Андрей Гуляшки
Златният век (17)

Разказ шести: Мир

Ханко стигна до стените на Преслав едва привечер. Макар дъждът да беше секнал скоро след изгрев-слънце, калта по пътищата беше голяма, на места толкова го възпираше, че трябваше да напряга до болка мускулите на краката си, за да се придвижва напред. Отначало небето беше още облачно, сиво, напомняше късна есен и навяваше нерадостни мисли, но излезе вятър от юг, наду бузи и мрачната облачна грамада, разпокъсана и развлечена, на часа бе отвяна към далечните отвъдиструмски равнини. Усмихна се измито, чисто небе. Не беше кой знае колко весела тази усмивка, защото откъм североизток се задаваха мъгли и люти студове, а отпреде им ситно пристъпваше и уморено почукваше с тоягата си беловлас старец, закичил калпака си с тъжното есенно цвете кърпикожух.

Слънцето захождаше оттатък Зъбуите, затова източните стени на Преслав и хълмовете, които се издигаха над Туча, с къщичките, градините и кубетата на болярските църквички — всичко беше осветено от полегатите лъчи на заревото, хвърляше алени отблясъци и като да грееше в някакъв приказен, апокалиптичен пожар. Ханко гледаше към това чудо от височините на старата Омуртагова крепост, прехласваше се от хубостта му, а когато спря погледа си на дворците във вътрешния град, стори му се, че сънува, защото мраморите, позлатените корнизи и златните кръстове сияеха с ослепителен блясък и целият този свят изглеждаше потънал в една тръпнеща и златна омара, леко просмукана от малиново-червена светлина.

И Ханко, макар да беше облечен в празничните Варламови дрехи, не посмя да влезе веднага в града. Отдалече столицата изглеждаше царствено великолепна като тържествената великденска литургия на Йоан Златоуст. Като гледаше аленото й опиянение в захождащите слънчеви лъчи, той си представяше как улиците й в тоя час гъмжат от празнично издокаран народ, натруфен с коприни, пурпури и разни златотъкани платове. Вечерно време хората излизат на разходка, ходят си на гости, гледат смяната на караулите пред вратите на дворцовата крепост, на площадите свирят военни музики и младите играят весели хора! Ако е било така в ония години, когато градът не блестеше кой знае колко, как ли ще е сега?

Ханко дълго се взира нататък, докато този чуден свят, сгушен между Зъбците и Туча, потъна в мрак. После той си намери по-удобно местенце между храстите, изтегна се на земята, сви колене и усмихнат заспа.

Събуди се преди изгрев-слънце от студ. По пътя за града на няколко пъти се шмуга из храсталаците, за да залъже глада си с боровинки и шипки. Храстите бяха богато накичени със сини и червени зърна, както се кичат невести по празници със синци.

Когато слънцето показа сребърния си диск, върху площадката на лявата стражева кула изскочи войник и медната му тръба светна като жълт пламък между каменните зъбери на крепостта. Войникът наду тръбата и във въздуха се изсипаха скокливи и призивни звуци. Всичките звуци правеха една песен, която, макар и без думи, накъсо предупреждаваше войниците да не се мотаят много из спалните помещения, а да бягат чевръсто към чешмите, докато десетниците не са уловили пръчките. Втората част на песента вече не се занимаваше с войниците, а съобщаваше на всичките хора, че нощната тъмнина слава богу си е отишла и че над света се е възцарила светлина. Войникът тръбач повтори три пъти тази песен, та и оня, който спеше мъртвешки, и той да се събуди. А докато той свиреше горе, на площадката, вратарите въртяха скрипците и тежката желязна врата пълзеше по жлебовете си, прибираше се в леговището си да спи. Градските врати работят през нощта, а през деня спят.

Той влезе в града през северната порта. Оттук започваха два пътя. Единият водеше право на юг, пресичаше западната половина на града и свършваше при северната порта на дворцовата крепост. Другият път поемаше на югоизток, той правеше разни широки извивки, пресичаше най-гъстонаселената част — между източните стени на дворцовата крепост и дъгата, която образуваше Туча в подножието на зелените хълмове; свършваше при южната порта, откъдето започваше равнинната част на Веригавския проход.

Тия пътища вършеха работа и по-рано, помнеха далечни времена, но сега те изглеждаха подмладени, бяха покрити с дебели и равни каменни плочи и разширени с десетина лакти встрани.

