Андрей Гуляшки
Златният век (6)

Разказ първи: Всичката тази земя е ваша за три дни!

Писмото, с което кавханът Петър известяваше княза за опасното придвижване на угрите към северозападните и северните граници на държавата, пристигна на втори октомври вечерта, няколко часа след страшния разгром на византийските войски под стените на Адрианопол. Още докато четеше писмото, задоволството от трудно извоюваната победа започна да изстива, а когато привърши четенето, вече определено чувствуваше, че днешният му военен триумф се е превърнал в едно напразно кърваво усилие. Неочакваната поява на маджарските пълчища разбиваше всичките му планове, лишаваше го от възможността да развие бързо успеха си на изток и юг, задалата се опасност от север го заставяше час по-скоро да слага край на една вече победоносна война. Да разчита на малобройните гарнизони около Тиса и Сингидунум беше глупост — угрите щяха да ги пометат още в първия бой. Мълвеше се, че Панония, която те бяха газили и натъпкали в дисагите си, сега приличала на една опустошена страна, сякаш чума и земетръси бяха свирепствували там месеци наред.

Тревожното писмо на кавхана Петър предизвикваше у княза противоречиви мисли и чувства. От една страна, той изцяло одобряваше кавхановите препоръки да се сложи край на военните действия срещу ромеите и в същото време кипеше от негодувание срещу бога, вседържеца, който беше възпрял ръката му точно в мига, когато се канеше да забие меча си дълбоко в хълбока на ромейския враг. Той се чувствуваше не само онеправдан от бога, но измамен и подигран. Защото, както и да претегляше нещата, правдата стоеше безусловно на негова страна. Повод за войната бяха дали ромеите, не той ги беше предизвикал, а те го бяха предизвикали — той не беше изгонил търговците им от столицата си, а те бяха изгонили неговите търговци от своята столица. Така изглеждаха нещата в светлината на магнаурската логика. В действителност обаче той знаеше много добре, че търговската страна на конфликта е само едно прикритие както за византийците, така и за самия него.

И колкото повече мислеше за благородната цел на своята война, толкова повече сърцето му се ожесточаваше срещу бога, задето го възпираше да се възползува от плодовете на голямата си победа. Негодуванието му се усилваше още от обстоятелството, че тая победа не му беше поднесена даром: повече от две хиляди негови войници бяха паднали в сражението, много командири на стотни напоиха земята с кръвта си, изургу-коловърът Йосиф, ранен тежко, береше душа. Сам той влезе в боя и при това, когато везните на успеха не бяха наклонени на негова страна — поведе гвардията си срещу лявото крило на византийския боен ред и въртя меча си в битката като обикновен войник. Неприятелски стрели излитаха на рояци насреща му, едно прицелено копие насмалко не прободе шията му. Как го беше отклонил с щита си в последния момент — не помнеше, сигурно случайно, но звънливият трясък от удара като че ли още кънтеше в ушите му. Беше ли съсякъл някого — и това не си спомняше, но когато в края на боя погледна окървения си меч и околокитника на десния си ръкав, лепкав и димящ от топла кръв — светът се завъртя пред очите му, писнаха гръмогласно тръби, някакво чудовищно коляно притисна стомаха му, догади му се и той повърна през главата на коня си, както седеше на седлото.

Победата не му беше поднесена даром, извоювал я беше честно, в жесток и открит бой, с много жертви, с рискуването на собствения си живот, затова никаква сила, земна или небесна, нямаше право да го лишава от плодовете й. А Лъв VI пък съвсем не заслужаваше божието милосърдие, и никакво милосърдие изобщо, не само поради ненавистта и презрението, които изпитваше спрямо българската държава, но и заради недостойното си поведение в тази война. Докато константинополската тагма гинеше под стените на Адрианопол и благородникът Кринит и толкова архонти намериха смъртта си в боя, както подобава на храбри мъже, тоя книжник според обичая си е разхлаждал гърлото си с изстудени сиропи, приготвени по негова рецепта, лигавил се е с ненаситната развратница Зоя или е убивал скуката си, като е съчинявал разни премъдрости върху стратегията на войната, макар и никога през живота си да не беше помирисвал истинска война.

Заради такъв жалък човек божието провидение превръщаше честната му и блестяща победа в една безсмислена и безполезна схватка. И като превръщаше блестящата му победа в нищо, божието провидение изтръгваше из ръцете му възможности, за каквито дори „железният“ му прадядо не смееше да мечтае: отрязването на Солун от столицата на империята и установяването на български войски по крайбрежието на Егейско море. Версиникия и Проват, и областите по долното течение на Тунджа трябваше да станат негови на всяка цена. Сред тия земи живееха славянски племена, сродни по кръв и говор с племената, който населяваха нахълмената равнина по гордото течение на Хеброс. Славяните при славяни, под покрива на българската държава, това беше справедливо и напълно в реда на нещата, при своите щяха да бъдат свои и нямаше вече да водят в търбуха на империята окаяно съществование, като натрапени чужденци. Пък стъпя ли веднъж на Егейския бряг, успее ли да отреже Южна Тракия от Константинопол… Но дотук свършваха плановете, които оная нощ беше разработил в Преслав.

Всичко това щеше да стане чудесна действителност, и за по-малко от един месец, а ето, писмото на кавхана Петър превърна тия трезво премислени планове в измамни и неуловими сенки на отлетели птици. Всъщност писмото не беше виновно — защо да ожесточава сърцето си срещу клетия кавхан, той беше изпълнил дълга си, дори трябваше да му отдаде възхвала за бързината и умните съвети. Петър, който не умееше да пести приказките си, но ленив в делата, този път беше надминал себе си. Защо да му се сърди!

Друг беше обърнал нещата в полза на ромеите и против него. И той осъзна намесата му още докато дочиташе кавхановото писмо, осъзна я с горчивата мъка на осъдения и със свирепата ярост на вълка, пропаднал безнадеждно в подъл капан.

Осъзна неотразимата намеса на бога и в безразсъдния си гняв го прокле, като отчаян езичник. И за да бъде проклятието му чуто, да е сигурен, че ще стигне до божиите уши, излезе на открито и три пъти го повтори високо, като замахваше заканително с юмруци срещу почернялата небесна вис.

 

 

Небето не обърна никакво внимание на проклятието му, като че ли не се бунтуваше един могъщ княз, който имаше неограничена власт над стотици хиляди хора, а някаква нищожна буболечка, безпомощно заплетена сред изсъхналия треволяк. Той можеше да предприема изтребителни войни, да превръща в пепел цветуща земя, да слави християнската вяра в блестящи съчинения, да издига храмове и да гради манастири — всичко можеше — и въпреки това небето не го забеляза, остана глухо за думите му и сляпо за богохулния му пестник. Безбройните златни звезди трепкаха под тъмния кадифен свод, както бяха трепкали хиляди години досега. Голямата мечка спокойно поемаше пътя си към разливите на мътния Иструм. Квачката беше събрала пиленцата си накуп, а Полярката невъзмутимо стоеше на мястото си и с ледено безразличие гледаше оросеното с кръв Адрианополско поле. Нищо не й правеше впечатление и не привличаше погледа й, дори оня грубо издялан дръвник, върху който по заповед на княза бяха заклани двеста души отбрани гвардейци от константинополската войска.

Подухваше хладен ветрец, съскаха треви и валма от скупчени тръни, виеха чакали, надошли на глутници, за да ръфат труповете на незаровените ромейски войници. Над целия този зловещ шум, когато вятърът позатихваше, се възнасяше спокойната песен на щурците. Тя люлееше кротко нощта, напомняше за стихнали поля и мирен трудов живот, за огнище, в което тихо догаря стъкнатият надвечер домашен огън.

Някое време князът стоя неподвижен, загледан с лоши очи в бездънния небесен купол. Ако беше зърнал сред златната плетеница на звездите бога, господаря на вселената, такъв, какъвто той си го представяше, непременно щеше да му каже, че не се разкайва за дръзките си думи и че е готов да ги повтори отново и отново, защото правдата е на негова страна, а не на страната на Лъв VI, и че ако на смъртния е свойствено да греши, бог, като образец на съвършенство, е длъжен при всички случаи да бъде безупречно справедлив.

