Андрей Гуляшки
Златният век (8)

Разказ трети: Ханко въздава правосъдие

Мнозина мислеха наистина, че щастливата звезда на Ханко тепърва изгрява и че отсега нататък пътят му в живота нито ще се изкачва по голи и опасни стръмнини, нито ще се спуска в дълбоки усойни долища. Та можеше ли щастието да отмине човека, който носеше златния пръстен на княза? Ще се претърколят дните и някоя сутрин ще доприпка при Ханко един накичен адютант: „Тръгвай, Ханко, с мене, князът те прави гвардеец и свой хранен човек!“ Или: „Събличай, Ханко, войнишката униформа и върви в склада да облечеш началническа!“ А може, като свърши войната и си тръгнат за дома, ичургу-боилът да му каже: „Какво ще правиш, Ханко, в туй село Осеня, князът ми нареди да те настаня на по-добро и аз ти предлагам да дойдеш в нашата столнина Преслав!“ „А какво ще върша в столнината, болярино?“ „Ех, Ханко, живот ще живееш! Каквото измислим, все ще е по-добро от ярема, дето си бил зажеглен до тоя час! Нито овци ще пасеш, нито ще поиш земята с потта си, а като свети Георги ще се носиш на кон из преславските улици, в червено облекло от най-мека тафта, със синя шапка, украсена с жълто перо, и със златна свирка, преметната със сърмен ширит през рамо!“ „А за какво ще ми служи тази златна свирка, болярино?“ „Като излиза князът на разходка, ти да припкаш пред свитата му и със свирня да известяваш на народа път да струва и с цветя пътя да постила, и в един глас богу да се моли: «Господи, княза благослови!»“

Така си представяха някои бъдещото щастие на Ханко и тайно му завиждаха. Но дали защото пътищата в живота са неведоми и никой смъртен не може да надникне с очите си оттатък кръгозора, или защото му беше съдено да изпие много горчиви чаши, та да се откаже от дълбокото си убеждение, че доброто в живота е повече от лошото, онази златна птица на щастието не само че не кацна на рамото му, ами отлетя и се запиля зад девет гори и толкова планини. Дори княжеският пръстен не успя да я примами, макар че блестеше на безименния му пръст като звезда.

Няма да разказваме нашироко за събитията, които се разиграха през следващите няколко дни. Всичко стана според заповедите на княза. Както беше наредил той, Станул се втурна да пали земята на изток и стигна близо до Булгарофигон; Охсун нахлу в зелените и равни простори на Южна Тракия и се спря чак при подстъпите на крепостта Димотика; Олцег се насочи на югозапад, запали укрепения град Ефраим, а лявото му крило пресече пътя, който водеше за Гюмюрджина. Всичката тази обширна земя на изток, юг и запад изглеждаше сега през деня похлупена като под връшник, небето поради дима от пожарищата тъмнееше отгоре й като гарваново крило, а нощем сияеше като облепено с червен варак. Горяха десетки села с дворовете и селищата си, с черквите си, маслинени горички и овощни градини се превръщаха в почернели гробища, лозята биваха съсипани и сокът от смачканото грозде лъщеше посред сгазената шума като пролята кръв.

А по белите пътища се точеха върволици от коли и талиги, едни теглени от волове или биволи, други от коне, кои с чергила, кои открити, всички натоварени с покъщнина, сечива и храни. Прахоляк се вдигаше на възбог, а сред въртопите му крачеха изселените, хиляди на брой млади и стари, и от безутешния вой на жените и ревовете на децата целият свят кънтеше и се гърчеше, като че беше настъпил денят на страшния съд.

Подир керваните топуркаха стада добитък, черди, ергелета, табуни, обградени и подкарвани от войници, а най-отдире и встрани от пътищата като сенки се промъкваха псетата, с подвити опашки и обезумели очи.

Керваните се движеха бързо, почивките бяха редки и къси. Изостанеше ли човек на пътя — отминаваха го, ариергардите го довършваха с удар на копие по главата и това беше милост, защото гладната смърт и вълчите зъби бяха много по-страшни. Нощите бяха по-спокойни и милостиви, само псе ще завие някъде, вдигнало зурла към звездите, или ще извика уплашено жена, събудена непредпазливо от огладнял за любов войник.

