Андрей Гуляшки
Златният век (5)

Разказ пети: Боят при Адрианопол

Същия този ден, малко след изгрев-слънце, изургу-коловърът Станул влезе в крепостта Проват. Византийската войска беше побягнала към Адрианопол още преди полунощ, а заместникът на стратега, комуто бяха останали подръка само стотина души редовни войници и още толкова доброволци, събрани измежду по-младите мъже, отстъпи силната крепост без бой. Той можеше да се задържи известно време зад рововете, насипите и назъбените стени, но българските войски бяха минали вече дълбоко в тила му, пътищата към Адрианопол и Цариград бяха отрязани, съпротивата изглеждаше безнадеждна и предварително обречена на пълен разгром. От друга страна, и самият Станул бързаше, тъй като князът му беше заповядал чрез копана Курт да прави, да струва, но да присъедини войската си към основното ядро и това да стане на всяка цена този същия ден, към четири часа следобед, при селището Ника, между Тунджа и Хеброс, на три часа път северозападно от Адрианопол. Затова той предложи на заместника на стратега да предаде проватската крепост без бой и тоя веднага се съгласи, макар и да не вярваше твърде на думите му, Станул беше варварин, а думите на един варварин не тежаха кой знае колко. Но нямаше какво друго да прави, давещият се лови и за сламка.

И тъй, след като ромейските войници бяха обезоръжени и изпратени под конвой във вътрешността и всичкото оръжие на гарнизона — събрано и предадено, имаше около една дузина стрелометни машини и огнехвъргачки — Станул извика при себе си багатур-багаина Севар и му каза:

— Аз обещах на стратега им да не закачам града и да не избивам населението. И съм решил да удържа думата си, защото не прилича на един командир едно да казва, а друго да върши. Пък и не виждам полза в безсмислено проливане на кръв, преди да сме се ударили е ромеите. Лесно е да се колят беззащитни хора, но на леснотия не бива да се свиква, защото при Адрианопол няма да се срещнем с жени и старци, а с тагми и схоли, въоръжени до зъби и облечени от горе до долу в желязо.

Станул поглади посивялата си брада, загледа се в далечните планини на север, чиито върхове сега изглеждаха поръбени със седеф и злато, а небето над тях розовееше като усмивка на подевчица, замисли се за нещо и млъкна. Той беше голям ловец, но дребният дивеч не му беше присърце. Излизаше на лов за глигани и сърни, гонеше по високите скатове диви кози, зимно време стреляше от упор срещу вълци единаци. В неговите имения около Цебрус старият ред на дедите още се тачеше, старите празници още се чествуваха, на годежните дни момичетата хвърляха китки в изворите, медовината беше на по-голяма почит от виното. Строг на лице, той и по душа беше суров, не обичаше буйствата и лекомислената храброст, понасяше единствено обредните песни, а освен лова признаваше за достойно развлечение само военните игри; неговата справедливост беше пословична, дори понамирисваше на фанатизъм — преди половин година изпрати братовия си син, багатур-багаина Радул, в затвора, задето се беше явил на военни упражнения с малко понаправена от виното глава. А момъкът имаше причини да бъде в по-особено настроение, родил му се беше син.

— Кланета и палежи да няма, жени да не се насилват. Ако гарнизонът им се беше опрял, тогава щеше да си бъде в реда на нещата да има и едното, и другото, че и третото. А сега не бива. Но ти, Севаре, ще вземеш от обоза двадесет коли и ще поискаш от общината да ги натовари с брашно и маслини, брашното да е насипано в чували, а маслините да са наредени в качета и да са залети със зехтин. Откъде ще ги вземе общината, това си е нейна работа, ти ще искаш брашното и маслините като контрибуция и ако ти откажат — тогава ще си набавиш тия неща насила, както се прави във време на война. Други двадесет коли, Севаре, ще натовариш с фураж — фуража пак ще поискаш от общината, а откъде тя ще го намери — това си е нейна работа. На нас ни е необходим фураж. На война войникът може да гладува, но конят трябва да е сит. Освен това, Севаре, ще подбереш всичкия добитък, който намериш в града и в най-близките околности — месото дава сила на войника, а на война много нещо се решава от войнишката сила. Проватци, като ги оставим живи и здрави, пак ще си развъдят добитък, тъй че няма защо да ги жалим откъм тая страна. И запомни, Севаре: тия поръки искам да изпълниш най-много за два часа, защото, вдигне ли се слънцето хей там — той посочи небето, — трябва да сме вече тръгнали на път. Князът ще ни чака в селището Ника, което е оттатък Тунджа и е най-малко на три часа път оттук.

Станул остана с отряда, който се разположи да почива около стените, а Севар се втурна начело на стотнята си в града. Намери помощника на стратега и чрез Танас, който знаеше гръцки, му рече:

— Ей сега ще пристигнат от нашия обоз четиридесет коли. Половината ще натовариш с брашно и маслини, а другата половина — с фураж. Аз ще наредя през това време моите момчета да майсторят един хубав и удобен дръвник. Ако твоите хора не ми докарат брашното, маслините и фуража, докато бъде издялкан дръвникът, ще заповядам да те заколят на тоя дръвник като яре, а след това ще предам целия Проват на огън и сеч. Да имаш туй предвид и да знаеш, че времето ти не е много — един дръвник се дялка за по-малко от час!

Дали Севар щеше да изпълни заплашването си — кой знае! Той обичаше силните приказки, на думи колеше и бесеше кого ли не, наслаждаваше се на уплахата, която предизвикваше, но до тоя час не беше лишил от живот дори една кокошка — кокошките, които много обичаше да яде варени и подлютени, ги колеше сръчният готвач на неговата стотня. Но сега наистина бързаше, и не заради брашното, маслините и фуража — Проват беше заможен град, контрибуцията щеше да се достави лесно и навреме.

Багатурът Севар страстно обичаше всичко, което носеше печата на изключителното, което не изглеждаше обикновено: майсторската стрелба с лък и изкусното пеене, кинжала, украсен с редки скъпоценни камъни, атлазеното килимче, везано по краищата със златна сърма, хубавицата с черни коси и светла кожа, изобщо всичко, което в живота не можеше да се срещне, „на път и под път“, както се казва. Сега той имаше в стотнята си един изключителен стрелец, Ханко, нали беше улучил със стрела от петдесет крачки разстояние дръжката на побит в земята меч! Имаше на пояса си и чуден персийски кинжал, чиято сахтиянена кания беше богато украсена със сини, жълти и червени благородни камъни — купил го беше от болярина Стефан срещу два чифта силни впрегатни коне. Държеше в дома си прислужница, с която тайно се любеше — красавицата имаше коси, черни като гарваново крило, и лице, бяло като зората. Само атлазено килимче си нямаше, везано със злато, такова килимче притежаваше ичургу-боилът Охсун — когато слизаше от коня си да почива или да се поразтъпче, прислужникът му постилаше на земята тази чудна вещ и кой знае как и защо, но всичко наоколо ставаше изведнъж някак по-красиво и по-благородно. И понеже Проват беше стар и богат град, багатурът Севар реши, че някъде и при някого от жителите му непременно трябва да се намира такова килимче, и ако не съвсем същото, каквото беше Охсуновото, то поне прилично на неговото, а може би и по-красиво, защото беше глупаво да се мисли, че Охсуновото килимче е единственото и най-красивото в света. Като реши така в душата си, Севар изпрати конници да подбират добитъка на проватчани, на други заповяда да наглеждат товаренето на брашното, маслините и фуража, а на Ханко и Тахтун нареди да тършуват из къщите на богатите и да прибират всяко по-добро килимче, каквото им се мерне пред очите. Взе със себе си двама войници и сам тръгна да оглежда домовете на най-известните проватски първенци.

Така, докато византийските и българските войски се приближаваха към Адрианопол и се подготвяше една голяма битка, в която щяха да паднат от двете страни над десет хиляди души, и никой не знаеше предварително каква ще е участта му, багатур-багаинът Севар търсеше своето чудесно килимче, сякаш не отиваше на заколение, а му предстоеше празнично пътешествие сред един свят, потънал в кротък и мирен труд.

