Андрей Гуляшки
Златният век (12)

Разказ първи: Симеон

След като разгроми угрите и ги принуди да напуснат завинаги Триречието и цялата ателкузка земя предаде на грабеж и безмилостно унищожение, Симеон не скри меча в ножницата, както очакваха мнозина, а започна усилено да се готви за нова война. Едва преминал Иструм, той поиска от управителите на югозападните и южните области още войска, фураж и биволски впрягове; северните краища опрости от военни задължения, защото те бяха силно пострадали от нашествието на угрите. Своята войска, с която беше воювал край Днестър и Прут, той раздели на две части, като пет отряда насочи на юг, по приморския път, два — към Маркели, а с гвардията си и с леката конница на Курт тръгна за Преслав.

В началото на похода срещу угрите Курт командуваше един подсилен конен отряд, който Симеон поставяше ту на лявото, ту на дясното крило на бойния ред, в самия им фланг, та в даден момент да извърши обходно движение и да удари неприятеля в тил. Но характерът на тази война беше особен, нагаждаше се към степните условия на страната, като че ли нищо не ставаше по някакъв предварително установен ред. Угрите не се сражаваха на един фронт, а на много фронтове, те не събираха значителни сили на едно място, а водеха подвижни битки с малки ударни части, като се стараеха да изскочат там, където ги очакваха най-малко; хитро се мъчеха да разкъсат Симеоновата войска на части, и около всяка откъсната част да свият по един смъртоносен обръч. Извлякъл горчив урок от предишните си две сражения, Симеон на свой ред махна с ръка на установените правила за воюване и с голямо удоволствие се хвърли в рискованата игра на импровизации, с която угрите го подмамваха все по-навътре в страната си. Тя беше в кръвта му, тази игра, приазовските степни лисици още бяха в кръвта му, ателкузките степи не се различаваха бог знае колко от азовските равнини, сред които бяха воювали дълги години неговите деди. Освен че беше Авитохолов правнук той имаше богато и дръзко въображение и затова подвижната война допадаше на душата му като родна стихия. За да смила налитащите отгоре му угри и за да не им дава възможност да го обкръжават, а сам да ги обкръжава, той раздели войската си на три ветрилообразно действуващи колони, като насити пространството между тях с бързоповратлива печенежка и българска лека конница. Сега леката конница имаше отговорна задача, тя вардеше фланговете на колоните, вършеше разузнавателна работа, а за такава дейност по-добър командир от Курт не можеше да се намери. Така по време на ателкузкия поход Курт отново премина на старата си командирска длъжност, с тази разлика, че сега началствуваше и над печенежки съюзнически части. Печенегите бяха отлични войници, но към реда и дисциплината изпитваха отвращение, много неща вършеха на своя глава, дразнеха се лесно и избухваха в гняв още по-лесно, от постоянните си разправии с тях Курт побеля по слепоочията като възрастен човек.

Симеон тръгна за Преслав с гвардията си и с леката конница на Курт. Поради сушавото лято есента тази година беше дошла по-рано, още се точеше септември, а пожълтелите листа на дърветата вече капеха, златистата шума на дъбравите не сияеше, както биваше обикновено, а изглеждаше уморена и потисната, бакъреният блясък на габърите и лещака беше убит от ненавременна ръжда. Под небесния купол се влачеха разпарцаливени облаци, често ръмеше, изневиделица се втурваше вятър, грабеше мъртви листа и засипваше с тях мекия и безлюден път.

Тъжна и унила лежеше равнината. Смачкана ръж се редуваше с непожънати ечемици, храната на хората беше се превърнала на посърнала слама, сплъстена като раздърпана черга върху измъчената земя. Тук и там стърчеше по някой самотен клас, останал по чудо не прегънат от ветровете, люшкаше се като вайкаща се жена насам и натам. Никъде не се срещаха орачи и копачи, не се чуваше човешка глъч, не се мяркаше добитък, не звъняха клопотари, по тоя път беше минала войната.

От веселите и цветущи доскоро полски селца бяха останали само купчини пепелущак. Дори овошките бяха опожарени, обгорените им и опушени стволове приличаха на изправени от гробовете си мъртъвци. Отдалече труповете на избитите хора изглеждаха на изтървани по пътя чулове и торби. Конете, макар и привикнали на срещи със смъртта, пак се плашеха, извиваха шии и все гледаха да се сецнат встрани. Лицата на жертвите бяха отдавна оглозгани от вълци и лешояди, но по дрипите на облеклото можеше да се съди, че повечето от избитите са възрастни хора, младите бяха щадени, угрите ги продаваха на византийците и взимаха за тях добри пари.

Като гледаше как угрите бяха съсипали тоя мирен край, изпълнен доскоро с живот и богатство, Симеон си казваше, че сега и ателкузката земя има същия вид, и дори по-лош, но не му ставаше по-добре, като мислеше така, защото онази земя беше чужда и нещастието й не можеше да изкупи по никакъв начин мъката, сполетяла неговата земя. Той си казваше, че е постъпил справедливо, като е превърнал ателкузката земя в пепелище, защото и в писанието е казано, че който сее ветрове, непременно ще пожъне бури. Но от това, че беше въздал справедливо възмездие, на душата му не ставаше по-леко, колкото и да ожесточаваше сърцето си против угрите, дълбоко в себе си съзнаваше, че те бяха в края на краищата изпълнители на чужда воля и че истинският причинител на мъката, сполетяла земята му, беше останал сух в кървавата игра, и сега доволно потриваше ръце зад високите и дебели константинополски стени.

Като мислеше за истинския причинител на войната, той несъзнателно впиваше сребърните остриета на шпорите си в търбуха на коня, отпускаше юздите и се накланяше над шията му, сякаш се готвеше да прескочи някакъв много широк ров. Животното се понасяше напред, свило уши и протегнало разделена муцуна, а той все го пришпорваше и пищенето на вятъра и бесният тропот на копитата като че ли превръщаха душата му в една жилава тетива, опъната до краен предел.

Към залез-слънце, като препускаше пред свитата си, той пръв стигна до село Осеня. От това село нищо не беше останало, тук и там стърчеше по някой почернял каменен зид, само малката черквица се издигаше на площада, бяла и непокътната, сякаш току-що божиите ангели я бяха свалили от небето. Той позна това село по черквата, спомни си, че някога беше пресичал широкия площад пред дверите й, дори му се стори, че вижда някогашните спретнати осенянски къщурки, и един път, който водеше напреко през поляната към близката брестова гора. Но той не поиска да си припомни нищо повече, макар и да се досещаше смътно, че оттатък поляната и в тишината на гората беше прекарал един хубав час, сладък, като глътка студена вода през зноен ден. Той нарочно не поиска да рови в спомените, защото в тоя миг миналите неща не го вълнуваха. Той гледаше с широко разтворени очи пепелищата и почернелите зидове и — прости му, господи! — не изпита в сърцето си нов прилив на жалост, а почувствува едно дълбоко удовлетворение от решението, което беше взел — да пренесе огъня на войната на юг. През целия път дотук беше се съмнявал дали трябва веднага да започне и дали тази нова война ще се приеме присърце от войската, уморена от битките е угрите и от хилядите стадии тежък път. Сега тия пепелища и опушени зидове сякаш сами сочеха на юг и зовяха за мъст, съсипаният живот действуваше върху сърцето на войника по-силно и от най-нажежената дума, страданието на своите го пришпорваше да върши чудеса.

Стоеше замислел пред черквата, благодарен на тъжните свидетели на разрушението, а когато на същото място пристигнаха Курт и Станул и почтително спряха конете си на една крачка от него, той им посочи с ръка съсипиите и попита:

— Ще се намери ли сега такъв миротворец, който да ме упрекне, че възнамерявам да отворя война на юг? — И понеже двамата не бяха очаквали подобен въпрос и се чудеха защо именно тях пита, Симеон продължи: — Аз мисля така по този въпрос: ако не заставим ромееца да блъвне кръв заради стореното от угрите, той ще насъска утре други народи срещу нас, а и сам ще ни нападне, когато ни усети изтощени. Казвам ви: ще дойде ден, когато цялата ни страна може да заприлича на това унищожено село, ако ние не принудим ромееца да ни уважава и не внушим на душата му смъртен страх! — Той повдига ръка, като да заплашваше някого, и повтори още по-натъртено: — Страх!

С черното си кожено наметало и с черния си шлем, закичен с черно перо, с лицето си на аскет, огряно от студени зеленикави пламъци; понаведен над седлото и сякаш настръхнал в пророческите си видения — той приличаше едновременно и на пророк-заклинател, и на езически жрец, и на митологически орел, превърнат от боговете в човек.

— Амин! — каза, без да ще, Станул, и се прекръсти, макар да не вярваше твърде в бога.

А той се извърна към озарената от залеза черква и с тих глас тържествено произнесе:

— Нека ми бъде свидетел тази пощадена от пожарищата господня обител: аз няма да дам покой на душата си, докато не накарам ромееца да излезе пред Златната врата на престолния си град и да ми се поклони до пояс, като на свой господар!

Станул побледня от тия думи и някое време не знаеше накъде да погледне, беше му еднакво страшно и от кръста, който сияеше върху кубето на черквата, и от небето, откъдето гледаха старите и нови божества, но най-страшен му изглеждаше зеленият огън в очите на княза. Тоя огън като че ли извираше из самото чрево на ада. Щеше му се да прошепне „Боже, помилуй“, както правеха поповете по време на литургия, но гласът му беше секнал, една невидима ръка сякаш го стискаше безмилостно за гърлото.

А Курт, като чу думите на княза, че ромеецът ще излезе пред Златната врата и ще му се поклони до пояс, извика диво „ай-яй!“, както бяха викали дедите му в мигове на опиянение, слънцето изведнъж се затъркаля в краката му, като златна паница, и той лудо разигра коня си на място, защото в живота на човека слънцето не се превръщаше в златна паница всеки ден.

В това време пред очите на Симеон се извършваше истинско чудо. Бялата скромна черквица изчезна, и на мястото и се появиха две огромни четвъртити кули, те блестяха като сребърни, зъберите им се губеха в облаците. Между тия две кули светеха с позлатата си Златните врати, а пред тях беше смирено коленичил Лъв Шести. Той беше залепил поглед за земята и не смееше да повдигне глава.

— Ай-яй! — ревна за втори път Курт, като дърпаше юздите на коня си и го караше да се изправя на задните си крака.

Дали заради тоя вик, или защото чудесата са краткотрайни, видението мигновено се стопи и в полегатите лъчи на залеза отново зае мястото си бялата осенянска черква.

— Дайте почивка на войската до полунощ! — заповяда сухо Симеон.

На поляните лумнаха големи огньове и въздухът бързо се насити с миризма на вряща овнешка чорба.

За велико изумление на адютантите си той забрани да му се опъва за през нощта шатра, каза, че ще спи под открито небе и на гола земя. Изсърба почти насила няколко лъжици от чорбата, която Кобхай му донесе, а до хляба не се докосна. Наметна дългата си кожена пелерина, заповяда на телохранителите си да не го следват и тръгна към гората да се разхожда сам. Беше настъпило любимото му време, когато можеше да се усамоти, да се затвори в себе си и да мисли за неща, които даже божието око и божието ухо не биваше да видят и чуят.

Сега той можеше да си даде сметка за истинските размери на нещастието, което беше сполетяло този край на страната. Разорението беше простряло крило от делтата на Иструм до стените на Нове и от Нове до северните склонове на стария Хемус. Но и да го нямаше това разорение, и да не бяха паднали толкова негови войници в битките, броят им надхвърляше три хиляди души, той пак щеше да насочи войските си на юг, нещастията оправдаваха похода, но не го бяха предизвикали, новата война беше отдавна предопределена още докато палеше селата на угрите между Днестър и Прут. Не ставаше дума всъщност за нова война, той продължаваше старата, която злата воля на бога беше временно прекъснала при Адрианопол.

Така, като мислеше колко тази война срещу ромеите е неизбежна и необходима, той се разхождаше из поляната напред и назад, и не забелязваше нито гората, която тъмнееше насреща му, нито утъпкания път, по който беше някога вървял. Когато притъмня съвсем, той се завърна в стана, заповяда да му постелят за легло една волска кожа, да му стъкмят за възглавница седлото на коня, загърна се плътно в пелерината си и се просна на земята да спи.