На шестия ден керваните започнаха да пристигат и да се събират около обсадения Адрианопол. За да се не губи време и за да се избегне задръстването по пътищата, князът нареди на жупана Манаси да пресреща бежанците отдалече, да ги разпределя на място съобразно указанията му и на часа да ги насочва към Боруйската, Филипополската и Брегалнишката област, като на всяка група даде по един пълномощник-водач. Князът заповяда на Манаси да прикрепи към всяка група и до малко от общия добитък и на всеки сто семейства да отпусне по хиляда мери зърно от конфискуваното, та да могат бежанците още с пристигането си в новите поселища да се заловят, както трябва, за земята, да орат и да сеят и да не тежат с нищо на местните хора и на комитатските управи.

Когато и тази работа беше свършена, князът разпореди да се разпредели всичката плячка на войската според военните закони на дедите. Една десета от добитъка, зърното, зехтина и виното беше отделена за княза, по една десета за отрядните командири и стотниците. Останалото количество от плячката беше разпределено по равно между войниците, а трофейните оръжия и конете бяха зачислени на държавата. За изчисляване на възнаграждението волът служеше за еталон: един вол се равняваше на пет овце, една овца — на пет мери зърно или пет мери зехтин. На обикновените войници вино и зехтин не се разпределяха, те имаха право само на добитък и зърно. И така от общата плячка всеки войник получи по две овце и по пет мери зърно, а на Ханко беше дадено като на стотник — дариха го с два вола и десет мери зърно.

На осмия ден, когато сред войската имаше общо доволство, князът заповяда да се отслужи тържествен молебен. Той постави и малък каменен надпис върху гроба на изургу-коловъра Йосиф, веселия командир на боруйци, който беше починал от раните си на третия ден след битката, нареди да се раздаде на войниците по едно канче вино за упойка на душата му, а след обяда устрои в негова памет военни игри и състезания. Тахтун, макар и да не беше оздравял съвсем, взе участие в състезанията и излезе пръв в стрелбата с лък от препускащ кон. Ирник го награди от името на княза с два породисти дългорунести овена.

Ханко не се яви нито на игрите, нито на състезанията, затирил се беше в обоза при своите волове да ги храни с корички и да чеше вратовете и хълбоците им с четката, дето бяха му дали за почистване копитата на Дванш. Измисли им имена (Стойчо и Пройо), нашари челата им с жълтото на лайкучката, почесваше ги по вратовете и гальовно им приказваше. Наричаше ги хубавци и змейове и не усещаше как тия ласкателни думи се превръщаха пред очите му в разорани угари; обърнатата земя лъщеше, като да беше намазана с катран, невидима ръка хвърляше зърно в браздите, а едно чудотворно слънце даваше вълшебна сила на посева и той кълнеше, цъфтеше и зрееше не за седмици и месеци, а някак си мигновено, сякаш невидим дух подхранваше коренчетата и изтегляше класовете из рехавата земя.

Ханко притваряше очи и както чешеше челата на воловете, струваше му се, че раздипля снопи около стожера, а стожерът е оня чудесен кол, който беше измъкнал из оградата на укрепеното селище пред Тунджанския мост. Ето, изсвистява камшик във въздуха, пляска хълбоците на чичо Тошовата кобила, чичо Тошо им е съсед, заел им е кобилката си, и най-важната и свята работа започва, изваждането на хляба из класовете, кобилката хуква и Ханко повдига ръка да свали рунтавия си калпак…

Ръката му допира кожения шлем и той се сепва, усмихва се и дохожда на себе си — всичките тия видения идат от воловете, от диханието им, от чудесното чувство, че са негови. Каква земя и посеви, и какви дикани е засънувал? Оттук на цял остен слънчев път гарвани кълват човешки мърши, още е война и никой не знае какво ще донесе утрешният ден.

Така, докато Тахтун показваше майсторлъка си да стреля с лък по неприятеля, дето го преследваше по петите. Ханко наглеждаше воловете си, говореше им и никак не приличаше на оня страшен и разярен човек, дето сам огъваше ромейските бойни редици и от чиято секира плискаха кървища.

На другия ден призори обсадата на Адрианопол беше снета и войските започнаха да се изтеглят на север. Отредите на Курт и Олцег завиха на северозапад, за да хванат сингидунумския път, та през Филипопол и Стипонионе да стигнат до Сердика, където ги чакаха пешите войски на Смул. На Ицвоклия, управителя на Сердика, беше съобщено да насочи тази групировка още по на северозапад, към Сингидунумския комитат, там командуването им щеше да поеме нарочният пратеник на княза, великият болярин Георги Сурсувул.