— Как ще искаш от смъртните хора да не грешат, когато ти, безсмъртният бог, грешиш? И с какво право изискваш от хората да вървят неотклонно подир правдата, когато ти самият вдигаш отгоре й крак?

Но сред златната плетеница на звездите нищо не се появяваше, нищо не се мяркаше, което да прилича на божия образ или поне отчасти да наподобява някои негови черти. Божия образ беше виждал някога в храма „Светите апостоли“ на Августовския площад, нарисуван върху вътрешната страна на централния купол със златни и сини бои. За разлика от светците, които бяха едни живи мощи, той изглеждаше могъщ като древния Херкулес и на лице много приличаше на беловласите славянски князе от подбалканските области. Тия князе, макар и на години и с бради до пояс, имаха снаги изправени като буки, ходеха в най-лютите зимни студове разгърдени, видеха ли по-ячки невести, сучеха мустаци, а на пиене и в ловуване нямаха равни. Такъв жизнен и млад по дух изглеждаше бог-отец в храма „Светите апостоли“, където Вия Триумфалис се вливаше в Августовския площад, само очите му гледаха сурово и безпощадно и като че ли все търсеха някого измежду богомолците, когото тутакси да изпратят във вечния огън. Бог създаде човека по свое подобие, така беше написано в петата глава на Мойсеевата книга, а това означаваше, че изографисаният човешки образ на всевишния в „Светите апостоли“ отговаря на истината и че тъкмо тоя образ следваше да се мерне някъде сред звездната плетеница, ако бог дадеше поне мъничко ухо на княжеските думи. Защото тия думи не бяха обикновени, приличаха на камъни, захвърлени по куче, и не ги изричаше кой и да е от простосмъртните, а далечният правнук на Авитохола, който според неписания закон на дедите смяташе себе си за заместник божи на земята. Разбира се, очакването, че бог ще се мерне някъде под небесния купол или ще покаже с някаква поличба, че е чул отровните му думи — това беше чувство, а не мисъл, беше страстно желание, родено в мътилката на озлоблението му и щедро подхранвано от собствената му гордост. Той беше студено-разсъдлив и не вярваше бог да се е показал някога комуто и да било, дори и на Мойсей, защото във втората книга Мойсеева беше написано: „И слезе господ в облак, и се спря там близо до него и провъзгласи името си Йехова.“ Но понеже бе много самонадеян и пришпорван неудържимо от замислите си, той зовеше бога, за да влезе с него в открити спорове и свади. Надяваше ли се, че ще го убеди в правдата си? Едва ли. Той отлично знаеше, че споровете с бога не бяха донесли добро нито на Александър Македонски, нито на Юлий Цезар. Но и той беше решил като своите кумири да върви неотклонно по пътя си, па макар и понякога против божията воля.

Така стоя някое време, загледан в тъмните простори на небето. Виждаха се безброй лозници с нависнали по тях златни гроздове, сребърни пътеки, потънали в прозрачна мараня, лъкатушеха помежду им, по тях нищо не се мяркаше, над небесното лозе беше прострял крилата си вечният сън. Изведнъж усети, че му е студено, беше излязъл без наметалото си, вятърът донесе до ушите му виковете на чакалите, съскането на тръните, които се влачеха по равнината. Когато навремени полъхът утихваше, възземаше се песента на щурците и тогава над земята като че ли се отпускаше онова същото крило, което лежеше толкова кротко над небесния свят.

 

 

Като се загръщаше зиморничаво с пелерината си и ходеше по обичая си напред и назад, князът продиктува на главния писар четири писма. Първото писмо беше до жупан-таркана Смул, началник на пешите войски, които се спущаха по течението на Тунджа и трябваше до два дни да пристигнат при Адрианопол, а на часа сигурно лагеруваха някъде около подстъпите на Версиникия. Князът заповядваше на Смул да преустанови незабавно движението си на юг и като намери подходящо място за прегрупирване на войската, да изведе отрядите си на сингидунумския път, а оттам през Констанция, Филипопол и Стипонион да гони Сердика с възможната най-голяма бързина. В Сердика, при областния управител Ицвоклия, ще го чака второ негово писмо, което ще съдържа точни указания за по-нататъшния му път.

Петте пеши отряда на Смул наброяваха заедно с обозните и другите допълващи части повече от шест хиляди войници. С тази войска, подсилена от обсадните дружини на новечкия управител, копана Смоляк, князът възнамеряваше да щурмува адрианополската крепост ако нещата бяха се развивали така, както той ги виждаше и кроеше преди една седмица в Преслав. Но нещата бяха внезапно взели друг обрат, затова се виждаше принуден да изостави Адрианопол и да изпрати Смуловата войска в помощ на застрашения сингидунумски гарнизон.

Защото най-удобният път, по който угрите можеха да нахлуят в България, напущайки Панония, минаваше през Сингидунумската област. На изток и юг границите с Великоморавската държава бяха естествено защитени от водните площи на Тиса и Иструм, но на югозапад, между Иструм и река Сава, границата с Панония минаваше през равни и открити полета — една отворена врата в най-изнесената част на Сингидунумската област, през която бързо подвижната маджарска конница можеше лесно да се промъкне. Из тия места, удобни за нашествия и мъчни за отбрана, франките бяха разбили преди тридесет години войските на баща му. Като мислеше сега със злоба за тази уязвима част на границата, Симеон мълчаливо се кълнеше в душата си да направи онова, което не бяха успели да сторят дедите му — нито Крум, нито Омуртаг; да премести граничните знаци на държавата си ако не до самото Адриатическо крайбрежие, то поне до мъчно достъпните западни скатове на хърватските планини. Да стъпи веднъж на тия планини и да вземе в ръцете си високите проходи, които се виеха из теснините им — пък нека да заповядат нашествениците от запад, каквито и да са! Ще се промъкнат на българска земя само ако римският им бог ги стори невидими, та като призраци да се проврат през бойния ред на неговите отряди, или пък ги качи на опашатите си дяволи да ги пренесат през границата на гръб!

Макар и потиснат от неочаквания обрат на военните работи, разстроен от свадата си с бога, смутен поради непристойните си думи, с които го беше зашлевил, или по-скоро обезпокоен от тях, защото бог бавеше, но не забравяше, макар и в лошо настроение и уморен от сутрешната битка, която насмалко не беше проиграна поради лекомислените грешки на Охсун — в тия тежки минути Симеон трябваше да се надпреварва с времето, да изоставя зад гърба си адрианополските огорчения и грижи, да възстановява по памет пред очите си застрашената западна граница и да взема бързи и безпогрешни решения, от които еднакво зависеше както отблъскването на угрозата, която идеше от страна на маджарите, така и по-нататъшната съдба на непримиримите му отношения с ромеите.

Откъм шатрата, където бяха събрани командирите, отекваха гръмогласни смехове, голямото тържество тепърва се задаваше. Там го чакаха, за да вдигне наздравица и да потече всичко по обичайния си ред. Главният писар, седнал кръстато под разперените пръсти на свещника, приличаше на фигура от восък, перото не трепваше в ръката му, дори миглите му не потръпваха, в нищожния свят на шатрата издигаха снаги високи планини, сингидунумският път се точеше покрай замръзналата бяла ръка на писаря, препускаха конни отряди и подире им се стелеха гъсти къдели от прах, от смраченото небе поглеждаха смръщените божи очи, а към оная Ерата, дето зееше между Иструм и Сава, пълзяха като чудовищни пепелянки дългите и надиплени колони на маджарските войски.

„Мисля — диктуваше Симеон в писмото си до кавхана Петър, — че маджарите няма да се втурнат срещу нас с всичките си войски. Несигурни откъм границата си с печенезите, те ще бързат за родината си, а за нас ще отделят само част от разбойническата си войска. Тази част ще се опита да си проправи път през Сингидунумската област, затова в помощ на сингидунумския гарнизон аз изпращам Смул с неговата пеша войска, а след няколко дена ще насоча към ония места и няколко от конните отряди, които са ми подръка.“

Симеон се усмихна злорадо, конницата още му трябваше, защото си имаше нещо на ум, сега вече никакъв бог не можеше да му попречи.