А Тахтун и Ханко се уловиха гуша за гуша още в първата къща, където се втурнаха, за да търсят и откриват чудесни килимчета, везани със злато и сърма. Докато Ханко надничаше от стая в стая и се чувствуваше като препънат кон, и от неудобство пред ласкавия стопанин на къщата не знаеше къде да гледа и какво да прави с ръцете си, и се чудеше на предмети и на мебели, каквито виждаше за пръв път в живота си, изведнъж дочу някъде от вътрешността на къщата жалостив и сърцераздирателен женски вик. Стопанинът пребледня, олюшна се като подсечено дърво, после кой знае откъде беше намерил сили, хукна през стълбища и коридори и макар да беше пълен и тежък човек, завчас доприпка до най-южното крило на дома. Зад една врата от лъскаво червено дърво идеше силна врява — писукаше като прегазено кученце момински глас, а друг глас, мъжки, дъднеше, сякаш се свличаше из нанадолните огромен пън. Стопанинът блъсна вратата и пред очите на Ханко светна такава картина, че дъхът му спря.

Тази стая наистина светеше, през отворените прозорци нахлуваше ослепително слънце, гладките белосани стени сияеха, сякаш бяха облепени е варак. На пода, търкулнато и разголено, лежеше момиче, а над него, като се мъчеше да го обърне по гръб, пъхтеше и ругаеше разяреният Тахтун. Като усети пришълците, Тахтун мигновено се изправи, почервенял и потен, а момичето най-напред издърпа полата си надолу, сетне като изхвърлено подскочи и политна към възрастния човек, който, изглежда, му беше баща. Тахтун улови девойката за лакътя, отдръпна я, а с дясната си ръка така прасна по лицето стария, че нещастникът дори не можа да изохка — гътна се назад и главата му издрънча на дъсчения под.

Тогава очите на Ханко срещнаха очите на Тахтун — те го изхвърляха навън, съсипваха го, дори го убиваха, и този поглед като че ли превърна душата му в бяс; черда биволи побесняваше — той протегна огромните си и страшни ръце, чуковете на тепавици задумкаха тъпо и светът почервеня. Дълго се биха, защото на Ханковата мечешка сила Тахтун противопоставяше пъргавината на рис, но на края не издържа — свлече се зашеметен на пода, от носа и устата му рукна кръв, прозорците полетяха към тавана, слънчевата светлина се разсипа на алени и синкави, святкащи и гаснещи искри.

Така завърши тази история е чудесното килимче.

Всичко, каквото Станул беше заръчал, на четиридесет коли беше докарано в лагера навреме. Опекоха овни на шишове и войниците ядоха богато. Но Тахтун не можеше да дъвче, само смучеше месото, боляха го зъбите. Като го запитаха защо му е синьо и подпухнало лицето, отговори:

— Препънах се по едни стръмни стълби, та едва не си разбих главата!

— Вярно е — кимна Ханко и се усмихна. — Аз видях как се премяташе. Голямо падане беше!

По обед отрядът на Станул пресече Тунджа, премина на десния бряг и към четири часа следобед наближи селището Ника. Полетата и хълмовете около това напуснато селище бяха почернели от войска.

След като изслуша доклада на копана Курт за разположението на византийските войски около Адрианопол, князът свика командирите на военен съвет.

 

 

Четири деня преди това — в същия дек, когато на константинополския хиподрум загинаха „синият“ жокей Андроник и „зеленият“ жокей Алекси и логотетът на дрома посмя да наруши церемониала, за да съобщи на императора новината, че български войски напредвали по течението на Тонзос към Адрианопол — Лъв Шести влезе забързано в една от стаите на двореца, съседна на спалнята му, и се предостави в ръцете на личните си камериери, за да го преоблекат за държавния съвет, който беше наредил да се събере незабавно.

Лицето на Лъв Шести беше мрачно и затворено, докато го преобличаха, той не правеше ония капризни забележки по една или друга подробност на облеклото, както беше навикът му. През ума му минаваха всички неприятни случки през тоя ден: смъртта на любимия му кон, ненадминатия Аякс, любовните връзки между жена му Зоя и друнгария на флотата Евстатий, срещата с пратениците от източния фронт, които му съобщиха, че при Ефрат византийската войска била изклана от арабите. Ужасната вест за българското настъпление преля чашата на горчилките. Логотетът му я беше казал точно след злополуката с жокеите, когато прислугата на хиподрума събираше остатъците им и гонеше около басейна обезумелите коне, и в този момент той — инак сериозен и сдържан, какъвто сам се знаеше и полагаше винаги усилия да бъде — избухна и посегна да оскубе грижливо накъдрената брада на сановника. Сега си помисли, че би трябвало все пак да се овладее и да не нарушава по този най-груб начин основните предписания, които определяха императорското поведение на публично място. Може би стана добре, че логотетът успя навреме да се отдръпне, та в пръстите му остана само някакво жалко посивяло валмо. Но като си припомни това и знаеше, от друга страна, че същият този логотет в душата си отдавна и дълбоко го ненавижда, Лъв Шести изведнъж почувствува, че негодуванието го обзема с нова и много по-голяма сила. Ненадминатият Аякс можеше да прежали, тази кучка Зоя щете да изпрати в манастир — колко пъти досега трябваше да го стори, — Ефрат ближеше пясъци на далечни, много далечни пустини, но Адрианопол беше под носа му, на хвърлей камък и паднеше ли тази крепост — пътят към столицата лъсваше. Отпускай юздите на коня и препускай, само след две денонощия ще измиеш напрашените си нозе във водите на Босфора!

Камериерите завършваха преобличането и грижливо поставяха последните труфила. Императорът се загледа внимателно в огледалото и усети, че негодуванието постепенно се отлива от душата му и на мястото на гнева се напластява горчива жалост. Като гореща вълна го обля една мъка по самия него — сякаш някой го беше ограбил или се канеше непременно да го ограби в близките часове.

Сановниците се събраха в малката тронна зала, едно кръгло помещение в партерния етаж на лявото крило, с малахитови колони околовръст и с под от розов мрамор, със златни венци около висящите сребърни полилеи и с цветни витражи между колоните. На скамейки от благородно тъмно дърво, наметнати с атлазени святкащи покривки, бяха насядали вече първенците — великият доместик, доместикът на схолите, друнгарият, елархът, логотетът на дрома, василеопаторът Зауца, логотети, сенатори. Между тия олисели и затлъстели мъже друнгарият Евстатий и доместикът на схолите Кринит изглеждаха аполоновци — друнгарият беше по-изящен, приличаше на древен атлет, а Кринит вдъхваше страхопочитание с херкулесовските си рамене, зад тях можеха спокойно да се скрият двама мъже.

Лъв Шести имаше сериозно основание да ненавижда друнгария Евстатий, но сега се задоволяваше да се преструва, че не го забелязва, да се преструва, че не усеща ноктите на ревността, които дращеха по сърцето му, и болката, която му причиняваше погазеното съпружеско достойнство. Но като видя заоблената фигура на Зауца и облещените му безсрамни и алчни очи, лукавия баща на кучката, която му беше жена, и като се сети, че заради него българите бяха нахлули в Тракия, защото беше преместил тържището им от Цариград в Солун (нарочно забрави, че това преместване беше станало е негово съгласие и с одобрението на държавния съвет) — почувствува непреодолимо желание да го зашлеви с най-непристойната дума, каквато съществуваше в езика (в тоя миг той не можа да си опомни коя точно беше тази дума), сетне да се обърне към квесторите и като посочи с пръст към него, да извика: „Изхвърлете тоя негодник!“

Такова беше първото чувство, което изпита, като видя тъста си между другите държавни мъже. Но то изчезна бърже, отвяха го някакви ветрища надалече в душата му, потъна сред тресавища, защото той не беше сляп, за да не забележи угодническото внимание, което държавните мъже оказваха на негодника, нито беше глух, за да не чуе ласкавите думи, с които те отвръщаха на пренебрежителните му поздрави. Зауца беше началник на финансовите работи на империята, той командуваше парите, а това не беше малко. Беше дори много, защото от неговото благоволение зависеше кой от тия държавни мъже щеше да спечели някой от големите търгове за постройка на военни кораби, пътища, крепости, кой щеше да лапне гигантските доставки за снабдяване на войската с облекло, военно снаряжение и храна. От неговата добра воля зависеше на чие рамо ще кацне чародейната птичка на щастието, в чии ръце ще падне правото за събиране на данъците в най-големите и богати теми и провинции на империята. Разбира се, благоволението не идеше даром, то се купуваше така, както сам Зауца беше откупил василеопаторската си длъжност от императора, както сам откупуваше от височайшето му благоволение правата си да нагласява търгове, да раздава доставки и да назначава свои доверени хора по върховете на финансовата йерархия.