Князът, неспокоен поради маджарската опасност, побърза да замине с една стотня от гвардията си направо за Преслав, като изпревари авангарда на войската с два дни. Преди да напусне лагера, той повика в шатрата си изургу-коловъра Станул.

— Ще останеш — рече му — в крайграничната крепост Вукалон, като задържиш със себе си една стотня войници. Задачата ти е такава: да провериш как са укрепени устията на двата прохода — Веригавския и Ришкия — и ако нещо не е в ред и благоприятствува промъкването на неприятелска войска в страната — да дадеш указания на местните началници как да се поправи и укрепи, та граничните гарнизони, макар и малочислени, да са в състояние да опазят проходите за едно по-дълго време при внезапно нападение от ромейска страна. Ще разучиш работите от Вукалон до Девелт и очите ти да не са само в зидовете и окопите, но и хората да гледаш как са въоръжени и облечени и каква е храната им. И когато всичко ти стане ясно за силните и слабите страни на тази част от южната ни граница, ще се завърнеш в Преслав, за да докладваш какво си направил и какво си видял.

Това беше последната заръка на княза под стените на Адрианопол. Сетне свърна към онова място, където беше погребан Йосиф, и като наближи гроба му, слезе от коня си и полека приближи до каменния стълб.

Зареян сред безлюдната степ, стълбът изглеждаше ужасно самотен. Наоколо му се простираха безкрайни простори, покрити с храсталаци и излиняла трева, а отгоре студено синееше високо и чуждо небе. И свирнята на вятъра беше безутешна и тъжна, свирня на скитник, тръгнал на просия по чужда земя. Най-веселият и общителният измежду болярите беше намерил вечното си ложе в унил и скръбен край.

Симеон постоя намръщен пред купчината пръст. Това беше останало от гуляите и шумните развлечения, от ловните приключения и хазарта, от любовта. Купчина пръст и вечен сън под безразлично небе. Върна се замислен при коня си и с натежали крака прекрачи седлото.

Когато слънцето изгря, пред адрианополските стени и сред равнината, която се простираше около града, не беше останал нито един български войник. Тонзос кротко шумеше между ниските си брегове, а и Хеброс беше отдавна прибрал мътните си и разбушувани води. Степта, по която тук и там пълзяха валма белезникави мъгли, лениво се пробуждаше от сън.

 

 

Вукалон беше седалище на малък граничен гарнизон, броеше около стотина къщи, затова Станул нареди половината от стотнята му да се разквартирува в съседното село Здравек, разположено на около два часа път източно от крепостта. В разпределянето на десетките не беше вложен никакъв нарочен смисъл, изургу-коловърът каза: „Половината от войската да се изпрати в Здравек“ — и заместникът на багатура Севар сетин-багаинът Ратен на часа изкомандува: „Десетките от първа до пета да заминат веднага за село Здравек.“ Със същата готовност той можеше да изпрати на село Здравек другите пет десетки. Така че нямаше никаква предварителна сметка, а чиста случайност събра Ицволя и Ханко под един покрив. При това Ицволя сам предложи на Ханко: „Ела да ми правиш дружина в тази къща“ — и Ханко се съгласи. Ицволя беше намерил къщата и Ханко прие не защото искаше да живее под един покрив с десетника си, а за да не го обиди. Как да каже на прекия си началник: „Намери си друг човек за другар“?

Село Здравек беше клекнало като квачка под източния склон на една зелена и ниска седловина. Склонът беше осеян с лозя и бадемови горички, а в подножията му се разстилаха чак до сините далечини повърнали стърнища и прясно изорани угари, тук и там накичени с диви овошки и акациеви дръвчета. Това село за разлика от Вукалон, където още живееха десетина гръцки семейства, беше само от славяни, коренът им се губеше в най-затулени времена, дедите казваха за бащите си, че били от славинско коляно, а пък това коляно водело потеклото си от ония славини, дето и сега населявали всичката земя на север от край до край. Вукалончани живееха весело, защото жупанът им не ги притесняваше, той господарствуваше в Орешец, беше много богат и от селяните си вземаше само един нищо и никакъв данък — по лъжица мас и половин крина ечемик. А здравекчани караха сиромашки. Факийският жупан ги беше стиснал за гушата — не само че взимаше по пет лъжици мас от къща и по крина ечемик, ами искаше и от меда, и от виното, и от лука, и от вълната, когато стрижеха овцете, а пукнеше ли пролет — пращаше слугите си да гонят здравекчани по нивите и лозята му, да плевят посевите и да окопават лозите. Затова във Вукалон човек можеше да види и кирпичени къщи, големи и гиздави, с чардаци, землянки имаше само в окрайнините, а в Здравек дори хубавите и весели къщи, строени в по-добри времена, изглеждаха сега оклюмнали и тъжни, сякаш ги беше налегнала болест, срещу която нямаше лек.