Ханко тръгна по пътя, който водеше за северната порта на дворцовата крепост, както някога, този път и сега минаваше през най-заможната част на града. Вървеше Ханко по улицата и душата му се радваше и на простора й, и на хубостта на къщите, които се издигаха от двете й страни. Всичко беше ново тук и затова му се струваше, че е попаднал в един непознат град, където на всяка крачка се изпречват пред очите му най-чудни и невиждани неща. Нима беше срещал някога такива къщи? Можеше да се закълне, че и в сънищата си не беше виждал къщи като тия. Всяка беше на по два ката, долният — от бял камък, а горният — от греди, с чардаци и колони и с прозорци, обрамчени с цветно дърво. Над широките входни врати блестяха сводове от плочки с най-различни цветове — зелени и сини, червени и жълти, — всички се усмихваха весело, но малко наперено като болярски моми. А върху прозорците святкаха решетки, които взимаха ума, едни бяха сребърни, други златни и какви ли не птици и орнаменти имаше изписани по тях!

Тази улица още спеше, тя беше тиха, тук живееха управниците, болярите, големите началници от войската, първенците-духовници, пратениците от други страни. Къщите не бяха строени на гъсто, помежду им зеленееха сенчести градини, мяркаха се между дърветата беседки и кьошкове, чиито стрехи и филигранни стени бяха обвити в бръшлян. В тази част на града още владееше сънна тишина.

През една пресечна улица Ханко излезе на пътя, който водеше за шумния и многолюден народен квартал. Тук каменните сгради се редуваха с дървени, бяха залепени една за друга, но и те правеха впечатление с големината си, стояха здраво и внушаваха уважение. Всички фасади бяха наскоро белосвани, рамките на прозорците — наскоро боядисвани със светли бои, затова този квартал изглеждаше чист, напет и бодър като току-що задомена млада жена.

Главната улица излезе на широк, равен площад, покрит с едър речен калдъръм. Това беше пазарът. Под всяка къща имаше дюкян, и в едни дюкяни продаваха кожи, в други платове, в трети медни съдове, стъклария, грънци и какво ли не. Срещаха се и работилници, където шивачи шиеха дрехи, обущари правеха обувки и изкусни златари майсторяха пръстени, женски накити и празнични съдини.

Този площад се изливаше в друга една напречна улица, и тя покрита с калдъръм, и оградена от двете страни с дъсчени бараки. Тук продаваха зеленчуци, мляко, сирене, мед. Тълпеше се народ, мъже и жени, шляеха се насам и натам босоноги деца, крещяха продавачи, вдигаше се голяма врява. На едно място млад мъж печеше върху желязна скара овнешки мръвки, друг хвъргаше тестени топки в кипяща мас, трети предлагаше айран, като гребеше с кратунка от един голям котел. Във въздуха се носеха шипящи, дразнещи, апетитни миризми и на Ханко му се зави свят. Изпитваше вълчи глад, а нямаше пукната пара. И тогава изплува в съзнанието му онази мисъл, която през целия път дотук му беше подавала ръка. Трябваше да потърси Карач.

Отново тръгна към блестящата тиха улица на заможните хора, но на едно кръстовище изскочи пред него голяма, бяла черква и понеже беше уморен и от глад преплиташе крака, реши да се отбие вътре и в хладината й да си поеме дъх. Той влезе в притвора, но към олтара не посмя да пристъпи, свидно му беше да стъпва с мръсните си боси крака върху мраморния под. Вътре горяха много свещи, полилеите святкаха в тъмното като златни съзвездия, среброто на обковките като че ли притваряше и отваряше очи, миришеше на восък и тамян. Малко бяха богомолците и може би затова свещеникът, който правеше разни движения пред амвона, изведнъж впери очи в него; изгледа го продължително и му махна с ръка:

— Влез вътре, българино, не стой като оглашен на прага! Този божи дом е твой!

Богомолците извърнаха глави към него и бузите му пламнаха от срам. Той пристъпи плашливо напред и отново замръзна. И когато свещеникът продължи песнопенията си, онази дума светна като слънце в душата му и я съгря с мека топлина. Българино! Каква чудна магия се съдържаше в тия няколко букви, изречени на глас. Не можеше да си обясни в какво по-точно се състоеше тази магия, но все едно, тя правеше божия храм негов, а богомолците — негови събратя. Тя унищожаваше самотията му и с невидими връзки го свързваше с хиляди други хора, които също бяха българи като него, говореха на същия език и се молеха на същия бог. Българино! Не беше се замислял досега какъв е, нито беше го питал някой, но, разбира се, бил е винаги българин и това изглеждаше толкова просто и обикновено, колкото е проста и обикновена думата „мамо“ в детските уста.

Когато утринната служба завърши, слънцето се беше издигнало вече височко над града. Карач живееше на богатата улица, близо до северната порта на дворцовата крепост. Той стигна до къщата на великия майстор по изобиколни улички, защото му беше неудобно да се движи по най-тържествената улица с тия свои просяшки дрехи — току някой стражник изскочи насреща му и го заплаши: „Къде, кучи сине, по просия ли? Ти не знаеш ли, че просията е забранена?“ Ще трябва да се бие с тоя стражник, а това означава разправии и може би затвор, и разкритие, че е беглец. Затова предпочете да бие два пъти повече път, но да не се среща с никакви представители на реда. Така към десет часа преди обяд той застана пред портата на Карач.