Така че императорът, колкото и да го ненавиждаше в душата си, каквито и зли чувства да изпитваше към него, като виждаше почитанието, което му отдаваха държавните мъже, и като си даваше сметка за златните нишки, които го свързваха с василеопаторската му длъжност, усещаше устата си затворена и гърлото си задавено, не можеше да извика квесторите, изправени до вратите на залата, и да им заповяда гръмогласно (както се полагаше на един император!) да изхвърлят Зауца навън.

Нито можеше да изгони негодника от тронната зала, нито щеше да изхвърли кучката от двореца. Колкото и да беше всесилна властта му, имаше неписани закони, които стояха над нея, бяха по-силни — отминеше ли ги, ветрищата на живота щяха да го отвеят на бунището, при скитниците, или на дръвника — както бяха завършили бурния си живот много византийски базилевси преди него. Онази адмиралтейска стълба под прозореца на Зоината спалня беше една голяма неприятност, разбира се, но в чия ли съдба всичко изглеждаше розово като в любовните песни на поетите?

И в залата на държавния съвет не беше кой знае колко розово настроението, имаше погром на арабския фронт, неочаквано нашествие на български войски към Адрианопол, но за паника не можеше да става и дума, не личеше дори някаква по-особена тревога. Василеопаторът Зауца уведоми съвета, че, за щастие на империята, в тоя труден момент правителството разполага, има в касите си над хиляда и сто центинария злато и над три хиляди центинария сребро и това са добри пари, които дават възможност на императора да събере много нови войски, без да се увреди кой знае колко на общото състояние на държавното съкровище. Великият доместик каза, че ще извади от Анатоличката и от Арменската провинция нови пет теми войска, тъй че положението на арабския фронт щяло да се оправи, но Зауца веднага да изпрати на стратезите на тези две провинции по четиридесет фунта злато на всеки. Повече грижи създаваше адрианополският фронт. Стратегът на Адрианопол, който по ранг се равняваше с първите стратези на империята, разполагаше в момента само с половин тема войници — никой не беше очаквал, че българите ще дръзнат първи да грабнат оръжие и да се вдигнат на война.

Да се събират тепърва войници от Македонската тема нямаше време, войските на Симеон щяха да пристигнат под стените на Адрианопол най-късно до четвъртък вечерта — такава сметка направи Кринит, доместикът на схолите. Той каза:

— Варварите не са воювали повече от тридесет години, затова те сега не са пълноценни войници, а половин войници. Те са изостанали в изкуството на войната. Пък и духът им не ще да е кой знае колко висок, защото се знае, че нашите попове дълго време са обработвали главите им. Затова аз си мисля, че ако ми дадете половината тагма от константинополската войска и още три хиляди хазари, непременно ще ги бия. Четвъртък заранта ще съм при Адрианопол, а до вечерта ще съм свършил с варварите.

— Ти искаш половината войници от моята гвардия? — попита разтревожено Лъв Шести.

Кринит не отговори, само повдигна рамене. И великият доместик повдигна рамене.

— Изглежда, че нямаме друг изход — каза примирително логотетът на дрома.

Без своята гвардия и без наемниците си хазари императорът се чувствуваше толкова удобно в столицата си, колкото вероятно се чувствува рибата, извадена на суша.

— Добре, ще имаш половината от константинополската тагма — кимна сухо Лъв Шести. Адрианопол в български ръце — това беше по-страшно от всичките вътрешни заговоря на логотети и доместици, взети заедно.

Кринит се поклони и поиска разрешение да излезе — константинополските войски трябваше още тази нощ да тръгнат към заплашения от българите Адрианопол.

Държавният съвет продължи до късно.

На това съвещание, председателствувано от върховния господар на империята, на което присъствуваха най-видните държавни мъже, военни и цивилни, всички говориха много и задълбочено по военните работи — какви части от константинополската тагма да се включат във войската на Кринита, кои архонти да се привлекат в командуването, колко фунта злато да отпусне Зауца за снабдяването на армията и така нататък. Но за войната никой не отвори дума — защо е избухнала, кой е виновен и могло ли е това голямо нещастие, което щеше да вземе живота на хиляди хора и на още десетки хиляди да обърка съдбата, могло ли е изобщо това нещастие да бъде предотвратено по някакъв начин и как. Никой не отвори дума по тия въпроси. Всички бяха дълбоко убедени, че българите са започнали войната — в края на краищата български войски бяха навлезли във византийска територия, а не византийски в българска. Точно така, както Симеон беше убеден за себе си, че виновници за войната са византийците — защото Зауца беше преместил тържището от Цариград в Солун, а не той.

Никой не търсеше вината в себе си и не се смяташе отговорен за предстоящите големи кланета.

 

 

Като се придържаха към хълмистите възвишения, които се издигаха срещу западния бряг на река Тунджа, десетте отряда на българската войска, предхождани от ветрилообразно пръснатата конница на копана Курт, бързо напредваха на юг. Малко преди свечеряване отрядът на изургу-коловъра Станул достигна края на хълмистата местност — оттука възвишенията възвиха като подкова на северозапад и вървяха къде по-близо, къде по-далече, успоредно с левия бряг на река Хеброс.

Князът заповяда на командирите да спрат за нощувка на това място.

Под тия хълмове на юг, докъдето погледът стигаше, синееха потънали в меката здрачевина безкрайни равнини. Далеко напред и вътре в дъгата, която правеше Тунджа, преди да се влее в Хеброс, издигаше високите си стени и кули голямата адрианополска крепост. Зидовете и кулите като че ли не допираха земята, а израстваха някак над нея, подножията им бяха потънали в мътилката на здрача, но върху зъберите и терасите небето още изпращаше белезникава светлина.

Симеон, току-що изкачил билото на най-издадения хълм, оглеждаше от коня си местността. Пищеше вятър, сухата и жилава трева съскаше, от запад нахлуваха черни камарища облаци, препускаха по небето като черда биволи, изяждаха синевата и се устремяваха към източния хоризонт — там една ивица лилава светлина още отделяше земята от небесния свод. Вятърът беше буен и топъл, влажен, въздухът миришеше на сгазена мокра трева, идеше голям дъжд.

И нали някога беше изучавал с любов Евклидовата геометрия, Симеон оприличаваше просторите пред очите си на огромен триъгълник, насочен е върха си на югоизток. Лявото рамо на този триъгълник миеше Хеброс, дясното — Тунджа, а той стоеше в средата на основата му. Адрианопол беше разположен близо до върха на триъгълника, на левия бряг на река Тунджа, югозападната стена на крепостта свършваше там, където Тунджа се вливаше в Хеброс.

Успоредно с Хеброс, лявото рамо на триъгълника, и на петстотин до хиляда крачки от нея лъкатушеше из равнината сингидунумският път — идеше от Филипопол, прескачаше Тунджа и като се провираше през крепостта, устремяваше се за Цариград — равен, прав като островърха стрела.

Свечеряваше. Тревожен, гръмовит мрак поглъщаше равнината, гладките снаги на Хеброс и Тунджа вече не се виждаха, блестяха само в далекото светлинните на Адрианопол.

Симеон заповяда да не се палят никакви огньове, да се раздаде на войската суха храна. После се прибра в палатката си, свали черната си наметка и както беше облечен — изтегна се върху проснатото на земята меко одеяло и затвори очи. По кожените стени на палатката затупкаха първите едри капки дъжд. Влезе готвачът Кобхай, носеше в сребърна чиния хляб, сирене и парче осолена сланина — войнишкия порцион. Той постоя някое време в очакване, може би в навечерието на битката князът щеше да поръча нещо допълнително, и за всеки случай беше приготвил по пътя, докато слизаха от Ника, две варени пилета, яйца, изпекъл беше, преди да тръгнат от Ника, прясна пита, подсладена с мед. Но князът дори не погледна сиромашкия порцион в сребърната чиния; както лежеше със затворени очи, само махна отегчено с китката на дясната си ръка: „Измитай се навън!“ Кобхай, натъжен поради упорството му, крайно безсмислено според него, като мярна в светлината на свещите слабата му, почти женствена ръка, още повече се натъжи, въздъхна и е наведена глава се изхлузи през тесния вход.