Затвори очи, но сънят не идеше. Излезе вятър и над главата му започнаха тихо да шумолят долетели откъм гората обрулени листа. Тоя шепот, макар да беше едва чут и кротък, като молитва, отпъди по един магически начин суровите и тревожни мисли за войната. Той обърна очите му към минали и забравени неща и неусетно го понесе към ония спомени, които бяха се мярнали в създанието му одеве, като излинели рисунки от една отдавнашна мозайка. И сякаш отново тръгна по оня път, който пресичаше поляната и водеше за гората, а нощта светлееше от годежарските огньове и над целия свят се носеха весели песни и безгрижни смехове. До него вървеше девойка, той знаеше, че е дъщеря на старейшината, че стъпва леко, като сърна, но да си спомни лицето й не можеше, на това място мозайката беше съвсем похабена, мяркаха се доверчиви очи и плътни устни, като узрели ягоди, повече нищо не личеше. Не си спомняше името й, а може би и тогава не го е знаел и защо ли е било необходимо. Останал беше в душата му незабравимият и сладък вкус на една мимолетна връзка; с толкова момичета се срещаше някога в Константинопол и всички до едно беше забравил, а това момиче още виждаше пред очите си, макар и като образ от изтъркана отколешна мозайка. И сребърното кръстче, което окачи после на шията й, и него си спомняше; подарък беше от леля му, благослови го с него, когато го изпращаха на учение в Константинопол, в блажените години на безгрижието.

Така си спомняше тази отдавнашна история. Много неща от нея бяха изчезнали във времето, само чудният й вкус носеше още в душата си.

През разкъсаните облаци се показа голяма, бяла луна. Той беше превърнал в пепелище земята на угрите, препускал беше през камарища от трупове, готвеше се за нова война и внушаваше на всички нейната неизбежност, но на голямата бяла луна той се усмихна чистосърдечно като момче.

До полунощ оставаха броени часове, а сънят не идеше. Трябваше да спи, да отпочине поне малко, защото утре го очакваше Преслав, очакваха го хиляда големи грижи.

Отново затвори очи и пак се помъчи да мисли за минали неща.

Ветрищата събраха облаците и бялата светлина угасна. Застудя. Зачукаха напористо дъждовни капки, откъм гората като че ли затопуркаха с копита стадо подгонени глигани. Нощта оплиташе земята в мократа си мрежа, равно потракваха хиляди чекръци, свистяха вретена. Студени камшичета докоснаха лицето му и той потръпна зиморничаво, издърпа пелерината над главата си, зави се и затвори очи. Мъчно понасяше студа. Привикна с много от несгодите на войната, само срещу влагата и ветрищата и дъждовете, които квасеха до кости, не можа да се кали. Изтокът беше изнежил кожата му тъкмо в годините, когато юношата у него се превръщаше на мъж. Увиваше се в коженото наметало, като буба в пашкула си, и пак му беше студено, свиваше колене и духаше в шепите си, а по раменете и по гърба му танцуваха безброй иглици; една огромна и недружелюбна ледена длан го притискаше към овлажнилата земя.

В битки и походи той не се делеше от войниците си. Ядеше от спечения им хляб, в трудни часове воюваше с тях рамо до рамо; в знойни и ледени дни, в сухо и дъждовито време спеше като тях на гола земя и под открито небе.

Но те бяха овчари и копачи, пастири и земеделци, а той господаруваше над живота им и заместваше триединния християнски бог на земята. Те и в мирно време, когато си бяха в къщи, спяха на гола земя върху няколко наръча слама, която само в заможните домове покриваха с кълчищени черги. За овчарите и орачите голата земя беше родна майчица, добра и милостива, а за него — зла мащеха, тя цяла нощ го глождеше, ръфаше, забиваше остри шипове в ставите му, наливаше отрова в мускулите му, за да се изправи заран схванат и неповратлив. Овчарите и копачите нямаха друг избор, а той можеше да разполага — дори в походни условия — и с бели ленени постелки, и с меча кожа за завивка, и с топла шатра от кожа, подплатена с мека и лъскава коприна.

Неговите войни се знаят, достояние са на историята, и ако ние се спираме по-подробно върху тия първоначални военни събития, правим го, за да покажем особеното от характера му, защото силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена. Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако гръмне буря в планината, и водите й скочат, и се понесат като луди черди биволи, за тази река ще може да се разкажат много по-особени неща. Как е поваляла например вековни буки по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им, и ги е носела на гърба си като клечици; и как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули на господарите; за такава побуяла река може да се разкажат най-особени истории, а иначе, когато си тече кротко, ще спомене човек за воденичните или ще се сети за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!

В мирно време Симеон никога не би вкусил от хляба на войника, черен и твърд като спечена бучка кал, а през войните той ядеше тъкмо от тоя хляб, въпреки че Кобхай можеше да го нагости по всяко време с добре изпечени пшенични погачи, вкусни и дъхави като булчинска гръд. Помислеше ли, че може да убие човек със собствената си ръка — потърсваше се, сякаш гадно влечуго се мяркаше пред очите му, а по време на битките убиваше и не забелязваше как прави това. Ако някой му предложеше да спи на земята, щеше да го помисли за луд, а докато воюваше с угрите, пък и през целия ателкузки поход беше забранил на адютантите си да му разпъват шатра и на личната си прислуга да му стъкмяват каквото и да било легло. В мирно време никога не би се събирал за нощувка на едно място с овчарите и орачите, а във война той не се делеше от народа си и доброволно споделяше всичките кръстни мъки на горчивата му съдба.

И докато се доближаваше до живота на простия човек от народа и сливаше участта си с неговата, той оставаше дори в мъчното и сурово време на войната благоговеещ почитател на духа и поклонник на безсмъртната красота. Курт например не се делеше от сирийската си кама и от заровете си, Станул — от килимчето си, а той и през двата похода, адрианополския и ателкузкия, носеше в седефеното си сандъче книгата на Цезар за Галската война и изящната статуетка на Изида от злато и слонова кост.

През първата война той се прояви като грижовен пълководец, който пресмята предварително ходовете си и само в случай на крайна необходимост прибягва до непредвидени мерки. Макар да беше сигурен в успеха си, настроението му не беше добро и все му се струваше, че преминава над дълбока река по тънък лед. През втората война той показа качества, които бяха по-присъщи и на темперамента, и на характера му, воюваше и се държеше така, както щеше отсега нататък да воюва и да действува до заника на последния си ден: самоуверено и дръзко, надменно, като езичник, съзнаващ превъзходството на своя ум над ума на другите, непоколебимо уверен, че е любимец на боговете. Той беше надигран от угрите в две решителни схватки, загуби много войска и за някое време изпусна положението от ръцете си, но и в тия тежки дни и седмици вярваше в крайната си победа така, както беше сигурен, че след нощта ще настъпи ден.

А дързостта му в тази война нямаше граници. Когато угрите го затвориха в Дръстърската крепост и над войската му надвисна угрозата от скорошен и неизбежен глад и нашествениците плъпнаха като скакалци из полетата, и небето почервеня от пожарища, и реките започнаха да текат кървави; когато отникъде не се задаваше никаква помощ, Симеон изпрати тайно писмо до Лъв VI и като че ли нищо особено не ставаше в държавата му, надменно го питаше дали има намерение да сключва с него някакъв мир, защото тъкмо сега той бил разположен да отдели малко внимание и на този въпрос… С такъв горделив и надменен тон пишеше той на Лъв VI, а положението му беше за окайване: в устието на Иструм чакаше заповед за десант огромна византийска флота, командувана от друнгария Евстати. На южната граница стоеше Никифор Фока с отбрана войска, до северните подстъпи на Балкана всичко живо, не завардено от високи зидове, минаваше под ножа на угрите, а сам той гладуваше в Дръстърската крепост, отрязан от своите и по суша, и по вода.

Императорът изпрати при него нарочен пратеник, за да води преговорите, прочутия Лъв Хорисфакт, секретар на Сената и затова наречен Магистър, а Симеон го постави тутакси под домашен арест в една изолирана болярска къща, за да не гледа какво яде войската му и да не слуша плачовете на изгладнелия народ. На императора написа небрежно писмо, че щом като византийската страна желае толкова усърдно да преговаря за мир, нека да се състоят преговори, бог му е свидетел, че и той няма нищо против, но че цялата тази работа зависела от две неща: първо, да заповяда на угрите да си идат незабавно в своя ателкузки край и, второ — да откупи българите, които бяха заробили.

Когато и тия две условия бяха изпълнени, Симеон освободи Лъв Магистър от домашния арест и междувременно заповяда на боруйския управител да изпрати на южната граница два пеши отряда. А на Лъв Магистър, комуто сега всеки ден изпращаше риба и дивеч, и вино от своята трапеза, любезно заяви, че никакъв мирен договор няма да подпише и изобщо никакви преговори няма да води, докато византийците не върнат в България откупените от угрите български пленници.

Като научи, че нова българска войска се придвижва към Адрианопол, Лъв VI заповяда на адрианополския стратег да освободи откупените пленници и да ги върне обратно в България. После той написа на Симеон писмо, в което заявяваше, че като добър християнин, милостиво е отпуснал поробените българи, макар че те били откупени от угрите с византийски пари. Сега, пищеше той, било ред на Симеон да прояви християнско милосърдие, като върне ромейското население, отвлечено от него по време на Адрианополската война.

Докато се водеше тази преписка, Симеон изпрати свои хора при печенезите, за да ги уговарят за общи действия срещу угрите, които от отдавнашни времена бяха и техни врагове. Когато пратениците се завърнаха с утвърдителен отговор, Симеон написа на Лъв VI писмо, с което му съобщаваше, че ще освободи на драго сърце отвлеченото византийско население, ако той, Лъв VI, който се занимава с астрономия и предрича слънчевите затъмнения, отгатне намеренията му по този въпрос.

Лъв VI, хванал се на уловката му, побърза да го увери, че не се съмнява в неговата добронамереност, в милосърдието му, на което Симеон цинично отговори: „Не позна!“

Той не прекъсна преговорите, а се втурна по посока на Триречието, в ателкузката земя, за да уреди сметките си с угрите.

Сега сметките с угрите бяха вече уредени и вместо да поднови прекъснатите преговори с византийците (от негова страна „преговорите“ бяха една добре обмислена демонстрация на нахалство, пренебрежение и надменност), той им отваряше нова война. Или продължаваше старата, което беше все едно.

 

 

Обсаден в Дръстър, когато всички мислеха, че положението му е почти безнадеждно, той успя да избегне един втори фронт на юг, да се освободи от угрите, да спечели съюзници, да си възвърне отвлеченото население, без да плати една бакърена пара за него, и на края — решително да обърне войната в своя полза, като се освободи завинаги от един опасен съсед на север. Всичко това беше спечелено не само с меч, но и с добре пресметнати дипломатически ходове, с ловка игра, в която дързостта и цинизмът изиграха същата роля, каквато играеше леката конница на Курт при една редовна война. Да се каже, че през тия месеци Симеон беше в стихията си, е малко, през тия бурни месеци той приличаше на състезател, излязъл на хиподрума да защищава името и славата си срещу противник, десеторно по-силен от него, с възможности, стократно по-големи от неговите, печелил съкрушителни победи по всичките прочути арени на света. Но да се мисли, че поради силата и опита на противника си Симеон ще да е бил през цялото това мъчно време като човек, надвесен над пропаст — пак ще бъде погрешно и ще е далеч от истината. Напротив, князът беше спокоен и навремени като че ли весел, смееше се, но от тоя смях по кожата на човека полазваха тръпки, така весел бива ловецът, когато майстори смъртоносен капан за някакъв много страшен и пакостен звяр.