Отвори му старият вратар Ботул, когото Ханко познаваше от ония времена. Той беше побелял съвсем, но се държеше изправен и гледаше строго, и дори по-недоверчиво от някога.

Той премери Ханко с поглед, който плющеше сякаш с камшици, и зина уста да го наругае и да го изпрати по дяволите, но в същия миг се стъписа, помисли някое време и запита:

— А бе ти да не си оня Ханко, отпреди войната?

— Аз съм зер! — усмихна се Ханко и усети, че ризата му лепне от пот. — Ти не ме ли позна отведнъж?

— Ха, познах те! — каза Ботул, като се поотмести, за да му направи път. — Ама и малко се усъмних — толкова свят загина през войните, та защо да не си загинал и ти!

— Е, аз оцелях! — каза Ханко, като да се извиняваше.

— Добре си оцелял, ама защо! — продължаваше да го разглежда Ботул с критични очи. — Не ти е провървяло май!

— Живея някак, — каза Ханко. И попита: — Тука ли е господарят Карач?

Ботул заключи отново вратата и кимна с глава:

— Тука е, ама сега има при него големи хора!

На полянката пред къщата пасяха два охранени черни коня. Те лениво пощипваха тревица и помахваха с уши. Седлата им, покрити с червено кадифе, бяха женски и Ханко си рече на ум, че гостите ще да са сигурно черковни първенци. Докато размисляше какво да прави и изпитваше стеснение, нали не беше на мястото си в тоя богатски дом, откъм голямата къща се зададе самият Карач. Той крачеше ситно, но бързо, размахваше ръце и току подръпваше нагоре златотъканата си далматинка, тази разкошна дреха явно не му беше по угода. Той идеше към портата и мереше с очи Ботул, нему искаше да каже нещо, а на Ханко не обръщаше никакво внимание, сякаш го нямаше на тази земя.

— Върви да намериш прясна медовина, гроздов сок или каквато щеш там друга помия! — рече троснато на Ботул. — И припкай, дявол да го вземе, че ония пръчове не са навикнали да чакат!

Мисълта за презряната прясна медовина и за пресния гроздов сок изпълваше душата му с възмущение. Тия сладки питиета бяха достойни за една детска трапеза, женска може би, но не и за трапезата на великия Карач!

Ботул познаваше нрава му, сръдните му — гръмотевици без дъжд, — затова поглади спокойно брадата си и дори се позасмя:

— И медовинка ще намеря, и гроздов сок, че и ябълково пиво! Умът им ще вземем на преподобните, господарю, остави тази грижа на мен! Но виж кой е дошъл, кого бог ни изпрати, като възкръснал из мъртвите! Самият победител на ромейския доместик!

Той намигна хитро на Ханко и побърза да се отдалечи.

Ризата и гащите на тоя победител носеха поне двадесетина кръпки, лицето му беше брадясало като на горски човек, но Карач го позна веднага. Той го погледа някое време, като се стараеше да изглежда невъзмутим, после се отдалечи на пет-шест крачки, заповяда му да не мърда, сложи ръка над очите си и рече:

— Същински Херакъл! Ако дигнеш на дясното си рамо една цепеница, вместо гега, приликата ще бъде пълна.

С малко думи Ханко му разказа битието си, като скри само онази история с Бела. За шестте Стефанови слуги, които беше умъртвил със Севаровия лют кинжал, разправи точно, както си беше.

— Добре си ги наредил — одобри убийството им Карач. — Те са били едни кучета, и нищо повече. Но аз ще те посъветвам, Ханко от село Осеня, на светски и на духовни първенци да не разправяш какво са патили хората от тебе, а да разказваш какво си патил ти от тях. Болярите обичат покорните люде, послушните. Епископите — страдалците. Човек, който има свой кантар за доброто и злото, е ненавистен и на едните, и на другите. Затова ти показвай отсечения си пръст, колкото щеш, но за ония, шестимата — нито думица. Аз ще моля преподобните да се застъпят за тебе пред княза и сам ще го подбудя срещу болярина Стефан. И докато се разбере как стои по-точно работата, кой прав, кой крив, ще гледаме да те изпратим на другия край на държавата, та по-лесно да се открие игла в купа сено, отколкото Ханко от село Осеня!

След това Карач отведе Ханко в сенчестата си градина, където сред чемшири и бръшляни и под сенника на една мраморна беседка седяха и тихо разговаряха преславският епископ Константин, и началникът на екзархията Йоан. За разлика от деликатния екзарх, чието одухотворено лице все повече заприличваше на Исусовото от иконите, Константин имаше вид на касапин — и по лице, и на фигура. Лицето му беше червендалесто, месесто, едро, а зад широкия му гръб можеха не без успех да се скрият двама души като Йоан.