Плискаше дъжд, през пролуките налиташе влажният дъх на вятъра, пламъчетата на свещите, уплашени сякаш за живота си, отчаяно трепкаха. По насрещната стена скачаха сенки, вплитаха се и се разплитаха светли и тъмни петна, чезнеха и отново се явяваха, играеха някакъв лудешки танец, а вятърът отвън им свиреше с пищялки, думкаше им с тъпани и като че ли насила гледаше да се втурне при тях.

Князът нищо не виждаше и не чуваше. В душата му беше тихо, спокойно и малко тъжно, както бива винаги, когато едно се очаква, а се случва друго, но другото, което се е случило, не е чак толкова противно, за да предизвиква гняв или някаква по-силна тъга. Той искаше хубаво време, лунна нощ, за да може копанът Курт по-добре да огледа ония места пред Адрианопол, позициите на византийците, и къде е центърът им и на какво се опират крилата. Така и замисълът, който имаше за битката, щеше да бъде изпълнен, както трябва. Сега всичко беше покрито с мрак и забулено с гъстите мрежи на дъжда, но по дяволите! Нали ще съмне все пак, ще види разположението на войските им и ще реши на часа каквото има още да се решава. А какво ще реши, какво ще съобрази в този момент, пък и по-нататък — един бог знае, но чувствуваше, че планът за боя, който имаше в ума си, непременно ще сполучи; нека сега да си вали и духа навън, в края на краищата голямата игра още не беше започнала.

Нямаше причини да бъде особено тъжен, може би това лошо чувство, което се диплеше като мъгла в душата му, идеше от умората — от дългата и усилена петдневна езда не беше останало местенце по тялото му, което да не го боли, става, която да не го върти; главата му тежеше, кръвта блъскаше в слепоочията му, все му се струваше, че земята под него непрекъснато се люшка и пропада. Но тази сива мъглица в душата му не идеше от умората — какво общо можеше да има тя с мъчителното глождене в ставите, с люшкането, тя извираше от далечно възпоминание. Едно момче пътуваше на кон по сингидунумския път, същия, който одеве гледаше от високото, чудеше се на извисените адрианополски стени и си мислеше: „А какви ли ще са константинополските, сигурно те се издигат по-нагоре дори от облаците?“ И като се чудеше на тази гледка, представяше си константинополските стени и кули, забулени от облаци, вдигнали снаги досами небесната вис. Но като наближи тоя царствен град, който беше град на градовете и столица на столиците, и видя високите стени и великолепните назъбени кули, от тях по-високи и по-великолепни нямаше в света, изпита разочарование и почувствува как в душата му се понесе мъгла: стените и кулите бяха несравнимо по-извисени и по-могъщи от адрианополските, но колкото и да бяха чудесни, нямаха нищо общо с онази чудесия, която очакваше да види. В сравнение с онази чудесия истинските константинополски стени и кули му изглеждаха много обикновени.

И сега, като сравняваше шумотевицата, движението на войските, обходните маневри и първите схватки за командните височини — това всичко беше очаквал, че непременно ще се случи в тази първа нощ, — с мъртвата тишина, която лежеше над хълмищата, смущавана само от писъците на вятъра и бурните пристъпи на дъжда, изпитваше същото разочарование, каквото беше изпитал някога, когато не видя да се издигат в небесната вис никакви кули и никакви стени. От това разочарование извираше мъглата, която обвиваше душата му — в тоя час той не знаеше, нито пък можеше да знае, че през целия му предстоящ живот очакванията му винаги ще приличат на ония несъществуващи кули, чиито чела опират в небето.

Постепенно вятърът утихна и дъждът стана по-кротък, но все си валеше, изливаше се на земята равномерно и упорито. До вечерята си князът не се докосна, само поиска да сменят догорелите свещи с нови.

Към единадесет часа пристигна копанът Курт. Той влезе в палатката прогизнал от дъжда, кален и толкова мокър, че докато поздравяваше княза с обичайните думи, около краката му веднага се образува локвичка вода. Млад още, с неизтощима и винаги кипяща енергия, той сега беше грохнал от умора, говореше глухо и току триеше очите си с опакото на калната си ръка. Той разправи на княза това, което беше чул от устата на уловените ромейски пленници: че десетхилядната отбрана ромейска войска се командувала лично от доместика на схолите, Кринит, че в състава й влизали три хиляди хазари от гвардията на императора и че с трите хиляди бегълци от Версиникия и Проват цялата византийска войска наброявала сега към тринадесет хиляди души. Кринит пристигнал в Адрианопол днешния ден към обяд, а привечер войската била изведена на полето; Кринит, като научил за появяването на българските отряди по височините, построил войските си по дължината на сингидунумския път. Левият му фланг се опирал на една височина, хиляда крачки северно от пътя, а десният му фланг се укрепил в някакво крайградско селище, което държало моста на Тунджа и вардело достъпа до западната адрианополска врата.

Симеон на връщане от Цариград беше минал през този мост и през това крайградско селище и сега съвсем ясно си представяше картината, която рисуваше Курт. Като се беше укрепил в селището и държеше моста, Кринит си осигуряваше постоянна връзка с крепостта: оттам можеше да получава подкрепления, а в случай че загубеше битката в полето — да оттегли войските си и да се затвори в града.

Той изслуша спокойно копана, помълча, после му предложи да вземе сребърната чиния с вечерята и да си иде в палатката — ако му потрябва, ще изпрати да го повикат, а чинията да задържи за себе си, да му спомня тази първа нощ пред Адрианопол.

Дъждът продължаваше да тупа по опънатите кожи. Понякога излизаше вятър — ще завие като изгладнял вълк и изведнъж ще млъкне. Тогава дъждът плисваше с удвоена сила, а пламъчетата на свещите се успокояваха и като че ли се заслушваха в тръпнещата тишина.

За какво ли не се опитваше да мисли князът — спомняше си четиристишия от молитви, строфи на антични поети, сцени от Илиадата, но нито веднъж не си спомни за стария княз или за жена си — техните образи като че ли бяха заключени някъде си зад девет врати и е девет ключалки.

По едно време му се стори, че някъде в тъмното блещука статуйката на Изида, и остана безкрайно учуден от живия й поглед — в лицето й от слонова кост хладно сияеха човешки, живи очи. Разтърси глава и се изправи. Дъждът продължаваше да вали. Дойде до свещите, сложи лявата си ръка над пламъците им и когато парещата болка го прониза едва ли не до сърцето, той се усмихна — упойващият сън беше отпъден надалеч.

Половин час по-късно заповяда на изургу-коловъра Станул да тръгне незабавно с отряда си по посока на крайградското селище, което вардеше моста над Тунджа и западната адрианополска врата. Заповяда му да атакува това селище, да го превземе и да се укрепи в него и да го държи на всяка цена, докато той реши битката в полето. Посъветва го да вземе със себе си няколко души от съгледвачите на копана Курт, за да го изведат по най-краткия път до крепостта.

Наближаваше полунощ.

 

 

Отрядът на Станул тръгна на път и начело със Севаровата стотня, както биваше винаги. Преди да потеглят, раздадоха всекиму по няколко стрели, намазани със смола, и на всяка десетка — по едно парче прахан, кремък и огниво.

Яздеха слепешком, не се виждаше никакъв път, дъждът ги шибаше по лицата, блъскаше ги, сякаш газеха в подмолите на наредени една до друга воденици и не можеха да си поемат дъх от разбитите пръски, които връхлитаха отгоре им. Някъде препускаха по затревени места, случваше се кон да се подхлъзне и да предизвика голяма бъркотия сред редиците, на други места затъваха в мочурища, а когато доближаваха реката, на всички ставаше страшно: и на конете, и на хората; тя клокочеше невидима в тъмницата, беше излязла от бреговете си, дишаше тежко и ги облъхваше със студ.