Такава тъжна и болнава беше къщата и на стрина Парашкевица — с килнат сламен покрив и олющени стени, правени от огънати пръти и намазани с глина. Тя се намираше в източната окрайнина на селото; гледаше към изгрева и някога може би се е усмихвала в зарите му, когато покривът й е лежал на мястото си и варосаните й стени са изглеждали свежи й са розовеели заран, като бузите на замомена подявка. Колкото и да е бил притеснен животът поради лакомията на факийския жупан, пак е оставало време за хора̀ и песни, силата и сръчността на стопанина са надвивали големите несгоди, за къща от кирпич не е могло да се мисли, но пък всяко лято покривът е бил подновяван с нова слама и в навечерието на Гергьовден стените са били белосвани с вар. Така беше текъл животът допреди три години, когато през зимата вълци удавиха стопанина, излязъл беше в гората да събира вършини, идеше Коледа, бъдникът искаше голям огън. Глутницата сдави и него, и воловете му и оттогава къщата завехна, ветрищата килнаха покрива й, а дъждовете направиха стените й да изглеждат като проядени от шарка.

През онази зима Василиса навършваше тринадесет години, още й викаха галено „Лиска“, а синчето беше с четири години по-малко от дъщерята.

В Здравек имаше и по-добри, и по-угледни къщи, но Ицволя беше избрал тази.

— Тук ще се настаним — беше рекъл той на Ханко.

Стрина Парашкевица им постла до оджака, а двете с Василиса отидоха в плевника, времето беше още топло, можеха да минат и без огън. Някогашната Лиска вече се момееше, беше опънала пазвата; дългонога и тънка в кръста, тя теглеше очите, та не беше разумно да спи под един покрив с двама млади и непознати мъже.

Още като я зърна на двора, Ханко си рече: „Такава беше Девора някога. Като момиче!“ — и едно тъжно чувство преля в сърцето му — тоя спомен се разминаваше с радостта.

После се заредиха тихи и кротки дни, ни чумерни, ни весели, каквато беше ранната есен в тоя хълмист полски край. Веселяците се събираха в дома на старейшината, там беше най-широко, пиеха от още неизбистреното вино и се преборваха. А Ханко запретна ръкави да оправи кое-що в занемарения вдовишки имот. Не пипван отдавна от мъжка десница, дворът изглеждаше като напуснат, бурени и повляци бяха избуяли покрай повалената ограда, от някогашния обор стърчаха две плесенясали стени.

Най-напред се зае с покрива на къщата, защото имаше опасност тази зима виелиците да го килнат съвсем. Ходи в гората да насече пръти за подпори, два пъти отива и се връща и носи всичко на гръб. Парашкевица нямаше волове, за да извози прътите, а да моли от съседите нямаше как, хората бяха плъпнали по нивиците си, бързаха да свършат с оранта, преди да ливнат големите есенни дъждове. Трудно му беше, защото с мъчната работа трябваше да се справя сам, но след няколко дена покривът дойде на мястото си, коминът се изправи и къщата заприлича на вече оздравял и привдигнал се от тежка болест човек. Само за сайванта не остана подпора, стряхата климаше току над вратата, не идеше това лично място да се закърпи с каквото и да е. Мисли Ханко, дълго се колеба и на края реши да спаси положението с оня чудесен колец, дето беше задигнал от рова пред укрепеното предмостово селище. Свидеше му се, защото тоя кол мислеше да го занесе в къщи, такъв хубавец не можеше да се намери в цяло Осеня. Само да го забиеше пред пруста, и старият Данилов двор щеше тутакси да се засмее като невяста, натъфрена с кожено контошче. Но си казваше, че, от друга страна, той е млад и здрав, и животът е пред него, и има време да почака и за един, и за още много колци, засмолени и изгладени като тоя, дето му беше плячка от войната. А Парашкевица на какво можеше да се надява — нито ще й даде някой даром, нито пък тя има сила и умение, за да си го отсече от гората и го приготви сама!