 

 

Дъждът се усили, влагата се промъкваше през коженото наметало, лепеше се по ръцете му, провираше се през дрехите и се униваше около раменете му, като изпълзял из тъмницата огромен плужек. Събра ръцете си в шепа, приближи ги до устата си и започна да им духа. Дойде му на ум, че както лежи на гола земя под открито небе и зъзне от студ, прилича на бездомен скитник, попаднал в непознат край, но си каза, че това сравнение е неподходящо, скитникът би се зарадвал от сърце и на главня огън, и на една сламена стряха, а неговото сърце едва ли би откликнало с радост, дори самото слънце да се търкулнеше в краката му! Пък и кой ли скитник обича дъжда! Тия нещастници боготворят ясното време, а той се чувствува като риба във вода само когато вали дъжд или духат до скъсване ветрища, или се сипят от небето гъсти снегове. Нищо, че му е студено и че противният плужек го е прегърнал през раменете — лошото време е като глада, гладният вижда чудесии пред очите си, трапези, каквито дори князът не е помирисвал, а ситият човек изпада в тъпа дрямка и пред погледа му се сивее само едно жалко пространство, голо нашир и надлъж като мъртва пустиня.

Кой знае кога се унесе в сън, небе не се виждаше, за да се познае по звездите колко е часът, на кои петли е време да пропеят, облаците бяха легнали ниско над земята, мъчно можеше да си представи човек, че над тия прогизнали кълчищни черги съществува кадифен небесен свод, обсипан с рояци златни звезди. Не помнеше кога се унесе в сън, но се пробуди е чувството, че е спал една година и че ако тутакси не стане и не яхне коня си, отново ще заспи, и че тоя път ще спи не една, а десет години. Отгоре се усещаше дебела и ласкава завивка и затова под наметалото беше станало топло, скътано и приятно като в ловджийска землянка. Навън можеше да плиска проливен дъжд, фъртуна да навява сняг, който взима дъха, все едно, в землянката винаги е приятно, човек лежи до огнището и си мисли за хубави неща. Предстои лов, душата е възбудена от надежди, сякаш е изпила дълбока паница буйно, непрекипяло вино. И колкото повече съхтят попадналите в огнището дъждовни капки или духавицата блъска с ледени юмруци по плетената от пръти вратница, толкова до огъня е по-приятно и повече са виторогите елени, които пресичат поляната, и по-точна е стрелата, която излита от опънатия до премаляване лък.

Той извади ръката си изпод завивките, студена влага близна лицето му, все така си ръмеше и като че ли никога нямаше да спре. Някой беше метнал отгоре покривката от вълчи кожи, с която постилаха шатрата му, тя не пропущаше дъжда и задържаше топлината, тя беше извикала землянката с огнището и паницата силно вино в кръвта му, и виторогия елен, който пресичаше поляната с лекомислието на самонадеян хубавец.

На няколко крачки стояха на пост четирима гвардейци от личната му охрана, над тях нямаше власт дори ичургу-боила Станул, те не биха допуснали до него и самият Ондуракс, командира на гвардията, единственият, когото слушаха, беше началникът им Войцех. На стария Войцех дължеше няколкото чудесни часа под вълчата завивка.

— Извикайте Войцех! — заповяда Симеон.

Когато Войцех се яви и застана мирно, Симеон го попита:

— Кой ти разреши да ме завиваш с вълчата кожа? — Той не го виждаше поради непрогледната тъмнина, но чуваше дишането му, то беше заморено и продрано и напомняше свистенето на пробит мях. „Време е да иде в запаса“ — помисли Симеон и се ядоса на себе си, задето беше бавил тази работа досега. С много хора трябваше да се раздели и нови люде да назначи на мястото им, а помислеше ли да го стори — мяркаше се изневиделица сянката на баща му и недоволно клатеше глава. Войцех беше в най-голямата си сила преди двадесет години, когато му дялкаше тояжки и го учеше да разпознава птиците според песента им. „Как ще го уволняваш, ами че той те е носил на ръце като малък и ми е бил винаги предан. По време на оня бунт…“ Баща му не забравяше верните си хора, отстраняването им от служба взимаше като лична обида и заплаха срещу сигурността на държавата. „Тия хора са проверявани в огъня, по-верни от тях не ще намериш!“ — Кой ти разреши да ме завиваш допълнително с тая кожа? — запита за втори път Симеон, тъй като Войцех мълчеше и само оня пробит мях свистеше на пресекулки през носа му.

— Виноват съм, господарю! — каза Войцех с подбития си и вече разклатен басов глас. — Дожаля ми, като гледах как те кваси дъждът.

— Дъждът кваси всичката ми войска, за нея не ти ли дожаля?

— Войниците са свикнали — каза Войцех.

— На война всички ние сме войници! — разсърди се Симеон.

Войцех искаше да каже, че работите не стоят точно така, че войниците се пръкват на земята, спят през целия си живот на земята и умират на земята, когато им дойде редът, а князете се раждат в палати върху позлатени легла и сред меки ленени постели и тъй живеят до края на дните си, защото са господари и владеят над целия народ. Дори болярите от втора и трета ръка не спят направо на земята, командирите също, бившият ичургу-боил, Охсун, той си стъкмяваше една шатра, почти като княжеската, и я постилаше с килими и мечи кожи. Защо трябваше неговият господар, който е господар над целия народ, да се мъчи като прост овчар? Кожата на овчарите е жилава, прилича на опинците им, тя може всичко да търпи, а княжеската е бяла и нежна като на млада болярка. Овчарят е привикнал с несгодите и сиромашията, а князът цял живот е прекарвал в удобства и богатство и както не е редно овчарят да спи в княжеското легло, така не е редно и за княза да се мири с леглото на овчаря. Всеки трябва да живее според положението си, както отнине е отредил бог. Защото какъв ред ще има на земята, ако Рогатият издебне сгода, когато бог се е улисал в нещо, и нареди овчаря на княжеския трон, а княза изпрати да варди стадото? Кога овчар е управлявал държава и кога княз е пасъл овце? Държавата ще пропадне, преди слънцето да се е скрило зад Зъбуите, а вълци ще удавят стадото, преди да са пропели първи петли. Войцех е сигурен в тази работа, както е сигурен, че върху раменете си носи глава. Той е прекарал три десетилетия на служба в двореца, въртял се все между боляри и първенци, а когато човек живее дълго време сред по-първите хора, то и сам започва да мисли като тях, да гледа с техните очи и да слуша с техните уши. Войцех искаше да каже, че работите отнине стоят именно така и че той затова е наметнал княза с вълчата кожа, и че и за в бъдеще ще постъпва по същия начин, пък нека князът да го наказва, както си ще.

— Аз дори си мислех — каза Войцех — дали да не опъна отгоре малката шатра. Щяхме да го сторим без всякакъв шум и ти нямаше да усетиш. Защо да студуваш и да те вали дъжд, когато ние имаме две шатри за лошо време?

— Като слушам думите ти, Войцех — отвърна Симеон, — изпитвам съжаление, че не взех главата ти по време на адрианополския поход. Ако тогава бях взел главата ти, сега нямаше да гневя бога, като те оставям да стърчиш пред очите ми здрав и цял. Ти си един безсрамен човек, Войцех, и на всичко отгоре не се подчиняваш на заповедите ми. За безсрамие се наказва с пръчки, а за неподчинение се взима глава.

За един миг му се прищя като някога да протегне ръка и да зарови пръстите си в брадата на тоя човек, и да се преструва, че е с намерение да я оскубе, а сетне изведнъж да се засмее и да му каже: „Я ми подсвирни като кос!“

— Твоя воля, господарю! — каза примирено Войцех. Откакто Симеон беше обезглавил ония триста души пленници пред западната адрианополска врата, той можеше да очаква всичко от своя господар.

Дъждът не само че не утихваше, но като че ли се усили. Откъм гората долетя студен и тъжен повей, може би това беше предсмъртната въздишка на виторогия елен, който изскочи с толкова безразсъдно лекомислие на откритата поляна. В дълбочината на стана, на самия му край, припламнаха червени и малко опушени светлинки, вероятно палеха огън под някакъв навес.

— Ето що — каза Симеон, като се стараеше да направи гласа си колко се може по-суров. — Ще наметнеш на раменете си тази вълча кожа и няма да я сваляш, докато пристигнем в Преслав. Това ще е само начало на наказанието, което те очаква занапред. Да си знаеш, че тоя път няма да бъда милостив!

Когато Войцех изпълни заповедта, като се наметна с топлата завивка, Симеон му нареди да повика първия адютант и да се готви за път. Един вътрешен усет му подсказваше, че скоро ще се зазори.

 

 

Обядваха в Плиска. Угрите не бяха успели да преминат рова и да пробият дървените и землените укрепления и затова довчерашната столица не беше засегната от огъня и ножовете на нашествениците. Хиляди мъже, жени и деца от близки и далечни околности бяха намерили защита и подслон зад укрепленията и рововете, но бяха довели със себе си притеснението и глада, защото бившата столица нито можеше да се разтяга, за да създаде удобство на пришълците, нито можеше да помножи запасите си от храна десет пъти, за да ги изхрани. Следите от притесненията още личаха по улиците и дворовете, по стъгдите, както още личеше и печатът на глада по лицата на хората. Но нали най-страшното беше минало, животът бърже възвръщаше жизнерадостта си, деца играеха и се боричкаха като врабци из боклуците, девойка редеше игрива песен зад някой стобор, звънтяха чукове в ковачниците, търговци метяха паяжините в дюкяните си, а от странноприемниците идеше възбудена глъч, пътници разказваха видяно и чуто, пиеха изветряло и възкисело миналогодишно вино и с понаправени глави, люто се заканваха на угрите, ако поганците дръзнеха да се появят втори път.

От Преслав нарочно беше пристигнал епископ Йосиф, за да благослови княза от името на баща му и за да го поздрави за голямата победа над езическия враг. На обяд, сложен в старата тронна зала, Симеон, противно на обичая си, на няколко пъти отпи вино от златната си чаша, не мълчеше много и не напускаше духом трапезата и сътрапезниците си, както често се случваше на тържествените обеди в Преслав. За кого ли от близките си не попита, и за кавхана Тудор, и за Йоан Екзарх, и за майстора Карач, само за покойната си съпруга като че ли не се сещаше, макар че когато тръгна на война, тя вече си отиваше от тоя свят. За първородния му син бяха намерили вече дойка, а нея пренесоха с носилка в женския манастир „Света Параскева“, както сама беше пожелала, докато още можеше ясно да мисли и да съзнава какво приказва. Той я изпрати по пътя за северозападната порта, като вървеше редом с носилката й, а когато стигнаха портата, той спря носачите, наведе се и благоговейно и милостиво я целуна по устните. Устните й бяха изстинали, но отвърнаха на целувката му жадно, по женски и толкова безнадеждно, сякаш съзнаваха, че си вземат завинаги сбогом. После тя свали от шията си иконката на света Богородица, прекръсти го с изтънялата си ръка и окачи иконата на неговата шия. Докато правеше това, две сълзи изскочиха в ъгълчетата на очите й, но не се търкулнаха, а замряха там боязливо, като две недоизказани прощални думи.

Шествието с носилката отмина към манастира, като погребение без попове, хоругви и кадилници. Беше ветровита мартенска привечер, откъм Веригавския проход надуваше бузи топлият вятър, във въздуха се носеше миризма на влага, на топящи се в планината снегове, над Зъбуите прелитаха гърдести облаци, обрамчени от залязлото слънце със златни ширити. Отишла си беше зимата, земята се будеше от зимния си сън. Тук и там подсвиркваха косове още несмело, опитваха свирките си дали имат глас, след като бяха мълчали от есента.

Той се връщаше по обратния път със стиснати устни и навъсени вежди и с противоречиво чувство в душата си на дълбока вина и спасително облекчение. Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане, че беше я унизявал с пренебрежителното си отношение, че беше се отнасял с нея като с чужд човек. Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив. Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара. Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше това чувство на дълбока вина. Но, от друга страна, историята свършваше, едно недоразумение, сторено от лекомислие, отиваше в забвението, в света на спомените, животът възстановяваше правата си и повдигаше лице към слънцето. Пред очите се разкриваха простори, можеше да се препуска на воля из ширините, нищо не задържаше желанията и не дърпаше сърцето назад. Трябваше да препуска напред, предстояха му хиляди важни неща. Тепърва беше излязъл на големия път.

Когато се прибра в двореца и се запъти към библиотеката си, насмалко не се сблъска на горната стълбищна площадка с Нона — беше дошла да навести дойката на Петър, болярката Ана, падаше й се първа братовчедка откъм страната на баща й. Като видя княза, болярката наведе глава и направи дълбок поклон, а Нона само се усмихна и леко му кимна, Ана беше неин човек и тя не намираше за необходимо да се преструва.