Така пътуваха един час, мокри от главата до петите, в сгъстени редици, но ако някой попиташе колко време беше се изминало, Ханко сигурно щеше да каже: „А че една нощ!“ После ги спряха, казаха им да мълчат, да не вдигат никакъв шум, преустроиха колоната в боен ред, но колко дълги бяха редиците и докъде стигаха отляво надясно — не се виждаше; дъждът плискаше, тъмнината пред очите им приличаше на едно море от катран. По едно време Севар мина покрай фронта на стотнята, познаха го по гласа. Рече им тихо: „Да вардите редиците си, да не се пръскате и всеки да върви право напред и да слуша десетника си и да се равнява по него!“

В тишината се чуваше само как дъждът плиска по разкаляната земя. После откъм десния фланг се дочу късо изсвирване, Севар изкомандува „напред“, войниците извадиха мечовете си, пришпориха конете и се втурнаха в атака срещу невидимия неприятел, скрит сред мокрите дипли на тъмницата. Така преминаха в галоп около триста крачки и изведнъж някакви хора насреща им диво изкрещяха — бяха предните постове на византийската войска. Виковете още не бяха заглъхнали, а Ханко усети пред себе си жива маса, която мърдаше, мяташе се, гледаше да вземе преднина нанякъде, но той знаеше, че непременно трябва да я догони, и когато след два-три мига я достигна, замахна с меча си и удари. Желязото издрънча по друго желязо, изглежда, се беше стоварило върху шлем с много яка направа. Ездачът се люшна, но не падна, затова Ханко повтори удара си, този път малко на верев, както ги бяха учили едно време на ученията. И както тогава падаше чучелото при добър удар, така сега човекът се строполи на земята, без да гъкне, а Ханко тутакси мушна коня му в търбуха, защото животното беше се изпречило напреки и му затваряше пътя. Конят подскочи и изцвили и това ужасно цвилене като че ли раздра всичката тишина, която покриваше света; в същия миг лумнаха викове отсреща, в тъмното, и Ханко се втурна нататък, като гледаше да догони Тахтун, който препускаше от лявата му страна.

Не бяха прекосили място, дълго повече от стотина крачки, и насреща им литнаха снопове от запалени стрели. Те летяха в тъмнината като ония звезди, които ненадейно се появяват някъде под небесния свод, блясват за мигновение, две над земята, оставят подире си златиста следа и изчезват, като да не са били. Така блясваха и тия стрели, разпаряха тъмнината с червеникавото си сияние, провираха се през мрежата на дъжда и със свистене налитаха върху хората и конете, които като че ли от своя страна също налитаха върху тях. Повечето се отразяваха от щитовете на войниците, от шлемовете им, от железните капачки и плетените кожени нагръдници на конете, а някои прелитаха оттатък редиците и надалеко се забиваха в размекнатата земя. Тия стрели бяха намазани, освен със смола още и със сяра, а сигурно и е друга някаква смес, която правеше пушливите им пламъци по-устойчиви на дъжда. Те не причиняваха особени поразии, не можеха да смутят, нито пък да спрат желязната лавина на конницата, но даваха възможност на ромейските началници да съдят, макар и най-общо, докъде се бяха развърнали фланговете на противника и в каква посока нанасят главния си удар по крепостта.

После всичко потъна отново в непрогледна тъмнина; оттатък спряха стрелбата, за да не се разкрият със собствения си огън: като осветляваха вражеската конница, която идеше насреща им, ромеите осветляваха и себе си, издаваха позициите си. И наистина, като гледаше откъде, изхвърча огънят и си правеше наум сметка, Севар мислеше: „Не ще да са по-наблизо от петдесетина крачки!“ И си мислеше още: „Не сгреши ли командирът, като заповяда да започнем атаката толкова отдалеко?“ Но едва си беше задал въпроса, той усети, че конят му изменя бързината си и скоковете си и изведнъж се понася нависоко, прескача някаква преграда и в същия миг се сгромолясва върху камара от плетища, които трещят и се чупят от тежестта му, а той се мята като бесен напред и встрани и не може да освободи копитата си от извитите пръти. Докато Севар съобразяваше какво може да се е случило и къде е попаднал, ето че същата каша беше започнала да кипи и наляво от него, и надясно, и като че ли по целия фронт. „Налетели сме върху някакъв много широк плет“ — помисли Севар, скочи от седлото и гръмогласно извика: „Слизай от конете и помагай да се освободят!“ И сам улови юздата на коня си и го поведе напред, като разчистваше с крака, доколкото можеше, преплетените и жилави клонаци, които се пречкаха насреща му.

Бяха наскочили, изглежда, в края на защитната ограда, мястото ставаше по-нататък по-чисто, но и като че ли по-навалито. И тъкмо минаваха равното и бяха почнали да се изкачват по някакъв лек наклон и Севар се готвеше да заповяда: „По конете“ — като сам беше сложил крака си в стремето, отгоре — къде точно, не се виждате, но сигурно много отблизо — изсъскаха стрели, забръмчаха копия, заваля заедно с дъжда, който плискаше, градушка от камънак. Зацвилиха коне, изохкаха хора, по редиците настана бъркотия — конете се дърпаха от болка и страх и тъпчеха ония, които идеха подире им. „Сега — мярна се в ума на Севар, — ако ромеите ни връхлетят отгоре, свършени сме!“ И теглеше коня си назад, към оня плет, в чиито пръти само преди минута беше се заплел.

Но ромеите не настъпиха, останаха по местата си, а първите две редици от Стануловата конница, които бяха преминали защитната преграда, успяха да се измъкнат с големи мъки на полето, като оставиха зад плета, в рововете, много убити и ранени войници.

Атаката пропадна, беше отблъсната още в подстъпите към селището. Дъждът продължаваше да се излива, тъмнината не редееше, дори ставаше някак по-гъста, а времето летеше. Станул извика стотниците.

Когато Север се завърна от съвещанието, той от своя страна събра десетниците и им рече:

— Подберете по двама юначаги от хората си, дайте им секири и ги изпратете да правят проходи в оградата. Когато направят проходите, изпратете още хора, за да ги разширят, та да може конницата в галоп да мине през тях и в галоп да се изкачи на другата страна, където са ромеите.

Всяка десетка имаше по две секири, носеха ги двамата левофлангови войници. Танас даде тия секири на Ханко и на Тахтун и ги изпрати да правят пробиви в оградата. Ханко избра заради силата му, а Тахтун — защото му имаше зъб, ненавиждаше го, задето му противоречеше и го вземаше често на подбив.

След малко двеста души, прикривани от тъмнината, пропълзяха до плетищата и започнаха живо да ги секат. А ромеите, като ги усетиха и чуха зловещия шум на секирите, опънаха лъковете, литнаха стрели — рояци съскащи оси, — едни забиваха жилата си между прътите, чукаха като градушка, други косяха ниско над оградата, та в първите мигове на стрелбата някои от секачите бяха ударени в лицето, други по гушата. Работата със сеченето щеше трудно да върви, ако Станул не се беше разпоредил да излезе напред една редица конници и да стреля по ромеите, та ако не ги изтласка назад, поне да пречи на по-честата им стрелба.

От време на време прелиташе и по някой камък, запратен от прашка. Такъв камък, голям колкото яйце, профуча над оградата и прасна Тахтун по шлема, току над челото. Камъкът, колкото и силно да фучеше, не можа да пробие шлема, но от този удар на Тахтун зави свят и той падна най-напред на колене, а сетне се свлече на земята. Както беше тъмно, Ханко не разбра веднага дали е само ранен, или е наистина умрял, но много се изплаши, изпусна секирата и не знаеше какво да прави. После се съвзе, рече си: „Как може да е умрял, дума да не става!“ — помести го по-настрана, покри го с неговия щит, сложи и своя отгоре, да го варди от дъжда, и отново се зае с проклетото плетище. И като напипа един огромен кол, разлюля го, напъна се и го измъкна от земята, подложи го под оградата и повдигна. Изпращяха съчки, клонаци, отскубнаха се от подпорите си, увиснаха и тогава Ханко натисна и отмести цялата тази грамада няколко крачки напред. Сетне отново подложи големия кол, пак натисна и оградата този път не издържа — разкъса се по средата. Да отмести двата края наляво и надясно, да направи проход, колкото да минат четири коня — за него не беше трудно и не му отне много време.

Плувнал в пот, задъхан, той се върна при Тахтун и се наведе да отмести щитовете, но оня го сграбчи за ръцете и сърцето на Ханко насмалко не изскочи — толкова се изплаши, че остана като замръзнал и не можеше да си поеме дъх.