„За всеки случай ти обяви бойна готовност по всичките крайиструмски гарнизони — от Тиса и Сингидунум до Дръстър и Галац. Аз ще наредя до управителите на Девелт, Боруй, Филипопол и Брегалница да засилят граничните укрепления с още войски, за да не бъдем изненадани откъм ромейската страна.

При Адрианопол ние смачкахме ромейската сила, но за империята това е само ощипване. Ако бог не ни беше изпратил угрите в гърба, аз щях да превърна това ощипване в дълбока рана, но не било съдено да се сбъдне.

А сега, като прочетеш това писмо, веднага изпрати да повикат от Мундрага великия болярин Георги Сурсубул. Уведоми тогова, че заповядвам да замине без всякакъв бавеж за Сингидунумската област и като се установи в Митровица, да вземе в ръцете си военните работи и всичко, което е свързано с войната срещу угрите. Той ще ме представлява в тази област и от мое име ще управлява и за делата си ще отговаря само пред мен.

А когато се завърна в Преслав, ти ще трябва да ми обясниш къде са били очите и ушите ти в последно време, та чак сега си разбрал за опасността, която иде откъм северозапад. Аз ще искам да чуя по тази работа кой е бил сляп или кой се е правил на сляп, за да въздам всекиму заслуженото.“

Той стисна зъби, защото го тресеше и трепереше от студ, а не искаше да се покаже пред писаря слаб.

Сетне нареди на копана Ирник да изпрати писмото в Преслав. Заповяда куриерът да тръгне незабавно и по пътя да го съпровождат двадесет души от разузнавачите на Курт начело с гвардейския стотник, сетин-багаина Томислав. Копанът Ирник изпълняваше службата „първи адютант“, тази длъжност не съществуваше по-рано. Симеон я беше въвел в щаба си по византийски образец.

Когато най-после остана сам, той протегна ръцете си към свещите, за да се посгреят на трепкащите им пламъчета, и тази сиромашка топлина го накара горчиво да се усмихне. След напрегнатия бърз поход, почти денонощното яздене и безсънните нощи, след блестящата му победа над желязната константинополска тагма съдбата му отреждаше да топли ръцете си над мним огън. Топлината в тия мъждукащи пламъчета беше толкова, колкото беше ползата от днешната му знаменита победа. Загубата на няколко хиляди войници нямаше да накара империята да падне на колене!

Изправен до високия стъпаловиден свещник, той заслуша воя на вятъра, който се мяташе между шатрите като подгонен вълк. Върху насрещната стена на палатката, до подскачащите отблясъци на свещите, стоеше сянката му, неподвижна и с отпуснати рамене. Тази стойка на отпадналост беше чужда на характера му, той винаги и от все сърце беше презирал и ненавиждал унинието, но тази вечер умората и безсънието като че ли вече го държаха в лапите си. Снощи не беше мигнал дори за минута — трябваше да мисли върху плана на днешния бой, да слуша донесенията на колана Курт, да дига посред нощ отряда на Станул — и в предишните нощи сънят му беше оскъден, никакъв — убиваше го земята, дългото яздене сякаш беше набило в гръбнака му остри шишове, двете волски кожи, които му служеха за постеля, не можеха да заменят пухеното ложе от дворцовата му спалня. По време на тоя поход ичургу-боилът Охсун спеше върху два чифта вълчи кожи, проснати на дебела рогозка, само неукротимият Курт нощуваше, където завърне и както се случваше, понякога под открито небе, но в неговите жили течеше още младежка кръв, а главното му занимание извън войната беше да обяздва луди жребци и да скита по лов. Както готвачът Кобхай се мъчеше да пробута „уж случайно“ парче печено месо в княжеското меню, така и Войцех прави на два пъти опити да постила незабелязано под волските кожи по една камъшена рогозка. И двата пъти рогозката биваше изритвана от княза навън от палатката, както парчето месо — запокитвано надалече от блюдото. На Кобхай и Войцех благоразумно се напомняше чрез Ирник да не предизвикват княжеския гняв с дребни хитрини, за да не бъде първият наказван с камшик, а вторият — с понижение в по-долен чин. На война всеки трябваше да носи своя дял от несгоди, никому не биваше да бъде по-леко, защото пред смъртта всички бяха равни. От това си разбиране князът не отстъпваше и макар да беше най-изнеженият между висшия команден състав на войската, водеше мъчния живот на обикновените войници, спеше като тях на твърда земя, понякога прогизнала от дъжд, ядеше от походната кухня на първи гвардейски батальон, където беше заповядал да го зачислят на храна. Случваше се силно осолената и подлютена сланина да предизвика пожарище в стомаха му — той страдаше стоически, не се оплакваше никому, търпеливо изчакваше първия срещнат извор на пътя, за да утоли жаждата си с няколко глътки студена вода, или си гребваше с желязно канче направо от реката. Но за изтърпените мъки и за лошата храна на войниците наказваше жестоко: веднъж понижи главния интендант, изургу-коловъра Методи, от „отреден командир“ в „командир на стотня“ — бяха раздали за сутрешната ечемичена каша вмирисано сирене. Два дена по-късно войниците получиха за вечеря по едно парче гранясала сланина и затова тоя път потомственият болярин Методи се събуди сутринта като обикновен редник в Севаровата стотня.

Сега лошите известия на кавхана сякаш бяха помножили стократно умората му — стоеше до свещника с отпуснати рамене, изстинал, грееше ръцете си на свещите или си въобразяваше, че ги грее, а по устните му беше застинала горчивата усмивка на човек, загубил с последното хвърляне на заровете скъпоценен имот.

Навън още препускаше между шатрите оня степен вълк, доприпкал из дълбочините на тракийската земя. Кожените стени на палатката плющяха, навремени виенето утихваше и тогава гълчавата, която идеше откъм празничната шатра, изведнъж се възземаше, в тишината на нощта лудешки се втурваше разплискан поток от приказки и смехове. Колкото и да не му беше до пируване в тоя час, трябваше да се върне при командирите, в края на краищата те бяха честно воювали според силите си, бяха победили и той нямаше право да помрачава радостта им. Плесна с ръце и когато дежурният се появи на входа, заповяда да му донесе златотъканата княжеска хламида. Напук на господ, който беше изопачил победата му, той щеше да се облече празнично, както подобаваше на един истински победител.

 

 

А през това време празненството продължаваше и макар на масата да царуваше общо оживление и радостта да громолеше като буйна река от единия й край до другия, всеки от командирите се веселеше според привичките си. Само ичургу-боилът Охсун изглеждаше мрачен и като че ли духом отсъствуваше от празненството. Според обичайното правило на тържества ичургу-боилът седеше от лявата страна на хана, а от дясната — кавханът и това правило беше съблюдавано строго до ден-днешен още от времето на Авитохол. Но на тази вечеря Ирник нареди от името на княза Охсун да седне в самия край на масата, а почетното ляво място даде на копана Курт. Изургу-коловърът Станул настаниха от дясната страна на княза, но Охсун малко искаше да знае кой седи надясно от господаря на държавата, той се интересуваше за своето място, което още от изначални времена, и сигурно по внушение на боговете, беше отредено за началника на вътрешната област, длъжност по-важна дори и от тази на кавхана. Защото кавханът се занимаваше главно с външните работи на държавата, пък ичургу-боилът беше управител на вътрешната област, държеше в ръцете си управлението на постоянните войски и отговаряше пред съвета на великите боили за сигурността на княжеския дом. По време на битки той началствуваше над лявото крило на войската, а князът вземаше дясното. Всичко това вървеше от изначални времена, беше въведено и благословено от първия ювиги хан на българите, Авитохол.

Но още преди разсъмване князът беше започнал да обръща старите и установени неща с главата надолу. Най-напред наруши обичая на дедите, като даде лявото крило на копана Курт, а на него заповяда да началствува над центъра. Кой беше Курт и дали тъкмо той трябваше да поеме командуването на лявото крило — това беше отделен въпрос и Охсун не искаше да се задълбочава в излишни разсъждения, князът имаше право да се разпорежда с командирите си, както намери за добре. Само едно не биваше да прави — да погазва обичая на дедите. Ичургу-боилът нямаше работа в центъра, а князът противно на обичайния ред го изпрати тъкмо там.