Редките срещи с Нона бяха откраднати минути, бързи и задъхани, но сега положението се променяше, в очите на Нона блестяха предизвикателни пламъци. Очите на Нона открито и без свян казваха, че сега нищо не пречи минутите на радост да се превърнат в часове. Тя го казваше това с желание, но естествено и просто, сякаш предлагаше на княза чепка сладко грозде, която беше откършила със собствената си ръка.

Дали за това, че се завръщаше от едно изпращане, което нямаше бъдеще, или го поразиха наглите пламъци в очите на Нона, такива пламъци, които изпепеляват всичко празнично, за да остане на края само чепката с грозде — кой знае, — но сърцето на княза мигновено изстина, сякаш го беше плиснала ледена вода, той извърна лице и продължи безучастен пътя си по широкия мраморен коридор.

Това беше последната му среща с Нона. Потъна в подготовката на войната и повече не си спомни за нея. А когато една сутрин стотните на гвардията започнаха да се изнизват по главната преславска улица за към северната порта на града и Симеон мина със свитата си покрай двукатната къща на болярина Ангелари, на покрития чардак изскочи Нона, надвеси се над вития парапет и запрати пред коня на княза голяма китка току-що разцъфнали пролетни цветя. Но князът нито се обърна, нито й кимна с глава, гледаше строго пред себе си, сякаш минаваше покрай един мъртъв и вкаменен свят. Конят настъпи китката с копито, размаза цветята и върху белия калдъръм остана едно жалко цветно петно.

Откъслечно и в безпорядък се редяха тия минали неща в паметта му, между приказките с епископа и сдържаните наздравици на Станул, оживяваха ту ярки, ту се влачеха като сенки и не му пречеха да пита за Йоан Екзарх и да разпитва за последните подвизи на великия майстор Карач.

Така вървеше обедът в старата тронна зала, сурова и будеща почитание, като делата на железния владетел, който някога беше я строил. И едва когато последното вино беше разлято и клепките на епископа взеха да натежават, Симеон се изправи от мястото си, помълча малко време, като да се вслушваше в някакъв много далечен глас, после простичко повдигна чашата си, поизвърна се и отля на пода няколко капки. Това езическо жертвоприношение, възприето и от християните, той извърши под напора на внезапно връхлетели го мисли и чувства и недавнашни спомени и малко искаше да знае, че наоколо му седят чужди хора, които нито можеха, нито имаха право да гледат в неговото сърце.

Йосиф, като видя княза да прави това жертвоприношение, на секундата изскочи от дрямката, която го връхлиташе, разпери широко ръце и ги повдигна към тавана:

— Помилуй, господи! — прошепна той молитвено и помълча. — Помилуй, господи! — повтори той и по-силно, но не спомена никакво име, защото не знаеше чия душа поменава Симеон в сърцето си. После отпусна ръцете си и тържествено се прекръсти.

— Помилуй, господи! — прошепна стеснително Станул, но забрави да направи кръст.

Курт, който през цялото време на обяда скъпернически отпиваше от чашата си, знаеше, че князът го беше взел под око заради пиянството му, сега мълчаливо изпи виното си на един дъх. И той не се досещаше за чия душа беше княжеското жертвоприношение, но имаше ли значение, избърса устата си с длан и щастливо замижа.

 

 

Последният преход приличаше на ходенето на Богородица по мъките. От богатите и весели села, които се кипреха по долината на Туча като нагиздени невести, бяха останали само пепелища. Лозята лежаха смазани, умъртвени, преди да налеят сок овошките бяха сечени и кълцани с диво озлобление, кладенците воняха, натъпкани до гърлата си с трупове на избити хора и животни. Човек не се срещаше, глас не се чуваше, като че ли пустота и мъртвило бяха царували из тия краища от самото сътворение на света. Снишилото се сиво небе тегнеше като вдовишки чембер над разлялата се Туча, а крясъкът на грач-птиците, които се появяваха като сенки на мъртъвци из невиделицата, и джафкането на подплашените чакали, и воят на подивелите псета правеха тази весела някога земя да прилича сега на една истинска долина на изкуплението, където до вчера животът е бил разпънат накръст.

На здрачаване войската наближи стените на Преслав. Курт замина с конницата си за Връбнишката крепост, а Симеон с гвардията си, със Станул и Ондуракс влезе в града. Посрещнаха го пред северната порта Охсун и началникът на преславския гарнизон, багатур-багаинът Исбул. Заклепаха тържествено клепалата на църквите, от хълмовете и от равната част на града, сто души тръбачи надуха рогове и медни тръби, свиреха и повтаряха призивния боен сигнал на конницата: „Сечи.“ Тоя сигнал свиреха, като го повтаряха многократно и без прекъсване, на големите войскови прегледи, когато князът се запътваше към строените в походни редици пеши и конни отряди. Той беше останал от времето на Железния хан, скокливите му и високи звуци караха конете да дъвчат припряно юздечките си и да се изправят на задните си крака. Щом тръбите засвириха „сечи“ — горе върху стените светнаха огньове, лумнаха запалени факли, една гигантска огнена огърлица опаса града. Хиляден народ се тълпеше по главната улица, приветствуваше шумно княза победител, девойки хвърляха цветя пред коня му, свещеници размахваха църковни хоругви, извезани със златна и сребърна сърма, и високо благославяха: „Алилуя! Алилуя!“ Калугери издигаха над главите си иконите на света Богородица, на свети Панталеймон, на света Петка, на манастирските си светци покровители, с пламнали очи гледаха княза и неистово крещяха: „Алилуя! Алилуя!“

Въздухът се тресеше от викове, от свирни, от чаткането на хиляди конски копита по неравния калдъръм; той аленееше от светлината на факлите и силно миришеше на тамян и смола.

Продължаваше да вали, упорито, ситно, откъм Зъбуите започна да се смъква на фъндъци гъста мъгла; дворците потънаха в мрачина, огньовете върху стражевите кули на крепостната стена увиснаха между небето и земята.

Челото на гвардията и първите две стотни се насочиха към северната порта на дворцовата крепост, а останалите стотни продължиха пътя си на югоизток, към завоя на Туча, където бяха гвардейските казарми, пасбищата и полигонът за военни упражнения. Пред северната порта князът беше посрещнат от копана Мармаис, командир на войсковото съединение, което охраняваше дворците и цитаделата. Под негово разпореждане се намираха осемстотин стрелци, двеста души тежковъоръжена пехота, той беше началник на военните работилници и главен ключар на складовете за оръжие. Издънка от фамилията на някогашните князе на северите, станал верен и предан човек на Борис, той беше на няколко пъти изпращан като търговец в близки и далечни държави, за да изучава военната им уредба и тайно да уговаря военни майстори да преминат на служба в българската държава и да станат хранени хора на българския княз.

Мармаис поздрави по военному, после слезе от своя кон, улови коня на княза за юздата и го поведе към входа на Големия дворец. От двете страни на покритата с плочи алея стояха войници в пълно бойно въоръжение, всеки пети от тях държеше високо над главата си запалена факла. Пламъците на факлите пърпореха, съскаха под капките на дъжда и се обвиваха в дим.

Така стигнаха до площадката пред главния вход. Най-отпред и пред всички посрещачи стояха кавханът Тудор Сигрица и преподобният отец Лука, игумен на манастира „Свети Панталеймон“. На половин крачка от тях и встрани беше заел място Константин Преславски, наметнат със златно владишко наметало и с голям златен кръст в ръцете си, обсипан с разноцветни скъпоценни камъни. Отдире, по стъпалата, та чак до мраморната рамка на входа, се тълпяха боляри и болярки, духовници, командири от вътрешния гарнизон, книжовници и ваятели, сред тях беше и Карач, загърнат с груб шаячен ямурлук, зъл, защото тоя следобед не беше турил в устата си капка алкохол.

Симеон слезе пъргаво от коня си и с бързи стъпки се приближи до преподобния отец Лука. Отецът предвидливо протегна напред скромното сребърно разпятие, което държеше с двете си ръце, и Симеон почтително го целуна, но без да прави кой знае какъв поклон. И за да предвари молитвата, която отец Лука се готвеше да възнесе към небето, той го запита за здравето на баща си и още не доизслушал отговора му, сложи ръка върху рамото на кавхана, взря се за миг в очите му, сетне кимна с глава към североизток и с висок глас отчетливо произнесе:

— Надявам се, кавхане, че откъм тази страна ти няма да имаш неприятности за дълго време. Ние добре поработихме там и сега от ателкузката земя ще веят само добри ветрове!

Тудор трябваше да приветствува княза с голяма реч, но поради светкавичното му появяване на площадката и приказките му за ателкузката земя и ветровете приветствените думи щукнаха от главата му, като подгонени зайци. Той извърна глава встрани, за да не гледа в страшните му очи, които поради трепкащата светлина на факлите изглеждаха ту като обнажени мечове, ту като вълчи ями, прикрити със зеленикава шума, и трескаво мислеше с какви нови думи да започне. Но князът, защото беше схванал може би смущението му или защото смяташе, че поради смъртта на княгинята цялата тази шумотевица е непристойна, не дочака приветствията, а като се загърна в пелерината си, сякаш изведнъж му беше станало студено, наведе глава и почти тичешком се заизкачва към широко разтворената парадна врата.

След като се провали в търсенето на най-подходящите думи (та кого ли не смущаваха тежките очи на княза, дори Ханко, убиецът на Кринит, не можа да им устои!), Тудор припна подир господаря си, предоволен от несъстоялото се тържество, като с многозначителен жест подсказа на първенците да го следват и строго да спазват установения от обичая ред. Петър, бившият кавхан, който сега не беше между първите, презрително се усмихна: тържество без реч беше, според него, като гозба, лишена от сол.

Пред самия вход князът едва не се сблъска с Карач. Великият майстор отметна гуглата, която покриваше половината от лицето му, усмихна се широко, като позна господаря си, и за неописуемо изумление и сконфузване на присъствуващите протегна ръце и сърдечно го прегърна. Това беше събитие, каквото не помнеха и най-старите: кавхани не бяха се осмелявали да докосват с ръка хановете и князете си, та камо ли такива, като простосмъртния Карач, дето не произхождаше дори от обикновен болярски род!

Ондуракс, командирът на гвардията, който презираше всичко цивилно и тачеше военните правилници стократно повече от десетте божи заповеди, тутакси се улови за меча, бърните му се издуха като на рис, светотатството, което се разиграваше пред очите му, можеше да се изкупи според законите на гвардейската му съвест само с кръв! Исбул, кажи-речи, беше на същото мнение, защото и неговата ръка беше сложена върху ръкохватката на меча и очите му се наливаха с кръв.

Множеството притихна, разговорите секнаха, стана толкова тихо, че освен кроткия ромон на дъжда можеше да се чуе само астматичното дишане на възбудения Войцех.

Това внезапно стихване на шумотевицата разтревожи княза и го накара на секундата да се освободи с едно рязко движение от трогателната прегръдка на Карач. Полуизвърнат, той срещна с безкрайно изумление пламналите погледи на Ондуракс и Исбул — както бяха сложили ръце върху мечовете си, можеше да се помисли, че се канят да изпращат тъкмо него на оня свят. Догадката се изви в душата му като настъпена змия: бунтовете не бяха кой знае каква рядкост в живота на държавата, възможни бяха всякакви изненади. Нали страхът от горчиви изненади беше накарал баща му да се огради вътре, в самата си столица, с дебел крепостен зид! Той на два пъти през живота си беше пил от отровата на горчивите изненади.

Но настъпената змия се оказа само едно привидение, защото в същите тия мигновения, когато тя се мяркаше в душата му, някои от посрещачите бяха започнали вече да крещят на Карач:

— Не смей да докосваш княза!

— Махни се от пътя на княза, пияницо!

Симеон постоя неподвижен и с вкаменено лице — в минути на напрежение лицето му наистина като да окаменяваше, — постоя така, докато подвикванията секваха, а после повдигна ръка и повика при себе си командира Исбул. Исбул помисли, че на него ще се падне честта да накаже осквернителя на княжеската особа; той засия от удоволствие и макар да беше прескочил петдесетте години, с два скока взе стъпалата, които го отделяха от площадката, и застана чинно пред княза.

Симеон се усмихна, но усмивката му не беше много насърчителна, а очите му приличаха на два капана, привидно не плашеха, но човек знаеше какво може да се случи, ако, не дай си боже, случайно попаднеше в тях.