Тия мъже, прочути много повече с писанията си, отколкото с високите си йерархически санове, бяха облечени в скромни калугерски раса, обути бяха в прости сандали от червена кожа, косите си стягаха с по една черна панделка от сукно, а едничкото им украшение беше разпятието — тъжният кръст на изкуплението, провесен на една сребърна верижка. И двамата имаха големи къщи на по два ката — близо до северната дворцова порта — и обширни полски имения, на които би могъл да завиди кой да е от вътрешните боляри. Къщите им бяха подарък от княза, а именията заедно със закрепостените селяни — пожизнени владения, установени със законодателен акт от самия княз.

Йоан позна тутакси Ханко и му се зарадва, като го видя — спомни си за тежките дни при Буртудизос, които, макар и мъчителни, смяташе за особено забележителни в своя тих и безбурен живот.

— Водя ви един жив герой от Адрианопол и Буртудизос — каза Карач, като въвеждаше Ханко в беседката. — Това е човекът, който раздели Кринита на две при Тунджанския мост и за похвала получи от княза скъпоценен пръстен.

— О — каза Йоан, — аз го познавам. Ние с него бяхме заедно на война! Ханко от село Осеня, нали?

— Аз съм — каза Ханко, като се чудеше къде да дене огромните си ръце. Масата беше затрупана с книги. Той се вторачи в книгите и отново повтори: — Аз съм.

— Каква нощ беше онази, а? — въодушеви се изведнъж Йоан. — Помниш ли какъв дъжд беше? И каква тъмница? А ние вървим, вървим! — Той се извърна към Константина; — Адска нощ! — И се сепна, защото не беше твърде редно едно духовно лице да се възторгва толкова много от военни спомени. — Бог да успокои душите на загиналите! — прекръсти се той. — А тоя мъж извърши тогава истински чудеса.

— Преподобни! — усмихна се Карач. — Освен дето умее да върти секирата и да коли ромейски първенци, тоя мъж знае и някои други неща. Искате ли да ви покаже какво може?

— Ние като че ли прекъснахме четенето? — каза с упрек Константин. Той не изглеждаше много въодушевен от появата на неканения гост.

— Четенето, казваш, преподобни? Много добре! Ще продължим. — Той взе книгата, разтворена пред епископа, мушна я в ръцете на Ханко и му посочи с пръст: — Карай! Вземи им ума!

Сърцето на Ханко тупаше поне десет пъти по-силно, отколкото на Тунджанския мост или в оная нощ пред Буртудизос. Пламъци святкаха пред очите му, а едно невидимо духало като че ли беше издухало всичкия въздух от гърдите му.

Константин погледна към Карач и рече:

— Не е добре, велики майсторе, дето се шегуваш с низшите духом. И тоя человек е раб божи, както сме всинца, и ако е сляп за писаното слово, толкоз по-великодушни и внимателни трябва да бъдем спрямо него ние, осенените от светия дух!

— Не слагай тоя човек в „низшите духом“, преподобни, защото не отговарям за почтената ти брада! — засмя се богохулно Карач.

Ханко облиза пресъхналите си устни, пое дълбоко въздух, сякаш щеше да се гмурка в дълбокото, за да търси Илариевия труп, и прочувствено зачете:

Аз се богу моля с тия думи:

Боже светотворче, що създаде

видим свят и дивен свят невидим!

Господ-дух прати ми ти в сърцето

да ме лъхне с пламенното слово…

Дишането му се успокои, а когато завърши, гласът му звучеше уверено и твърдо, владееше го със сигурност, както боравеше със секирата по време на бой.

Константин скочи от мястото си и понеже беше нисък, накара Ханко да се наведе, за да го целуне по челото.

— Това, което прочете — обърна се Карач към Ханко, — е Азбучната молитва на епископ Константина. Утре по време на голямото тържество в двореца, когато князът ще раздава грамоти на новите учители, Азбучната молитва ще бъде изпълнена от монашески хор. Аз предлагам — обърна се той към епископ Константина — да включим и Ханко в хора. Неговият глас ще се понесе в Тронната зала като една истинска ерихонска тръба.

— Аз се присъединявам към предложението на Карач — каза Йоан. — С такъв четец като него молитвата само ще спечели. — Той помълча и като се изчерви силно, допълни: — Аз дори си мисля, че ще бъде добре, ако той прочете и пролога от моя „Шестоднев“.

— Ето — плесна с ръце Карач, — това е наистина едно великолепно хрумване! Защото само глас като неговия може да стигне до края на залата и да отведе всяка дума от пролога и до оня, който седи на най-последния ред!