Според военните разбирания на Охсун князът беше извършил по време на днешната битка и някои други своеволия, дължаха се вероятно на прекомерното му дръзновение, но това, дето го изпрати тази вечер да седне в края на празничната софра, а до себе си отляво да сложи копана Курт — това, от която и страна да го поглеждаше, приличаше на удар с нож право в сърцето.

Така мислеше Охсун и тия горчиви мисли правеха лицето му да изглежда навъсено, като късен есенен ден. Но не смееше да възнегодува и да удари с юмрук по масата, както му беше привично, защото се чувствуваше дълбоко в себе си гузен за онова свое позорно отстъпление по време на битката, което насмалко не се превърна в непоправима катастрофа за цялата войска. Колкото и да бяха обаче горчиви мислите, които го вълнуваха, колкото и дълбока да беше раната от причиненото му оскърбление, той не беше загубил вълчия си апетит. Той ядеше и пиеше стръвно, забил натъжените си очи в блюдото, лапаше от месото, въздишаше, пиеше вино на едри глътки, бършеше мустаците си и отново се улавяше за печените овнешки плешки. Не поглеждаше никого, хранеше се съсредоточено, като че ли опустошаването на блюдото с плешките беше важна държавна работа, възложена му за срочно изпълнение от самия княз. Командирите си даваха вид, че не забелязват особеното му положение в края на масата, не го подкачваха дори с шеговита дума, знаеха, че ръката на ичургу-боила е тежка и стига надалече.

Копанът Курт, винаги оживен и бляскав, неукротим, още след втората чаша с вино овеси нос и някак изведнъж придоби вид на хрисим и стеснителен добряк. Святкащите пламъци в ястребовите му очи угаснаха, влага покри тъмните им зеници, невидима кротка ръка заличи самонадеяния им и жесток поглед. Сега те излъчваха замечтана и кой знае защо някак натъжена светлина. Тънките му и прави, безпощадни устни, чужди на милостиви думи, омекнаха, по капризните им и чувствителни гънки пропълзя леко уморена и добродушна усмивка. След втората чаша вино Курт като че ли загуби приликата си с оня човек, който оставяше подире си димящи следи от пожарища и кръв, и заприлича по-скоро на псалмопевец в манастирска църква или на калугер-рисувач, неуместно облечен във военни доспехи.

Това, че князът го настани на почетното Охсуново място, отляво до себе си, не му направи някакво особено впечатление. Където и да бяха го сложили на празничната софра — до княза, по средата или в самия й край, — щеше да се чувствува еднакво удобно и добре. Беше изпълнил успешно задачата си като началник на лявото крило — това напълно стигаше, за да е спокойно и светло в душата му, както бива в църква на големите празници. Греят свещите, светците от позлатените икони гледат доволни и насърчително, димът от разпаления тамян се въздига към купола, а пред олтара свещеникът прави разни поклони и черковният, хор пее неразбираеми, но хубави песни. Няколко пъти по-възрастният, му брат Унуорах, управител на Овечката крепост, го беше водил на църква в Плисковския манастир, а веднъж и в Преславската катедрала, когато князът го удостои със званието жупан. Вътре беше тържествено и светло и някак чудновато спокойно въпреки гръмките песнопения на хора и тайнствените движения, които християнският жрец правеше пред олтара. Така спокойно се чувствуваше и тая вечер, беше свършил добра работа, само пред неговия фронт бяха захапали земята повече от две хиляди ромеи.

А когато му наляха за втори път вино и изпразни наведнъж дълбокия глинен пахар, както правеха по-възрастните командири, той забрави битката и кланетата по лявото крило и неусетно се пренесе в зеления и нахълмен овечки свят. Защо тъкмо тия места си спомни, а не му дойдоха на ум например зелените лъки по течението на Тоизос, които беше пресякъл с конницата си, или набраздената с плитки падини адрианополска степ, по чиито простори беше кипяла днешната битка — защо си припомни в тоя час кротката хубост на овечкия край — нито знаеше, нито искаше да мисли. Всъщност той не мислеше нищо, а само гледаше как пред очите му се точат картинки, едни по-ярки, други стъмнени, а някои съвсем бледи или потънали в здрачевина. Ту изскачаше внезапно виторог елен, потънал до хълбоците във висока и гъста трева, ще отщипе клонче от габър и докато още го държи между мъхнатите си бърни, ще подскочи напред, подметнат сякаш от магическа сила, а във въздуха ще остане подире му следа, като от опъната тетива. Или ето, през шубраките се провира едър глиган, мъжкар, кръглите му очички святкат злобливо, като разжарени въглени — топурка по едва видима пътечка сред лещака и в тишината като че ли отекват едри капки дъжд.

После поляните чезнат, заоблените хълмове лягат, един широк и мек път води към южната овечка порта. Кованата врата е повдигната, жлебовете зеят празни като гигантски, прерязани напречно жили. Оттатък портата мекият път се превръща в улица, насипана с едър, речен камък, ваден от разливите на буйната овечка река. Помежду камъните зеленеят калдъръмчета, а от двете страни на улицата се издигат високи дувари, покрити с широки керемидени навеси. Някъде дуварите са разделени от двукрили дъбови врати, завардени отгоре с керемидени сенници. Зад такъв един сенник, малко навътре в двора, се издига вторият кат на бяла сграда, с чардак, който гледа към улицата. Дървените колони на този чардак са обвити с чемшири, по-зелени и накипрени от тях няма в целия Овеч.

Улицата криви нанякъде, по калдъръма чаткат подкови, от чардака с чемширите подава лице светлоока девойка, русите й коси златеят, защото слънцето залязва оттатък Туча и ги багри с полегатите си лъчи.

— Копане — пита го Олцег, командир на втори конен отряд, с врат на вол и глава като чук на тепавица, — копане — пита го той и суче провисналите си ръждиви мустаци, — разправят в нашия отряд, че си бил много лют човек и голям кръвопиец. Колиш де какво срещнеш и палиш де що се мерне пред очите ти. Че и момчетата от твоята конница били такива юнаци. Вярно ли е туй?

— Вярно е — кимна с глава Курт.

— Брей! — възхищава се Олцег и цъка с език.

Момичето си е отишло, останали са само ония колони с чемширите, но и те изглеждат зареяни в някаква синкава мъгла.

— Курт! — като че ли го вика звънък глас през мъглата.

Това е гласът на девойката, струва му се, че и той е златист, каквато е косата й, въпреки че гласовете нямат, пък и не могат да имат цветове.

— А в днешната битка — пита Олцег — помниш ли колко ромейски свини си изпратил на оня свят?

Сега вече няма никакви колони и никакъв глас не звъни, и мъглата се е вдигнала, а главата на Олцег наистина прилича на неодялан тепавичен чук.

— За какви свини става дума? — пита Курт. Изпитва мъка по онова момиче и му иде да халоса през устата проклетия чук. Той прогони момичето, когато конят му чаткаше с копитата по ситния калдъръм.

— Питам, колко ромейски свини сам си заклал? Олцег го поглежда изпитателно с ококорените си очи. — Да чуя от тебе, пък сетне ще ти кажа колко са моите.

Курт мисли някое време.

— Двайсетина души ще са! А може би и повече, не съм броил.

— Печелиш! — казва Олцег. — Моите са точно единадесет. — Той се пресяга за каната и пълни пахара му с вино. — Приказва се, че князът имал намерение да те прави голямо началство. Как тъй си му влязъл под кожата, не разбирам. Може да си добър съгледвач, но за командир ми се виждаш доста зелен.

Курт го гледа някое време и лицето му бавно почервенява. Той плисва на земята виното, което Олцег му е насипал, и казва с убийствено-спокоен и равен глас:

— Слушай, Олцег, не съм те питал какво мислиш за мен, нито съм отварял уста да те заговарям. Но ако не престанеш да плещиш и продумаш още една дума, кълна се в боговете на дедите си, ще те сваля под масата и ще те стъпча с краката си, па макар и пред очите на самия княз!