И си казваше още, че не е далече денят, когато ще доприпкат и до тоя край ония студени ветрища, дето прескачат наесен Иструм и сковават земята надлъж и нашир. Ще докарат сивите и тежки зимни облаци и от небесната вис ще се изсипе над света толкова много сняг, че стряхата на стрина Парашкевица ще се огъне точно на онова място, където й липсва подпорката, и понеже дяволът се щура по-често из вдовишките и сиромашките къщи и по-малко из богаташките, току-виж, се издънила и снегът се накамари пред самия вход. Как ще минеш през такива преспи, как ще си пробиеш пъртина! Ако е мъж, ще прекрачи криво-ляво, ще наснежи навущата до колене и ще се провре някак, ще изскочи в собата, но ако е жена?

Кой знае защо помислеше ли за тоя голям сняг, дето ветровете щяха да навеят пред входа, едно видение се явяваше отпреде му и той замираше, както ловецът не смее да поеме дъх, когато изневиделица се озове на няколко крачки до една сура сърна. А видението беше наистина чудно, защото девойката, дето повдигаше полите си, за да мине през снега, беше уж Василиса, Лиска, но така изглеждаше само на пръв поглед, при по-внимателно вглеждане можеше да се види, че това не е никаква Лиска, ами Девора, каквато беше в ония години, някогашните, когато тя момееше, а той служеше войник в Нове. Същите руси коси, сплетени на две плитки, а плитките, накичени тук и там с цветове от див бъз.

— Ще си спомняш ли за мен, Деворке, докато аз служа в Нове, при копана Смоляк?

Сега знае, че тия думи не е изговарял никога, но какво от това? Ако сега се върне на ония години, когато служеше новобранец при копана Смоляк, непременно ще ги каже. Сега просто се чуди как не му е дошло тогава на ум, сляп ли е бил, та не е съглеждал цветовете на дивия бъз в русите плитки?

Сляп е бил сигурно, защото очите му са били мъртви и за много други неща. Сега си спомня как веднъж се усмихнаха устните й, беше ветровито време и вятърът подхвана полите й и все ги повдигаше нагоре, а тя се мъчеше да ги спусне над коленете си, но не гледаше полите си, а се взираше в него и му се усмихваше, и това ставаше на едно пусто място до един дол — целия обрасъл на гъсто с лески и къпинак. Тя се усмихваше приветливо и подканящо, и малко срамежливо, както трябваше да бъде, идеше годежният ден и момичетата избираха женихите си, но той не виждаше нищо, сляп беше за цветовете на дивия бъз и не разбираше усмивката, дето се плъзгаше по устните й.

Сега си мисли, че ако тогава беше видял и разбрал някои неща, на следващата пролет онова нямаше да се случи, но по всичко изглежда, че по него време дяволът е държал лапата си пред очите му, та затова е бил сляп за Деворината хубост.

Но едно беше видял и запомнил — млечната, матова белина, която повдигнатите поли разкриваха от коленете нагоре. Никой изгрев не му е правил по-силно и потресаващо впечатление. Като че ли тоя изгрев бе един-единствен на света и той показваше магията на хубостта си само за неговите очи. Сега знае, че само първият изгрев изглежда чудесен, в Нове беше виждал други, срещу канче войнишка чорба, но те нямаха кой знае защо нито капчица от прелестта на първия.

Така поради някакво неведомо сплитане на образите и на времената, като мислеше за зимата и за снега, той си представяше как Василиса повдига полите си нагоре, за да мине, и всеки път на нейното място се появяваше Девора, но оная, някогашната, от времето, когато той служеше при копана Смоляк в Нове. Тя повдига полите си, за да мине, изгрява матовата белина над коленете й и на душата му става тъжно, сякаш отгоре й беше прострял криле някой от гарваните, дето кълвяха мърша на адрианополското поле.

Но тъгата му тутакси избухваше и преминаваше в ярост, когато до това видение заставаше друго — похотливото и нахално лице на пияния Ицволя. Той сучеше мустак, хилеше се и намигаше, както правеха войниците в Нове при среща с жените, които живееха близо до гарнизонната крепост. Появата на това второ видение не идеше случайно. Няколко пъти Ханко беше виждал Ицволя да занича най-безобразно подир Василиса, а веднъж — тогава още майстореше покрива на къщата — стори му се, че момичето тихо изписка и когато извърна глава — видя ръката на Ицволя да се измъква от пазвата му. Как се сдържа да не скочи и да не замахне отгоре му със секирата — не помнеше, но сетне, когато пристъпът на гнева се отля, много се учуди откъде и защо беше пръкнало това бясно желание у него да сече. Все пак Василиса не му, беше нито жена, нито сестра.

