Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2012 г.)
Издание:
Андрей Гуляшки. Златният век
Второ издание
Редактор: Банчо Банов
Художник: Любен Гуляшки
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Цветана Арнаудова
Коректор: Виолета Рачева
Формат: 84/108/32
Тираж: 45 100 екз. (подвързия 15 100 екз., брошура 30 000 екз.)
Печатни коли: 41,25
Издателски коли: 31,35
Дадена за набор на 27.XI.1972 г.
Излиза от печат на 28.II.1973 г.
Издателство „Български писател“ — София, 1973 г.
ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1973 г.
История
- — Добавяне
Разказ четвърти: Походът към Адрианопол
Че светът не свършва с близките окрайнини на Осеня, Ханко научи през ония най-ранни детски години, когато за пръв път излезе с по-големички момчета да пасе бащините си кози. Като се изшмули из гъстия лещак и се покачи на Биволицата — така осенчани наричаха баира, дето се издигаше южно от реката, — той остана смаян от гледката, която се откриваше пред очите му; зяпаше със зинали уста и не можеше да се нагледа: земята се ширеше — зелена, жълта и синкава — в далечините, чак до замъгления от маранята кръгозор; да тръгне напряко през ниви и ливади, едва ли щеше да стигне до свършека й само за един ден. Земя имаше много и насреща, и встрани; само зад гърба му не беше чак толкова — виолетова планинска верига отбелязваше на тая страна края на видимия свят.
Като поотрасна и се източи на височина и взе да шари наблизо и надалеч, кога пеши, кога на кон, и да съпровожда баща си на дървосек по кориите, тогава разбра, че земята е наистина твърде голяма и че не може да се обходи не само за един ден, но и за много още дни и нощи. Войниклъкът умножи десетократно представите му за големината на света, научи нещо и за ромеите, които населяват земята, дето е на два дни път оттатък виолетовата верига на планините, и за други разни народности чу, но с каквито и познания да се завърна на село — старата му представа за света не претърпя особени промени. Полета, равни и изгърбени хълмове, едни по-високи, други по-ниски, дъбрави и пасбища, нивици и лозя — такава беше земята от Нове до Преслав и му се струваше, че такава ще да е сигурно и до края на света.
Конният отряд на багатур-багаина Севар, разставен на двойки, беше изтеглен в челото на походната колона, движеше се непосредствено след рехавите разезди на разузнавателните патрули. Севар, заобиколен от помощниците си, яздеше на двадесетина разкрача пред отряда, а Ханко със съседа си Тахтун оглавяваха първата десетка на тежковъоръжената стотня.
И така, като навлязоха в устието на Веригавския проход и започнаха да изкачват планината, невиждани неща засрещаха Ханко комай на всяка крачка. Най-напред го поразиха купищата черепи и кости, някъде събрани, другаде разхвърляни, белееха се излъскани от ветрищата и дъждовете къде открито, къде затулени от папрати и къпинак. Попита Тахтун каква е тази работа, но и той не знаеше, и останалите момчета не знаеха, та трябваше приказливият десетник Танас да им обясни. Той беше платен войник на княза, отдавна служеше и познаваше този проход на пръсти — поне така се беше похвалил, когато навлизаха в зашуменото му устие.
— Тия кости — каза Танас — са ромейски. Може да има сред тях някое и друго парче от наши хора, костите много си приличат, та не можеш да ги различиш по народност, но повечето са ромейски. Някога, когато дедите ни са били момчета като вас, на това място хан Крум е изклал войската на ромейския император Никифора. Той и на самия Никифор отсякъл главата, но не я оставил на вълците да я глождят, а си направил от нея чаша. Та всичката тая леш е ромейска — приключи обяснението си Танас.
— Добра сеч е паднала тъдява! — каза с голямо възхищение Тахтун. Той беше нисичък, но имаше биволски рамене, продълговатата форма на очите му подсказваше, че допреди поколение-две кръвта на дедите му не ще да е била смесвана със славянска кръв.
Ханко завъртя глава и помръдна с рамене, като че ли изведнъж му беше станало много студено.
— Ти на какво се чудиш? — попита го Тахтун.
— Не се чудя на нищо — отвърна Ханко, — но ми се струва, че се движим сред една голяма гмеж от ромейски духове. У нас се разправя, че когато не погребат умрелия, душата му все се щура наоколо, броди.
— Може — каза равнодушно Тахтун.
Продължаваха да изкачват планината. Невижданите неща толкова зачестиха, че Ханко вече не знаеше кое да гледа по-напред и на какво повече да се чуди. Ето че земята не била само равна и хълмиста, каквато я знаеше от Нове до Преслав! Минаваха покрай полегати скатове, дигнали стените си на възбог и гъсто набучени с буки, прави като гигантски свещи. Пресичаха дълбоки долове, потънали в студен и влажен сумрак, промъкваха се през смълчани и глухи гори, излизаха на горски поляни, обраснали с папрати и здравец, скромно изпъстрени с лайкучка и кърпикожух. Ту отляво на пътя, ту отдясно громолеше буйна река, заливаше лъскави канари, правеше бистри вирове, пръските й хвърчаха като капчици сребро.
Навремени сърна ще доприпка отдън гората, ще застане на място между, дърветата, стволовете им са рижокафяви като нея, и е големите си наивно-учудени очи ще погледа за малко тази странна върволица от коне и мъже с шлемове, накичени с високи цветни пера. После, като убодена, изведнъж ще подскочи на дългите си тънки крака и за едно-две мигновения ще изчезне в затънтените горски дълбочини. А където е стояла — ще остане фигурата й, безплътна, едно изправено видение, и ще се стопи като мимолетна сянка. Или птица някаква ще изкрещи, затулена сред шумака, и не може да се познае дали този пресипнал вик иде от страх, предупреждение ли е, или сърдечен поздрав; в равнината птиците са други и другояче крещят, по-свойски и като че ли по-разбрано.
Някъде, заел по-удобна позиция на равно място, стъпил на земята като могъщ болярин, властвува вековен бряст — разлистената му корона прилича на една малка гора — буки, габър, лещак, всичко друго наоколо изглежда дребосък.
Подухва влажен ветрец, дъждът ту отслабва, ту се усилва. На по-усойните засеки толкова се е смрачило, че повече отива на свечеряване, а до пладнуване има още много часове. Сетне мекият път пак излиза на открито, ширнали са се поляни от двете му страни; папрат, къпини и див бъз, и отново разхвърляни купчинки от черепи и кости, лайкучка и кърпикожух. Няма защо да питат Танас, тоя познавач на отминалите времена, пак ще да са останки от неканени гости, пришълци от ромейската земя.
— И тук е паднало добро клане! — казва Тахтун и суче мустак.
Колоната все напредваше, изкачваше се и не можеше да се познае кое време е на деня, нямаше слънце, дебел покров от прогизнали облаци закриваше небето. Сипеше се тих дъждец, белезникави мъгли като разрошени къдели почнаха да се спущат от височините. От ноздрите на конете излиташе пара, копитата затъваха в размекнатата земя, десетниците току размахваха камшици и подвикваха — колоната неудържимо се разтегляше, увеличаваше се разстоянието между отделните отреди. Тахтун, както се държеше изправен на седлото, наклони глава към Ханко и някак ядно процеди през зъби, като че ли той му беше виновен:
— Няма ли почивка бе, аз съм прегладнял като вълк!
— Това го кажи на командира! — отвърна Ханко и се засмя. Той не изпитваше глад, защото откриваше нови светове и невижданите неща отвличаха вниманието му от стомаха; така можеше да язди, сит от впечатления, още дълги часове, дори кой знае, може би докато се стъмни съвсем.
На една гола лъка между два рида ненадейно се мярна пред очите им голямо стадо овци. Рунтавелките, от които също се вдигаше пара, пасяха разсипани по поляната, гладно хрупкаха мократа трева съсредоточени и спокойни, а встрани от тях стояха трима овчари с дълги козиняви ямурлуци върху кожусите си, с високи островърхи калпаци, неподвижни хора, сякаш издялани от камък. И тримата се опираха с две ръце върху дебели върлини, всяка върлина завършваше с по едно желязно острие.
Като видя стадото и овчарите, Ханко се зарадва, една топла вълна премина през душата му, ласка на побратими, довеяна от полетата край Осеня. Ето че и тука, сред тая планинска пустош имало живот, и не някакъв особен, каквато е планината, а най-обикновен, само ямурлуците, дето бяха от кожа, обърната с козината навънка, и железните остриета — набучени на върлините, овчарите от Осеня вардеха стадата си само с дебели геги. Но това бяха незначителни отлики; в тоя чуден свят, който по нищо не приличаше на осененския, хората си бяха хора — пасяха овце, носеха калпаци и ямурлуци и сигурно по същия начин, както осенчани, дробяха попарата си, биеха мляко или жареха овен.
Изневиделица изскочиха рунтави псета, спуснаха се стръвно към колоната, но не я доближиха съвсем, а застанаха на по-безопасно разстояние и оттам нададоха рев, заджафкаха бясно, дори се задъхваха от ярост. Като че ли някой беше хукнал да краде от овцете им. „Съвсем като нашенските!“ — помисли Ханко.
Наближиха овчарите. Бяха високи, едри мъже, мустаците им като къдели, лицата — мургави, открити, само ясните им очи гледаха студено и недружелюбно. „За овцете е“ — рече си Ханко и запита:
— А бе, побратими, все такова мръсно ли е времето по вашия край — като валне веднъж, да няма спиране?
Най-възрастният от тримата поразмърда рамене под огромния си ямурлук, помляска под мустаците си, сякаш дъвчеше нещо кораво, и неочаквано се усмихна. Усмивката му беше добра и приветлива.
— Ще, ще! — рече. — Как няма да спре! Ще повали ден-два, па ще свърши!
Недружелюбният щит на очите беше свален на часа: войската идеше и отминаваше, не се запираше, нямаше опасност за овцете.
— Е, да ви поживи бог — засмя се Ханко. — Ако е за ден-два, все някак ще изтърпим!
— Да не беше багатурът с нас! — скръцна със зъби Тахтун. — Имат голям късмет!
— Какъв късмет! — попита Ханко.
— Какъв! Както сме загладнели, от овцете им само кокалчета щяха да останат!
— Е, не бива! — каза Ханко. — Нали са наши хора, как тъй ще им ядем добитъка?
Тахтун го погледна с презрение, сетне повдигна рамене.
Ситният дъждец продължаваше да ръми.