За разлика от него Олцег почервенява на часа и тутакси посяга към онова място на колана, където обикновено стърчи дръжката на широкия му меч.

Но в тоя миг на входа се показа Ирник, застана отляво и с висок глас извести:

— Князът!

И шатрата изведнъж притихна.

 

 

Той се отказа от хламидата, тази златоткана дреха напомняше за дворцовите тържествени церемонии, а тук беше бойно поле. Хламидата беше предвидена за тържествената вечеря в двореца на адрианополския стратег, затова беше включена в списъка на походния княжески гардероб. Но съдено беше Адрианопол да не падне, а вечерята в чест на голямата победа да стане в една набързо опъната походна шатра. Князът се полюбува тъжно на святкащата тъкан, после махна с ръка, сякаш отпъждаше против волята си близък човек. Прибра косата си с една широка пурпурна лента, която беше украсена на челото с голям, елипсовиден смарагд, наметна бойната си черна пелерина и излезе навън.

Когато се появи на входа, командирите в един миг скочиха на краката си, макар че на пиршества не беше задължително да се отдава церемониална почит. Като че ли самият вид на княза ги изтръгна от местата им. Необикновено, не светло, а някак мрачно очарование вееше от високата му поприведена фигура, от скулестото му, продълговато и властно лице, в което се срещаха, като на кръстопът, жестокото и фанатичното начало със светлината на буден, неспокоен и неудовлетворен дух. Зелените му замислени очи, със златисти точици около зениците, в едно и също време грееха и пронизваха, тънките му стиснати устни изглеждаха безпощадни и жестоки, но трапчинките от двете им страни и меката извивка на брадата издаваха щедро и чувствително сърце. Това странно съчетание на подчертано сурови със силно изявени одухотворени черти говореше за човек, способен да пише оди за радостта, но и склонен да осъжда на смърт, за човек, който мечтае да издигне на всяко подходящо място храм на милосърдието и е готов в същото време, ако сметне за необходимо, усърдно да покрива земята с огън и съсипни. Кои от тия черти на неговия характер ще излязат напред и ще вземат превес в живота му? Или ще си съжителствуват като несговорни съседи и ту едни, ту други ще дърпат юздите на волята му? Отговорите на тия въпроси лежаха в бъдните години, орелът тепърва беше изхвръкнал от гнездото си и никой не можеше да гадае накъде ще полети.

Имаше наистина нещо орлово в него, някаква покоряваща неотразима сила, и затова, като се появи на входа, командирите до един и мигом наскачаха на крака. Те бяха груби и смели мъже, със силно развито чувство на лично достойнство, не скланяха глава дори когато изпълняваха княжеските заповеди. Но тази вечер станаха несъзнателно, като да бяха повдигнати от магическа сила. Или кой знае, може би изведнъж бяха почувствували в него избраника божи, човека на войната, който разбираше безпогрешно от работата си: без спасителната му намеса в днешния бой всички щяха да бъдат пленници на ромеите или в най-добрия случай — позорно разбити командири. Може би божият знак беше в тия святкащи златни искрици в очите му? Надали имаше по света други подобни очи. Когото бог иска да отличи, той го бележи със свой знак. Бащите им бяха слушали от бащите си, че Крум бил белязан с полумесец между двете си вежди. А Симеон беше от едно коляно с него, в жилите и на двамата течеше една родова кръв.

Тъй или иначе сега командирите бяха готови да тръгнат подире му и да воюват с него, ако ще би и за оная земя, дето е на края на света.

Симеон се побави на входа толкова, колкото беше необходимо, за да огледа присъствуващите и за да бъде огледан от тях. Във възцарилата се тишина се чуваше само мекото пърпорене на запалените борини и факли и шумът от работата на Охсуновите челюсти — ичургу-боилът, току-що беше захапал крайчето на една овнешка опашка.

Князът кимна на командирите, можеха да седнат по местата си, после бавно се запъти към средата на трапезата, където изургу-коловърът Станул и копанът Курт го очакваха прави.

От двете страни на входа, подпрени на дългите си копия, застанаха княжеските телохранители. Командирите не носеха дори мечовете си, защото обичаят изискваше поканените на пиршества да не дохождат с оръжие.

Разшетаха се пъргаво прислужниците, виночерпците наляха чашите с вино, а Кобхай сам постави пред княза две дълбоки сребърни тарели — едната беше пълна догоре с подбрани късове печено месо, а другата с горещ, току-що изваден от огъня ръжен хляб.

Макар от снощи да не беше турял троха в устата си, князът не чувствуваше никакъв глад, потърсваше се от вида на храната, загледаше ли се в тарелата — някакво коляно сякаш започваше да натиска стомаха му, както тази заран, когато повърна през главата на коня. А и снощната му вечеря не беше бог знае каква, няколко залъка спечен хляб, които с мъка преглътна.

Но се насили, усмихна се, не биваше да разваля празненството. Избра си късче месо — за голямо удоволствие на Кобхай, който го наблюдаваше от дъното на шатрата — и се престори, че го дъвче с голям апетит. После се пресегна за виното си, жаждата му беше истинска, подържа тежката сребърна чаша в ръката си, хладината й се преливаше в кръвта му, усещаше я като милувка.

Командирите го гледаха очаквателно и той трябваше да вдигне наздравица, такъв беше редът. Е, добре, бъдете живи и здрави и да ви е сладко виното. Онова коляно го натиска по стомаха и съвсем не му е до приказки, а по раменете му шарят ледени пръсти. Както и да е. С божия помощ днес бяха свършили добра работа и той се надява, че в бъдеще ще вършат тази работа още по-добре. Защо да не споменава името божие? Ако на кесаря е позволено да има разправии с бога, обикновеният смъртен, напротив, трябва да ляга и да става с името божие. Важно е не само да се побеждава, но да се побеждава с малко жертви. Скъпо извоюваната победа е половин победа, защото по численост ромеите са десеторно повече от нас, те има откъде да черпят, а при нас е плитко.

— Така ли е, Охсуне?

— Господарю, аз изпълних точно твоята заповед.

— Ти изпълни лошо моята заповед, Охсуне.

— Аз нападнах центъра им привидно, според твоето разпореждане, господарю.

— Но те не трябваше да се досетят, че нападаш центъра им привидно, Охсуне. А ти направи всичко възможно, за да им разкриеш намерението си още в самото начало на боя. Ромеите разбраха, че ги нападащ лъжливо, за да ги увлечеш подире си, и затова не се увлякоха. Не се увлякоха, а на свой ред нападнаха, и с всичките си сили, и ти не удържа.

— Хазарите ме изненадаха — каза Охсун. — Това не са хора, а дяволи.

— Какъв глупак! — извика Курт и удари с юмрук по масата. — Господарят му приказва човешки, поучава го, вместо да му отреже главата, което би било по-правилно според мен, а той извърта — хазарите! Хазарите му били виновни! Глупак!

След тия думи на Курт, които излетяха от устата му като стрели, шатрата онемя. Навън вятърът беше се усилил, пищеше, платнището, което прикриваше входа, скачаше и стенеше на подпората си, сякаш някой го биеше с възлест камшик.

— Моят живот принадлежи на господаря — каза Охсун. — Ако съм сгрешил толкова, че заслужавам посичане — ето! — Той смъкна яката на плаща си и проточи врат. — Но да ми се говорят обидни думи — не приемам! Дядото на моя дядо е бил велик боил!

— Гледай го! — разпери Курт ръце. — Вместо да потъне в земята от срам, той се перчи с дедите си! Оправдава се с боилството си! Не приема да му се говорят обидни думи. А днеска ромеите щяха да ме обкръжат заради него! Аз не бих търпял такъв командир нито ден. Ако господарят не беше ударил ромеите по лявото крило, моето ляво крило щеше сега да пасе патки на оня свят!

— Порасна му работата на хлапето и започна да се подмазва на господаря! — не се сдържа Олцег.