И така, като не намери друга подпорка за стряхата, той извади от обозната кола трофейния колец, дигна го на рамото си и го отнесе до Василисиния дом. Прекръсти го, намери му точното място под стряхата, па обърна секирата откъм опаката й страна и започна бавно и с тежки удари да го забива в спечената земя.

Когато привърши, той се отдръпна назад, подпря ръце върху държалята и със захласнати очи заоглежда своя труд. Сега неговият адрианополски трофей като че ли беше добил по-уседнал и благороден вид, не лъщеше лекомислено, а изглеждаше сякаш доволен, че вършеше своята работа — подпираше покрива на един вдовишки дом.

Както стоеше облегнат върху държалята, почувствува някой да стои отдире му, обърна се и видя, че е Василиса. Тя гледаше оправения покрив и се усмихваше.

Свечеряваше, прозрачни облачета бяха закрили небето на запад и то сякаш беше потопено в златистооранжева мъгла. Целият свят му се стори подплатен с пурпур и всеки предмет излъчваше едно меко сияние, което приличаше повече на тиха песен и по-малко на светлина.

В тоя миг времето и образите отново се сплетоха и на Ханко се стори, че насреща му стои Девора, но онази, някогашната, която той не забеляза и за която си слепота сега той горчиво съжаляваше.

— Виждаш ли как съм украсил къщата си? — питаше Ханко, макар че тази къща не беше негова и той изобщо не беше си отворил устата, за да каже каквото и да е.

А Василиса-Девора му се усмихваше приветливо и с подканяща усмивка, както някога, когато ветрищата надуваха ризата й отдолу и тя се мъчеше да я свали и задържи.

 

 

Това беше само едно мигновено видение, защото Василиса не се усмихваше нему, а на оправената къща и в усмивката й не личеше никакво подканяне или нещо, подобно на подканяне, а възхищение, и то не се отнасяше до Ханко, а до неговата работа. Но тъй или иначе тази привечер светът като да беше подплатен с пурпур и всичко изглеждаше празнично красиво.

Преди да заспи, Ханко отново се сети за ръката на Ицволя, която беше бръкнала във Василисината пазва, сети се и се закле в паметта на баща си, че ако пак я види да бърка там, непременно ще съсече Ицволя, както беше съсякъл началника на схолите под свените на Адрианопол.

На другия ден се зае с двора, натъкми всяко нещо на мястото му, потегна кочината и изрови нов улей, за да се оттича по-лесно помията. Сетне зажегли своите два трофейни вола и излезе на къра, там беше Парашкевината нива, изоставена и буренясала, само дето нямаше кръстове, та съвсем да прилича на запуснато гробище. Жалост сви сърцето му, като гледаше почернялата земя и слушаше воя на вятъра между бурените — вдовица оплакваше несретата си, а отгоре безучастно светеше синият свод и малко искаше да знае за вдовишката мъка. Ето, рече си Ханко, тъй щеше да бъде и при мене, на моята нива, ако Кринит беше имал повечко късмет. После подвикна на воловете, улови с двете си ръце палешника и го натисна злобно, с всичката си мечешка сила.

Завърна се по тъмно, плувнал в пот и със зачервени от прахоляка очи. Ръцете му горяха, сякаш ги беше държал през целия ден във вряла вода. Още докато изжегляше воловете, дочу да се носи откъм собата женски рев — ту утихваше, ту се извисяваше, един безутешен плач, тъжен до смърт.

Влезе в собата. Беше по-уплашен, отколкото оная нощ, когато за пръв път светнаха пред очите му запалените ромейски стрели, а копията фучаха покрай ушите му като разлютени стършели. В оджака догаряше слаб огън, мъждукащите пламъчета осветляваха срещуположния ъгъл, където върху купчина черги лежеше Василиса, просната по гръб и неподвижна, като умряла. В краката й, свита на кълбо стенеше на пресекулки и скубеше косите си Парашкевица, слепоочието й, обърнато към огъня, изглеждаше боядисано с червена боя.