Ботул донесе питиетата и едва не зина от учудване, като видя Ханко да седи между двамата духовни първенци, любимци на княза.

 

 

Карач предложи и Ханко разказа накъсо житие-битието си, каквото се беше случило след оная буртудизовска нощ, като премълча за връзката си с Бела и за шестимата избити слуги на болярина Стефан. Мъките му разплакаха Йоана, а епископ Константин удари с ръка по масата и се закле да говори на княза — и за сина на Ханко, и за самия Ханко — как да уреди по-нататък своя живот.

После великият майстор заповяда на Ботул да заведе Ханко на пазара при южната порта и да го облече от петите до главата с нови и подходящи дрехи. На утрешното тържество в двореца Ханко трябваше да се покаже пред княза в достойно облекло.

Обиколил тази заран средищната част на града, той мислеше, че със строителството е свършено, че каквото е имало да се построява, е вече построено. Но сега, като отиваха на юг, той непрекъснато се разминаваше с върволици коли, които караха всякакви материали, а пред очите му се появяваха една след друга постройки, едва пръкнали в надземната си част. Частни сгради, огромни болярски къщи, малки и големи църкви — едни току-що започнати, други вече извисили стан — животът тук кипеше като в гигантски кошер, източен хиляди крачки на изток и юг. Над това кошерище извисяваше ослепително бялата си снага крепостната стена на дворцовия град. Над тази стена-красавица синееха Зъбуите, а над Зъбуите — синята и безкрайна небесна шир.

Преди да излязат през южната порта, като минаваха под ската, върху който се издигаше дворцовият град, и малко встрани от южните му флангови кули, Ботул посочи една чудновата постройка, недовършена още и без покрив, но от всички страни, откъдето и да се погледнеше — кръгла, като небесния купол, който се издигаше над Зъбуите, над Туча и над целия Велики Преслав.

Туй е Кръглата църква — каза Ботул. — Тъй я наричат, защото няма ръбове и ъгли. Прави я моят господар, Карач. Тя ще бъде най-хубавата църква на света. Тъй е заповядал князът: тя да бъде най-богатата, най-личната и най-хубавата на света.

— А какво ще й бъде най-хубавото? — попита Ханко.

Ботул повдигна рамене.

— Чудя се — каза Ханко, — като ще е толкова лична и богата, защо я правят навън от княжеския двор?

— Де да знам — каза Ботул.

Те излязоха от южната порта. Надясно, залепени досами крепостната стена, се ширеха дванадесетина великолепни дюкяна, облицовани с шарени плочки, със сребърни решетки над прозорците и с позлатени дръжки на вратите. Срещу тия дюкяни се простираше голям площад, покрит със ситен калдъръм, средата на който се заемаше от една пивница, направена цялата от дялани греди. До входа на пивницата се издигаше висок бряст.

Разни дрехи, от хубави по-хубави, предлагаха продавачите, от кадифе, везани със сърма, но Ханко клатеше отрицателно глава. Той си избра един тъмносив кафтан от дебело сукно, кожени панталони и високи ботуши. За връхна дреха си избра една черна пелерина, която приличаше повече на разцепено монашеско расо.

— С тия дрехи ще приличаш на един странствуващ калугер от земята на франките! — каза му недоволно Ботул.

Ханко се усмихна кротко и не отговори.

После те седнаха на една маса под високия бряст. Ботул поръча сирене, хляб и две кани с прекипяла медовина.

Ханко ядеше много, но пиеше малко, а Ботул правеше обратното — до храната почти не се докосваше; но като изпи набързо каната с пивото, поиска си втора. Когато и нея преполови, той започна загадъчно да се усмихва, позасука мустаците си и се наведе към Ханко:

— Искаш ли да ти разкажа, защо князът е заповядал на моя господар да измайстори най-хубавата църква на света?

— Е, разбира се — каза Ханко. — Разказвай!

— И защо е избрал мястото на църквата да е извън дворцовата крепост? Аз ще ти разкажа какви слухове се носят сред майсторите — прошепна Ботул, — а каква е истината, един бог знае. Казват някои, че още докато прежната княгиня била жива, нашият княз завързал връзки с болярката Нона, дъщеря на болярина Ангелари. Когато угрите обсадиха Преслав, старият княз се усъмнил за някои работи в Нона и я затворил в манастир. След войната поискал от сина си да я осъди на смърт или поне да я заточи в далечни краища, но нашият княз отказал да направи и едното, и другото. Разсърдил се старият княз и се затворил в манастира насреща, в „Свети Панталеймон“, а Нона излязла от своя манастир и се заселила в една от най-хубавите къщи на предишния Преслав. Разправят, че ония връзки продължавали, но един господ знае как стояла точно тази работа. Като се изминали две години от смъртта на прежната княгиня, князът решил да се жени и си взел за жена племенницата на великия болярин Георги Сурсувул. Туй на всички е известно. А като се оженил, казал на болярката Нона, че каквото било — било, отсега нататък всеки да си върви по своя си път. Той си имал жена и вече не му било до Нона. Пък и не било редно — и пред бога, и пред хората. А на Карач казал: „Онази църква на ската, дето започнахме и не довършихме, ти отново ще захванеш. Но искам да я направиш по-хубава от най-хубавите църкви в света. Да грее като спомена за една голяма обич и да свети като една щастлива усмивка. Такава църква, казал, искам да направиш.“ И Карач се захванал. Ето трета година вече работата върви.