Половин час по-късно реката отново препречи пътя им — потъмняла, придошла, громолеше в тесния планински пролом като хилядоглаво стадо биволи, носеше и разливаше наоколо си лепкава влага и студ. На това място багатурът даде заповед за почивка, десетниците разставиха часови по височините, войниците скочиха от седлата и надянаха по главите на конете торбичките със зоб. Гладът отдавна мъчеше хората, походните войнишки торби бяха бързо развързани, сто чифта здрави челюсти стръвно заръфаха спечения ръжен хляб, лакомо погризваха от коматите козе сирене, подлютено с пипер. Целият стан утихна, зает в тази работа, а от прогизналото и свлечено небе продължаваше да се сипе тихо гъст и ситен дъжд.
После войниците пиха вода от реката, поразтриха гърбовете и шиите на конете, стегнаха коланите, с които бяха привързани копията и щитовете, духаха в шепи и потупкваха с крака. Всички бяха уморени след тази петчасова езда по нанагорнището и разкаляния път — и животни, и хора; но да се почива беше опасно — сгорещените мускули на конете можеха да се вдървят от студа, войниците бяха мокри до кости, пара излиташе на фъндъци от дебелите им вълнени куртки.
Багатурът нареди да се тръгне незабавно, изсвири рог, постовете бяха снети. Пресякоха реката на верев, на някои места водата стигна до търбусите на конете. Повървяха някое време и видяха първото село на пътя си, клекнало в подножието на един висок и горист хълм. Но какво село беше това, господи, Ханко се пулеше, идеше му да се кръсти, толкова беше сиромашко и неугледно! Къщите, какви къщи! Пръснати из поляната без ред, чак досами горския храсталак, те бяха вкопани наполовина в земята, а останалото беше от не дялани трупи; вместо покриви имаха отгоре си купища вършини, покрити със спарено сено. Дворовете бяха оградени с плетища от клонаци, не се виждаха нито хамбари, нито кошове, стърчаха някакви навеси от клони и набръстена шума за сушинка на добитъка. Ако не бяха синкавите опашки дим, които се стелеха над покривите, можеше да се помисли, че това не е село, а някакъв летен пристан на овчари, дошли в планината на лятна паша и избягали в ниското след първата есенна слана. Но за колибарски пристан не можеше да става и дума, тука димяха оджаци, джафкаха псета, някъде мучаха волове, току някой герест петел ще подскочи на ниския плет, ще припляска с криле и ще проточи шия: „Кукуригу!“ Ханко има много здраве, и на това затънтено в пущинака място кипи живот!
Колкото и да бързаше и да не му беше до приказки, багатурът спря и тутакси беше начоколен от мъже и жени. Мъжете го поздравяваха с „Помози бог, воеводо!“ и в надпревара питаха за къде е тръгнала тази войска и дали не се е отворила война с ромеите, а жените кичеха коня му с китки от здравец, повдигаха плетени кошнички, в които имаше дребни диви круши и ябълки, къпини, прясно сирене, увито в шума, топли яйца, печени в пепел. Багатурът отговори нещо на въпросите шеговито, изглежда, защото хората се засмяха, сетне се пресегна към една от кошничките, отчупи си залък сирене, а румената невяста, дето държеше кошничката, погали леко по главата. Сетне махна с ръка, за да му отворят път, и пришпори коня — времето летеше, до свършека на деня стотнята трябваше да превали планината. Колоната се заточи, войниците се навеждаха, вземаха си по някоя ябълка или круша, колкото да не огорчат посрещачите. Тахтун сграбчи една голяма бучка сирене, а девойчето, което беше повдигнало кошничката до ръцете му, ощипа под кожуха. В друго време мъжете щяха сигурно да го пребият с огромните си геги, но сега се престориха, че не забелязват нищо, нали войската беше тръгнала на война? Ханко, като видя как съседът му беше бръкнал под кожуха, изпита в едно и също време и възмущение, и завист, но като че ли завистта беше в повече, прищя му се при сгоден случай и той да направи същото. Войната не беше започнала, а вече бъркаше в душите на хората, изваждаше из тъмните дълбочини неподозирани желания.
До свечеряване стотнята премина през още две села, които по сиромашия с нищо не се различаваха от първото. И хората си приличаха, и в гостолюбието и в радостта си бяха еднакви — срещаха колоната с кошнички, каквото имаха — предлагаха го от сърце, приветствуваха с „помози бог“, изпращаха с благословии.
Беше притъмняло, Тахтун бъркаше в пазвите на поразия и другите правеха същото, та се вдигаше голяма врява, но всичко вървеше весело и на добре.
Когато се стъмни толкова, че ездачите вече не виждаха задниците на конете, дето припкаха отпреде им, багатурът Севар избра една голяма поляна, обиколи я надлъж и нашир, хареса я за нощувка и заповяда да се построи лагер. Палатки не опънаха веднага, защото обозът на колоната с походното снаряжение беше изостанал с няколко часа назад. Но запалиха големи огньове, войниците, които бяха капнали от умора, лягаха наоколо им и мигновено заспиваха. Из невидимите небеса продължаваше да се сипе кротък дъжд.
Обозът пристигна към единадесет часа през нощта. Тогава опънаха палатките от кожа, разпалиха пак огньовете, куртки и ризи бяха провесени да съхнат, накачени на тънки колове. За съхнене, както трябва, не можеше и да се мисли, защото отгоре все ръмеше, но нали нещо от мокрото се изпаряваше, накиснатата вълна попиваше малко от топлинката на пърпорещите пламъци.
Призори дъждът най-после спря, облаците се дигнаха по-нависоко, духна остър, режещ ветрец. Готвачите закрепиха походните казани над огньовете и когато водата завря, започнаха да сипват препечено ръжено брашно и да бъркат каша. Сетне надробиха вътре сирене и нарязаха парчета солена сланина. Макар и да не беше се разсъмнало съвсем, войниците наскачаха, събудени от сладката и дразнеща миризма. Всяка десетка си имаше свой казан. Наредени околовръст, войниците гребяха с дървени лъжици, духаха шумно и лапаха с вълчи апетит.
Към обяд колоната изкачи билото на планината. Силният вятър беше отвял облаците, лъсна измито небе, огряно от весело слънце. Низината, безкрайна и виолетово-синя, разстилаше кротко нахълмените си простори на юг. Един час по-късно стотнята зави рязко на югозапад, излезе на река Мочурица и макар пътят покрай реката да беше изровен от пороищата и на места толкова тесен, че два коня не можеха да се движат успоредно, колоната слезе до южните подстъпи на планината, преди слънцето да се скрие зад косматите ридове. Късно вечерта конниците пристигнаха под стените на Ямбол и веднага разположиха стана си южно от крепостта, по северното крайбрежие на река Тунджа. Отляво и отдясно на стотнята бяха вече развили лагерите си други отреди от щурмовата конница на ичургу-боила Охсун. До среднощ пристигаха нови войски. После всичко затихна, само плясъкът на водите, които Тунджа отнасяше на изток и юг, огласяше нощната тишина.
Войските бяха дигнати на крак около изгрев-слънце. Зазоряването беше студено, над реката пълзеше рядка мъгла. От казаните с врящата каша, от ноздрите на конете излизаше пара на кълбета, на къделки, войниците тропаха с нозе по влажната земя и зиморничаво кършеха рамене. Изсвири рог, десетките се втурнаха около взводните си бакъри, гълчавата стихна, бялнаха се стотици дървени лъжици — какво по-добро за отрошения и измръзнал войник от топлата сутрешна каша!
Багатурът Севар повика при себе си десетниците, а малко подир това десетниците събраха хората си. Което бяха чули от багатура, предадоха го на войниците със свои думи: че князът ще направи преглед на войските и че ще произнесе голяма реч. От тази реч щяло да се види какво предстои по-нататък — мир ли ще бъде, или ще се води война е ромейският народ. Като предадоха така Севаровите думи, те притуриха от своя страна следното: Бегом при конете, лъскане, вчесване и решене от копитата до гърба и от муцуната до опашката. Тежко на оногова, който се яви на прегледа с непочистен или неспретнат кон! За неизстъргана кал от копитата ще се налага наказание от пет тояги, за невчесана грива — десет тояги, за лошо оплетена опашка — десет тояги, разжалваме и изпращане в обоза. А за нередности в облеклото и оръжието да си припомнят военния закон — наказанията вървят от тридесет тояги нагоре и свършват с кучешка смърт — една цепеница по главата. Тъй че нека имат тия неща на ум и да не си губят времето напразно! А като се дигне слънцето на три педи от земята — всичко да е готово и всяка десетка да чака на мястото си. Ще мине багатурът Севар и ще отсъди дали стотнята се е приготвила достойно за княжеския преглед.
Не се знаеше, пък и не можеше да се разбере кое развълнува повече войниците — очакваната реч на княза или тоягите, обещани им от десетниците за разните нередности. Тъй ли иначе, но всичко живо се втурна презглава към запънатите коне и лагерът за един миг заприлича на разбунен мравуняк. Всеки тичаше с коня си към реката, гребеше вода, миеше копита, лъскаше вратове и задници, чешеше гриви и сплиташе опашки. Сетне хукваше по обратния път и се заемаше да прогонва обмундировката, юздите, седлото, стремената. Слънцето, разбира се, не чакаше никого — за оръжието и личното облекло оставаше само една педя време. Да се пристегнат с каишки двете копия и да се излъскат остриетата им, да се закрепят колчаните и лъковете, да се избършат щитовете и ножниците на мечовете — и педята отишла! Ами шлемовете, ризниците, гамашите над островърхите кожени ходила — нали никъде не трябваше да личи нито прах, нито каквото и да било петънце от кал!
Ханко никога не беше се отличавал с особена сръчност, той си беше по природа малко муден, някак спънат в движенията си, тежък — най-вече когато бързаше за нещо, когато трябваше да свърши някаква работа в уречено кратък срок. В такива минути пръстите му като че ли се вдървяваха, разните тънки ремъчки се изплъзваха из ръцете му, сякаш ги дърпаха невидими злосторни духове; от смущение започваше да вижда разни кръгове и кръгчета пред очите си, губеше представа за последователността на работите, които трябваше да върши, по челото му избиваше студена пот. Така и сега — излъска Дванш, та черният змей заприлича на кадифен, сякаш току-що бяха го извели от княжеските конюшни, но като захвана да сплита опашката му — загуби половин педя ценно време. Пленуците излизаха неугледни, неравни, трябваше да започва отново на няколко пъти. После дойде мъчнотията с оседлаването, с каишките, които придържаха копията, щита, походната торба. Двете педи бяха изкачени от слънцето, а до оръжието и до личното си облекло не се беше докоснал още. „Отидох си — мислеше си, — сега и десет тояги ще ми са малко, направо към цепеницата отивам, и туйто!“ Той не се боеше кой знае колко от цепеницата, нали веднъж се умира, голяма работа, но един ужасен срам го пареше направо по сърцето, вземаше му дъха. „Ето какъв си бил схванат — ще каже Севар, — какъв негоден войник си бил, а князът те помилва от смърт и ти даде отгоре най-хубавия си кон! Такива като тебе не заслужават да яздят дори катър, и едно муле им е много! Негоден войник!“ Тия думи бяха по-лоши от цепеницата, Ханко ги чуваше в ушите си и му идеше да ревне с глас. И колкото повече бързаше, за да не му ги изтърсят в лицето, толкова повече проклетите каишки се изплъзваха от пръстите му; дългото копие накланяше острието си към земята, а късото го възправяше към небето, лявото стреме изглеждаше по-дълго от дясното; или тъй му се струваше, нищо вече не можеше да измери, както трябва, а слънцето се възкачваше неудържимо по небесния свод.
