъждът. Докато разговаряха, на пътя излезе Томислав с гвардейците, видя княза в светлината на факела, зарадва се и заповяда на момчетата да се построят, за да отдадат на княза чест, както се полагаше по правилника. Князът изпрати при Томислав своя гвардеец, за да уведоми него и гвардейците му, че до второ разпореждане не е никакъв княз, а стотник и че се казва Йосиф. И че който го издаде, ще пати лошо.

След като се убеди, че заповедта стигна до хората му, той се върна при Нона и великана Радул, които го очакваха на пътя, двайсетина крачки по-надолу.

— Събрах се с другарите си — каза той на Нона. — Сега ние ще трябва да продължим пътя си или за Ичера, или за Преслав.

— Няма да направите нито едното, нито другото — възпротиви се Нона. — Ако тръгнете за Преслав, не ще да пристигнете там по-рано от утре сутринта. А в Ичера ще бъдете посред нощ. Най-умно ще е да останете за нощувка в ловната къща на баща ми Ангелари.

— Нима ще се намери място за всички ни? — запита уж изненадано Симеон.

Тя не отговори, но Симеон усети в тъмното как ръката й се допря до неговата.

 

 

Не след дълго групата пристигна в ловната къща на болярина Ангелари.

Тази къща имаше два ката, горният беше от греди и лежеше малко издаден над първия, широките й стрехи покриваха дълъг чардак, който гледаше към изток. Всичките прозорци на къщата светеха като на празник, а когато групата наближи портите на зиданата ограда, отвътре лавнаха яростно псета, провикна се пресипнал мъжки глас.

— Ние сме, Петре, отвори! — обади се великанът Радул.

Изскърцаха вериги и двете крила на желязната порта се разтвориха бавно и тържествено. Друг великан, почти като Радул, и той облечен в рунтав кожух и с огромен овчи калпак, посрещна гостите, като държеше издигнат на височината на главата си голям насмолен факел, който съскаше под дъжда.

Нона настани гвардейците в стопанската пристройка към къщата, където се помещаваха голямата кухня и складът за провизии. Момчетата останаха много доволни, защото тук гореше силен огън, а сред жаравата къкреха няколко тумбести гърнета, от които излиташе апетитна миризма на варено овче месо. Пък и момичета прислужнички се въртяха насам и натам, та на часа в това помещение лумнаха закачки и весели смехове.

Стотникът Томислав, като голямо началство, беше настанен в широкия хол на къщата, украсен богато с ловни трофеи: еленови рога, препарирани глухари, вълчи и мечешки кожи; по стените висеше разнообразно ловно оръжие — лъкове, копия, мрежи и всякакви видове големи и малки ножове. В една широка камина кротко пърпореха няколко дъбови главни. Лелята на Нона, съсухрена бабичка, но облечена в яркочервена тафтена рокля и наметната с контошче от лисичи кожи, нарочно слезе от горния кат, където беше спалнята й, за да прави дружинка на стотника по време на вечерята.

Изобщо Нона прояви голям усет в настаняването на хората, та всички да са доволни и никой да не скучае.

Симеон беше заведен на горния кат, където се намираха домашните спални. В ъгъла беше личната стая на болярина Ангелари. Наредбата беше проста, но докарана по ловджийски и болярска: ракли от потъмняло орехово дърво, везани с резби и със златни дръжки; по два чифта мечешки кожи, една върху друга, на пода; сводеста камина, облицована с цветни плочки, и няколко златотъкани възглавнички за сядане. Това беше всичко; и един сребърен свещник с три чаши, който се спущаше на бронзова верига от обкования с дъбови греди таван.

Когато Симеон и Нона влязоха, свещите не бяха запалени, но стаята се озаряваше от мека розова светлина, която идеше от огнището.

— Това е стаята на татко — каза Нона. — Харесва ли ти?

Симеон кимна мълчаливо с глава.