— Е, добре де — каза Ханко. — А защо я строят извън крепостта?

— Как защо? — Ботул го изгледа учудено. — За да може Нона да дохожда, когато пожелае!

— Това са дивотии — каза Ханко.

— Може и дивотии да са — повдигна рамене Ботул. — Но тъй или иначе, Нона няма да дохожда, защото господ я прибра миналата година.

— Дивотии — каза Ханко. — Князът е искал да построи една хубава църква, и туйто. И я дигнал извън крепостта, за да може народът да дохожда на служба. Това, дето го разправяш, Ботуле, са празни приказки.

— Може и празни приказки да са! — каза Ботул. — Аз дори си мисля, че ти имаш право и че всичките тия измислици са празна работа. Но нали знаеш, че между майсторите винаги се приказва за нещо. Майсторите си измислят понякога най-невероятни истории. Седнат на чашка и измислят!

Ханко се умълча. Рисовете в кръвта му бяха скочили неочаквано, съхтяха, дращеха с нокти и пущаха от очите си искри. Защо беше този гняв? Ботул всъщност не беше разказал кой знае какво, и тия княжески истории, верни или неверни, нямаха никакво отношение към неговите работи. Той отдавна се беше зарекъл — срещне ли княза в душата си — да го изобикаля отдалеч. Рисът изобикаля вълка и не че се страхува от него, къде ти! Но подуши ли го — отстранява се от пътя му, върви си по своя пътека и си казва, че така е най-добре. Защо му трябваше на Ботул да разправя тази история! За Девора, нищо и никаквото момиче от село Осеня, князът беше забравил още същия час, а виж, за болярката Нона — дигаше черква, каквато нямаше другаде по света. Това, да беше дори измислица, пак имаше зъби и хапеше, дразнеше обидно рисовете и те скачаха в кръвта му, съхтяха, дращеха с нокти и пущаха от очите си искри.

Като изпиха пивото си, Ботул и Ханко нарамиха вързопите и тръгнаха обратно за Карачовия дом.

А празничното настроение вече се чувствуваше из улиците. Утрешният ден беше голям — дванадесет школи пущаха учениците си по света. И хората се радваха от сърце, защото дълбоко вярваха, че светлината на словото ще направи живота им по-доволен и добър.

Сновяха коли от войсковия обоз, натоварени с рожкови вейки, лаврови клончета, папрати и чемшири. От къщите излизаха жени, взимаха си от зеленината и кичеха с нея вратите и прозорците на домовете си. На площадите войници ковяха дъсчени катедри за военните музики. При дюкяните и сергиите, където продаваха цветни панделки и други дребни украшенийца, непрекъснато прииждаха и отхождаха върволици от жени. Идеше светъл празник и хората се готвеха да го посрещнат достойно.

Тоя ден и за Ханко щеше да завърши в светлина, ако една неприятна и непредвидена случка не беше помрачила настроението му. Тъкмо излизаха с Ботул на пресечката, която водеше за главната улица, и откъм пазара плисна и се разля надалече гъста вълна от викове, вой, ревове и глъч. Шестима конни стражници отвеждаха група селяни в градския затвор. Селяните бяха вързани един за други и вървяха скупчени; подире им се люшкаха близките им, стари хора, жени и деца, напираха към осъдените, а стражниците ги биеха от конете си с камшици и не им позволяваха да се приближат. Старци вдигаха немощни юмруци и ругаеха, докато коженият бич не ги поваляше на калдъръма, жени скубеха косите си и неистово кълняха, плюеха кръв, обезумели деца пищяха, старуха беше раздрала ризата си и е костелив пестник налагаше плоската си и изсъхнала гръд. А осъдените вървяха неми, страшни бяха с мълчанието си и с вкаменените си лица.

Като видя това стълпотворение на мъката, Ханко леко пребледня, после кръвта се изкачи в главата му и той стисна юмруци.

— Ще пребия някого! — скръцна той със зъби, като гледаше с широко отворени очи зверското плющене на камшиците.

— Ти си луд! — избута го Ботул встрани. — Кого ще пребиваш? Княжеската стража ли?