— Ами ти ли си бил? — попита шепнешком Тахтун.

— А-ха — каза Ханко и облиза устните си.

Помълчаха.

— Стори ми се, че съм сам, че лежа на това място кой знае откога и някакъв ромей иде да ми тегли ножа.

— Какъв ромей! — каза Ханко.

Тахтун се изправи, земята още се полюшваше, но му беше минало. Той попипа шлема си и се засмя.

— Здрав излезе — рече, — ако камъкът беше го пробил, къде щях да търся друг?

Тръгнаха да се връщат в стотнята, а на Ханко му беше криво и защо му беше криво — не знаеше. По едно време се досети: жал му беше за оня кол. Големият кол, с който помести оградата. С такъв чудесен кол можеше толкова работи да си свърши в къщи! Но си спомни, че са на война, къде ще мъкне такъв кол, пък и кой ли ще му позволи?

Валеше, но като че ли силата на дъжда беше попреминала, а и тъмнината сякаш се беше поразредила — наближиха стотнята и от десетина крачки вече виждаха и другарите си, и конете им — като някакви сенки наистина, които се движеха насам и натам; тъмнината не изглеждаше вече така мъртвешка, както одеве.

— Направихте ли прохода? — попита ги Танас.

— Направихме — отвърна Ханко.

— А толкова ли широк, колкото ти заръчах?

— Най-добре ще е, ако идеш сам да провериш! — сопна се Тахтун и отмина.

— Широкичък е — каза Ханко. Той отиде при Дванш и ласкаво го потупа по шията. От ушите му, от челото, от хълбоците, отвсякъде се стичаше вода. Ханко бръкна в пазвата си, извади оттам една конопена кърпа, която Девора му беше дала, за да си постила под яденето, тръсна я и започна грижливо да бърше животното около ушите и по челото. Бършеше и изстискваше. Дванш го подуши по лицето и лекичко притисна муцуната си в ръцете му.

Откъм десния фланг пак се чу остро и късо изсвирване.

Севар даде команда да се качват на конете.

 

 

Към четири часа Симеон наметна черната си пелерина и излезе навън. Беше още тъмно и валеше. Близо до палатката му, под един навес от кожи, стояха командирите на отрядите, при тях беше и ичургу-боилът Охсун. Забучена в един висок походен свещник, саждиво гореше намаслена факла.

— Няма ли съобщение от Станул? — попита Симеон, като се доближи до командирите.

— Няма, княже! — отвърна Охсун, като се мъчеше да направи гласа си безгрижен.

Симеон загърна пелерината си, беше му студено, по раменете му лазеха тръпки.

— Охсуне — каза Симеон, — ти ще командуваш центъра, аз — дясното крило, а копанът Курт — лявото.

Факлата хвърляше немощна светлина, та не можеха да се видят добре лицата на командирите, но князът знаеше, че в тоя миг те изразяват голяма изненада. Сигурно ги беше много учудило решението му да даде лявото крило на копана — от него имаше командир с къде-къде по-висок чин!

— Копанът Курт познава добре, и по-добре от всички ни — натърти Симеон, — положението наляво, затова той ще командува лявото крило. — Той беше по дух най-настъпателният от командирите и тъкмо това негово качество беше предопределило мястото му наляво, но Симеон предпочете да не приказва по тия неща. Нито имаше време, нито беше уместно. — Византийските войски — каза Симеон — са построили бойния си ред северно от сингидунумския път, който върви успоредно с Хеброс. Ичургу-боилът Охсун и аз ще се стремим да откъснем византийците от пътя и да ги притиснем към Хеброс, а копанът Курт — да ги притисне към Тунджа. Подробностите ще решаваме по време на самия бой. — Той помълча, прекръсти командирите и тихо заповяда: — По конете!

Като напуснаха височините и излязоха наравно, войските веднага се развърнаха в боен ред: ичургу-боилът Охсун с четири отряда се насочи на юг, Симеон с три отряда — в югозападно направление, а Курт — на югоизток с два отряда. На разсъмване войските се приближиха до фронта на византийците на около хиляда крачки. Симеон, който се движеше начело на гвардията си между десния Охсунов фланг и левия фланг на своите отряди, заповяда да се преустанови движението напред и всички отряди да преминат в боен строй.

Развиделяваше, небето, покрито с тежки сиво-черни облаци, захлупваше ниско равнината, валеше непрекъснато кротък, но упорит есенен дъжд.

 

 

И така в мътната зора на петъчния ден стояха едни срещу други повече от двадесет хиляди души мъже. Те чакаха сигнал, за да извадят мечовете си и настървени, да се хвърлят в кървава сеч, да се колят помежду си, макар че нито се познаваха, нито си бяха причинявали един другиму някакво зло.

 

 

Два часа по-рано Севар беше изкомандувал: „По конете!“, същата заповед дадоха и другите стотници, и целият Станулов отряд полетя отново в атака срещу укрепеното селище, което вардеше Тунджанския мост и западната адрианополска врата.

Сега в плетищата бяха направени широки просеки, конницата премина през тях в колони от по четири коня, развърна се в редици, изкачи устремно наклона и макар да беше посрещната с градушка от камъни, с рояци от стрели и копия, помете защитниците на вала за по-малко от минута, като едни съсичаше, а други газеше и тъпчеше с конете. После със същия устрем се понесе напред, четири вълни от по двеста и петдесет коня, всяка вълна настръхнала, желязна, като че ли тласната от някаква невидима, страшна сила, изхвърлена от тъмните дълбочини на равнината, надигнала се да мете, да залива и унищожава всичко живо, мярнало се на пътя й до самия свършек на света.

Но до свършека на света имаше безкрайно място, а до първите къщи на селото — само някакви си двеста-триста крачки, които бяха изминати вихром от конете за един напръстник време, колкото Ханко да извика на три пъти: „Ху-у-у!“ — и на три пъти да размаха окървавения си меч.

Пристъпът на конницата удари в къщите и се разби. Тия крайградски къщи бяха кирпичени, някои на един кат, други на по два, правеха една дълга редица, която опираше с източния си край на Тунджа, до големия и извит като гърбица каменен мост. Тук и там в тази редица имаше пролуки — започваха улици, но устията им бяха запушени с дъски, греди и сандъци, а зад тия прегради стояха войници, стреляха с лъкове, биеха със секири, мятаха тънки и островърхи копия, които жужаха по пътя си като диви пчели. Войници имаше и в къщите — стреляха от прозорците, от чардаците, бранеха стените и входовете с копия, дълги повече от четири стъпки и снабдени по краищата със саблени остриета.

Всичко това Стануловите войници видяха с очите си, защото от небето заедно с дъжда вече се изцеждаше и калната мътилка на зазоряването — нещата придобиваха истинския си вид, само че изглеждаха в сивата и мокра здрачевина на утрото по-грозни и по-стари. Севар повдигна юмруци към небето, с най-люти думи изруга щастливата съдба на ромеите, Тахтун разигра коня си на място, подгони го към кирпичените сгради и като нехаеше от ромейските стрели, запрати с все сила копието си в една дъгообразна дъсчена порта. Вратницата издрънча, копието се беше забило дълбоко, краят на дръжката му притреперваше като нозете на заклан човек. А Ханко си мислеше: „Да имаше всеки по един кол като оня, дето остана оттатък плетището!“… — Забравяше, че малцина можеха да въртят в ръцете си такъв кол.

Тогава Станул заповяда половината конница да се спеши и да щурмува и да пали къща по къща, да дига преградите от устиетата на улиците и да отваря път.

Така се започна щурмът на крайградското селце при Адрианопол.

Прикривани от стрелбата на другарите си, Ханко и Тахтун успяха с лазене да се приближат до една дъсчена градинска ограда. Ханко натисна с рамо веднъж-два пъти, дъските изпращяха, отломиха се, двамата скочиха оттатък и се огледаха — срещу тях вече тичаха на тумба петима-шестима ромейци с гривести шлемове, с лъскави кръгли щитове и с къси секирки в ръцете си. Тахтун, като ги зърна, изръмжа зверски, изтегли меча си и понечи да се втурне насреща им, но Ханко го улови за лакътя:

— Стой — рече, — тука имаме гръб и ще е по-добре!