Може би тази история щеше да завърши ако не с цепеница, поне с десет позорни тояги, но в тоя отчаян миг пръкна отнякъде съседът му Тахтун.
— Ама ти още се мотаеш с коня? — извика Тахтун. Той стоеше до жребеца си, беше лъснат, спретнат, предизвикателен, готов на минутата да се метне на седлото и да мине сам в церемониален марш пред очите на самия княз.
— Мотая се — въздъхна Ханко. — Не ми върви.
— Таранджия! — каза презрително Тахтун.
При друг случай Ханко сигурно щеше да го цапне по главата заради тази обида, тараните бяха сериозна войска — къде без тарани може да се пробие един крепостен зид, — но в тоя миг земята пропадаше под краката му, та не му беше до никакви разправии.
Тахтун поклати глава, плюна встрани, после подскочи към черния и безподобен Дванш, избута Ханко и сам се зае с каишките и седлото.
— Върви да си оправиш оръжието! — ревна му той. — Стегни ремъчките на колана си, оправи връзките на гамашите, не виждаш ли, че са се смъкнали като чорапите на баба ти! Или плачеш за десет тояги по гол задник! Тебе за обозник не те бива, а те направили щурмовак! Мястото му при воловете, а цъфнал в първата редица на бойната конница! Мечкарин такъв!
Докато ругаеше и попържаше с невъздържания си език, каишките сякаш сами лягаха в ръцете му, седлото зае мястото си, лявото стреме се изравни с дясното. Двете копия се изправиха едно до друго, Дванш беше готов да влезе тутакси в строя, придоби изведнъж една тържествена, гвардейска осанка.
— Така се оседлава боен кон! — каза поучително Тахтун.
Остави коня, дойде при Ханко и докато тоя закопчаваше пояса си, нахлузи шлема на главата му и пристегна ремъчките на подбрадника. По същото време откъм главната порта на крепостта изсвири тръба — един дълъг откос и няколко насечени. Идеше князът. Когато тръбният вой затихна, по целия стан на войските дружно заручаха призивните сигнали на отрядните тръбачи: заповед по частите за посрещане на княза.
Войските бързо заемаха определените им от по-рано места, конницата, седем отряда от по хиляда души, командувана от ичургу-боила Охсун, застана с фронт срещу източните стени на крепостта. Тя беше построена във формата на правоъгълник, с дълбочина от петнадесет реда; в левия фланг на първата редица беше изведена стотнята на багатур-багаина Севар. Пехотата, тя се състоеше от пет отряда, всеки един от около хиляда души, групираше колоните си срещу североизточните стени на крепостта, а леките конни отреди за свръзка, за разузнаване и бързи набези образуваха малък четириъгълник, плътно долепен до десния фланг на пехотните части. Така, построена източно от Тунджа, дванадесет хилядната войска чакаше върховния си командир.
Наближаваше девет часът. Хладното утро беше весело, слънчево, по мътния гръб на реката започнаха да се появяват сребърни отблясъци, лекият ветрец игриво полюшваше цветните отрядни знамена.
По целия фронт на войските, изтеглен на около две хиляди крачки, настъпи тишина. Стотнята на багатура Севар беше строена в първата редица на левия фланг, така че Ханко можа да види макар и отдалече как князът, следван от малката си свита, премина моста. Той яздеше бял кон и беше наметнат с къса черна хламида. Над островърхия му кожен шлем, тъмен като хламидата, стърчеше нависоко бяло перо, кой знае от каква птица беше, но блестеше като огнен език. Княжеското седло беше червено, а на челото на коня святкаше нещо много ярко, отдалече приличаше на голяма лъчезарна звезда.
Князът се запъти към центъра на войските, а оттам излезе да го посрещне ичургу-боилът Охсун, на пъстър кон; пурпурната му пелерина изглеждаше много по-тържествена от княжеската, но той нямаше перо на шлема си и върху челото на коня му не грееше никаква звезда. Той зае място подир княза и така цялата група тръгна по посока на левия фланг.
Започна прегледът на войските. Личеше си, че князът бърза, не се заглеждаше много-много в никого, на Севар едва кимна с глава, а командира на отряда, изургу-коловъра Станул, поздрави с махане на ръка. На Ханко му се струваше, че в бързината си князът не се взира в никого поотделно, и затова изтръпна, когато очите му се срещнаха с неговите. Господи, какви очи! Най-напред те го убодоха като железни остриета, сякаш погледът им прониза сърцето му, та дъхът му спря. Сетне усети да жарят лицето му като зелени пламъци и затова почервеня. И в същия миг почувствува, че му се завива свят, князът беше възвил коня си, стоеше насреща му и внимателно го гледаше.
— Ханко от село Осеня? — попита князът. Но като че ли не питаше, а сам отговаряше на някакъв свой въпрос.
— Аз съм — продума едва чуто Ханко.
— Кой знае! Оня, вързаният, дето чакаше въжето, той изглеждаше някак по-смел. Доволен ли си от коня?
— Нищо му няма на коня — каза Ханко. Може би трябваше да отговори другояче, по войнишки, но зелените очи на княза, с тия златни искрици около зениците, бяха взели ума му.
Малката усмивка, която се беше появила по устните на княза, тутакси изчезна. Той пришпори коня си и бързо отмина напред.
Като го изчака да отмине достатъчно със свитата си, Севар дойде до Ханко, наведе се от седлото си и с убийствено презрение му рече:
— Пън! — Помълча някое време, за да му дойде на ум още по-лоша дума, но не можа да измисли и затова отново повтори: — Пън! Така ли се отговаря на княза? Нищо му нямало на коня! Вдън земя да се продъниш дано! Сега, като даде заповед да те разжалват, и в обоза няма да те вземат! Такива като тебе не стават и за говедари!
Но Ханко не го слушаше. Той стоеше като зашеметен, ония зелени очи като да бяха се превърнали на отровни слънца — блестяха отпреде му ужасно и на същото онова място, където допреди една минута беше минал и заминал самият княз! Зелени очи със златни точици около зениците я видиш веднъж в живота си, я не видиш, а тъкмо такива, със златни искрици, имаше неговият син — не точно неговият, а синът на Девора, синът на неизвестния Деворин годеник.
Той тръсна глава и пое дълбоко въздух — пороища гърмяха наоколо. Беше ли възможно наистина? И как тъй не беше се сетил досега за онова гостуване на княза в село Осеня? И защо князът ще се спотайва — ни лук ял, ни лук мирисал, — когато на бял свят е пръкнало дете, в чиито очи е записано неговото име? Пороища гърмяха наоколо, той е главата надолу се хвърляше в оня дълбок вир на осенянската река и напразно се мъчеше да докопа дъното му, целият свят се превръщаше в някакво чудновато зелено сияние, изпъстрено със святкащи златни искри.
След като поздрави пехотата и леките конни части за разузнаване и набези, князът се отдалечи на стотина крачки срещу центъра на войските. На това място по заповед на ичургу-боила Охсун дойдоха големите и малките командири: командуващият пехотата, зера-тарканът Смул, началникът на леките конни части — копанът Курт, — началниците на отрядите, конни и пеши, стотниците и всичките десетници. Около княза и свитата му застанаха над хиляда души големи и малки командири, едни с мантии и пелерини над бойното си облекло и с шлемове, украсени с разноцветни панделки според военния си чин, други само по ризници и със скромни войнишки островърхи шлемове, святкащи в лъчите на слънцето като бухнали над конете жълто-оранжеви пламъци. Пред тоя команден състав на войската Симеон произнесе първата си пълководческа реч. Говори малко, четвърт час, и завърши с пожелание думите му да бъдат предадени по цялата войска, така че всеки войник да знае защо е тръгнал на поход, накъде отива и какво му предстои.
Когато Танас се завърна при своите, Тахтун го запита нетърпеливо:
— На война ли сме тръгнали, или ще си играем на война? Какво рече князът?
Танас го изгледа недружелюбно, бързите и кратки отговори не му бяха по вкуса, поглади провисналите си мустаци и заповяда да се събере наоколо му цялата десетка. Сетне помълча някое време, нали трябваше да подреди мислите си, да се съсредоточи, да не пропусне нещо много важно от княжеската реч.
— Така се случи — започна Танас, — че аз се намерих по някакво чудо и ни в клин, ни в ръкав между великите боили, и на някакви си пет крачки от самия княз! Не че исках да се изтъпанча напред — опазил ме бог, какво ще търси между господарите един нищо и никакъв селянин като мене! Но в оная бъркотия така и не видях накъде ме отвя вятърът и как изведнъж се намерих измежду най-знатните. Запрях коня си и като погледнах наляво и надясно, главата ми се замая: наоколо ми само мантии и пелерини, везани със злато и сребро! И си помислих — ами ако князът ме забележи? „Ти бе, десетнико, какво си пръкнал сред най-първите командири, не си ли знаеш мястото в последната редица?“
— Добре де, ти ни разправи сега какво рече князът — ще се бием ли? — прекъсна го Тахтун.
Танас поглади мустаците си и се намръщи. Какви хора имаше по тоя свят! Припрени, налитат да чуят най-главното, а че ще огорчат човека, като му вземат думата от устата, не ги е грижа!
В това време, докато съобразяваше как да продължи разказа си — с подробности, както му е редът, или накъсо, — по целия лагер на войската закипя онова обичайно оживление, което винаги предшествуваше заповедта за тръгване на път. Препускаха вестоносци, готвачите тичаха в надпревара, за да товарят казаните, от местата, където бяха командирите, загърмяха тръби.
— Свирят сбор — въздъхна Танас. Той изгледа тъжно слушателите си и повдигна рамене: — Няма време за повече приказки, затова ще ви обадя с две думи какво каза князът. Той рече така: ромейците се готвят да ни нападнат, но ние ще ги изпреварим и първи ще нападнем на тяхната земя.