Ханко помисли, че с Василиса се е случило онова непоправимо зло, с което беше се срещал очи с очи стотици пъти пред Тунджанския мост. Тия срещи тогава не му правеха особено впечатление — нямаше време за размисли, гледаше да стоварва непоправимото зло върху главите на ония, дето идеха насреща му, точно тъй, както и те от своя страна гледаха да улучат на всяка цена неговата глава.

Сега, като помисли Василиса за умряла, почувствува някаква невидима, но гигантска ръка да се стоварва върху раменете му, коленете му се разтрепериха, сякаш осенянският бик го беше ударил с челото си. Светът се завъртя, както се случваше понякога с гергьовските люлки, после небето се разтвори и едно огнево дихание облиза земята от край до край. Когато диханието се изпари, светът беше заприличал вече на равна и безкрайна пустиня, нищо нямаше и никакъв звук не се чуваше, беше дори по-лошо и безмълвно от тъмните дълбочини на осенянския вир.

Но това състояние продължи малко време, защото Василиса не беше мъртва и нямаше да умре, макар че сама беше пожелала смъртта. Дошъл Ицволя пиян, сграбчил я и я отмъкнал в плевника; после Василиса намерила едно въже, но от вълнение и неопитност не могла да се обеси, както трябва, видял я съседът им Тудор, прескочил плета и я свалил от крушата, под чиито клони тъкмо-що била увиснала, като яре, приготвено за дране.

— Въжето къде е? — попита Ханко.

Когато Парашкевица му обясни, той го намери, добро въже, дебело, беше се въртяло някога около чекръка на дълбок бунар. Нави го на колело и отиде с него в плевника, където Ицволя спеше, потънал в непробуден сън. Свали кожения му пояс и понечи да върже с него ръцете му, но му се стори нечестно да връзва заспал човек, затова го зашлеви няколко пъти с опакото на ръката си, за да се събуди. Ицволя отвори очи и изпърво не можеше да дойде на себе си, нито можеше да познае кой го бие, защото в плевника беше се смрачило, светлина не идваше отникъде. После изтрезня, опита се да измъкне меча си, но Ханко го удари през устата и му заповяда да протегне ръцете си напред.

Като чу гласа на Ханко, Ицволя изпадна в такова безнадеждно отчаяние, че не се опита дори да проговори. Мрачното предчувствие не беше го излъгало, една отдавна произнесена присъда трябваше да се изпълни. Дошъл беше часът.

Ханко изведе пленника си оттатък селището на Парашкевица и по целия път внимателно го водеше подръка, за да не се препъне в коренищата и камънака. През това място течеше една кротка рекичка, под десния й бряг растеше на гъсто стар върбалак. В светлината на изгрялата месечина двамата тръгнаха да търсят подходяща върба.

Най-после Ицволя посочи:

— Ето, това дърво си го бива. Средният клон като че ли ще издържи!

Ханко изгледа критично върбата и поклати утвърдително глава. Преметна въжето през клона, завърза го, направи на долния му край подвижен клуп и го нахлузи върху шията на Ицволя.

— За такова престъпление, като моето, княжеският съд не съди на смърт — каза тихо Ицволя.

— Тъкмо затова реших аз да ти бъда съдия! — отвърна Ханко. И като опъваше силно въжето, допълни: — И палач!

Но Ицволя не го чу, през гръмотевици и огньове той вече летеше към прага, който го отделяше от смъртта.

На другия ден призори Ханко докара в дома на Парашкевица своите два трофейни вола, нахрани ги и ги напои с ръцете си, после нареди на Парашкевица да повика съседа, дето беше откачил Василиса от въжето. Когато тоя се яви, Ханко му рече:

— Ето, викам те, за да бъдеш свидетел на тая жена. Аз й подарявам моите два вола, те са ми плячка от войната и са ми дадени с княжеска заповед. Каквото съм ти казал, ще го кажеш на старейшината, за да се знае от всички, че тоя добитък й принадлежи и че може да се разпорежда с него според волята си.

Съседът беше учуден до немай-къде от щедростта му. Мнозина стопани цял живот се трепеха и на своя земя, и на болярска и пак не смогваха да си купят чифт волове. А този човек подаряваше своите и го правеше при това на четири очи, сякаш късаше от сърцето си проскубани квачки, а не добитък. Друг на негово място щеше да извика за свидетели поне половината мъже от селото! Какъв глупак! Ненапразно се приказваше, значи, че колкото по-голям бил боят на човека, толкова по-малък му бил умът!