И на часа измъкна един кол от оградата, не толкова висок и дебел като оня, снощния, но все пак добър кол, як, размаха го над главата си и се провикна:

— Айде бе, що се бавите?

Ромейските войници нито се бавеха, нито се потриваха — те на минутата заобиколиха пришълците и прикрити с щитовете си, наскочиха отгоре им като зли овчарски песове, ругаеха на своя си език и така размахваха секирите, че въздухът запищя.

Ханко дори не погледна щита, а само въртеше кола над главата си наляво и надясно; едного цапардоса по шлема, та се чу удар, сякаш секира се стовари по суха и чвореста дъска, другиго фрасна по щита, трети — през лицето, плисна кръв; на трима видя сметката набързо — двамата се гърчеха върху нападалата мокра шума, а третият — долната част на лицето му представляваше вече кървава каша — лежеше изпънат и неподвижен.

Тахтун мушна първия си нападател в хълбока, като отрази секирата му с щита си, вторият хукна да бяга, но беше настигнат и разсечен през рамото.

После двамата приятели, кървави и запъхтени, влязоха в къщата — тя беше на един кат, имаше три стаи. Високият прозорец на едната стая гледаше към улицата, там стоеше пак такъв ромеец с гривест шлем и стреляше с лък. Като видя Ханко и Тахтун да влизат, той извика ужасен — дали от внезапната им поява, или защото бяха кървави, захвърли лъка и мигновено прекрачи прага на прозореца, но се търколи навън мъртъв — Тахтун подскочи и го прободе в корема.

Сега в къщата нямаше никого. Ханко приседна на миндера, избърса ръцете си с шарената черга и изведнъж се почувствува много уморен. Той се прозина, потърка очите си, прищя му се да полегне за миг, но се сети, че трябва да бърза, че до улицата остават още две къщи, които трябваше да очисти. Изправи се, въздъхна и тогава видя, че напряко на стаята, закачена на куки за тавана, висеше люлка — тъкана, шарена, каквито ги знаеше от Осеня. Люлката беше празна, вътре се белееше мека агнешка кожа. И още нещо имаше вътре, мъничко и направено от цветни парцали. Той се пресегна, извади това мъничко нещо и видя, че прилича на човече — имаше главичка и ръце, че и крачка — от клечици, обвити с червени вълнени конци. Ханко погледа мъничкото парцалено човече, в огромните му лапи то изглеждаше още по-мъничко, засмя му се и бърже го скри в пазвата си. В тоя миг пристигна Тахтун, носеше дебела пита ръжен хляб, чупеше си и лакомо дъвчеше. Той откърши един крайшник и мълчаливо го подаде на Ханко.

Ханко поклати отрицателно глава, не му се ядеше.

Като преглътна залъка си, преди да сложи други в устата си, Тахтун каза:

— Хайде да палим и да се измитаме, чака ни още работа!

Той отиде при миндера под люлката, измъкна сламеника, разпра го, извади от сламата и я натрупа на купчинка. Цъкна няколко пъти с огнивото си, подуха върху запалената прахан, която приятно димеше, всичко това вършеше с много съсредоточен вид, после пъхна праханта най-отдолу и махна с ръка:

— Сега ще пламне — рече. — А ние да вървим!

Излязоха. Тръгнаха напряко през градината, но като направиха няколко крачки по посока на съседната къща, Ханко каза:

— Ти продължавай, аз ей сегинка ще те настигна. Забравих си нещо!

Той изтича в същата онази стая, с люлката. Вътре беше вече задимено, жълтите езичета на пламъците подскачаха, набираха сила. Той смъкна сламеника на земята и започна да тъпче пламъците. Като угаси огъня и се увери, че не беше останала нито една искра, която да тлее, изтича навън и с няколко скока догони приятеля си.

— Какво си беше забравил? — попита Тахтун.

Ханко повдигна рамене и смотолеви нещо. Не го биваше да измисля набързо лъжи.

Спешената част превземаше къща по къща, скоро пламнаха пожарища по цялата северна окрайнина на селището, димът бавно и тежко се извиваше към сивото, прогизнало небе. После нахълта конницата, но настъплението към каменния мост вървеше мудно, мъчително — улиците бяха тесни, теснотията пречеше да се завържат по-развърнати битки, водеха се единични схватки, на малки групи. А в тия схватки ромейците се чувствуваха по-добре, защото бяха облечени в желязо, пък и по въоръжение превъзхождаха българите.

И все пак Стануловият обръч около моста се стягаше все повече и повече. Към девет часа преди пладне в близост с десния фланг на отряда преминаха в настъпление и войските на копана Курт.

 

 

А два часа по-рано князът заповяда на ичургу-боила Охсун да настъпи срещу центъра на ромейските войски, но да не се увлича в решителна битка, докато не получи от него специално разпореждане. Охсун започна предпазливо битката, като изведе в атака само два отряда, а третия остави в резерв. Византийците, сигурни в лявото си крило, което се опираше на един хълм северозападно от сингидунумския път, и още по-сигурни за дясното си крило, което заемаше укрепеното крайградско селище, веднага преминаха в контраатака, хвърлиха в боя схолите, части от цариградската тагма, и хиляда души от хазарската войска. Така още в самото начало на голямото сражение военните действия започнаха да се развиват по-другояче и не в онази посока, каквато желаеше Симеон.

Кринит стоеше на хълма, който командуваше положението на северозапад, наблюдаваше битката и потриваше ръце: според него нещата бяха започнали да се развиват точно тъй, както той самият искаше — да пробие центъра на българската войска и да я обходи в тил.

Двете войски се сблъскаха като две огромни срещуположно устремени вълни, под смраченото и тъжно небе закипя свирепа сеч, боят се водеше на фронт, дълъг не по-малко от две хиляди крачки. Цариградските схоли устояха на първоначалния български натиск, някое време нито една от двете страни нямаше превес, после, когато Охсун реши да поотдръпне първите си редици, Кринит заповяда да се включат в боя хазарските резерви. Двата хазарски отряда, разположени по фланговете на ромейския център, излетяха от позициите си и почти веднага се вклиниха в българския фронт. Застрашен от обкръжаване, Охсун нареди на резервния си отряд да се раздели на две и да удари по хазарите.

Но контраатаката на българския резерв не успя да спре хазарските вълни — те налитаха като буреносни ветрища, помитаха всичко пред себе си и бързо свиваха обръча зад челните отряди. За да спаси войската, Охсун нареди на центъра си веднага да отстъпи назад.

Симеон наблюдаваше боя от една малка височинка, разположена точно срещу оня хълм, на който се опираше лявото византийско крило. Гледаше отстъплението на Охсуновите отряди, мислеше си: „Нали му казвах, че не умее да води отбранителен бой“ — и се двоумеше дали да хвърли своите два отряда срещу височината, за да облекчи положението на центъра, или да задържи единия отряд при себе си, а другия да изпрати в помощ на Охсун. Но ако изпратеше един от двата си отряда в помощ на Охсун, щеше да оголи дясното крило на войската — „което Кринит с нетърпение чака — помисли, — за да ме обходи от запад“. А да атакува хълма също беше безсмислица — да имаше не два, а четири отряда, пак нямаше да успее.

Времето течеше, отстъплението на Охсун всяка минута можеше да се превърне в паническо бягство.

Двата отряда стояха прикрити в една плитка падина, зашумена с редки храсталаци. Симеон повика командира на първия отряд.

— Вземи пет стотни — рече му, — развърни се и веднага атакувай хълма!

Командирът го слушаше втрещен — какво ще направи с пет стотни!

Симеон сложи ръката си на рамото му и го погледна в очите.

— Като започнете да бягате — каза му, — ще забравите, че вляво от вас има падина, ще бягате само напред и наляво няма да се обръщате. Разбра ли, багатуре?

Багатурът се усмихна, кимна с глава и презглава препусна към отряда си.

 

 

Този път нещата наистина се развиха точно така, както искаше князът.

Увлечени в преследването на стотните, лакоми да заобиколят дясното българско крило, византийците откриха фланга си откъм падината — Симеон ги посрещна и удари с гвардията си, а наскачаха отгоре им и войските, които стояха скрити сред храсталаците. Изненадани, заобиколени, сечени от всички страни, раздробени на групи — византийците постилаха мократа земя с трупове, в ниските и навалити места потекоха вади от кръв.