— Ясно и просто! — рече Тахтун. — А ти какво си го заусуквал? — Той потърка ръце, като че ги миеше с хума. — Ще сечем, както му е редът, и туйто!
Танас го изгледа строго, изсумтя през мустаците си, сякаш духаше вряла чорба, сетне сложи ръка върху дръжката на късия си меч и заповяда на войниците да се наредят в челото на походната колона. Сега тя се оглавяваше от отряда на изургу-коловъра Станул, към който се числеше и стотнята на багатура Севар.
Малко под Ямбол войската се раздели на две колони — по-голямата част премина на десния бряг на река Тунджа, а отрядът на Станул тръгна по левия бряг — за да прикрива откъм изток основното ядро.
Каменистият път минаваше през проломи и теснини, изкачваше височини, спущаше се в долини, лъкатушеше в междухълмия, накичени с редки храсталаци, започнали леко да златеят.
Към пладне беше дадена заповед по частите за бойна готовност — войската наближаваше граничната линия. Предните разезди на Куртовата конница, пръснати ветрилообразно източно и западно от течението на реката, бяха превалили вече най-издадените на юг височини, чиито била отделяха българската държава от империята на ромеите. Сухата и жилава трева, никога не косена, люшкана от прохладния вятър, стигаше до търбусите на конете.
Беше мека, ранна есен. Виждаха се в котловините и в замъглените далечини малки селища, по склоновете на по-ниските хълмове тук и там се мяркаха стада — весели бели петна сред морето от зеленина. Над тоя тих и кротък свят спокойно сияеше бездънният небесен купол, чист и прозрачен като измито синьо стъкло.
Оттук започваше ромейската империя, разстилаше се на юг през хълмища и полета, но по нищо не личеше, че страната е друга — виждаха се същите леко заоблени хълмове, същите равни полета, зелени отблизо, сини надалече, нашарени от угари и стърнища, стъмнени на места от градини и редки горички. И небето над тази чужда страна беше като българското — синьо и чисто, усмихнато, простряно към далечните хоризонти като топло крило.
— Мигар сме вече във Византия? — запита Ханко.
Танас го погледна учудено, сетне сви сърдито вежди и не отговори. Такъв великан, дъб, а умът му никакъв! Та сляп ли беше, не видя ли пограничните окопи, които византийците бяха напуснали, землените укрепления по двата бряга, няколкото реда плетища, вълчите ями? Не разбра ли защо беше дадена заповед за бойна готовност, за скъсяване разстоянието между отделните части, защо беше подсилена с две щурмови стотни изнесената напред конница на копана Курт? Какъв човек! Границата е останала на хиляди разтега зад гърба му, а той пита дали е стъпил вече на византийска земя! Действително ли е глупав тоя иструмски овчарин, или се прави на глупак? Но ако е глупак, щеше ли князът да му даде гвардейски кон и да го зачисли към най-образцовата стотня?
А Ханко яздеше и си мислеше:
Ето повече от час вече яздят, откакто пресякоха ивицата с обезлюдените византийски окопи и укрепления. Напред лети копанът Курт, той от ястреб изглежда по-зъл и настървен, търси неприятелски войски, иска да сече. Е, добре, да почака малко, и това ще дойде. Като са тръгнали на война, без сеч няма да мине, защо трябва да се бърза? Хората не са зелки, та да сечеш и да ти е драго. Сечеш от немай-къде, иначе тебе ще съсекат! Отдясно на реката пътищата и полетата са почернели от конните отряди на ичургу-боила Охсун. От тропота на тия хилядоглави змейове земята тътне, като че ли се сипе из висините невидим камънак. Дадена е заповед за бойна готовност, всеки миг може да се появи отнякъде скрита византийска войска: нали са навлезли в чужда земя, няма да ги срещат като скъпи гости със сол и хляб!
Тъкмо това той не можеше да проумее, изглеждаше му почти невероятно — че наистина са навлезли в чужда земя! Колкото и да се взираше напреде си, и вляво и надясно, не можеше да открие нищо по-съществено, което да отличава „византийската“ земя от онази, която беше останала назад, оттатък окопите на ромеите и землените им укрепления. Нищо византийско — сиреч по-особено, непознато, чуждо — не се мяркаше пред очите му! Чукарите бяха най-обикновени, като българските — кои покрити с трева, кои с храсталаци, а някои се блещеха голи и озъбени, свърталища на змии и на всякакви други гадини. Пътят вървеше покрай реката, а реката се провираше през гори, кротеше се през полета, понякога ревеше и громолеше като стадо биволи — когато навлизаше в сенчести проломи. Горите бяха съвсем свои — ясени и кленове, бук, лещаци, затрънени с къпинови храсти, боровинки и глог. Сякаш вчера беше се шмулил с козите си из витите им пътеки! Ето ги и старите хвъркати познайници: хубавеца кълвач, подигравчийката сойка. Кълвачът чука изпитателно по стволовете, търси слабите им места, а сойката крещи отдалече разни глупости, сетне бърза да се затули из клонаците, като че ли уплашена от дързостта си. А пъстрите поляни и необгледните полета — те бяха пренесени сякаш от иструмската земя, нямаше ги само овчарите с дебелите козиняви ямурлуци и дългите геги, бягаха от войната, подгонил ги беше страхът. Всичко изглеждаше съвсем свое и родно и точно затова той попита Танас — белким наистина вървят из „византийска“ земя, а Танас го разбра криво — как да не вървят из „византийска“ земя, като отдавна бяха оставили зад гърба си граничните окопи и укрепления! Дори се разсърди, помисли го за смахнат. Негова си работа, много го е грижа за това, какво си мисли Танас!
Имаше си свои грижи и ако се отдели за малко от тях, то беше заради земята. Каква византийска беше тази земя, когато дори сойките крещяха като посестримите си от покрайнините на село Осеня, а Тунджа още от Ямбол си бъбреше все на един език — даваш ухо и веднага разбираш, че е български!
Безподобният Дванш си знаеше работата — кога в тръс, кога ходом, не изоставаше от челото на колоната, пазеше мястото си в първата редица и не позволяваше на Тахтуновия кон да го измести от средата на пътя, нито да го задмине. Чувствуваше някак Дванш, че мислите на господаря му се реят из други краища, юздите висяха отпуснати, остриетата на стремената не докосваха търбуха му, та затова гледаше сам да се справя с положението и както казваха хората — да не изпуска работата из ръцете си.
Стотнята на Севар, подсилена с две разузнавателни десетки лека конница, напредваше по левия бряг на реката. Леката конница препускаше напред, основното ядро начело с Танасовата десетка държеше пътя, който криволичеше покрай самата река, а няколко разезда, пръснати из полето, прикриваха стотнята откъм изток. Приятното есенно слънце беше почнало вече да се накланя, наближаваше голямото пладне. Тунджа покрай десния си бряг изглеждаше посребрена, лъщеше, а в лявата й половина се отразяваше бездънното и меко синьо небе.
Тахтун, вече изгладнял и поради това начумерен, мърмореше сърдито в мустаците си и току подпитваше Ханко:
— Не ти ли се чини, че прескочихме обяда?
Ханко кимаше с глава.
— Войникът обядва, когато слънцето се изкачи на най-високото място на небето. Тъй ли е? Тъй. А кое време е сега?
Много го беше грижа Ханко кое време е, мислите му се щураха на хиляди разтега назад, лутаха се като нощни птици, пропъдени на светло, гонеха ги в пущинака две зелени хрътки, напъстрени със златни звезди.
— Да имаше една овнешка плешка, че да й седна! — въздишаше Тахтун. — Или една варена кокошка, подлютена с пиперец! Ако ти предложат например печен овнешки бут и варена кокошка, ти кое от двете ще избереш?
Докато не знаеше кой е бащата — нямаше никакви хрътки, в душата на Ханко беше спокойно и тихо, нито весело, нито тъжно, като тия ранни есенни утрини — лятото си е отишло, но дивите патици все още не са напуснали разливите и мочурищата, тръстиките, където са гнездили, за да отлетят на юг, към по-топли места. Шумата на гората златее, но още не е станала бакърена и ръждива, тук и там от някоя вейка ще се отрони листо, но до истинския листопад е далеч, утрините са безветрени и кротки. А сега изведнъж две зелени хрътки, белязани от бога със златни звездици, се бяха втурнали насреща му, гонеха го като дивеч и не напред, където е бъдещето, а назад, към минали и заминали времена. И като се луташе из пущинаците на ония дни и нощи, които съставляваха миналият му живот, проглеждаше в много тъмни неща, чиито дебри смяташе по-рано за неизбродни. Такъв беше случаят например с онова сребърно кръстче, което Девора пазеше повече от очите си. Сега си спомни, че веднъж й беше предложил да го дадат на болярина Стефан, та да смали малко от дълга им, а тя го беше погледнала с очи на освирепяла вълчица — а-ха да се хвърли отгоре му, да дращи с нокти и да хапе със зъби. Пък то ето каква била работата, това кръстче й било подарък от самия княз. Как да не го пази като очите си!… Ами студените любовни нощи? Държеше се Девора така, като че ли беше легнала върху лед или върху клинци, с каквито набиваха подковите на конете. А какъв лед и какви клинци, като отдоле й имаше черга, а под чергата — чудесно сено, дъхаво, прясно, меко като развлачена вълна! Мислеше си — такава й е природата, студена, отвръща се от ласките на мъжа. И се чувствуваше до рамото и като чужд и натрапен човек. Пък работата не била до природата й, а защото в сърцето й се е усмихвал друг мъж, и не кой и да е, а бащата на детето й, самият княз! Ето как стоеше в действителност работата с тия студени любовни нощи… Ами това странно име на малкия — Симеон? Нечуто и несрещано име за осененския край, но в ония времена можеше ли да се мерне в главата му такава налудничава мисъл — че самият княз е баща на Девориния син!
И сега, като се луташе из пущинаците, които са били негови дни и нощи, тъкмо пущинаци, защото в тях е мъждукало като пламъче от борина едно сиромашко щастие, чувствуваше как в душата му се борят две противоположни чувства: ту беше склонен да обвинява Девора в притворство, ту си задаваше въпроса — с какво право? Тя не му се беше нито обричала, нито предлагала, нито беше се годявала с него, нито му беше обещавала, че ще забрави някога тайнствения си жених. Той я заведе у дома си чужда невеста, макар и не венчана, майка на дете от други мъж — и я заведе у дома си не от обич, а от милост. Можеше ли да я обвинява в притворство? И не му ли беше предана жена, не го ли наглеждаше с любов, не носеше ли безропотно на плещите си и неговия кръст?