— Огледай добре моя приятел — каза му Симеон — и ми кажи какво впечатление ти прави, и защо му се заканваш с меч.

Думата „приятел“ подействува на Исбул като ведро студена вода, лисната ненадейно на главата му; но той беше доблестен войник и затова отговори честно:

— Не е моя работа, господарю, да съдя защо кавханът Тудор е поканил тогова, като няма никакъв сан и произхожда от долен род. Но като питаш какво впечатление ми прави, аз ще ти кажа, че той се държи недостойно, проявява нечувана дързост, като се осмелява да докосва светостта ти със скверните си ръце. Той се подиграва с най-свети закони на нашите деди.

— Дърт козел! — процеди презрително Карач.

— Карач — каза строго Симеон, — протегни си ръцете напред! — Когато майсторът протегна ръцете си, той се обърна към Исбул и рече: — Това са свети ръце, Исбуле, защото създават живот и безсмъртие за разлика от твоите, които умеят само едно — да вземат живот! И заради грозната дума, с която ги оскверни, аз бих те наказал да ги целунеш и отгоре и отдолу, ако не изпитвах милост към побелелите ти коси!

Преди да прекрачи прага на мраморното преддверие, той заръча на кавхана Тудор да покани посрещачите в голямата зала и да ги гости от негово име, но скромно, защото победата над угрите не е чак такова събитие, че да се чествува с музики и пируване до среднощ. А като свърши с гощавката, да се качи при него и да го потърси в библиотеката, за да си поговорят насаме.

Часовите му отдадоха почест, командирите застинаха с ръце върху мечовете. Първият му адютант го очакваше пред разклона за втория етаж. Ирник, доприпкал с авангарда, беше изпреварил княза само с два часа, но имаше вид на човек, който изобщо не е напускал двореца и не е виждал война дори насън. Той беше съумял през тия два часа да се обръсне и изкъпе, да се преоблече в нови дрехи и лично да провери дали в покоите на княза всичко е наред.

Сега, като видя князът да се задава, той изтича насреща му, отдаде чест, поздрави го с добре дошъл, но без лицеприятие и с привично движение свали прогизналата пелерина от гърба му. Докато вършеше това, той му докладва, че князът-баща щял да слезе от манастира „Свети Панталеймон“ утре, към девет часа, за да присъствува на тържествената литургия, която епископ Йосиф ще да отслужи в дворцовата катедрала. Ирник искаше да знае къде князът ще благоволи да покани стария господар на обяд — в малката зала на Страшния съд, или в тържествената зала? И ако ще бъде в тържествената, от кого да чака списъка на поканените — от кавхана Тудор или лично от княза?

— Напоследък — каза Симеон, като се оглеждаше в продълговатото сребърно огледало, вградено в зеления мрамор на стената — моят светлейши баща избягва тържествените трапези. „Само едно конопено расо ми липсва и чепата тояга, и ще заприличам съвсем на калугер-скитник, тръгнал на просия из божия свят!“ — помисли той с горчивина и почувствува как в сърцето му се прокрадва една стара и позната тъга.

На горния кат тежкото дъбово стълбище завършваше с една широка площадка, оградена със строги четвъртити колони от червено дърво. Наляво и дясно водеха противоположни коридори, облицовани с мраморни плочи и застлани с дебели кападокийски килими. Площадката беше осветена от огромен дванадесетопръстен сребърен полилей украсен с висулки от благородни цветни кристали. По дължината на двата коридора блещукаха други по-малки свещници и затова светлината там беше разсеяна и като че ли наситена със зеленикав сумрак. Тия коридори бяха безлюдни и глухи, водеха сякаш към някакви призрачни светове, потънали в мълчание и сън.

Но затова пък на площадката беше шумно, тук се бяха събрали десетина придворни жени, облечени празнично, заобиколили в полукръг болярката Ана, която държеше в ръцете си първородния Симеонов син — Михаил.

Беше в реда на нещата Симеон да погледне най-напред сина си, вниманието му да се насочи към тоя малък човек, повит в пурпурна пелена, чието личице удивително напомняше починалата неотдавна княгиня. При появяването му това малко същество се размърда и любопитно устреми към него сините си очички — някое време учудено се взираше, а после устицата му се разтеглиха в усмивка и то изгука щастливо. Симеон не забеляза тоя радостен поздрав или не изпитваше желание да го забелязва, равнодушието му към княгинята беше изстудило и чувствата му към нейния син, той отвърна очи от детето и погледът му се спря върху лицето на Ана. И в същия миг една гореща вълна като че ли го облъхна, мярна се пред очите му образът на Нона, Ана приличаше на братовчедка си като родна сестра. Видението беше мимолетно, но то изпълни света със златиста светлина и със сладки звуци; отронени сякаш от вълшебно клепало.

— Е — каза Симеон, като нарочно свъси вежди, за да се брани от видението, — всичко ли е в ред?

Отговориха му, че всичко е в ред, и други неща му казаха, каквито се казват вероятно на всеки баща, но той слушаше разсеяно и по принуда сякаш; после погали с чужда ръка сина си по бузката и без да поглежда коя да е от жените, извърна се и мълчаливо тръгна по своя коридор.

Той вървеше по тоя безлюден и потънал в мълчание коридор, осветен от редките полилеи като от огромни черковни кандила, и онази тъга продължаваше да застила душата му, като гъста мъгла. Така стигна до спалнята си, а когато влезе вътре, застана пред разпятието и стоя някое време неподвижен, но не повдигна ръка да се прекръсти. Сетне въздъхна, сякаш си отмаряше от тежък път, приседна на леглото и затвори очи. За втори път се връщаше победител в двореца си, а сякаш беше се завърнал в къщи от най-обикновен лов, от най-обикновена разходка — нито особен дивеч е ударил, нито е изпитал възхищение от видените места. Радостта беше останала на бойното поле. На бойното поле всяка спечелена битка предизвикваше ликуване, превръщаше се на празник, а тук, от двореца, през времето и през разстоянията всичките спечелени битки му изглеждаха сега сиви и незначителни, като безлични делнични дни. За такива успехи не си струваше да се пълни догоре златна чаша и да се пие като на голям празник — до дъно и наведнъж.

Тази тъга, стара познайница, беше го спохождала често и от най-отдавнашни времена. Когато за пръв път видя константинополските стени, той се разочарова — бяха много високи, но все пак не стигаха до облаците, както бяха се мяркали в детските му сънища. Първата му любовна нощ, прекарана с една сирийка, изпълни душата му с отвращение, а беше се надявал, че ще изпита блаженство, достойно за поетичната лира на безсмъртната Сафо. Първият му възторг от хиподрума заприлича на чаша евтина лимонада, когато разбра, че увенчаният с лавров венец беше откупил предварително победата си с шепа златни нумизми: Той го беше видял във въображението си благороден и неподкупен, античен герой като божествения Ахил.

Макар да таеше в душата си едно неувяхващо почитание към античния свят (към античния свят на Августовците и Цезарите, разбира се!), като мъдър реалист той възприемаше порядките на своя свят такива, каквито бяха, и в това отношение възгледите му не се отличаваха много от възгледите на Лъв Шести например, който господаруваше над византийската земя. Неудовлетворение простираше сянка над душата му само в два случая. Най-напред — когато представите му за някои неща не се схождаха с действителността. Като малък тази разлика го караше да се сърди на действителността и да я ненавижда, а когато стана пръв господар и божи наместник на земята — правеше (и щеше да прави и за в бъдеще) всичко възможно и невъзможно, за да прекрои действителността според своите представи.

Но неудовлетворението го навестяваше и при друг случай — когато хвърляше много сили, за да спечели някоя важна победа — било на бойното поле, било на други участъци в живота, а сетне преценяваше, че победата не го е направила нито по-могъщ, нито по-щастлив, нито пък самата тя, като постижение, представлява нещо изключително или бог знае какво.

Докато биеше угрите и ги гонеше далече на запад, той лягаше и ставаше с чувството, че върши велико добро, окриляше го мисълта, че осигурява за народа си спокойствие и дълготраен мир откъм тревожната и тайнствена Северна земя. Но още на връщане от днестърските степи ентусиазмът в душата му започна да се топи, да чезне като къдраво облаче, което сутрешният вятър измита от синия купол на небето. Да се надвие една варварска войска не беше кой знае колко трудно и нямаше защо да се надува с победата си; византийците изпращаха срещу варварите дори не най-прочутите си пълководци, войските им оглавяваше някой провинциален стратег. Древните римляни се гордееха не с победите си над скитите, а с разрушаването на Картаген. Върху болярската огърлица на Ондуракс спечелената война срещу угрите може да сияе като безценен камък, като истински бисер, но върху неговата княжеска диадема тази победа ще блещука като едно най-обикновено лъскаво стъкълце.

И защо трябва да се залъгва с несъстоятелната си надежда за някакъв уж дълготраен мир на Север? Сега печенезите са негови съюзници, но утре може да се отвърнат от него и да станат съюзници на ромеите. Варварите менят своите приятели по-често от кожусите си. И знае ли човек какви още народи населяват ония безкрайни простори и кои от тях ще живеят в мир с неговия народ и кои ще тръгнат по пътя на грабежите и на войната? Победата над угрите беше установила само временен порядък в работите на североизток, и нищо повече, за успех като тоя ромейският император награждаваше пълководците си с по няколко златни нумизми.

Такава беше цената на една голяма победа срещу варвари — няколко златни нумизми. Ако при Адрианопол везните на успеха бяха се наклонили на страната на Кринит, доместикът на схолите щеше да получи за награда една шепа златни монети. Така стояха нещата и със Симеоновата война срещу угрите. Какво значение имаше, че те бяха изметени от родината си, че ураганът, който връхлетя отгоре им, ги изтръгна от корен и ги отнесе през девет земи в десета! Той беше възпитан в Константинопол, а там гледаха на варварите надменно и отвисоко, макар адрианополският случай да не беше единствен за ромеите и да се случваше понякога константинополските императори да плащат данък на варварските князе.

Не, победата над угрите беше полезно дело, но не даваше основания за триумф. И какъв триумфатор беше той, нали се видя в огледалото — измъчен, небръснат, кален, повече достоен с тоя си вид за калугерска торба, отколкото за лавров венец!

Както седеше замислен на скромния си одър, мрачен като градоносен облак, той изведнъж се изправи, сграбчи разпятието от стената, което собственоръчно беше майсторил в плисковския манастир, и с все сила го запокити на каменния под. Сребърното тяло Христово се търкулна под одъра, а самият кръст се изкриви и заприлича на буквата „Х“. Той го ритна с крак, за да се скрие от очите му, и стоя така някое време, изправен и с ръце на хълбоците си, като че ли беше се преборил с някакъв лют и упорит враг.

После се извърна към дрешника си, върху чиято врата беше изобразен със седефени люспи богоподобният Ахил. Пелеевият син държеше на рамо островърхото си безпогрешно копие, чудеше се кому по-напред от троянците да вземе душата, вятърът развяваше лъвския перчем на шлема му и като че ли целият свят мълчеше, захласнат в мъжествената му хубост. Тая седефена картина сякаш погали очите на Симеон, напрегнатите черти на лицето му омекнаха и по устните му се плъзна една забравена усмивка. Той понаведе глава встрани, без да сваля очи от кумира си, признак, че няма никакво намерение да се отбива от пътя, по който е тръгнал, па макар и това да не се харесва твърде на търкулналия се под кревата му бог.

Той извади от дрешника оня домашен кафтан, подплатен с тънки кожички, който Мария му беше ушила и подарила същата вечер, когато се завърна от Адрианопол. Спомни си с какъв трепет му беше подала тази дреха, как очакваше от него топла дума, как се надяваше, че ще стопи леда в сърцето му, като си признае, че беше шила халата със собствените си ръце. Всичко помнеше, и мъчителното потръпване на устните й, и отчаяната надежда в очите й, като вчера да е било, дори угризението на собствената си съвест спомняше, защото тоя халат много приличаше на връхната дреха, която Нона му беше дала в Ангелариевия дом. Всичко това изплава пред очите му ясно, и с цветовете си, и с жестоката си мъка, но сърцето му остана равнодушно, други чувства го вълнуваха сега: с бога спореше за изминатия път, за радостта, която му беше откраднал и заради която кражба той го халоса по каменния под; и за пътя си в бъдното време спореше с него. Триединният държеше страната на баща му, а Симеон казваше, че още е рано да се приказва за мир.