Ханко поемаше въздух на едри глътки и мръщеше лице. Парещ срам го заливаше от главата до петите.

— Но може ли така? — изстена той.

— А защо да не може? — разсърди се изведнъж Ботул. — Ако си на тяхно място, няма ли да правиш същото?

— Да правя същото? — зяпна го учудено Ханко. — Да бия жените и децата?

— А защо да ги не биеш? — на свой ред се учуди Ботул. — Заповядано ти е да закараш осъдените в затвора, а тая паплач ти пречи. Ще биеш, разбира се!

Ханко не отговори. Те вървяха мълчаливо някое време и когато наближиха тихия дом на Карач, той запита Ботул:

— Какви бяха тия хора всъщност? Конекрадци? Разбойническа шайка?

— Е, глупости! — каза Ботул. — Какви ти разбойници! Това бяха селяни. Крепостни. На манастира „Света троица“. Отказали да работят на манастирската земя, надявали се, че ще им се размине. Сега ще лежат в тъмницата три години. Тъй се случва, когато се надяваш на дявола! — засмя се той. После добави сериозно: — Законът си е закон.

Настаниха Ханко в стаичката, която беше съседна с входа за избата. В ъгъла мъждукаше кандилце. На масичката беше оставена свещ; паница с варено месо и парче хляб, притегли очите му, но се потърси, не му се ядеше. Невидима ръка сякаш притискаше стомаха му, виеше му се свят. Отпусна се на пода и тогава забеляза до твърдата възглавка два свитъка. Единият съдържаше препис от „Азбучната молитва“ на Константин Преславски, а другият — препис от пролога на Йоановия „Шестоднев“. „Азбучната молитва“ трябваше да научи наизуст.

През нощта на три пъти някой слиза в избата за вино.

 

 

Тронната зала сияеше. Усмихваше се с белоснежните си мраморни стени, тържествуваше с двете си редици малахитови колони. Дванадесет шестопръсти полилеи хвърляха с кованото си сребро меки отблясъци върху цветните мозайки на пода. Златните корнизи на тавана излъчваха светлина. Върху стъклата на дванадесетте сводести прозореца бяха нарисувани с ярки цветни бои образите на дванадесетте Христови апостоли. Денят влизаше през тия витражи засмян и с добро сърце.

Високопоставен и отбран народ пълнеше залата тази сутрин. Велики боляри и областни управители, болярки, висши духовници и висши военни. Блестяха пурпурни мантии, багреници, накити, копринени раса̀; святкаха разпятия, обсипани с бисер и изумруд.

Най-отпред, откъм северната стена на залата, се издигаше тронът на княза, от червено дърво, ръкохватките завършваха с озъбени лъвски глави, а на облегалката два грифона държаха един позлатен кръст.

От двете страни на княжеския трон бяха поставени други два по-малки трона от черно дърво.

Хорът на монасите и групата на завършилите ученици бяха строени между колоните и западната стена на залата.

Князът, княгинята, епископ Йосиф и най-близките съветници на княза влязоха точно в момента, когато клепалото на дворцовата катедрала започна тържествено да бие. Князът зае мястото си, на десния малък трон седна княгинята, а на левия — епископ Йосиф. От дясната страна на княза се наредиха изправени ичургу-боилът Станул, Ондуракс, Курт, Манаси, Георги Сурсувул и други висши военачалници; от лявата му страна застанаха Константин Преславски, Йоан Екзарх, Карач, архитекти, художници и книжовници.

Когато влязоха князът, княгинята и първенците, монашеският хор гръмко запя тържествения Давидов псалом:

Хвалете бога в неговата светиня, хвалете го в крепостта на силата му.

Хвалете го поради неговото могъщество, хвалете го поради голямото му величие.

Хвалете го с тръбен звук, хвалете го с псалтир и гусли!

Всичко, що диша, да хвали господа! Алилуя.

После Йоан Екзарх прочете молитвата на Константин-Кирил „Боже на нашите отци“; малък монашески хор, в който беше включен и Ханко, изпълни „Азбучната молитва“ на Константин Преславски, а Ханко прочете откъс от Пролога на Йоановия „Шестоднев“.

С това завърши програмата на тържеството. Сега князът трябваше да раздаде грамотите. Двама адютанти, водени от Ирник, внесоха в залата и оставиха пред трона малка масичка от абаносово дърво, инкрустирана с орнаменти от злато и седеф. Отгоре й бяха поставени грамотите — нарисувани със златна и сребърна боя и подпечатани с печата на самия княз.

Симеон се изправи и в залата стана тихо, като в църква.