Беше му чоглаво сега, когато ония зелени хрътки го подгониха в миналото. Никаква вина нямаше Девора: къде можеше той, никакъв човек, да заеме мястото на княза в сърцето й. Но съзнанието, че е бил сянка в живота й, нещо като благия Йосиф, който на времето станал мъж на Богородица — това съзнание караше устата му горчиво да се усмихва.
А Тахтун си мислеше, че тази усмивка е от глад, и си мислеше още, че ако на Ханко предложат едновременно овнешки бут и подлютена варена кокошка, той няма да грабне и двете яденета, а ще протегне ръка само за едното. В очите на Тахтун Ханко изглеждаше наивен човек, макар че князът го беше надарил с гвардейски кон.
Към четири часа следобед на войските беше даден кратък отдих. Раздадоха по коматче хляб и бучка сирене; докато дъвчеха спечените комати, войниците трябваше да назобят конете си, да ги напоят и да приведат в пълна бойна готовност и оръжието, и защитното си въоръжение.
Като чу за оръжието, Тахтун се озъби:
— Щом като ни предстои скорошна битка, поне да бяхме яли, както се полага, че да имаме сила, а то с тия трохи човек не можеш почеса, камо ли да го сечеш!
— Не си прав! — усмихна му се снизходително всезнаещият Танас. — Ситото ядене прави войника ленив, а ленивия войник го бива за една работа — да сече тикви по бостаните. От мене да знаете тази поука — Танас вдигна пръст и тържествено помълча, — предстои ли битка, не яжте, влизайте в боя с празен стомах.
— Тъй ли било? — Тахтун наведе глава и се вторачи в него като коч. — Че ти в колко битки си влизал досега, та се репчиш да ни даваш съвети?
— Ако е до истински битки — Танас повдигна рамене и разпери ръце, — никой от нас няма опит, защото никой не е ходил на война. Но тъй съм чувал да се приказва от по-старите командири. — Той поглади замислено рядката си брадичка и понечи да сложи крак в стремето на коня си, но се досети за нещо и се извърна: — Ти ме попита в колко битки съм влизал досега, така ли?
— А-ха — кимна Тахтун.
— Задето задаваш въпроси без разрешение, ще постоиш нощеска на пост, докато Голямата мечка се наведе към Иструм да пие вода!
Тахтун зина от изненада, лицето му се наля с кръв. Кой знае какво щеше да изтърси, ако Ханко не го беше смушил с лакът: „Дръж си езика, все пак е поставен над нас, току-виж, че за неподчинение те изпратил на съд!“
Като поеха пътя край реката, Ханко се наведе от седлото:
— Защо все гледаш да настъпиш тоя човек, ами че той е добряк!
— Може да е светец — каза Тахтун, — но не ми е по сърце. Все ми се чини, че повече би му отивала калимавка вместо войнишки шлем! Такъв хрисим на вид, мазен в приказките, пък на всичко отгоре и бъбривец. Пфу! — Той се изплю и извърна глава.
Войските продължаваха да се движат с бърз марш по течението на реката. И колкото повече слизаха на юг, толкова местността ставаше по-равнинна, леко набраздена от полегати зелени хълмове и като че ли покрита с шарени черги — зелените морави се сменяха с черни угари, орниците — с посърнали стърнища, кипреха се лозя по склоновете, в междухълмията бълбукаха бистри поточета, сред лозята и смокиновите горички се мяркаха сламените покриви на усамотени къщурки. Смокинови дръвчета войниците виждаха за пръв път, чудеха се на ниските им и възлести снаги и гадаеха като какви ли ще са им плодовете — дали ще са кисели, или сладки. Плодородни и китни бяха тия топли полета, но изглеждаха обезлюдени, напуснати, никъде не се мяркаше жива душа.
— Бе по тази земя има ли села? — запита Тахтун, като се вглеждаше пред себе си, турил ръка над очите. — Къде са хората, дето орат и сеят нивите и прекопават тия лозя? — Спомнил си беше балканските селца и колиби, кошничките с плодове, пресните турти и онова, дето беше под кожусите на невестите — топлите пазви.
Танас го погледна снизходително по обичая си, прокашля се и рече:
— Рядко се срещат села по този път и аз ще ти кажа защо, макар че ти сам трябваше да се досетиш. Този път е военен, по него са преминавали войски от юг към север още от най-незапомнени времена. Преминават и сега. А където вървят войски, свои и чужди, там селища няма, защото войските грабят селищата и безчинствуват. Разбра ли? Затова няма селища по тоя път. Те са по-настрани.
Тъкмо каза това и като преваляха билото на един хълм над реката, за да скъсят пътя, току в подножието му видяха пръснати като бобени зърна къщите на едно голямо село. Хълмът го отделяше от главния път, криеше го, но Куртовите съгледвачи знаеха работата си, бяха го подушили и вече бяха пошетали из улиците му, защото тук и там се възнасяха кът небето гъсти къдели черен дим.
Едва беше се мярнало селото пред очите на хората, и първите десетки на стотнята начело с багатура Севар политнаха като ята ястреби към него. Все едно че труп лежи в подножието, а отгоре му връхлитат орляци лешояди. Улиците бяха пусти, вратите на ниските белосани къщи зееха разбити, търкаляха се обърнати курници, плетени от върбови клони. Сякаш някакъв ураган беше преминал през това място, отвял беше надалече всичко живо и като че ли земята още тръпнеше от бесните му и помитащи удари. Тук и там лумваше по някой подпален покрив, огнените езици докосваха плевните, запаленото сено съхтеше като живо; над китните градинки, обвити в пушеци, летяха рояци искри.
Танасовата десетка, като нямаше какво да прави, Куртовите момчета бяха обрали каквото можеше да се граби, изтопурка към мегдана, който беше насред селото, и спря. Тук се издигаше еднокуполна черква, кубето й аленееше, но не можеше да се разбере дали розовината идеше от залеза, или от заревото на близките пожарища. Насред мегдана двамина от юнаците на копана бяха подбрали две биволици и едно магаре и весело разговаряха с багатура Севар. До черквата се извисяваше един огромен бряст, короната му хвърляше сянка комай над половината мегдан. Този бряст протягаше нисък и поизсъхнал клон към вратата на черквата, на него висяха обесени двама мъже.
Времето беше тихо, отникъде не подухваше вятър, но кой знае защо обесените слабо се полюшваха напред и назад и като че ли все гледаха да се извърнат с посинелите си лица към черковната врата. Единият беше голобрад, в синкав шаячен кафтан, препасан на кръста с въже. Другият имаше къдрава посивяла брада, малко вирната нагоре поради клупа, и по-дългите коси, сплетени на пленуци, и черното расо, с което беше облечен, личеше, че е поп. И двамата държаха ръцете си разперени и попрегънати в лактите — бяха ги бесили набързо и развързани.
От мястото, където стоеше Севар, идеше оживена и весела глъч. Багатурът имаше силен баритонов глас и смехът му кънтеше надалече. Този смях се стори на Ханко някак непристоен, село гореше, добър имот отиваше по дяволите, човеци бяха обесени, без да са влизали в бой. Но сетне разбра каква е работата и оправда багатура, този случай беше наистина смешен. Селяните, като научили за движението на войските, натоварили каруци и талиги, подгонили добитъка и хукнали по пътя за Адрианопол. Но попът и началникът на общината решили да не бягат: първият — защото бил стар да гони тепърва пътищата, а вторият — защото му дожаляло за биволиците, знае ли се в чии ръце ще попаднат, докато бежанците стигнат стените на Адрианопол! Като решили така, всеки от тях взел имането си, онова, което близките им не могли да натоварят на талигите: попът — ослицата си, началникът — биволиците. И с имането — право в черквата! Залостили вратите, угасили кандилата. Българите, нали са християни, все пак имат, значи, страх от бога и не ще се одързостят да разбиват божия храм! Така си мислели двамата, но сметките им излезнали криви, ядосали бога, защото де се е чуло и видяло да стоят пред амвона магарета и биволи и да вършат пред очите на толкова ми ти светици и светии разни мръсотии. И ето, втурнали се Куртовите момчета в селото, пребъркали всичко насам и натам, както му е редът, дошли до мегдана и изведнъж чули откъм черквата ужасен магарешки рев. Търсили тук, търсили там и най-сетне се досетили, че ревът идел от самия храм. Някой рекъл: това или е дяволът, или пък попът се е помагарил. Други биха се уплашили, кой не се плаши от дявола и от магиите му, но Куртовите момчета, нали са смелчаци, грабнали топорите, плюли на ръцете си и храмовите двери се превърнали скоро на трески.
Заради богохулството си попът и началникът били веднага обесени, биволиците — конфискувани, а магарето…
— Магарето — рекъл великодушно Севар, нали обичал жестовете, — магарето заколете и да ви е сладко! Спрем ли някъде на бивак — опечете го и плюскайте до среднощ!
— А ние ще гризкаме сухи корички! — въздъхнал горчиво Тахтун. После добавил: — Голяма сметка има да си лекоотрядник! Вървиш пред цялата войска и пръв обираш каймака. Кокошчица, пуйчица, патица — извиваш шийките им и в торбата. Пък и друго може да падне! — Той позасукал мустак и многозначително намигнал: — Нали ме разбирате?
— Това за кокошките и пуйките е забранено — обадил се Танас. — Което е с перушина, то е за цялата стотня, после се дели по равно и отива в казаните, та да има за всекиго по нещо.
— На петима — кози крак! — захлупил го с две думи Тахтун.
За тунджанския път водеше една широка и равна пътека. Тя криволичеше в подножието на хълма, някъде излизаше на открито, сред моравите, но повече вървеше из затулени места, провираше се през редки габърови горички, обраснали с трънливи къпинаци и глог. По-голямата част от Севаровата конница се навърви по тази пътека, а две-три десетки от стотнята препуснаха напряко през полегатите и зелени склонове на баира.