Той смъкна от снагата си калните дрехи, облече подплатения с кожички кафтан, препаса се и като издухан се понесе към банята в приземния етаж.

 

 

Болярката Ана търпеливо го очакваше в детската стая, полюшваше люлката на сина му и тихичко му пееше приспивни песни. Вслушваше се в стъпките, когато някой минаваше наблизо, стряскаше се и приглаждаше забрадката си, а като загуби надежда, че князът ще дойде, прехапа края на забрадката си и глухо заплака. Както плачеше, така и задряма до люлката, облегна се на гъстите китеници и заспа.

 

 

Със зачервени очи и с шумотевица в ушите си от горещата баня, но освежен, Симеон нахълта в работната си стая, както беше по халат, затвори вратата подире си и пое жадно въздух, сякаш току-що излизаше на суша от дълбока вода. Тази стая се свързваше посредством една сводеста арка с библиотечната зала, чиито тесни и продълговати прозорци не се отваряха никога, затова въздухът тук миришеше силно на стар пергамент и сухо дърво, беше спарен и леко вонеше на дървено масло, поради многобройните лампи, които се спущаха от гредоредния таван. Но тъкмо поради тия си миризми, толкова свойствени за книгохранилищата, той се стори на Симеон по-сладък от оня въздух, който дишаше сред горските пущинаци, когато излизаше на лов.

Той дойде до голямата си работна маса от масивно черно дърво и сложи дланите си върху лъскавата й повърхност. Приятната хладина на дървото докосна сърцето му като божие дихание и ако в тоя миг го попитаха кое докосване изпълва душата му с най-висше блаженство, той не би се поколебал да посочи своята стара маса; тя беше свидетелка на безсънни нощи, на упорит труд и на мисли, от които би се завъртяла главата дори на един Архангел Михаил.

Той мина през арката, влезе в библиотечната зала и някое време стоя неподвижен под каменния свод, като обхождаше с очи огромните шкафове и дългите лавици, и безбройните книги, наредени по тях, грейнали с подвързиите си като златни командири, облечени в парадни дрехи. Като ги гледаше така, преизпълнен с доволство, с бликащо чувство в сърцето си, че се намира сред най-отбраните си хора, идеше му да извика, както правеше на големите войскови прегледи: „Здравейте, юнаци!“ С тях можеше да стигне, както Александър Велики на времето си, чак до края на света. Гледаше книгите си, свитъците, препасани със златни шнурове, като важни боляри, евангелията, накипрени в злато-сребърните си обковки като във владишки патрахили, статуйките във витрините, вазите, изписаните с шарки подноси, своята Изида, която Ирник беше намерил време да постави на обичайното й място, съзерцаваше целия този свят — свой, интимен, близък, по-голям от всичките империи на земята, взети заедно — и душата му като че ли се къпеше във вълшебното сияние на сто луни, изгрели по някакво чудо на небесния свод.

Той обиколи около рафтовете, бавно, сякаш търсеше да открие между лавиците някаква много рядка вещ, навремени изваждаше една или друга книга, поизтупваше я от прахта и отново я слагаше на мястото й, като грижливо я изравняваше със съседките й. Така дойде ред до гръцкия превод на Виргилиевата „Енеида“, след като през ръцете му бяха минали много евангелия, дамаскини, поучения и житиета на големи и малки светци. Това томче беше обемисто, тежко, подвързано с дебела кафява кожа, а златните букви на заглавието бяха отдавна заличени. Той подържа книгата в ръцете си, издуха прахта от кориците й, после я разтвори наслуки, прочете няколко реда и се усмихна. Знаеше тази история, дори беше препрочитал оня откъс, в който се разказваше за падането на богатата белокаменна Троя. Сега може би случайно пред очите му пак попаднаха няколко строфи от описанието на тази голяма и отчаяна битка. Той беше отворил книгата наслуки, а не защото търсеше нарочно тъкмо това място, пръстите му сами бяха налучкали страницата.

Той отново избърса с длан богатата подвързия на това знаменито съчинение и като повтаряше прочетените стихове в паметта си и им се усмихваше възторжено, дойде до един одър, постлан с мечи кожи, изтегна се по гръб и продължи съсредоточено да чете.

След около час и половина, два, на вратата се потропа и в залата влезе дежурният по охраната. Като се поклони чинно, той доложи, че е пристигнал кавханът Тудор и че пита къде ще благоволи князът да го приеме.

Без да се отделя от книгата, Симеон отговори:

— Кавханът да спи, а утре заранта да заповяда на закуска в малката зала. — И преди дежурният да излезе, той допълни: — Да ми се донесат за вечеря две ябълки и чаша студено мляко.

 

 

Събуди се призори от студ. Беше заспал към полунощ. Помнеше добре, че беше влязъл в Троя с един отряд ахейци и че със сеч си пробиваха път към Приамовия дворец. От лявата му страна се сражаваше Аякс, той въртеше една дебела цепеница, а отдясно размахваше меч Менелай, той много бързаше за двореца, където се надяваше да намери невярната си съпруга. Но когато пожарищата наоколо се разгоряха силно и нощта започна да светлее, и рояци искри хвърчаха със свистене към потъмнялото небе, той с учудване забеляза, че Аякс всъщност не е никакъв Аякс, ами оня дебелоглав селянин от село Осеня, който съсече Кринита и когото миналата зима осъди на смърт, а после му се размина, защото го откупи архитектът Карач. Тоя отдясно пък не беше никакъв Менелай, ами неговият верен Ондуракс, привързан към дисциплината и порядъка, както слепец към тоягата си. Тоя човек беше склонен да обеси дори най-добрия си гвардеец, ако, не дай си боже, по време на церемониален марш конят му излезеше с половин глава пред другите коне. А Ханко от село Осеня беше скаран с дисциплината и малко искаше да знае за закона, защото той си имаше свои представи за доброто и злото. И макар двамата да се различаваха един от друг като деня от нощта, бяха храбри войници и по време на битки вършеха чудеса. Те и сега не си поплюваха много на ръцете, приличаха на два вълка-единака, попаднали сред стадо овце, проправяха си път към двореца и гледаха да не губят време, защото беше от голямо значение кой ще стигне пръв до Приамовите съкровища и до Приамовите снахи. Симеон знаеше отлично, че към тия две цели сега са устремени в надпревара всичките му големи и малки командири, и подозираше, че Курт ще се добере пръв, защото в тия работи и той, и неговите момчета имаха богат опит. Като помисли така, че Курт може да го изпревари, той с учудване откри, че в душата му се надига тревога, макар да не се лакомеше толкова нито за Приамовото злато, нито за неговите снахи. Той сам беше богат, а и не вярваше, че някоя от снахите може да бие Ангелариевата дъщеря по хубост. Той се боеше, че Курт, с дивотията си, може да съсипе някоя статуя, било от Праксител, било от Фидий и с това да нанесе голяма вреда на историята, пък и на него лично, защото той мислеше, че е напълно в реда на нещата да притежава кое да е от тия безсмъртни произведения. Сам той беше владетел, от бога поставен, и с положителност знаеше, макар и да не го споменаваше никъде, че измежду владетелите е най-умният и че в това отношение дори Лъв Шести стои много по-назад.

Но като помисли за Праксител и Фидий, той се смути и дори се изчерви, защото в същия миг се досети, че прави непростима грешка, та нали тия двама ваятели бяха живели много столетия по-късно, десетина века след историята с троянците! Какви техни статуи щеше да търси в Приамовия дворец?

Това смущение го възвърна към действителността, към събитията, които се разиграваха около него, и той отново видя до себе си Ханко и Ондуракс, те се биеха със същото усърдие, единият размахваше цепеница, другият въртеше меч, всичко вървеше постарому и все пак като че ли нещо беше се променило, и то доста значително. Отначало той не успя да съобрази в какво точно се състоеше промяната, нощта, както и по-рано, светлееше от пожарищата, а към небето хвърчаха рояци искри. Но сега мракът сякаш беше се разредил още повече и това беше в реда на нещата, нали горяха повече сгради. Сега той изведнъж схвана в какво се състоеше промяната. Той просто осъзна къде се намира. Не можеше да става дума вече за никаква Троя, защото пред очите му се разстилаше с всичкото си великолепие тържествената Виа Триумфалис! Наистина, великолепието й в тоя час имаше малко ужасяващ и зловещ вид, но все едно, това беше централният константинополски булевард, започваше от Златната врата, пресичаше Августовия площад, минаваше покрай императорските дворци и завършваше пред главната врата на хиподрума. Можеше ли да не познае царствената Виа Триумфалис, красавицата, гордостта на Града на градовете!

Той се спря, протегна ръце, за да улови за лактите Ханко и Ондуракс, искаше да им обади къде се намират, но и двамата бяха изчезнали, нямаше ги и като че ли никога не са били. Дожаля му, защото те щяха много да се зарадват, като научат от него, че се намират в царствения град.

Но те не изчезнаха сами. Заедно с тях бяха изчезнали и всичките ахейци, които се промъкваха към дворците, и всичките троянци, които отчаяно се мъчеха да ги възпрат. Нямаше никого. И никакви пожари вече не се разгаряха, и никакви искри не хвърчаха на възбог, не се чуваше съсъкът на горящи главни, пърпоренето на пламъци, сгромолясването на сгради. Беше настъпила страшна тишина, ужасна, каквато сигурно има само в долината на смъртта. И най-странно от всичко беше това, че макар пламъците да бяха угаснали и никъде да не се виждаше огън, по белите мрамори на дворците, на храмовете, по решетките на оградите и по купола на катедралата „Светите Апостоли“ трепкаха червеникави светлини, сякаш огнените езици още скачаха пред тях. Толкова необикновено изглеждаше това, чудновато и необяснимо, той повдигна глава към небето, противно на обичая си, и запита:

— Господи, не е ли сън всичко това, не сънувам ли?

И се събуди от яд, задето беше попитал бога.

 

 

След като се изкъпа набързо, той облече топли дрехи, яхна коня си и през южната порта излезе на пътя, който водеше за Върбишката крепост. На двадесетина крачки го следваше отряд телохранители. Отначало яздеше бавно, сетне, оставил подире си стените на града, той пришпори коня и се понесе като подгонен през посърналите ливади. Денят се събуждаше мрачен, откъм югозапад духаше влажен вятър, навремени препръскваше ситен дъжд.

Той излезе с намерение по-дълго да язди, по-надалече да отиде, мислеше да посети заставата, дето беше на третината път от Върбишката крепост, но някак изведнъж се насити, обърна коня и потегли назад.

Кавханът Тудор го чакаше в преддверието. Той беше облечен според протокола — в блестящ кафтан, с пурпурен пояс и златошита наметка, усмихваше се бодро, но очите му бяха подпухнали, личеше си, че не беше спал. На вежливия му поклон Симеон отговори сдържано, кавханът беше прекарал весело нощта и кой знае защо това предположение като че ли го клъвна леко по сърцето. „Само аз единствен продължавам да живея като сиромах Лазар“ — помисли той, повече с горчивина, отколкото със завист.

Пред малката зала ги посрещна Ирник, спретнат, както винаги, пъргав и преливащ от енергия, услужлив.

— След службата свикай Съвета на великите боляри — каза му Симеон, — а в шест часа подир обед — Съвета на отрядните командири начело с ичургу-боила Станул.

Той кимна на кавхана Тудор да седне, сам зае обичайното си място и изгледа с малко учудени очи закуската, която беше сложена вече на масата. Горещото мляко, сипано в дълбоки панички, дигаше пара, приятна миризма се лъчеше и от пилетата и бекасите, пържени в прясно масло, и от зачервените пшенични питки, извадени наскоро от пещта. Личеше си, че закуската е току-що наредена, че Ирник е наблюдавал отнякъде пристигането му и в мига, когато е слизал от коня си, той е заповядал на слугите да изнасят от готварницата приготвените и държани на огън ястия. „Идеален адютант и поради това негоден за нищо друго!“ — помисли за него Симеон и съчувствено се усмихна.