Беше мокър от главата до петите, тръпки лазеха по раменете му, открай време не издържаше дълго на влага и дъжд. Червени колелца започваха да се мяркат пред очите му, а в мислите му обратно на студа, който го караше да зъзне, нахлуваше горещина.

Нона го погледна съчувствено, поклати глава и живо припна до една от раклите, където бяха закачени скъпите домашни халати на баща й. Тя избра най-красивия халат, от кожички на белки, подплатен със синя тафта, подаде му и едни чехли, засмя се на нещо, което случайно й беше хрумнало, и сама отиде да се преоблече.

Макар да му се въртеше свят от умора и студ, Симеон не свали веднага мокрите си дрехи, а слезе в хола и повика Томислав да излязат навън. Заръча му да постави часови пред двата входа, надзърна в помещението, където бяха настанени гвардейците, и чак когато доби пълна представа за обстановката и даде разпореждането си отрядът да бъде призори готов за път, отново се изкачи на своя етаж. Облече халата на Ангелари, изстиска мокрите си дрехи от прозореца, стъкна огъня и се просна върху мечите кожи като убит. В тоя миг Нона попита отвън може ли да влезе и когато отговори, две прислужнички внесоха ниска кръгла масичка, върху която бяха поставени чаши и няколко блюда.

Нона изчака прислужничките да излязат и когато те затвориха вратата подире си, взе от масичката една чаша и я подаде на Симеон. И понеже той не я поемаше и я гледаше озадачено, тя отпи две глътки от нея, усмихна се и отново му я подаде.

— Това вино е смесено с билки, които затоплят кръвта — каза тя. — Ако го изпиеш наведнъж, веднага ще усетиш да препускат по жилите ти луди жребци!

Тя се засмя и поднесе чашата до устните му и той изпи виното наведнъж. И веднага му стана по-добре, луди жребци не препускаха, но умората изчезна и само ония червени кръгчета се показваха понякога пред очите му. Сега той изгледа Нона по-внимателно и видя, че е много по-женствена, отколкото беше одеве, с мъжките си дрехи. Косите й бяха пристегнати под тила със златиста панделка, а по-надолу се спускаха свободно и стигаха чак до кръста й. Роклята й беше от някаква тънка и лъскава атлазена материя, синя на цвят, затворена, закопчаваше се от горе до долу с един ред сребърни копчета. Това, което учуди Симеон, бяха краката й — голи, нямаше нищо на тях. Беше дошла при него боса. Тоя кат беше постлан навсякъде с мечи и вълчи кожи, та можеше човек да ходи и съвсем бос.

Седнаха пред софрата един срещу друг и уж се хранеха — имаше пържени пилета с гъби, прясно сирене, мед, топли ръжени питки, — уж се хранеха, а повече се гледаха и приказваха. Така Симеон научи, че появата на Нона в гората на онова място, където мечката беше връхлетяла отгоре му, имаше своя история — обикновена и много проста — и че в случая никакви свръхестествени сили не бяха действували и дърпали конците. Боляринът Ангелари разтуряше старата си къща и дигаше нова, по-голяма, и затова част от домочадието му се беше преместило временно в лятната му къща до Ичера и в ловния му дом на ичерския път. Нона, приучена от малка да ловува, защото Ангелари всеки път я взимаше със себе си, когато излизаше на лов, дойде с леля си в ловния дом, придружена от малка група прислужници, сред които бяха и двамата братя великани — Петър и Радул. Тоя ден тя се затири в гората по обяд, като повика Радул да й прави дружинка, а великанът, страстен гъбар, грабна една кошничка, за да я напълни с гъби. Ранната есен беше дъждовна и гъби имаше в изобилие.

Южно от ловния дом и на около два часа път през гората се намираше тлачното и мочурливо място Лепуха, една поляна, дълга приблизително петстотин стъпки и толкова широка, където дивите патици, отлитайки по на юг, често кацаха, за да се нахранят и да отпочинат сред високо избуялата около локвите гъста трева. Но тоя ден никакви патици нито долитаха, нито отлитаха, безмълвие и покой царяха около Лепуха и Нона, след като лежа повече от два часа върху сухите мъхове на скривалището си, изгуби търпение и реши да се връща назад.