Слънцето захождаше, заревото обагри небето на запад. Върху смълчаната долина легна гъста виолетова сянка, въздухът охладня, обадиха се щурци. Липсваше само медният звън на клопотарите, песента на стадата, които се прибират от паша, за да си представи Ханко, че ето, спуща се от колибите над Осеня и бърза за в къщи, припка да стигне по-рано, за да завари погачата още топла, че Девора току-що я е извадила от пепелта. Но стигаше му тоя кротък припев на щурците и упойващата смесица от полски миризми във въздуха — дъхът на мащерката, на дивия бъз, на лайкучката, — пред очите му много ясно изскачаше мекият път, който се спущаше от хълмищата и отиваше право в Осеня. Да се върви по този път е приятно, защото е покрит е мека, пухкава пепел — стъпваш и не усещаш твърдина, сякаш под стъпалата ти има една педя горски мъх. Срещат се хора, които са луди по пътищата, на такива им дай друмища и те ще вървят весело по тях до края на света. И Ханко обича пътищата, но да са някак по-близо до Осеня, да не се пилеят из тилилейски далечини, а като изкачиш някое по-върло място и погледнеш от него, да речеш: „Хе-е-й, там, видите ли, при върбалаците, до оная река, дето лъщи като ширит от сърма, там е село Осеня, то е най-хубавото село в иструмската земя. А в най-северния му край, откъдето започва ширината, където свършват пчелините — там е моята къща, с прустче отпред на две стъпала, с щърково гнездо на покрива, с оджак, толкова широк, че в него, ако искаш, можеш да опечеш цял овен. От моята къща има и по-големи, и по-лични, но си мисля, че от всички осененски къщи тя ще е най-добрата, най-хубавата; а защо — един бог знае, но тъй ми се струва.“
Ето какво може да каже Ханко, когато пътищата не бягат в тилилейски краища, а обикалят около Осеня — най-хубавото село в иструмската равна земя. Той обича близките пътища, защото и пасбищата са на хвърлей камък, и лозята, и нивите, и реката със сините си вирове и с бързеите си, където лятно време жените се къпят и белят платно. А ги обича най-вече поради близостта им до оная чудна къща, която има прустче на две стъпала и щърково гнездо на покрива си.
Подлъган от тишината, от полския здрач, от напева на щурците, той имаше чувството, че е някъде наблизо около родното си село, че ей сега ще чуе разкършените смехове на момите, мързеливия лай на псетата, че като свърне по главната улица, току ще се изпречи пред очите му селският геран с мотовилка, която опира небето и шари между звездите… И щеше да се засмее, защото тази картина беше мила на сърцето му, или тъй му се струваше, че ще се засмее, но тъкмо в тоя миг Дванш отскочи настрана и насмалко не го изтърколи на земята; както се беше унесъл в мислите си, държеше хлабаво юздите и почти не гледаше пътеката, която се точеше пред очите му.
А на това място пътеката правеше остър завой и изведнъж изскачаше на една широка поляна. Ханко водеше колоната, подире му се нижеха Тахтун. Танас, а багатурът яздеше в опашката. Така че Ханко пръв видя онова, което беше изплашило Дванш.
„Онова“ лежеше на поляната неподвижно или почти неподвижно — една купчина мъже и жени и като че ли нарочно натрупани един върху други; кървава грамада от тела, съсечени хора, някои може би още живи, защото тук и там купчината помръдваше, потръпваше като недоклано добиче.
Припадаше здрач, небето се дърпаше нагоре, синееше, потъмняваше, все повече заприличваше на черковен купол, боядисан с тъмносиня боя. Войниците гледаха мълчаливо тази скотобойна, някак втрещени, но конете пръхтяха, плашеше ги миризмата на кръвта, дърпаха се назад.
И тъкмо Танас се готвеше да изхока хората си, задето бяха се спрели, без да има заповед, от купчината се понадигна някаква сянка, изправи се и като привидение тръгна напред. Беше възрастна жена, побеляла, прегърбена, окървавена от шията до петите, повече призрак, отколкото човек. Като се полюшваше и клатеше и с мъка тътреше босите си крака по тревата, тя застана пред войниците, повдигна лявата си ръка към небето и започна пресипнало да фъфли някакви непознати думи. Може би кълнеше, войниците не разбраха нищо от приказките й, но забелязаха, че от десния ръкав на ризата й течеше обилно кръв; този ръкав беше празен, липсваше ръката от лакътя надолу.
— Какво сте зяпнали проклетата вещица! — извика Танас. — Не виждате ли, че ни кълне? — Той помълча миг-два, сетне се извърна към Тахтун и като сочеше старицата с пръст, заповяда му: — Сечи!
— А, ще има да вземаш! — рече Тахтун. Той възви коня си и се затули зад Ханко. — Само бабички, дето не съм още клал!
— Няма ли кой да довърши вещицата? — запита Танас.
Никой не отговори на тоя призив. Измина време, което се стори на Ханко безкрайно. Сетне дочу, че някой изтегля меча си от ножницата, полазиха го тръпки и ужасен, дръпна юздите на Дванш. Безподобният като че ли само това чакаше — подскочи и в галоп се понесе напред.
Подир някое време го настигна Тахтун, доприпкаха и останалите. Стотнята излезе на големия път, по небето вече сребрееха, святкаха в синевата ярки звезди.
— Кой беше юнакът? — попита Ханко.
— Кой! — Тахтун се прокашля и плю. — Можеш ли се досети?
Ханко повдигна рамене.
— Има един загладен и голобрад като момиче и гласецът му женски. Тоя я съсече.
Излезе топъл вятър, над равнината легна синкав мрак.
Но истинска нощ не настъпи, защото скоро изгря луната, голяма и сребърна, небето изсветля и целият свят потъна в едно море от студена виделина. На север, много далече зад гърба на войската, тъмнееха разхвърляни хребети на планински масиви, на юг, накъдето се движеха отрядите, равнината разстилаше простори, гладки като тепсия, набъбнала тук и там от заоблени хълмове и самотни стръмни възвишения. На места Тунджа течеше между ниски брегове, разливаше се нашироко, ракитаците и мочурищата гъмжаха от диви патици и гъски. Големият път беше размекнат, сред плитките коловози никнеше гъста трева. А където реката се провираше между хълмове, коритото й беше по-дълбоко, месечината плаваше в прозрачните дълбочини, едрите сребърни звезди като че ли се гмуркаха в гънките на вълните и се носеха по повърхността като топчета от елмаз. Из тия места пътят се откланяше встрани, беше по-сух; вятърът духаше по-силно, вслушаше ли се човек — струваше му се, че равнината пее и диша с пълни гърди.
Сега войските се движеха право на юг, навлизаха все по-стремително във вътрешността на страната. По безлюдните и спокойни доскоро пътища войната вече показваше лицето си: тук Куртовите момчета са настигнали изостанали гръцки бегълци и са ги съсекли, както са тичали обезумели пред конете им; на друго място са се струпали изоставени талиги, обърнати коли, разсипана жалка покъщнина. В измамната лунна светлина труповете приличат на предмети, неподвижни и застинали, а предметите — на тайнствено притаени живи същества. Изжеглени волове, разпрегнати коне — движат се като призраци насам и натам и току припнат и се съберат накуп: изплашили са ги чакалите. Лешоядите вият и се кискат и всичките тия неистови звуци, трупове, призраци и съсипии — всичко това изглежда безкрайно чуждо на тихата лунна нощ и на кроткия припев на реката, и на опаловото небе, накичено със засмени звезди.
Умората изстискваше последните сили и на хората, и на конете. След дванадесет часа бърза езда с нищожни почивки дори якият и жилав Ханко, прекарал по-голямата част от живота си на кон, се чувствуваше раздробен и смазан, сякаш го беше тъпкала черда пощръклели волове. Както беше замаян от изтощение, не се учудваше вече на нищо — че понякога гази трупове на изклани хора, че един бивол е легнал насред пътя, а когато го наближава, биволът изведнъж се превръща на изоставена талига, покрита с износено кълчищно чергило, че глутница чакали ръфат наблизо някаква мърша, пък то не било мърша, а жив кон, който със сетни сили се мъчи да скочи на пречупените си нозе. Не се учудва, че както е премалял и е станал равнодушен към целия свят, обръща Дванш срещу глутницата и сече лешоядите, а сетне с един замах довършва и коня — но той не е вече кон, а някаква окървавена маса от живо месо. Не се учудва и на Тахтун, който му казва: „Поне да беше отрязал едно парче от бута му!“ — дори не мисли да му отговаря, гласът на Тахтун стига до ушите му задавен, глух, може и нищо да не е казал човекът, и тъй да му се е сторило. Тахтун винаги е гладен и настървен за месо. И пак заема мястото си в челото на колоната и от време на време притваря очи — колкото да усети мимолетната ласка на съня. Това усещане трае само миг, сепва го ужасният страх да не заспи, наказанието е двадесет тояги по голо.
А горе на небето Голямата мечка вече поемаше пътя за разливите на Иструм, квачката отвеждаше пиленцата си на северозапад, луната сияеше със студено великолепие, отпъдила надалече от себе си дори най-ярките звезди. Отрядът на Станул начело със Севаровата стотня продължаваше да се движи бързо напред, държеше левия бряг на реката и навлизаше дълбоко на юг, в равните простори на старата тракийска земя.
Другите шест конни отряда, предшествувани от леката конница на копана Курт, напредваха по десния бряг на реката, следваше ги пехотата, която беше изостанала на хиляди разтега назад.
Пет стотни от княжеската гвардия оглавяваха колоната, а князът със свитата си яздеше подир първата стотня. Свитата беше многобройна, в нея влизаха ичургу-боилът Охсун и шестте командири на отрядите, адютанти, свръзки и писари, познавачи на южнотракийските области и преводачи. Сред такава свита от военни специалисти и дворцови хора не беше скучно да се пътува, имаше за какво да се разговаря, но князът по навика си яздеше сам, винаги сам и на десетина крачки пред другите, затворен и мълчалив.
Той не беше кой знае колко як и издръжлив на дълго яздене, нали прекарваше голяма част от времето си в четене и писане, между стените на библиотеката си; повече пътешествуваше из книгите, а коня си яхаше, за да се освежи и отмори; след първото си голямо странствуване из страната рядко излизаше по-надалече от околностите на Преслав. И ако такива силни мъже и опитни ездачи като Охсун и отрядните командири вече клюмаха на седлата си, съсипани от умора, какво можеше да каже той, деликатният човек, свикнал със заседналия живот така, както те бяха навикнали с ловните приключения и военните походи? Боляха го раменете, кръстът, коленете, седеше като върху жарава, а гърлото му лютеше и очите му сълзяха от прахта, която — ту сребърна, ту златна, ту червена според слънцето или млечнобяла от луната — се стелеше на къдели, турла и опашки из целия път. Едно преимущество имаше пред ония, които яздеха назад — че не му се спеше, че сънят бягаше на хиляди разтега надалече от клепките му, бодърствуваше в мислите си, докато помощниците му се поклащаха на седлата, си задрямали, а мислите им пъплеха като костенурки в мъгла.