Тази закуска не блестеше с нищо особено. Тя беше най-обикновена, на кавхана може би се струваше, че е дори сиромашка, но откакто беше тръгнал на война срещу угрите, той виждаше за пръв път толкова лакомства, наредени на една маса и за едно ядене. Защото тук имаше още и варена риба, ловена в Туча, и пушено свинско филе, и яйца, печени в сгорещена пепел, и орехови ядки в мед, и сладко грозде с рубинов цвят. Когато при Днестър разби най-силната групировка на угрите, вечерта Кобхай го нагости със солена овнешка пастърма; огън не можеше да се запали поради силния дъжд, та трябваше да я дъвче полусурова, жилава като накиснат цървул.

— И най-лошият мир като че ли е по-добър от войната — каза намусено той и погледна изпод вежди първия си помощник. Тия думи той изрече за себе си и с подчертано неодобрение, макар че те съдържаха една безспорна истина. Кой знае защо, но недоспалото и подпухнало лице на кавхана още повече го настървяваше срещу „лошия“ мир.

— Наистина, мирът е благословено нещо! — кимна кавханът Тудор, като избираше с очи от кое ястие да започне най-напред. — Мирът е благословено нещо, а войната е голямо страдание! — заключи той и решително протегна ръка към рибата, но тутакси се усети, че беше издрънкал неподходящи приказки и ръката му увисна над масата.

— Нищо — каза Симеон. Той услужливо премести сребърния поднос с рибата срещу кавхана, за да му бъде по-удобно, и като го изгледа мрачно с пронизващите си очи, допълни глухо: — Продължавай!

— Войната е страдание за победените — измъкна се дипломатично Тудор, — а за победителите е празник!

Симеон почука с ножа си по тарелката с филето и нареди на прислужника, който се показа на вратата, да донесе кана с вино и две празнични чаши. Когато прислужникът остави каната с чашите и си излезе, той наля на кавхана вино, а своята чаша напълни със студена вода.

— Виждам, че не съм сгрешил, като те направих кавхан — рече той и неочаквано се засмя. — Щом като си се измайсторил да излизаш сух от водата, ти си достоен да ми бъдеш помощник във външната политика!

— Понаучих кое-що от византийците — каза скромно Тудор. Той си избра една средна по големина рибка, очисти я внимателно и започна бавно да се храни.

— На много неща има да се учим от византийците! — навъси вежди Симеон и лицето му отново потъмня. Той отпи няколко глътки от млякото си и продължи: — Като казвам „византийците“, имам пред вид Константинопол. Ти сам си бил в тоя град и знаеш как живеят хората там, как се обличат, какви им са къщите, улиците и градините, храмовете. Излизал си в празничен ден по Виа Триумфалис и главата ти се е замайвала от пурпурите, коприните, воалите, от умението да се съчетават цветовете, от изискания и благороден вкус, с който се обличат мъже и жени, млади и стари, знатни и най-обикновени люде. Императорите им може да са всякакви, случвали са се и кръчмари, и коняри, и сбъркани от природата мъже, и най-долни пияници и развратници, но византийската политика винаги е била една и съща, както спрямо вътрешната уредба на държавата, така и спрямо съседните страни. А ние? Ние меним политиката си според това, кой вятър ще ни духне заран, като излезем на чардака, да разкършим ръце — западният вятър или източният. И ако държавата ни не се е разпаднала досега като строшено гърне и не е станала плячка на чужденците, то е само поради божието благоволение и храбростта на нашите войници. Затова казвам, че има на какво да се учим от византийците — като се почне от такива наглед маловажни неща, като облеклото, външността на сградите и храмовете, та се стигне до най-сложното — до издигането на книжовността и изкуството да се управлява.

Ако Тудор не беше прекарал по-голямата част от нощта в пиянство, той щеше да вникне в мъдростта на княжеските думи и сам щеше да се присъедини към тях. Но сега той ги възприе със замъгления си ум като едно предизвикателство срещу достойнството му, срещу достойнството на целия славянски свят, кръв нахлу в главата му и той ококори очи:

— С една дума — рече той и в ясната синева на очите му плувнаха тъмни облачета, — с една дума, ти предлагаш ние сами да се поромейчим, като започнем да уреждаме живота и държавата си по ромейски образец? В такъв случай, питам, защо беше нужно баща ти да гони ромейските попове и да заменя гръцките книги със славянски?

Той отблъсна тарелката с недоядената риба и скръсти ръце. Тудор произхождаше от древен славянски род, неговите прадеди-князе бяха се сражавали под стените на Солун, а дядо му беше се покръстил в Христа още по времето на хан Пресиян.

Дръзките думи на Тудор като че ли запалиха пожари в очите на княза. Това обвинение в пораженство падна върху главата му като гръм от ясно небе. Никому не беше позволено да обижда от бога поставения господар, нито пък самият господар беше длъжен да търпи безумеца, който си присвояваше правото да го обижда. И сигурно Тудор щеше лошо да плати заради непремислените си приказки, ако в тоя миг друго едно чувство не беше препречило пътя на яростта.

Докато се колебаеше дали да го замери по лицето с тежката си позлатена чаша, или да го накара да падне на колене и да иска прошка, пожарите угаснаха, и една лъчезарна усмивка, появила се най-напред в сърцето му, мигновено изплава в очите му и блесна като слънце в зениците им. Обидата беше отстъпила място на възхищението. Сякаш седеше в ложата си на хиподрума и с възхита следеше жокея, който с едно последно и прекрасно усилие беше оставил съперниците си назад. Та можеше ли да не се радва на смелостта на тоя човек, на откровеността му, и на това чувство на племенно достойнство, което не допускаше каквото и да било духовно заимствуване от византийския свят!

— Ти не ме разбра правилно — каза търпеливо Симеон — и затова аз ще отмина без последствие гръмките ти приказки. Не става дума за никакво „поромейчване“, а за това, да се учим от византийците на изкуството да живеем като просветени люде, да се сдобием с вкус, с усет към хубавото, да се уважаваме като народ, и да си имаме свой неизменен път към бъдните времена.

— Това е вече друго — рече Тудор и виновно наведе очи към чинията с недоядената риба. Той помълча някое време, въздъхна, после отново примъкна талерката към себе си и изведнъж се развесели. — Княже — рече той, — това, дето го каза за учението, е много правилно. Как тъй да не се учим, може ли! Неук човек — сляп човек, вълци го яли. А за да върви учението ни по-бързо и успешно, ти си решил да спохождаме нашите учители, като за тази цел излизаме по-често на шетня из техните земи. Веднъж например до Адрианопол, а друг път, да речем — до Солун или до Константинопол, както се случи. Може да им погостуваме и на пелопонеска земя, и там има какво да се види и научи. Добре ли съм те разбрал, господарю, или пак направих някаква досадна грешка, излагаща кавханския ми сан?

— Когато предложих на болярите от Великия съвет да те утвърдят за кавхан — усмихна се сдържано Симеон, — аз имах пред вид, че ти сам ще се досещаш за някои по-деликатни неща!

Така бяха възстановени отново добрите чувства между тия двама мъже. Те се различаваха много по ум, познания, по дълбочина на мислите и цели в политиката. Симеон блестеше като слънце, а Тудор блещукаше като далечна звездица, но си приличаха по това, че и двамата гледаха с езически очи на живота, и еднакво ненавиждаха смирената и миролюбива политика на стария княз.

Симеон наля в чашата си една глътка вино, та водата да стане червена, усмихна се насърчително на кавхана и го покани да пие. И понеже нямаше промени в отношенията със западните държави, а в малкото сръбско княжество византийците не бяха успели да обърнат нещата в своя полза, там все още гледаха на Симеон като на свой съюзник и покровител, князът поиска да чуе мнението на кавхана по вътрешните работи, какво е изгорила войната и докъде са стигнали пожарите й, и как е преживяла столнината му тримесечната обсада на угрите.

Тудор каза, че наистина на запад небето било ясно и че откъм тази страна засега не се очаквали никакви лоши ветрове. Единственият човек, чиято дума се слушала из тия краища, бил папата, но той си имал доста разправии със своите италиански, франкски, германски, великоморавски, хърватски, и прочие кралчета и князе, та не му било до българите, макар че много му се щяло да сложи крак на константинополския си събрат во Христе, като изтръгне от короната му безценния камък на българската църква. Защото на запад нещата са такива: кралчетата и князете играят каквото папата им свири. Бог да пази!

Макар да не беше твърде верующ, Тудор се прекръсти и рече:

— Да даде бог сто години живот на стария княз, задето навреме проумя тази опасност и се обърна за кръщение към Константинопол, защото там императорът свири, а патриархът играе! А тъй е било и в нашата езическа държава открай време — хановете се разпореждали, жреците — приглашали!

После той отново продължи разказа си за войната. Тя минала над страната като градобитен облак — които краища засегнала, там сега е печал, а по другите краища хората си живеят добре, манастирите се множат, дигат се нови черкви, болярите трупат имот. Глад и разорение има от морето докъм река Янтра и от Иструм до северните, склонове на Хемус. В крепостите вражи крак не е стъпвал, но сега и те бедствуват, защото наоколо им е опустошение, няма хляб.

От Белград до Охрид и от Охрид на изток, та до Филипополи, Боруй и Дебелт цари благополучие, дори в някои селища, които не са давали войници за войската, хората още не знаят, че е имало война! Много боляри откъм Дебелт, Боруй и Сливен удвоили богатството си, като продавали зърно, фураж и добитък на пострадалите области скъпо и прескъпо! Но трябва да се каже, че и много боляри от пострадалите области се сдобили без труд с множество крепостни люде, защото при тях се стичали за помощ стотици гладни и голи селяни, на които войната не оставила нищо друго, освен старите дългове.

На това място от Тудоровия разказ Симеон почука с длан по масата и заповяда да доведат писаря. Когато писарят дойде, той му заповяда да запише три бързи разпореждания до управителите на вътрешните области. Първото разпореждане отменяше държавните и църковните данъци в пострадалите области за срок от една година. Второто разпореждане задължаваше началника на държавната хазна да разпредели на пострадалото население половината от плячкосания от угрите добитък. Третото разпореждане задължаваше областните управители да конфискуват в полза на държавното съкровище едната четвърт от имотите на ония боляри, които бяха забогатели от търговията си с разорените от войната селища.

Като свърши с диктуването, Симеон изпрати писаря да си върви, а на кавхана заповяда да продължи разказа си за войната.

— За всичко по-важно аз съм те уведомявал с писма, които изпращах по нарочните куриери — каза Тудор, — тъй че ти си запознат със събитията, и аз едва ли бих могъл да добавя сега нещо ново, което да задоволи твоя интерес. — Трябваше да се очаква, че след тия думи кавханът ще обърне разговора на друга страна, може би по-весела, защото веселите случки бяха по-близки до нрава му, но се случи тъкмо обратното, той като че ли не можеше да изжегли войната от мислите си, или пък нещо тежеше на душата му, та трябваше непременно да го сподели с княза. — Има две случки — каза той, — за които ти непременно ще научиш, но си мисля, че ще е по-добре пръв аз да ти разкажа за тях! — Той допи виното от чашата си, помълча малко и започна, като тоя път предпочиташе да гледа в чинията си, вместо в очите на княза. — Първата случка се отнася до изургу-коловъра Войсил, бившия командир на преславския гарнизон. Аз ти писах, че той почина внезапно и че на негово място старият княз назначи багатур-багаина Исбул. Сега искам да ти обясня, княже, при какви обстоятелства изургу-коловъра Войсил напусна тоя свят.

На втория месец от обсадата в града започна да се усеща недостиг на храна, запасите от зърно бързо се топяха. В края на третия месец князът заповяда да се раздава по малко хляб само на децата и на родилките. Тази заповед важеше еднакво и за обикновените люде, и за болярите, и за първенците на църквата, сам той, макар и немощен поради годините си, не туряше в устата си троха. Неколцина долни хора, за които се узна, че крият зърно, бяха обесени по негова заповед пред очите на целия преславски народ. Задаваше се глад. Неколцина командири предложиха да изведат войската навън и да разкъсат обръча, но князът не се съгласи. Нещо повече, той заплаши със смърт оня, който дръзнеше да излезе с войска извън стените на града.