— Каквото чувам от устата ти, това ще кажа на старейшината — прекръсти се съседът и някак ядосано се извърна към Парашкевица: — Целувай ръка на тогова си благодетеля, мари! С тия змейове ще живееш доволно, като същинска господарка!

Парашкевица, объркана, поглеждаше с широко ококорени очи ту единия, ту другия, чинеше й се, че оня страшен кошмар от вчера продължава, но сега бог е изпратил от небето някакви си волове и два дявола, престорени на добри хора, взели образите на Ханко и на съседа, току се шалят и глумят с нея. Ако вълци не бяха сдавили мъжа й, друго щеше да бъде, но сега е вдовица и с вдовиците всичко може. Като премисляше така несретата си и не беше сигурна дали всичко става наяве или насън, все пак тя протегна ръка към десницата на Ханко и наведе глава да я целуне. Но тоя бързо се отдръпна назад, като опарен.

— И таз хубава — рече, — аз да не съм поп, та ще ми целуваш ръка! А тия волове ти подарявам, за да може Василиса да си намери по-лесно мъж. За два вола, като тия, все ще се намери някой, който да преглътне онова, дето разбойникът й направи вчера!

Скочи върху оседлания Дванш, хвърли последен поглед към пруста, където трофейният колец подпираше стряхата, усмихна се на работата си, защото прустът сега сияеше от великолепие, махна с ръка на воловете и придърпа юздата. Дванш се понесе като хала към къщата на старейшината, където беше отседнал сетин-багаинът Ратен.

Багаинът седеше на чардака пред ниска софра и лакомо пиеше топло мляко от една дълбока паница.

— Ето — каза Ханко, след като поздрави началството, както изискваше правилникът, — дошъл съм да ме задържиш или оковеш, защото снощи обесих Ицволя! — И той отпаса меча си и внимателно го положи в краката на багаина.

Ратен остави лъжицата, помълча някое време, за да вникне по-добре в смисъла на Ханковите думи, прокашля се и попита:

— Ти не знаеш ли, че законът забранява на войниците да посягат на командирите си?

— Зная — каза Ханко, — но нямаше как, тоя проклетник насили Василиса, дъщерята на вдовицата Парашкевица, та трябваше да го накажа.

— Ти какъв си, та ще наказваш? — учуди се Ратен.

Ханко помисли някое време и като не знаеше какво да отговори, повдигна рамене.

— Голяма магария си извършил — каза Ратен.

— А неговият грях малък ли е? — попита Ханко.

Сетин-багаинът Ратен имаше право да го осъди тутакси на смърт, смъртно наказание се предвиждаше за много по-дребни престъпления, но сърцето му се противеше и не даваше на езика да изговори оная най-страшна дума, която превръщаше целия свят в студена и безмълвна тъмнина. Дълбоко в себе си той отдаваше справедливост на Ханко. Ицволя беше пияница и покварен човек, заслужил си беше въжето, но законът малко искаше да знае какъв е Ханко и какъв е бил Ицволя, законът държеше на чиновете: по-малкият нямаше право да посяга на по-високия, посегнеше ли — наказваше го със смърт. Но ако по-високият посегнеше на по-малкия, законът си затваряше очите. Ако негодникът Ицволя беше обесил безукорния Ханко, законът нямаше дори да се почеше зад ухото.

Такива мисли минаха през ума на сетин-багаина и затова по челото му изби пот, а очите му захванаха да странят от очите на Ханко. Имаше нещо явно нередно в това един добър човек да бъде пожертвуван заради един лош, но какво зависеше от сетин-багаина, всичката негова власт можеше да се събере в един шлем и пак да остане място за още!

— Заминавай при изургу-коловъра във Вукалон — каза Ратен, като сучеше дебелия си като къделя мустак и гледаше встрани. — Нека той да те съди, защото ти си един личен войник, прославен, носиш на пръста си златния пръстен на княза, пък моята власт е малка, тя е за по-обикновените войници. — Той се огледа за помощника си, да върже ръцете на Ханко с вериги, както се полагаше, но поразмисли и махна с ръка: — Качвай се на коня си и бягай за Вукалон — рече той, — няма да те връзвам, знам, че не ще се укриеш, ти си един честен човек!

 

 

Изургу-коловърът Станул не прие Ханко в шатрата си, научи за обесването на Ицволя от адютанта си. Той не пожела да разговаря с него, а заповяда да го оковат във вериги и да го изпратят в Преслав, при ичургу-боила Охсун.