Но тъкмо от тази яснота в съзнанието си той се плашеше, защото задрямалият върви като добиче след повой, примирил се е с умората си, предоставил се е в ръцете на господаря, който държи повоя, а господарят, като знае, че работите зависят само от него, от неговата воля — току вземе, че се поддаде на умората си, на болките в кръста и коленете, на смъдежа в очите си, и дигне ръка: „Стой!“ — И после ще изрече думите, които непрекъснато напират на езика му, както придошла река напира върху плетищата на огъващия се яз: „Слизай от конете и лягай да спиш!“
Тоя въпрос — какво му пречи да почива, да живее спокойно и безгрижно, да използува мирните блага, които му осигурява неограничената княжеска власт, — тоя въпрос той ще си задава много пъти отсега нататък, по време на бързи преходи, мъчителни походи и жестоки битки. И колкото и да мисли, каквито и решения да търси, както и да смята и пресмята причините — до истинския отговор ще стигне късно, в тъжното време на напредналите години, в есента на живота, когато ще почувствува крилете си безпомощни, негодни за какъвто и да било по-далечен летеж.
Сега, в тази първа усилна нощ, а още стотици такива нощи го чакаха занапред, той не знаеше, нито можеше да узнае причината за неспокойния и трагичен живот, на който сам се обричаше. И на ум не му идеше да търси причината в себе си. Той знаеше само това, което в тоя час му подсказваше добрият войнишки нюх: че трябва да бърза, да печели време, с ускорен марш да изпревари на всяка цена неприятелската войска при Адрианопол; че като държи почина на войната в ръцете си и не го изпуска, може да наложи на неприятелската войска битка, където той пожелае и както нему е изгодно.
Боляха го раменете, кръстът, коленете, лютиви сълзи глождеха очите му. Тия мъки не бяха привични за един върховен господар като него, но той ги понасяше търпеливо, дори изпитваше в душата си някаква тръпнеща и горчива наслада. Земята го мамеше, теглеше го, както на времето го беше мамила и теглила към гръдта си една от най-прелъстителните цариградски арменки. Но той стискаше зъби и тръскаше глава — изгодната позиция в предстоящия бой щеше да изкупи стократно и неговите мъки, и мъките на цялата му войска.
От началото на похода до тоя час той не беше се отделял нито за миг от челото на колоната. В движение дочакваше куриерите на копана Курт, които препускаха лудешката, за да му докладват новините от най-отдалечените участъци на фронта, в движение ги изслушваше и изпращаше. Нито веднъж не използува правото си на върховен господар и военачалник да кривне с приближените си встрани от ешелоните, за да се отмори и похапне по господарски. Нито сам правеше това, нито позволяваше на свитата си да го прави.
По време на първата почивка, която даде на войската, той слезе от коня си, сам окачи торбичката със зоб на шията му, а сетне разгъна походното си наметало на земята, приседна на единия му край и с кимане на глава покани ичургу-боила Охсун да седне на другия. Ичургу-боилът поблагодари любезно за поканата, допря с дясната ръка сърцето си, тържествено се намести на княжеското наметало, като зае половината му, защото беше едър човек, и с нетърпение зачака господарската закуска. Другите първенци, боляри и командири, бяха насядали вече около тях, на почетно разстояние, жадно отпиваха вино от гледжосани стомнички и с голям апетит изтребваха варените пилета и печените овнешки плешки, които адютантите бяха натрупали на купчинки върху широки бели салфети.
Кобхай, сух и жълтеникав човек, с изпъкнали топчести очи и провиснали мустаци, началник на походната дворцова кухня, застана мълчаливо пред княза. Охсун потърка ръце.
— Е — рече князът, — какво си намислил да ни предложиш, Кобхай?
— Вчера нашите хора убиха глиган, господарю. Имаме и риба, пилета, варен и подлютен волски език, медени питки и грозде. Стомната е виното току-що потопихме в реката, за да изстине.
— Какво ще кажеш, Охсуне?
— Дори на хляб и вода ще съм доволен, господарю! — каза усмихнато Охсун. Но кой знае защо отново потърка ръце.
— Това е достоен отговор на достоен ичургу-боил — рече Симеон. И по неговите устни се появи усмивка, но тя не изглеждаше много добра. Той помълча, сетне запита: — Кобхай, а знаеш ли случайно какво е дадено на войниците за обяд?
— Хляб и сирене, господарю.
— А за пиене?
Кобхай посочи с глава към реката:
— Студена водица.
— Така — рече Симеон. Той се извърна към Охсун: — Като сме тръгнали с тебе на война, редно е да се смята, че и ние сме войници, а щом като сме войници, следва да ядем това, което яде всеки войник. Тъй ли е, ичургу-боиле? Тъй е и другояче не бива да бъде. Затова, Кобхай, нареди да ни донесат хляб и сирене и прави му сметка, ако дажбата излезе по-голяма от войнишката — ще си имаш работа с камшика! И ни гребни от реката по едно канче студена вода. Тази река извира от България и затова водата й е пивка и сладка като мед.
Когато обедът привърши, а той премина в гробно мълчание, овнешките мръвки и кокошите кълки засядаха в гърлата на командирите и болярите, Симеон се изправи, скъта по войнишки наметалото си и заповяда на свитата да се събере около него.
— Отсега нататък — каза Симеон, като нагласяваше наметалото зад седлото на коня си — всеки от вас ще мине на войнишка храна и тъй ще бъде до края на войната. Който иска по-богато ядене, да си го набавя сам, със свои средства и със свои слуги, а за виното… — Той сложи крак в стремето и чевръсто се намести на седлото. — За виното ще кажа — тежко томува, когото забележа да пие по време на похода! Аз не ща командири с помътени глави! — Очите му потъмняха, златните искрици около зениците светнаха като разжарени. — Ще се пие и ще се пирува, след като спечелим победата, а дотогава — само вода! — Той пришпори коня си и препусна напред.
Няколко часа преди тази случка, когато войските преминаваха границата, той повика при себе си командира на леката конница, копана Курт.
— Копане — рече му, — ти ще вървиш пред войската, ще й осигуряваш чист път и ще я вардиш от изненади. Това е първата ти задача. Сега слушай в какво се състои втората. Византийците, като са узнали, че се спущаме по течението на Тунджа, досетили са се, че гоним Адрианопол, и тъкмо там те ще ни дадат решителна битка. Защото Адрианопол е яка крепост и който я има в ръцете си или държи силна войска зад стените й, той владее пътищата за Бялото море и за Цариград. От изхода на тази битка зависи каква ще бъде войната по-нататък — ще продължим ли пътя ся на юг и на изток, или ще се връщаме назад. Ето защо византийците не бива да знаят предварително като каква е войската ни и колко е силата й. Затова, копане, твоята втора задача е да не допускаш да ни изпреварят към Адрианопол бегълци от местното население — прави, струвай, но гръцки крак не бива да стъпи там, преди ние да сме заели по-важните места около крепостта.
Копанът нямаше намерение да гали никого по главата, но като чу тия силни думи от устата на княза, зарадва се, защото те много допадаха на сърцето му. „Няма да съм лек ветрец — помисли си, — за какъвто ме смятат важните гъсоци от щурмовата конница. Лека кавалерия, лек ветрец! Сега ще видят те какво може копанът Курт!“ Като помисли така, той разигра коня си на място и го въртя, докато от ноздрите на животното не започна да изхвърча пяна. После се прекръсти за сполука и повика командирите си.
— Волята на княза е такава — рече им, — пиле да не прехвръкне до Адрианопол, камо ли човек да стигне дотам!
Ястребчетата това и чакаха — да разперят криле и да литнат на воля, да убиват и да плячкосват, да се носят като вихрушка по пътищата, подобно на зловещ вятър, който предхожда голямата гръмотевична буря.
Така започнаха палежите, убийствата, изтребленията по пътищата и вестта за тия ужасии подгони селяните към укрепените градове Проват и Версиникия, че дори и към Адрианопол. Бягаха селяните, но ония, които копанът застигаше, свършваха на място земния си път. Каквото си струваше да бъде ограбено, отиваше на съхранение в обоза, едрия добитък подкарваха към дълбокия тил, там се събираше голямата плячка, за да бъде после разпределена по цялата войска според обичайните закони на войната.
И ето случи се тази нощ князът да види на пътя си трупове на съсечени хора — по оскъдното им и разпарцаливено облекло се познаваше, че са сиромаси, селяни бедняци, хукнали да се спасяват от копията и мечовете на Куртовите момчета. Съсечените бяха избутани встрани, сред гъстата морава, отдалече човек можеше да помисли, че са пътници, тръгнали за Версиникия и легнали на земята да си подремнат някой и друг час. Нощта беше кротка и топла, а до Версиникия оставаше още доста път.
Някои бяха паднали по очи — били са съсечени, както са тичали пред конете, други лежаха по гръб — сигурно са молили за пощада. Беше светло, можеше да се види как тия, които бяха търкулнати по гръб, гледат вторачено нагоре, към бездънната вис, закрита с прозрачна сребърна мъгла.
Почерняла кръв покриваше всичко — сгърчените лица, дрипите, моравата. Князът потръпна — от тия изцъклени очи, който гледаха вторачено нагоре, идеше вледеняващ ужас — като че ли през лъскавите и разширени зеници надничаше страшният въпрос: защо? Този въпрос не изглеждаше отправен нему, защото очите гледаха нагоре, където сияеше бисерният диск на луната, но той отлично съзнаваше, не се отнася до него и че очите гледат всъщност него, макар да бяха обърнати към небето. Друг на негово място може би щеше да повдигне рамене: „Какво съм виновен аз, това е работа на копана!“ Дори можеше да каже: „Престарал се е, разбойникът!“ — или нещо подобно, за да отдели себе си от „разбойника“ и да снеме от съвестта си каквато и да било отговорност за безсмисленото клане.
Князът наистина потръпна, но това не се дължеше ни най-малко на ужаса, който идеше от оня въпрос. Той просто не можеше да понася кръв, отвращаваше се от всичко, върху което смъртта беше сложила ръката си. Той губеше доброто си разположение дори от вида на едно стъпкано куче. Преди месец и половина, като оглеждаше строежа на новата преславска катедрала, случайно зърна на земята окървавен труп на мъж — главата му приличаше на размазано яйце, беше го ударила една дебела дъска, откъснала се от скелето на камбанарията. Догади му се, едва не повърна, на обяд почти не се докосна до храната си.