Маламир, син на Войсила и стотник на конницата, не послуша княза, подбра тайно от баща си своята стотня и една ранна утрин напусна града. Може би се е надявал, поради младежката си неопитност, че ще пробие обръча или че ще увлече подире си и другата преславска войска, имал е нещо пред вид. Но никаква войска не тръгнала подире му. Малко след изгрев-слънце стотнята се ударила с угрите, била отблъсната и едва не попаднала в обкръжение, по едно чудо не била изклана до крак. Как да е, успяла да се измъкне някак и като дала тридесет души убити, закриляна от войската по стените, побягнала обратно в крепостта.

Войсил веднага арестувал сина си, оковал го във вериги и както било заповядано от княза, осъдил го на смърт. Изпратил присъдата на княза за утвърждение, заповядал да издигнат бесилка, затворил се в караулката при северната порта и зачакал вест.

Князът бавил два дена решението си, защото не било лесно да изпрати на смърт сина на едного от най-близките си хора. В оная нощ, когато тайно се покръстил в Христа, и имал около себе си само една шепа съмишленици, Войсил командувал гарнизона на Плиска. В ония смутни часове, когато не се знаело от коя страна ще профучи предателската стрела и от кой ъгъл ще блесне ханджарът на езичника, Войсил взел двореца и крепостта под своя защита и по този начин запазил живота на княза и осигурил по-нататъшните успехи на християнското дело. Сега за отплата князът трябвало да изпрати сина му на бесило. Всякак мислил князът и дълго се колебал. Да би бил Маламир обикновен войник, по-лесно щяло да му бъде да го помилва: обикновеният войник, като нарушава заповедта, излага на смърт само себе си; а командирът, като нарушава заповедта, излага на смърт не само себе си, но и войниците от своя отряд. Такъв бил законът на войната и колкото и да му било трудно, князът потвърдил смъртната присъда над Войсиловия син.

Запътил се адютантът с голяма мъка в сърцето си при стария командир. „Хайде, старче, беси синчето си!“ — лесно ли се произнасят такива думи? Но колкото и да бавел вървежа си, все пак стигнал до караулката, изкачил стъпалата ни жив, ни умрял и отворил вратата. И в тоя миг някаква невидима пестница като че ли го халосала по лицето, стъписал се назад и потъркал очите си с ръце. Не било сън, защото, като погледнал отново, все същата картина стояла отпреде му: Войсил лежал в локва кръв, прерязал си бил гърлото със собствения си меч. Изцъклените му очи като че ли още гледали бесилката, която се виждала през прозореца на отсрещната стена.

Аз наредих да не се съобщава нищо на момчето, но изглежда, че някой от пазачите се е раздрънкал, защото нещастникът веднага загубил ума си. Както ревал, така започнал да се смее колкото му глас държи. Въобразил си, че баща му ще се жени втори път, и примирал от смях. Той още се смее.

Другият случай, княже, се отнася за една жена, която ти познаваш много добре, беше ти гостенка през зимата, а и след туй е дохождала в двореца по разни поводи. Става дума за Нона, Ангелариевата щерка. Братовчедка й Ана, съпруга на болярина Анастаси, от Ичера, е дойка на първородния ти син, Михаил. От месец декември миналата година Нона живее с прислугата си в преславската къща на баща си, тя напусна Ичера, предизвика съдбата и сама се обрече на неизмерими беди.

И така, преди да заминеш на война, ти наказа за злоупотреби великия болярин Василий, като го изпрати на заточение в земята на струмците. Мина се някое време и от земята на струмците дойде вест, че Василий забягнал при ромеите. Старият княз нареди да се направи строго издирване и заповяда — в случай че Василий наистина е забягнал — да се конфискуват всичките му имоти в полза на държавното съкровище, а най-близките му сродници да се изселят оттатък Иструм, в Отвъддунавска България.

Но започна войната, княже, и издирването се забави, тежки грижи обърнаха очите ни към други задачи. И един ден, малко време преди угрите да затворят пътищата ни за юг, стражи от Върбишката крепост доведоха жената на Василия заедно с един слуга и две мулета — едното натоварено с багаж, а другото оседлано за нея. Заловили ги, когато се опитвали да заобиколят крепостта по една тайна странична пътека.

Преславци, като подушили каква е работата, че и жената на Василия възнамерявала да бяга зад граница, при ромеите, побеснели от ярост и тозчас скочили да я пребият с камъни. Нали има обичай за блудство и измяна виновните да се пребиват с камъни, на публично място, според пословицата: на кучето — кучешка смърт.

Настанала голяма олелия, зафучали камъни, стражата извадила мечове, защото искала да закара Василица жива при изургу-коловъра Войсил, тогава още комендант на града. Докато стражата и народът спорели и се карали, Василица се огледала, като сгащена натясно вълчица, видяла портата на Ангелариевия дом отворена и на часа хукнала да се скрие под дълбоката стряха. Преди да прекрачи прага, нечия ръка я докопала за яката на контошчето й, но Василица се отскубнала, а на земята се изсипал наниз от златни нумизми. После преброили нумизмите, оказали се двадесет парчета, колкото струва една голяма болярска къща от камък и дърво.

Лисичата яка на контошчето останала в нечията ръка, златният наниз паднал на земята и бил тутакси прибран от началника на стражата, а Василица се шмугнала като невестулка под стряхата на Ангелариевата порта и изчезнала като дим от очите на побеснелия народ.

Тогава на входа се показала Нона, с камшик в ръката си. Тя попитала началника на стражата какво търсят пред нейния дом тия войници и докога безделници и разни смахнати жени ще си дерат гърлата и ще безчинствуват под прозорците на бащиния й дом. Началникът на стражата се стъписал не толкова от войнствения й вид и от възлестия камшик, който стискала в ръката си, а от появата на един великан, с половин бой по-висок от най-високия му войник и толкова широк в раменете, че повече приличал на нечиста сила, отколкото на истински човек. Тоя великан държал с две ръце една секира, но и тя не била като хората, желязото й лъщяло три педи, а държалята й приличала на граничен стълб. Такова чудо нито началникът бил виждал, нито другите хора били срещали, затова всички зяпали като онемели и сякаш не вярвали на очите си.

Докато войници и народ гледали и се чудели, Нона дала знак на своя човек и тоя тутакси приклопил тежката порта, която била усилена отвън с желязна обковка. Ревнал народът от възмущение, а войниците започнали да хлопат по обковката с мечовете си, но отвътре никой не мислил да отваря, дори по едно време се зачул звънък женски смях, Нона се смяла от сърце. Така се скрила Василица в Ангелариевата къща, а да се извади оттам през друго място освен през вратата изглеждало невъзможно, защото Ангелариевата къща била обградена от всички страни с дебел двуметров зид. Пък и нали има закон, който закриля болярските къщи, никой няма право да влиза насила в болярския дом и да арестува човек от болярското семейство, ако за това няма предварително разрешение, било от градския комендант, било от самия княз.

Изургу-коловърът Войсил, като научил за случката, веднага изпратил сетин-багаина Томислав и трима десетници с него, отбрани люде, значи, за да поискат от Нона жената на беглеца Василий, която сама била направила опит да бяга зад граница. Слугата признал всичко, дори преди пръчките да докоснат гърба му. А и нумизмите приказвали, макар да нямали език.

Нона посрещнала любезно Томислава, но не го поканила в дома си, а разговаряла с него на портата. Онази нечиста сила в човешки образ стояла през цялото време зад господарката си и може да се каже, че чакала само някакъв дребен знак от нея, за да завърти секирата. Нона казала на Томислава, че го вижда за втори път, и поискала да му припомни нещо, но сетин-багаинът не се поддал на хитрината й, а направо й заявил, че е дошъл да арестува нея и жената на болярина Василий, която се криела в нейния дом. Казал й още, че заповедта за арестуването била издадена лично от изургу-коловъра Войсил, началник на преславския гарнизон и комендант на града.

На въпроса на Нона в какво се е провинила Василица Томислав отговорил, че Василица възнамерявала да бяга зад граница, при ромеите, където вече бил избягал мъжът й. „Ами аз в какво съм виновна?“ — попитала Нона, Томислав отговорил: „Според закона укривателят се съди наравно с беглеца.“ Нона се засмяла силно, а после попитала: „А какво наказание се предвижда за укривателя?“ Томислав отвърнал: „Беглецът и укривателят му подлежат на едно наказание: пребиване с камъни, ако са цивилни, или обесване — ако са военни.“ Нона пак се засмяла, но този път някак без настроение. „Е, добре — казала, — да вървим при изургу-коловъра Войсил, той е умен и благороден човек, с него по-лесно ще се разберем!“

По пътя тълпата едва не ги разкъсала, та трябвало сетин-багаинът Томислав да вади меч и да изпраща за подкрепление. Навсякъде крещели подире им, хулели ги с най-грозни думи, плювали ги, замеряли ги отдалече с камъни; поради войната народът бил станал жесток и зъл, особено жените.

А Нона се излъгала, като мислела, че командирът Войсил ще се изсмее на цялата тази история и ще ги пусне да си вървят. На другата сутрин, малко след изгрев-слънце, той заповядал да изведат Василица на главния площад, пред черквата „Света Богородица“, там я привързали с въжета за един кол, свещеникът й дал от светото причастие и прочел молитва за спасението на душата й, а сетне Томислав, който командувал екзекуцията, вдигнал ръка и към нещастницата полетяла градушка от камъни. За по-малко от минута Василица била превърната на един голям кървав парцал.

Случаят с Нона бил по-особен, липсвали улики, доказателства, че била в някакъв предварителен сговор с Василица, затова Войсил не се решавал да я предаде на смърт. Посъветвал се с помощниците си и предложил на княза такава присъда: да се конфискува в полза на държавата преславската къща на болярина Ангелари, а Нона да се интернира за пет години в Отвъддунавска България.

Но преславци не останали доволни от присъдата, сторила им се много милостива, как тъй ще бъде милвана по главата една шпионка на византийците! Искали смърт. Искали изкупителна жертва за тази война с угрите, която била плод, разбира се, на византийските интриги. През нощта къщата на Ангелари била запалена, но великанът успял да избяга, като съсякъл по пътя си неколцина от подпалвачите, между които бил и племенникът на бившия ичургу-боил, Охсун.

За да успокои възбудения народ, Борис взел тази работа в ръцете си и осъдил Нона на смърт. Но изпълнението на присъдата отложил за след свършека на войната.

Един ден аз запитах княза: „Поради какви причини, господарю, удължаваш мъките на нещастницата, като отлагаш екзекуцията й за неопределено време?“ Той ми отговори: „За да дам възможност на младия княз да реши съдбата й. Аз я осъдих на смърт, защото такова беше желанието на народа, а младият княз като действителен господар на държавата може да признае присъдата ми, а може и да я отмени. Ще попита ума и сърцето си и ще реши. — Той помълча малко и добави: — Да, той ще попита ума и сърцето си и на края ще реши. А според мен, тя трябва да умре!“ „Убеден ли си, господарю, във вината й?“ — попитах аз.

„Не — отвърна той, без да се колебае нито миг. — Аз не вярвам във вината й, но съм дълбоко убеден, че ще бъде по-добре за всички ни, ако тя си отиде от тоя свят!“

Настъпиха тежки времена и по-нататък ние не отворихме вече дума за Нона. Забрави я и народът. Мисля си, че ако тя се появеше отново по улиците, никому нямаше да дойде на ум оная случка, заради която беше осъдена на смърт.

А когато Войсил се закла и на негово място князът назначи Исбул, от Кутмичевица, аз извадих Нона от затвора и я изпратих в манастира „Света Петка“. Това сторих на своя глава. Преди да я поведат моите хора към манастира, аз я запитах: „Ако ти се отдаде случай да избягаш — ще избягаш ли?“ — Тя беше много съсипана, на вейка приличаше, но събра сили и се усмихна весело: „Защо трябва да бягам — каза тя, — като се върне младият княз от война, той веднага ще ме освободи!“

Твоят светлейши баща, княже, както трябваше и да се очаква, веднага научи за преместването на Нона в манастира „Света Петка“. Той не ме упрекна дори с една дума, но още същия ден нареди да се постави пред манастирската ограда постоянен пост.

Старият княз, кой знае защо, не обича да ме забелязва твърде, но след този случай аз като че ли съвсем престанах да съществувам за него.

Сега, княже, съдбата на Нона е в твои ръце и само от твоята воля зависи какво ще бъде занапред.