— Олцег — изкриви уста Курт и светлите му очи потъмняха, — ти се би храбро днес, не ще и дума, но аз и на тебе ще кажа една горчива истина: ти се биеш като коч. Наведеш глава и все напираш напред, а какво става наляво и надясно от отряда ти — не те е грижа. Съвсем като коч. Днес на два пъти трябваше да изпращам от резервната конница по фланговете ти, за да оправям работата. Така беше, Олцег. А колкото до подмазването — тука не си улучил. Курт не се нуждае от подмазване. Курт никога и никому не се е подмазвал. Той дори в черква не стъпва, за да не си помиели богът на християните, че му прави мили очи. Такава е истината. Но ако ти продължаваш да ми приписваш тая склонност, която от всичко на света аз най-много презирам, кълна се в съгледваческата си чест, ще те натъпча под масата.

При тия последни думи гласът му трепна, бялото на очите му почервеня, той се понаведе и сви лакти — заприлича на рис, който се готви за смъртоносен скок.

Кой знае как щеше да завърши тази история, защото Олцег пламна като нажежен бакър, изправи се и започна да засуква ръкави, кой знае как щеше да завърши всичко това, ако в настъпилата тишина не отекна гласът на княза, по господарски суров и твърд като закалено желязо:

— Курт! И ти, Олцег!… Сядайте на местата си. Броя до три!

Курт седна на мястото си още преди князът да беше стигнал до „две“, но Олцег проумя работата по-бавно и се стовари на стола си чак когато князът произнесе фаталното „три“.

Сцената беше смешна, но никой не посмя да се засмее.

— Копане Курт — започна князът този път с обичайния си равен, студен и сдържан глас и направи пауза. Курт разбра паузата и тутакси се изправи на крака. — Копане Курт — продължи князът, — ако на някого от твоите подчинени му хрумне да те хули и обижда — с повод или без повод все едно, — ти какво ще сториш?

— Ще накажа тогова според военния правилник, господарю. Военният правилник забранява на подчинените да обиждат началствата си. В мирно време наказанието е бой с пръчки, а във военно — смърт.

— Така — кимна князът. — Ти обиди и охули по най-груб начин ичургу-боила Охсун, който след мене е вторият началник на войската. Като го съгледа седнал в самия край на празничната трапеза, ти си помисли, че с неговото ичургу-боилство е свършено и че най-после е настъпил оня сгоден случай, когато можеш открито да му наговориш всякакви неприятни неща. Аз ще ти кажа, копане, че ти много прибързано си лишил Охсуна от ичургу-боилството. Ако тази длъжност трябва да му се отнеме заради сторени грешки, то за това си има ред: военният съвет дава мнение на съвета на великите боили, а съветът на великите боили прави предложение до мене. И на края аз решавам — по съвест и както намеря за добре. До тоя час нито военен съвет се е събирал, нито съветът на великите боили ми е предлагал нещо, нито аз съм решавал за себе си какво да бъде по-нататък с Охсун. С тия неща ще се занимаем — ако изобщо реша да се обсъжда тоя въпрос — чак когато се завърнем в Преслав. Така че в настоящия час Охсун е ичургу-боил, той ти е началник, а ти си негов подчинен. За голяма обида на началника във военно време подчиненият се наказва със смърт.

Но това не е единственото ти прегрешение, копане. Ти каза одеве, че не стъпваш в черква, за да не си помисли господ, че му правиш мили очи. Тоест ти допусна, че бог може да се заблуди. А известно е, че бог е съвършен и безпогрешен и че на него са му несвойствени по начало слабостите на човешкия род. Като твърдиш обратното, ти сам се поставяш в положението на еретик и сам навличаш върху главата си наказанията, предвидени за застъпниците на разните ереси. В Константинопол например еретиците ги изгарят на клада.

И на края, копане, като се закани на Олцег, че ще го натъпчеш под масата пред моите очи, ти прояви неуважение към княза, който е от бога върховен господар на народа и твой господар. Думата „неуважение“ е всъщност много мека и далеч не изразява твоето отношение към мен. Истинската дума е „незачитане“. А да не зачиташ върховния си началник във време на война е все едно да вдигаш бунт, да се бунтуваш. Бунтовниците обикновено осъждат на посичане. Такъв е законът, копане.

Князът отпи от виното и скръсти ръце на гърдите си. Още докато говореше, беше осъзнал, че се увлича и че от любов към риториката беше метнал примка върху врата на нещастния копан. Имаше намерение да го смъмри, да го заплаши и порицае заради дръзките му и необмислени думи, а като захвана да разглежда провиненията му поотделно — увлече се и откри предостатъчно основания, за да го осъди поне три пъти на смърт. Разбира се, той нарочно преувеличаваше, а и сравненията му бяха произволни — от „неуважението“ до „бунта“ имаше разстояние, колкото например от Иструм до Бяло море, а го взе на един скок.

Но не беше само лошото му настроение, което го караше да използува хватките на риториката, за да изкара копана по-черен от дявола. Колкото и да беше лошо настроението му, то не стигаше, за да го осъди три пъти на смърт. Работата се състоеше в това, че случаят му даваше възможност да даде един добър урок на командирите си — да знаят, че всяко прегрешение спрямо чинопочитанието във войската, спрямо авторитета на бога и престижа на княза — тази света троица на сигурността и реда в държавата — ще бъде наказвано със смърт. Византийският опит и знанията, почерпени от старата и новата история, подсказваха златното правило в отношенията му с първенците и с хората, на които беше поверил някаква власт: да усещат денем и нощем върху рамото си желязната му ръка.

Но въпреки тия съображения и мрачното си настроение той вече съжаляваше копана и дълбоко в себе си изпитваше непреодолима съпротива срещу собствените си доводи и съждения. Курт беше необмислено издрънкал опасни приказки, но той ги беше изрекъл пред него, а не зад гърба му.

— Ще кажеш ли нещо за свое оправдание? — запита го князът.

Курт повдигна рамене.

— Говори де! — сръга го с лакът Олцег. И му прошепна на ухото: — Кажи, че си пиян, че думите, дето ги изрече, са пияна работа и че сега много съжаляваш.

Курт се усмихна и махна с ръка:

— Как да кажа, че съм пиян, когато не съм? — Той се изправи на крака, погледна към княза и отново се усмихна: — И защо трябва да се оправдавам? Като слушах господаря, дойдох до убеждението, че наистина съм много виновен. Малко ми е два пъти да бъда посечен. Трябва да бъда изгорен и на клада. Но как ще изтърпя и трите наказания, това не ми е ясно.

— Кладата ще ти стигне — каза Охсун.

Симеон сви вежди и звездиците в очите му се превърнаха на искри:

— Ние те чухме вече, ичургу-боиле, и знаем какво мислиш за копана Курт. Защо трябва да те слушаме втори път? — Той се извърна към Курт и дружелюбно му кимна: — Продължавай, копане. Беше започнал да говориш за смъртта.

— За нас, съгледвачите, тя идва изведнъж и неочаквано. — Курт се загледа пред себе си и някое време мълча. — Ще се натъкнем на засада по пътя, от скрито място ще профучи самотна стрела, в изоставено село обезумял селянин ще изскочи иззад някой стобор и ще замахне със секирата — и смъртта дохожда неочаквано, без тръби и барабани, изобщо — без много шум. Откакто тръгнахме на война, все си мисля, че и моят край ще бъде такъв — случаен и никакъв. В днешния бой с толкова лични мъже се ударих, някои — много по-опитни от мене и по-силни, а пък нищо — смъртта бягаше от мен, а отиваше при тях. Както казват на подбив нашите събратя от бойната конница — на съгледвача му приляга кучешка смърт.

— Това не е право — каза високо Олцег.

— Кое не е право? — попита троснато Симеон, без да се обръща.

— Не е право Курт да умре от кучешка смърт.

Станул се размърда, като че се пробуждаше от сън.

— И аз казвам, че не е право — добави той.