На връщане попадна на диво прасе, подгони го и тъкмо да стреля по него — отпреде й се изпречи огромният медун — най-напред разтревожен от прасето, а след това разярен от появата на Симеон.

Историята беше обикновена, не можеше да става дума за намеса на някакви свръхестествени сили.

След като се нахраниха, двамата седнаха на златотъканите възглавници пред камината. Огънят гореше тихо, понякога капка изсъхтяваше върху жаравата или вятърът започваше да вие в комина като изгладнял вълк.

Симеон изведнъж си спомни за одевешния им разговор в гората.

— Имаш ли мъж и кой е мъжът ти? — запита той, като нагласяваше главните в огнището и стъкваше жаравата под тях.

— Имах мъж — каза тя, — но го изяде мечка преди две години, може би беше същият този медун, дето тебе искаше да изяде. — Тя измъкна из ръцете му ръжена, извика, смеейки се: — Колко си несръчен, като че ли никога не си стъквал домашен огън! — и сама оправи главните. — Защото — каза тя — това се случи почти на същото място, над долчинката, медунът излезе из храсталаците, ревна няколко пъти, удари се по гърдите и го сграбчи.

— И това стана пред очите ти? — запита Симеон.

— Пред очите ми — отвърна тя.

— Ти носеше ли лък?

— Носех — каза Нона. — Но забравих, че имам колчан със стрели. — И понеже Симеон я изгледа с недоумение, тя повдигна рамене и повтори: — Забравих.

— Кой беше мъжът ти? — запита Симеон.

— Мъжът ми беше брат на жупана Павел, управителя на крепостта Сборище. Имаше много имот, но и годините му не бяха малко. Аз му бях втора жена.

— Тъй — кимна Симеон, като гледаше вторачено в огъня. — Медунът сграбчил мъжа ти, а ти си забравила, че носиш на гърба си колчан със стрели.

— Да говорим за други неща — каза тя, като сложи ръката си на рамото му. — Кажи ми, хубаво ли се живее в Преслав?

— Хубаво — отвърна Симеон.

— Казват, че князът бил строг човек и искал от всичките си придворни да умеят да пишат и да четат. Вярно ли е?

— Вярно е — усмихна се Симеон.

— А ти знаеш ли да четеш? — попита го Нона.

— Сричам по малко.

— Буквите са много мъчни — каза Нона. — Особено за писане.

— Мисля по този въпрос — каза Симеон. — Трябва наистина да се направи нещо.

— Какво? — изгледа го учудена Нона.

— А ти знаеш ли добре да четеш? — избягна въпроса й Симеон.

— Зная — отвърна Нона. — Научиха ме. Но книгите не са интересни, отегчават ме. Все за божи работи се разказва в тях. И все за грехове. Това било грях, онова. Размислиш се и ти става страшно. Мама казваше някога, че предишните религии били по-весели. Те не карали хората да мислят непрекъснато за греховете си. Тангра и Перун били по-добри от християнски бог. Вярно ли е?

— Разбира се, че не е вярно — каза Симеон.

— А защо да се разбира? — Тя облегна главата си на гърдите му и сложи ръката си върху неговата ръка. — Защо да се разбира? — повтори тя. — Ако хората не съзнаваха греховете си, щяха да живеят много повесело. Не е ли тъй?

— Не е тъй — отвърна Симеон, макар в душата си да беше напълно съгласен с нейните мисли. Той сключи ръцете си около гърдите й, и я целуна по устните, горчиво съзнавайки, че не изпитва нито угризение, нито желание да противостои на страстта.

— Ето че ние вършим грях сега, би трябвало да го изкупим със страдание. Но ако не знаем, че вършим грях, няма да ни мине и през ум да страдаме! Не е ли тъй?

Той не отговори нищо. Кръвта бучеше в ушите му и пръстите му трескаво разкопчаваха сребърните копчета.

 

 

Призори отрядът тръгна за Преслав.