Сечта продължи дори по-малко от четвърт час.

После цялото българско дясно крило се втурна върху командния хълм: една част от войските пресече склоновете му, друга част го заобиколи, събраха се на сингидунумския път и излязоха в тила на ромейската войска.

Хукнаха в паническо бягство и войските от центъра, но Охсун ги гонеше, сечеше, а това, което не можеше да бъде изсечено и бягаше към Адрианопол, давеше в Хеброс — станала широка от дъждовете като море.

Кринит с група хазари и гвардейци потърси спасение в Адрианопол — отчаяно си пробиваше път и най-после успя да стигне близо до Тунджанския мост. По тава време около този мост се водеше последната битка с остатъците на войската, която държеше селището, и с напиращите части на разгромената армия, които търсеха живот зад дебелите стени на адрианополската крепост. Тука кипеше страшна сеч на живот и смърт, хора и коне газеха сред камарища от трупове и сред реки от кръв. И на доместика на схолите, родения патриций Кринит, беше съдено да умре от ръката на прост български селянин; съсече го със секира Ханко, от село Осеня. Доместикът, силен като бивол и разярен като лъв, поваляше всичко, каквото се изпречваше насреща му — промуши багатура Севар в рамото, стъпка Танас с коня си, разпра бедрото на Тахтун и най-сетне скочи — на десетина крачки пред моста — върху Ханко. Едно-две мигновения двамата се гледаха в очите, после Кринит изруга и замахна с меча си; въздухът изпищя, но Ханко подложи навреме щита си, устоя на удара, само малко се заклати върху седлото. Дванш отстъпи няколко врачки, а господарят му го пришпори и като се изравни с доместика — халоса го със секирата си през раменете. Секирата разсече ризницата и Кринит, почти разполовен, рухна на земята, като посечено дърво.

Слънцето, изплувало из облаците, огря окървавената равнина с топли и кротки лъчи.

 

 

Веднага след като сражението стихна и кръвта на избитите и ранените още се стичаше и цедеше из равнината, Симеон изпрати в Адрианопол парламентьори — жупана Георги и двама багатури от Стануловия отряд. Георги предложи на адрианополския стратег да предаде града — и без това Симеон ще го обсади и вземе, ами да го даде миром, за да не се проливат напразно кърви. Стратегът заповяда на хората си да заколят двамата багатури, а жупана Георги набиха, взеха му коня и го изпратиха да си върви пеш.

Симеон, разлютен от обидата, нареди да донесат трупа на Кринит и да го хвърлят на стотина крачки пред адрианополските врати. Смъкнаха му ризницата, наколенниците, после насъскаха отгоре му дузина гладни псета и те се нахвърлиха и го оглозгаха завчас и до кокал.

Стратегът, военачалници и хиляден народ наблюдаваха това зловещо зрелище от терасите и зъберите на адрианополската крепост.

После Симеон нареди да сложат на същото място един дръвник. Доведоха двеста души ромейски пленници — всичките гвардейци, от цариградската тагма. И им отсякоха главите пред очите на същата оная адрианополска тълпа, която само преди един час беше дюдюкала подир жупана Георги и го беше плюла в лицето.

Като се разплати по този начин с адрианополци и със стратега им, князът заповяда на командирите да строят отрядите си и да направят проверка — колко са убитите и колко са ония от ранените, за които няма изгледи, че ще се върнат някога в строя. Докладваха му, че убитите са около две хиляди, а тежко ранените — около петстотин. Стануловият отряд беше дал най-много жертви — имаше четиристотин души убити.

Князът се натъжи. И се натъжи не толкова заради самите жертви, а защото големият им брой му подсказваше, че войската все още не е обучена, за да воюва, както трябва.

Сетне заповяда да доведат при него Ханко. Когато тоя се яви, Симеон му каза:

— Ето, ти прояви голяма храброст в боя. Затова аз опрощавам наказанието, което справедливо ти беше наложено от военния съд. Искаш ли друга някаква милост от мен?

Ханко повдигна рамене. Не можеше да се сети като каква добрина да поиска от княза.

А князът, макар потиснат и мрачен, се усмихна благо — така се беше усмихвал само няколко пъти в живота си, — повика го да дойде по-близо, целуна го по челото и му даде пръстена си. Този пръстен беше тежък, златен, в златото грееше голям, кръгъл рубин.

Нареди да доведат и разжалвания командир на боруйци, изургу-коловъра Йосиф, но му докладваха, че Йосиф е лошо ранен в гърдите и не може да излезе от палатката си. Тогава князът сам отиде в палатката на коловъра, занесе му командирския меч и го положи до дясната му ръка. Йосиф не можеше нито да говори, нито да се движи, просълзи се, а князът го потупа гальовно по бузата и кимна на слугата си да остави подаръка, който беше донесъл. Слугата остави до възглавницата на Йосиф тулумбеста пръстена дамаджана, пълна догоре със старо, искрящо вино.

Топлият южен вятър беше разнесъл облаците, небето, изкъпано от дъжда, синееше меко, чисто, но въздухът още миришеше на кръв — хиляди трупове на хора лежаха неприбрани сред моравата. Гъсти ята гарвани кръжаха ниско над равнината, грачеха пресипнало, спущаха се над умрелите и най-напред ги кълвяха по очите.

Князът повика в палатката си главния писар и му заповяда да напише писмо до кавхана Петър. В писмото да съобщи за спечелената с божия помощ победа при Адрианопол и за решението му да обсади града и да продължи по-нататък войната: на юг — към Димотика и на изток — към Цариград. Затова кавханът Петър веднага да проводи по тунджанския път отряда на копана Смоляк с обсадните машини, а през Веригавския проход — жупан-таркана Сурсубул и три отряда тежка конница. За ознаменуване на голямата победа при Адрианопол архиепископът да отслужи тържествен молебен, кавханът да прикани населението на веселие и да даде на народа богата гощавка, като не се скъпи за виното и за месото. И още — да извика червенския майстор Карач и да го попита как вървят работите с катедралата и че той, князът, е на мнение корнизите около прозорците да се направят от розов мрамор, а колоните около притвора — от малахит.

След като освободи главния писар, Симеон заповяда да се приготви за войската богата вечеря, за всеки две стотни да се заколи по един вол и на всеки войник да се даде по едно канче вино. А като наближи залез-слънце, нареди да се опъне до палатката му широка шатра, да се застеле с кожи и да се натъкмят по средата дълги софри. Повика командирите на отрядите и сложи от дясната си страна Станул, а от лявата — копана Курт. Ичургу-боила Охсун остави да седи най на края.

И макар да не беше в добро настроение, стараеше се да изглежда весел и за всеки командир вдигаше наздравица. Но не успя да поздрави с победата всичките командири. Съобщиха му, че е пристигнал пратеник от Преслав, от кавхана Петър, та трябваше да напусне пиршеството за малко.

Той отиде в палатката си, разпечата писмото и в светлината на свещите в бронзовия свещник прочете, че неизброими маджарски пълчища се задавали откъм северозападните граници на държавата и някои от ордите им се насочвали вече към самия Иструм. Кавханът Петър с тревога го молеше веднага да се завърне в Преслав, тъй като византийците не били готови според него за голяма война, а опасността от маджарските пълчища висяла над страната като страшен меч; и можело да се случи същото, което станало в Панония — като минат Иструм, да превърнат всичката земя в грозно пепелище.

Князът прочете това писмо и почувствува, че сърцето му се гърчи и свива от болка, като че ли беше го клъцнала отровна змия. Той поиска от главния писар писмото, което беше написал до кавхана, и го разкъса на парчета. После излезе навън, мина покрай шатрата, където командирите весело се смееха и шегуваха, и продължи нататък, където бяха часовите. Отмина и тях, навлезе дълбоко в полето.

Грееше голяма луна, беше сребърно, светло. Беше тихо и спокойно като че ли по тия места не беше гърмяла никога сеч, не бяха текли реки от кръв. Само чакали виеха тук и там и плачливият им вой сякаш дращеше с нокти кротката тишина.

Князът повдигна глава — горе беше още по-тихо, още по-спокойно и светло. Сигурно горе, във висините, беше и самият бог. Той сви юмруци и злобно ги разтърси над главата си — прокле бога, задето беше се изпречил на неговия път.