— Радвам се, че мислите така — каза Симеон Той отпи една глътка от чашата си и помълча. Пак противоречиви чувства се надигаха в душата му — радваше се, че командирите сами му даваха повод да помилва копана, и същевременно се тревожеше — не бяха се побояли да изкажат несъгласие с неговото мнение. Сега трябваше да излезе сух от водата, в която сам беше скочил. — За хулене на началствата, за подигравки с бога и княза — продължи Симеон — законът наистина наказва със смърт. Но ако тия прегрешения се вършат пред чаша с вино и на празнична маса — законът проявява милост. Затова вместо със смърт аз наказвам копана Курт така: да се конфискува в полза на държавата половината от плячката, която копанът следва да получи като участник в тази война, като командир на отряд и началник на фронт. И нека да извлече поука от това наказание, та за в бъдеще да държи сметка за приказките си — какво говори и пред кого. Защото колкото един мъж заема по-високо място в управлението на държавата или в командуването на войската, толкова повече той трябва да обмисля и да претегля всяка, своя дума, когато изразява отношението си към бога и по-горните началства. Към прегрешенията на низшия човек аз ще бъда по-благосклонен и ще прилагам по-меко законите, но отговорните люде да не чакат от мене милост — колкото съм щедър към тях, когато вървят в крак със законите, толкова ще съм безпощаден, когато сбъркат крачката. Вие знаете как се отнесе моят баща спрямо участниците в езическия бунт — на обикновените люде прости, а първенците изтреби до корен… А сега, струва ми се, трябва да сложим край на тази история. Доста поговорихме за смъртта.

— Трябва за живота да се приказва! — каза Станул.

— Тъй да бъде! — усмихна се Симеон, но усмивката му не изглеждаше много весела. — Да пием за днешната ни победа, за изургу-коловъра Станул, който най-много допринесе за разгрома на ромейската войска. Не забравяйте, че той отряза ромеите от крепостта! Всички вие се бихте достойно и аз вдигам наздравица във ваша чест!

Той повдигна чашата и противно на навика си изпи виното до дъно. Още докато пиеше, помисли: „А бога не споменах!“ — и се учуди, че не изпитва никакво угризение; заедно с виното в кръвта му се промъкваше и някакво лукаво доволство.

После забеляза, че копанът Курт стои все още прав до него.

— Доволен ли си от присъдата ми, копане? — запита го тихо.

Курт сложи дясната ръка върху гърдите си и леко се поклони.

— Тогава — каза Симеон — дай израз на радостта си, като ни изпееш една хубава песен. Слушал съм, че съгледвачите знаят чудесни песни и че ти си бил голям песнопоец.

Курт седна на мястото си, прегърна Олцег през рамото и притвори очи. И с дълбок гръден глас подхвана песента за овчаря, когото злите духове, престорени на златорунни овни, подмамили в безкрайната степ.

Симеон слушаше и на душата му ставаше все по-мрачно и тъжно. Стените на шатрата бяха се стопили, пред очите му се простираха равни и безкрайни простори. И в здрачевината, която прихлупваше тия степи, някакви чудни светлини проблясваха в далечините и го мамеха неудържимо подире си. От песента ли идеше това видение, или от виното, което беше изпил на гладен стомах, не знаеше, но имаше чувството, че е тръгнал отдавна на път.

Когато се прибра, Орион беше се възкачил вече високо над южния хоризонт. Излегна се върху твърдата си постилка и умората веднага го надви. Тресеше го, после го обля студена пот, мяташе се насам и натам, но все не можеше да се пробуди. И сънищата му не бяха сънища, а кошмари. Всякакви чудновати неща изскачаха пред очите му, но едно видение непрекъснато се повтаряше и то го измъчи най-много. Глутница от подивели псета се задаваше из мрачините, носеше се като вихрушка и между небето и земята кънтеше ужасен вой, сякаш беше дошъл свършекът на света. Тия псета бяха с накострежени гърбове, очите им святкаха като разпалени въглени, а от зурлите им капеше гъста кръв. Най-лошото беше че той знаеше кои са тия псета и защо от зурлите им капе кръв. Знаеше, че той ги беше изпратил, за да оглозгат трупа на Кринит, а сега припкаха при него настървени, за да искат още човешко месо.

Събуди се посред нощ, а в ушите му като че ли продължаваше да кънти кучешки вой. Довлече се по колени до свещника, обви го с ръце и долепи пламналото си чело до студения му ствол.

Успокоението бавно идеше, но още с първите му тихи стъпки той като че ли осъзна унизителното си положение — коленичил и прегърнал ствола на свещника, допрял челото си о студения бронз, — това не отиваше нито на княжеското, нито на човешкото му достойнство, а най-малко прилягаше на пълководеца, който тази сутрин беше смазал константинополската тагма само за няколко часа. Не приличаше на човека, осмелил се да вдигне ръка срещу всемогъщия бог, да се вайка по женски за душата на някакъв надменен ромеец, когото при това дори не беше убил със собствената си ръка. Ако нещата не бяха се обърнали, тоя същият Кринит щеше с въже да го изгори жив пред очите на жадната за силни зрелища столична гмеж. Ветровете щяха да разнесат праха му по суша и по морета и никой нямаше да ахне, че ето на, душата на варварина ще е вечна скитница в безкрайното време.

Да се моли на бога за прошка… Не отиваше на Авитохоловия внук да моли за прошка когото и да било, дори всевишния бог. Още повече че с него беше се скарал и не по своя вина: маджарите нямаше да потеглят насреща му без божията благословия.

Ветрищата бяха стихнали и вече не препускаха между шатрите необяздени жребци. Смирило се беше и платнището, което затуляше входа, никой не го шибаше повече с възлест камшик. Само едно леко, едва чуто дихание се носеше над уморения свят, сънлива въздишка на вятъра, който се прибираше да спи.

Симеон се изправи, усмихна се гузно — ако дедите му бяха го зърнали от гробовете си как въздишаше за ромейския командир! Той почна усърдно да пристъпва на място, бяха го заболели краката от дългото коленичене пред бронзовия светилник. Само един Крум да беше го мярнал с крайчеца на окото си, и шатрата щеше тутакси да хвръкне на възбог!

Той запали една от големите запасни свещи и внимателно я закрепи на земята, близо до сахтияненото седло, което му служеше за възглавница. Някое време като че ли се вслушваше в себе си или в далечни шумове, които само той долавяше или му се струваше, че долавя, и лицето му постепенно възвърна обичайния си израз, една замръзнала маска на спокойствие и непоколебима увереност. Отиде до насрещната стена на шатрата, където върху походен сгъваем стол беше поставено малко червено сандъче, обковано със златни гвоздейчета и украсено на капака със седефени орнаменти, изобразяващи стилизирани дъбови листа. Вътре имаше няколко книги, подвързани с червена кожа, една карта на Тракийската тема, която сам беше съставил, сребърен пергел и кутийка с подострени пачи пера. Сред тия вещи сияеше като жива онази статуетка на Изида, в мигащата светлина на свещите опаловите й очи изглеждаха странно тъжни и неспокойни. Симеон я погледна замислено минута-две, направи й по-сгодно място и я обърна да лежи по гръб. Сетне взе томчето, което беше най-отгоре, и отново затвори святкащия капак.

Зави се с походното си одеяло и разлисти книгата. За кой ли път четеше гръцкия превод на Цезаровата „За войната с галите“. Помнеше картинките и според тях се досещаше за съдържанието на някои от по-интересните глави.

 

 

Около един час преди изгрев-слънце той заповяда да доведат бръснаря, за да го обръсне и да подравни късата му брада. После смени дрехите си и облече нов боен костюм. Бледожълтата му вълнена куртка, която стигаше почти до коленете, беше украсена по яката и краищата на полите с тесни самурени кожи. Копчетата бяха позлатени, а широкият червен колан се склапяше в тока от масивно злато. Токата имаше кръгла форма, върху лицевата й страна беше изобразен едноглав орел, а на обратната — знакът на рода Дуло, който напомняше донякъде буквата ипсилон. От тоя древен и знатен род произхождаше Симеон. Краищата на тъмносините му панталони бяха пъхнати в кончовете на високи и меки ботуши от червена кожа, а самите кончове бяха цепнати и се привързваха под коленете с тънко усукани златисти гайтани. Князът носеше черен кожен шлем, украсен на челото с високо бяло перо. На сребърна верижка, преметната през врага му, висеше малка иконка — божията майка, гравирана върху плочка от слонова кост. Тази иконка беше подарък от леля му, окачила я беше на врата му, когато замина като юноша да учи в Магнаурския университет. Живяла дълго в Константинопол, покръстила се в Христа десет години преди брата си, тя му беше първата учителка по гръцки език.