За голяма изненада на мнозина, които го слушаха за първи път, неговият глас не гърмеше и не се катереше по някакви си стръмнини, напротив, той беше спокоен и кротък; пастир тръгнал по валози и поляни, за да открие най-сочната морава за рунното си стадо. Тук се спре, за да се порадва на някое рядко цвете, а там — за да погледа как далече сред лъките се е сгушило родното му село. Сърдечни поздрави и пожелания за много сполуки от стария княз, който не може да присъствува на това голямо тържество поради умора от годините. Но все едно, че е тук, и нека му се поклоним мълком в сърцата си, защото от него е всичко. А той ще каже на учителите, които ще разнасят славянското слово навред по българската земя: дерзайте! Вие сте сеячите! Вие хвърляте семето на бъдещето в чернозема на днешния ден. Защото какво е една, дори могъща страна, без Слово? Земя, която днес е градина, а утре ще бъде само пясък и голи скали, и нито стръкче зеленина. Много народи са създавали могъщи държави, но са изчезвали, защото не са имали свое Слово. Словото е като варта. Варта споява тухлите и държи сградата изправена. Духат ветрища, а на сградата й няма нищо. Словото свързва с неразкъсваеми и вечни връзки славянина от Дуросторум със славянина от Девол. Държава, споена с такива връзки, стои изправена и устоява на всякакви бури.

Ето, у нас Кириловото слово като че ли е едва от вчера, а разцъфтя вече с толкова разкошни цветове! Ние имаме книги, писани от български книжовници, чудни икони, рисувани от български живописци, разкошни църкви и палати като тоя, правени от български майстори! И ако това сътворихме само за няколко години, помислете какво ще сътворим през следващите десетилетия! Добър е бог, може би един ден ние ще вземем в свои ръце знамето на духовното първенство и ще бъдем първи сред близки и по-далечни народи.

А всеки път, като празнуваме тоя празник, да си спомняме казаното от Йоана: „В начало беше Словото, и Словото беше у бога, и бог беше Словото.“

Тъй е било и тъй ще бъде.

После започна раздаването на грамотите. Ирник извикваше новия учител, а Симеон прочиташе в един списък името на селището, където щеше да учителствува, и му подаваше грамотата. Така бяха споменати много селища от всичките краища на страната: Плиска, Нове, Сингидунум, Филипополис и Берое, Овеч и Костур, Охрид и Щипоне…

Ханко получи назначение в Костур.

Като му подаде грамотата, Симеон го попита:

— Кажи ми сега откровено, кое повече те влече: войната или книгата? Ако войната те влече повече, в Костур ще изпратим друг учител, а тебе ще проводим още тоя час в командирската школа.

— Никога не съм обичал войната, господарю, а днес я мразя повече откогато и да било! — отговори твърдо Ханко.

— Така и очаквах — каза Симеон. — Истинските храбреци обикновено са големи миролюбци! — Усмивката изстина на устните му и той рече: — Аз ще се погрижа за сина ти, Ханко от село Осеня, и ще накажа оногова болярин заради пръстена. Но ако чуя, че си платил някъде данък на старите си заблуждения, че си съдил и наказвал — горко ти! Нито ще ти простя, нито ще ти прощавам; когато своеволията започнат да се повтарят, думата се дава на въжето. Аз обичам храбростта, но ще ти кажа, че князете предпочитат да имат работа с послушни войници вместо с непослушни герои!

Тия приказки той щеше да си спомни дванадесет години по-късно, на Ахелойското поле.

 

 

Докато групата учители, изпратени да учителствуват в кутмичевските градове Охрид, Девол и Костур, биеше меките пътища, които водеха за югозападните краища на страната, Симеон проводи свои хора в имението на болярина Стефан, за да проучат Ханковия случай и да му донесат за истината. Тия хора свършиха съвестно работата си и докладваха на княза така. Първо, боляринът Стефан бил конфискувал повече земя, отколкото се полагало за оня дълг. Според тях селището било неправилно конфискувано и следвало да се върне на длъжника. Второ, обсебването на детето било също неправилно, тъй като станало без съгласието на бащата. Трето, отсичането на пръста било също неправилно, тъй като станало без съгласието на собственика му. Четвърто, обсебването на пръстена било също неправилно, тъй като боляринът Стефан нямал никакви законни права над него. Пето, Ханко бил убил шестима болярски люде и заради тази си постъпка следвало да бъде наказан със смърт.

Като изслуша хората си, князът заповяда да се заточи боляринът Стефан за десет години в земята на ринхините, а Ханковият син да се зачисли на държавна издръжка и да се настани в казармите на княжеската гвардия. Когато го запитаха за Ханко, той се намръщи и каза, че следва да се обеси, разбира се, но не издаде разпореждане за арестуване. А да се пита втори път, не беше редно.

От тази печална история спечели само Ханковият син. Но нали пътищата на човека са неведоми, случва се понякога печалбата да се превърне след време в непоправима злина.