Доведоха коня му и той се метна не без усилие върху извезаното със сърма седло. Безсънната нощ беше подяла силите му, които не бяха кой знае какви, а и настинката от вчерашния ден продължаваше да върши работата си. Но си даваше вид, че всичко е в ред и че ако не яхва пъргаво коня си, това се дължи само на ранния утринен час.

Като излезе от лагера, даде знак на телохранителите си да го следват по-отдалече, пришпори коня си и се понесе в галоп по равната степ. Препускаше по посока на Хеброс, но преди да стигне разливите, придърпа юздата, направи полукръг към изток и спря.

Прозрачна розова виделина беше покрила света. Където земята свършваше, издигаше се червеникавият купол на небето, рубиненокървав на хоризонта и лилавосинкав във висините. Откъм Хеброс подухваше лек утринен ветрец и на княза се струваше, че и той е розов и лилав и че над земята всъщност се развяват някакви безкрайно тънки воали, оцветени във всичките възможни отсенки на червения цвят. После на изток се разпериха някакви огнени пръсти и в основанието им се показа искрящата дъга на слънчевия диск. В тоя миг вятърът утихна, воалите бяха свалени на земята, разливите на Хеброс пламнаха и небето като че ли се усмихна — родил се беше новият ден.

Симеон седеше неподвижен на седлото, отпуснал беше юздата на коня и прехласнат, попиваше с жадни очи тия чудни превъплъщения на хубостта. И когато небето се усмихна на пробудената земя и розовината беше избягала вече много нависоко, при рехавите облаци, които пътуваха като седефени ладии из въздушния океан, той повдигна ръка, смирено се прекръсти и устните му едва чуто прошепнаха: „Боже, прости ми!“

И му стана леко и хубаво, сякаш току-що се беше изкъпал във вълшебни, чудодейно-целебни води.

 

 

Придошлият Хеброс бързо прибираше водите си, разливите се оттичаха. След няколко часа щяха да се отворят бродовете и конницата можеше спокойно да премине на отвъдния бряг. Като се завърна в стана, повика командирите, уведоми ги за писмото на кавхана Петър и за опасността, която се задаваше откъм северозапад.

— При това положение какво предлагате вие? — попита ги Симеон.

С изключение на Станул всички се обявиха за продължаване войната на юг.

— На маджарите Курт ще им види сметката! — каза вдъхновено Олцег. — На Курт само такава паплач му дайте, за да се насити на сечене.

— Маджарите са многобройни, но воюват по един много остарял начин — каза самоуверено ичургу-боилът Охсун. — Не е голяма мъка да се бият маджарите.

— А на нас, господарю, да ни дадеш Адрианопол! — продължи все така вдъхновено Олцег. — Като сме дошли под стените му, трябва да го вземем, защо да се връщаме с празни ръце?

Градът беше стар, богат, обещаваше огромна плячка и Олцег лакомо потърка ръцете си.

— Трябва да вземем Адрианопол — завърши той.

Другите командири поклатиха одобрително глави.

— Вие не мислите с разсъдъка си, а с кесиите си! — сопна им се Станул.

— Не ни обиждай, Стануле! — изкриви лице Олцег. — Какви кесии ни навираш в очите? Ние само казваме, че ще е глупаво да се върнем с празни ръце, след като сме смачкали ромеите! Щом като веднъж сме уловили ромееца за гушата, защо да не му откъснем главата? Курт ще спре маджарите и ще им види сметката, а ние ще вземем Адрианопол, и туйто! Който владее Адрианопол, той държи пътя за Цариград!

Симеон попита Курт:

— Ти какво мислиш по този въпрос?

— На мен ми е все едно — каза Курт. — Готов съм да се бия и срещу маджарите, и срещу ромеите. Войната навсякъде си е война.

— Хубав отговор! — усмихна му се Симеон. — Но и това, което казва Олцег, е хубаво. А и в думите на Станул има мъдрост. Затова ние ще действуваме тъй, че и агнето да е цяло, и вълкът да е сит, тоест да не се върнем с празни ръце, но и западната граница да подсигурим, както трябва. Панония, в която маджарите нахлуха миналата година, сега е една разсипана страна. Ти казваш Олцег, че Курт може да спре маджарите. Мамиш се. Курт ще бъде смлян от маджарите така, както воденичните камъни мелят зърното. И не поради това, че Курт не умее да се бие, а защото маджарите ще са десет пъти повече от него. Тъй че за да сме сигурни, ние трябва да изпратим на северозападния фронт голяма войска.

Адрианопол няма да падне толкова бързо, както си мислят някои от вас. Крепостта е силна, гарнизонът е попълнен с бегълците от Проват, а и от Константинопол ще изпратят в най-скоро време на помощ нови войски. Вярно е, че ние смазахме вчера константинополската тагма, но също така е вярно, и Олцег трябва да го проумее добре, че Византийската империя е в състояние да хвърли срещу нас много тагми и всякакви войски. Тя е като ония чудовища от приказките, дето уж имали по няколко глави и по една дузина ръце — изтръгнеш една глава, отсечеш чифт ръце, а на чудовището му няма нищо, живее и продължава да прави зло.

Виждам, че вчерашната победа е позамаяла главите ви, но аз ще ви кажа, че ще бъде по-добре да не си вирите твърде носовете. Ние дадохме около две хиляди убити — прекалено висока цена за една такава победа. Голямата загуба на хора показва, че не умеем да се бием добре. Тепърва ни предстои да се научим на най-важното: много да вземаме в битките, а малко да даваме.

На византийците може би им се иска да воюваме на два фронта и аз си мисля, че те непременно ще да имат пръст в това внезапно насочване на маджарите към нашите граници. Но ние няма да се уловим на тази тяхна въдица. Ние ще прекратим временно войната на юг, за да хвърлим всичките си сили в онази посока, откъдето се задава по-голямата опасност. А когато си осигурим тила и вече нищо не ни застрашава откъм запад, тогава отново ще се върнем по тия места, за да довършим работата, която започнахме вчера. Нито Адрианопол ще избяга, нито ромеите ще се откажат от намерението си да ни затрият, тъй че ние още дълги години ще има да кръстосваме мечовете си с тях из тия земи.

А колкото до това, че не бива да се връщаме с празни ръце, тука Олцег е съвършено прав. Старанието на войниците трябва да бъде възнаградено, а и всеки от вас следва да получи своето според добрите стари закони на нашите деди. И аз ви казвам така: на изток до Булгарофигон и на юг до Димотика всичката тази земя е ваша за три дни. Земята ще превърнете на пепелище, а хората, които я населяват, добитъка, храните, покъщнината и сечивата на хората — всичко това ще докарате непокътнато в нашия стан.

На изток ще тръгне Станул със своя отряд, а на юг — Охсун. Олцег ще се спусне по течението на река Арда и ще прикрива Охсун откъм северозапад, където са двете византийски крепости — Лютица и Ефраим.

Отрядите ще бъдат попълнени и към всеки отряд да се зачислят по сто празни талиги. Охсун да извърши попълнението и зачисляването на обоза.

А Курт ще остане тук, за да охранява лагера и да държи Адрианопол затворен и в обсада.

Ирник, първият ми адютант, жупанът Манаси и началникът на гвардията, жупан-тарканът Ондуракс, тримата под началството на Ирник да уточнят загубите от вчерашната битка, да направят предложение за прегрупирването на отрядите и да съставят списък на плененото оръжие.

Ако някому е нещо неясно, да попита.

Той почака някое време и понеже никой от командирите не се обади, махна с ръка и кимна към изхода на шатрата:

— Изпълнявайте заповедите ми!

Като остана сам, той се огледа и очите му се спряха най-напред на високия бронзов светилник. Шестте свещи бяха догорели почти до основата си, струйките на стопения восък приличаха на застинали сълзи, бронзовият блясък изглеждаше матов и убит, като че ли беше съвсем потъмнял. Шатрата му се стори много просторна и невероятно празна и спасявайки се сякаш от самотията й, той побърза да се измъкне навън.