Така странно се бяха сложили нещата в неговия живот! Подготвен да твори мирни блага — ще тръгне по пътя на унищожението и войната; тръгнал по пътя на войната, сам участвувал в кръвопролитни битки, газил в реки от кръв — до последния си час няма да привикне с кръвта, смъртта ще го кара да бледнее, ще тръпне пред вида на всичко смъртно, лишено насила от живот. Той няма да изпита радост дори в часа на най-големия си военен триумф. А като разбере всичкото безсмислие на усилията си, тогава пък няма да има време да се върне назад през годините, за да тръгне по нов път…
Затова князът не потрепера пред ужасния въпрос, който идеше от изцъклените очи на съсечените селяни. Той го посрещна със суровото примирение на законодателя. „Разбира се, аз съм виновен за вашата смърт и в тази работа няма защо да бъде намесван никакъв копан. Моят копан само усърдно е изпълнил задачата, която аз съм му възложил, и нищо повече. А що се отнася до вашата смърт, аз съм толкова виновен, колкото е виновен например съдията, който осъжда подсъдимия на смърт чрез посичане. Защото не съдията осъжда подсъдимия на смърт, а законът, не князът избива сиромасите селяни, а войната. Войната има неотменни закони и колкото князът да е милостив и добронамерен — принуден е да ги прилага. Тъй че вие не се сърдете на мен и няма защо към мен да отправяте вашия справедлив въпрос.“
А на кого трябваше да се сърдят и към чия съвест следваше да отправят своя „справедлив“ въпрос? Кой всъщност беше повдигнал войната? Ако питаха Симеон, той щеше с чиста съвест да каже: „Лъв Шести, разбира се!“
А Лъв Шести сновеше по това време с възпалени очи из спалнята си, кълнеше Симеона и на неговата съвест стоварваше всичките вини и отговорности за избухването на тази проклета и нежелана война.
Войската продължаваше да се движи напред, равнината светлееше, моравата изглеждаше посипана със сребърен лъскав прах.
Малко преди разсъмване пратеници на Йосиф, командир на боруйската войска, съобщиха на Симеон за падането на Версиникия.
Боруйската войска се състоеше от три конни отряда и една стотня лека кавалерия. Тръгнал по сингидунумския път, Йосиф пресече Хеброс и вторник заранта осъмна на височините северно от крепостта. За да спечелят време и за да дадат възможност на гарнизона си да се оттегли към Адрианопол, византийците изведоха един отряд на полето и се построиха в обичайния си боен ред. Йосиф не бързаше да приеме битката. Самонадеян и сигурен в успеха си, той постави засилени постове по високите места, даде почивка на войската, а сам се затири с няколко свои приближени на лов за зайци. На обяд яде и пи извън мярка, той беше голям чревоугодник, сетне легна да спи, като поръча на командирите си да построят към четири часа отрядите си в боен ред и да го събудят, за да ги поведе в атака срещу крепостта. Но малко преди да настъпи голямото пладне, първият му помощник, жупанът Георги, нахлу в палатката му, сръга го в ребрата и с гръмовит глас му съобщи, че византийската войска започнала да се оттегля към града. Макар и стреснат от дълбок сън, Йосиф мигновено си представи какво щеше да се случи, ако византийците се затворят в крепостта — едно е да биеш неприятеля в открито поле, а друго е да го търсиш между зъберите на крепостния зид, пък той да сипе върху главата ти огън и градушка от камънак. Затова набързо препаса меча си и както беше бос и без ризница — скочи на коня си и от седлото се провикна:
— Георги, ти ги удари по челото, а аз ще гледам да ги отрежа от крепостта!
Следван от отряда, който заемаше лявото крило на бойния ред, той полетя към равнината, прекоси я, заобиколи дясното крило на византийското бойно разположение и се втурна към западните врати на града. Някаква конна част се опита да му пресече пътя, за да даде възможност на отстъпващите ешелони да се изнижат в крепостта, но тя беше на часа сдавана и пометена и преди да се слегне прахолякът от тази кратка битка, цялата Йосифова войска налетя като градобитен облак върху разбърканите редици на отстъпващия византийски ариергард. Настана голяма сеч, защото византийците не водеха вече редовен бой, всеки гледаше да се добере до вратите, сами си пречеха, тъпчеха се едни други и не беше мъчно да бъдат избивани като добитък. Наистина върху терасите на двете кръгли кули, които фланкираха входа отляво и отдясно, стоеше многобройна стража, имаше войска и по стените, но можеше ли да се стреля, да се хвърлят камъни или да се действува с огнеметни машини, когато долу свои и чужди бяха се смесили и объркали толкова, че като прицелиш чуждия — да не удариш своя?
В това бясно преследване челната стотня на отряда, водена от изургу-коловъра Йосиф, се намери изведнъж пред самия вход на крепостта. Вместо да се отдръпне встрани, за да дочака другите стотни, или влязъл вече в каменния тунел — да го заварди със свои хора, като избие стражата и овладее руданите, които издигат и спускат желязната преграда — той нахълта навътре като хала и чак когато се намери на градския площад оттатък стените и пред очите му се бялнаха високите фасади на насрещните къщи — едва тогава като че ли дойде на себе си, опомни се и за един миг изтрезня. Тогава три неща едновременно забеляза, и толкова ясно, сякаш беше стоял спокойно на това място повече от час: страшното безлюдие на площада, някак странно съчетано със заглъхващия тропот на побягналата византийска конница; малкото войници, които го бяха последвали — едва ли имаше повече от тридесетина души; и най-сетне — желязната преграда, която невидими ръце бяха спуснали напреко на каменния тунел. Тази желязна преграда му се виждаше черна като смъртта, сякаш го отделяше от живия свят. Всичко това той забеляза за едно мигновение — колкото трае блясъкът на една далечна светкавица.
После от двете фланкиращи кули започнаха да се изнизват войници, шлемовете им святкаха на слънцето, стрели засвистяха във въздуха, прицелени копия полетяха към малкия му отряд. Ударен кон изпръхтя и се метна встрани, ездачът му се строполи на земята, някой глухо изохка.
Йосиф премисли: да се атакува вратата беше безсмислено. Желязната преграда се командуваше от хора, които бяха скрити във вътрешността на двете странични кули. Нямаше накъде да се бяга, но и да се стои на площада беше също така глупаво — святкащите шлемове вече ги окръжаваха от всички страни. И както се оглеждаше и трескаво търсеше изход, пред очите му се мярна бяла каменна сграда на два ката, с две големи колони пред входа и с върволица дървени колонки, които подпираха открития чардак на втория кат.
— След мене! — ревна Йосиф, пришпори коня си, съсече някакъв шлем, който се изпречи на пътя му, и след няколко секунди пъргаво скочи върху широките каменни стъпала, които се провираха между двете големи бели колони. Натисната от няколко яки рамене, двукрилата дъбова вратница жаловито изстена и с трясък се отвори. Тридесетината запъхтени мъже нахлуха вътре, залостиха отново вратата, с каквото им попадне подръка — а подръка им попаднаха няколко дълги дъбови маси, — и чак тогава се огледаха. Помещението беше просторно, широко, потънало в сумрак, защото двата продълговати прозореца бяха заковани с дъски. В дъното се мержелееха някакви тулумбести камари, по-големи и по-малки, провиждаше се и една висока полица, по чиито, лавици падаха тук-там светлинки, които идеха от процепите на прозоречните дъски.
Йосиф избърса окървавения си меч, после набърчи нос, помириса на няколко пъти въздуха и многозначително се усмихна в рунтавите си и разперени мустаци.
— Момчета — рече, — да не ми е името Йосиф, ако туй помещение не е кръчма! Ей богу, кръчма ще е, на вино ми мирише! — Той отиде до тулумбестите камари в дъното, големи и малки, попипа ги, почука ги и още по-весело се провикна: — Туйто! Да сме го мислили предварително, пак тъй нямаше да се случи: мехове с вино и всичките пълни, до един!
Повечето от мъжете не знаеха какво е „кръчма“, те отглеждаха лозя и си правеха вино в къщи и в къщи го пиеха. В Преслав имаше няколко странноприемници, но от тия южняци нито един не беше ходил в престолния град. А Йосиф — управителят на Боруйската област, — той беше странствувал къде ли не: старият княз го беше провождал с посолства в Цариград и в Рим, че и в Немско, и понеже обичаше веселието и песните, и разговорите на чашка за жени и ловуване — отсядал беше във всякакви увеселителни заведения, познаваше цариградските кръчми около пристанището дори по-добре от многобройната си законна и незаконна челяд.
— Ей, обесници — вторачи се Йосиф във войниците, — да не сте изоставили някого навънка?
— Само Петър остана навънка — обади се един брадат мъж. — Той седеше до мене и аз видях как желязото се завря в гушата му. Ако копието беше ударило една педя по-ниско, нямаше нищо да му се случи.
— Царство му небесно! — махна Йосиф с ръка. — Един умира от желязо, друг от змия, трети от болест — кой както му е орисано, тъй свършва, ами живите да са здрави! — Той се огледа и посочи с ръка стълбището, което водеше за горния кат. — Трима души да се качат горе и да проверят дали е чисто от ромеи. Вие двамата от края… и ти! Бегом! — Момчетата се спуснаха към стълбището, но той се провикна подире им: — Чакайте! Като проверите дали има горе ромеи, ще изскочите на чардака, ще се скриете зад колоните и ще пускате по една стрела в гушата на всеки, който се опита да припари около вратата. Ако стане много горещо — ще викате, за да ви изпратим подкрепление. Аз се надявам, че тази наша обсада няма да трае дълго, сега Георги е притиснал ромеите към стените на крепостта и ги коли като овце.
Когато тримата се изкачиха горе, един от групата запита — същият, който се беше обадил за Петър:
— То всичко хубаво, ами ако ромеите решат да не дават града? Ако им скимне примерно да се затворят зад стените, както ние сме се затворили в тази къща?
Някой допълни:
— И жупанът Георги реши да не взема града с пристъп, а да го обсади?
Настъпи мълчание, чуваше се само тежкото дишане на хората; ако жупанът Георги не вземе с пристъп града до час-два — византийците ще ги изтребят като мишки, това беше всекиму ясно. Светлинните върху полицата като че ли помръкнаха изведнъж.
Йосиф отпуши канелата на един от меховете, наведе се и дълго пи. Сетне избърса мустаците си, като весело пръхтеше, сякаш току-що беше наплискал лицето си със студена вода.
— Чудни хора сте — рече и весело се засмя. — Какво не ви е по сгода, та сте оклюмали такива? Покрив ли нямате над главите си, вино ли ви липсва? Или сте се размислили над положението си — как ще бъде и как ще свърши? Ако за туй сте се размислили, аз ще ви кажа — напразно! Напразно се тревожите, защото нашето положение е ясно като белия ден, дето свети зад тоя праг. Ние или ще отървем главите си, или няма да ги отървем — едно от двете ще бъде, други пътища не виждам. Тъй че вие съвсем излишно се измъчвате с мисли: каквото има да става, то ще стане и ще стане така, както е богу угодно. Затова ще ви посъветвам, а вие да ме послушате — пийнете си за здраве, пък който има глас като хората — нека да подхване песен, аз ще му пригласям!
Но за песни и веселби не остана време — от чардака съобщиха, че ромеите стрелят по горния кат на къщата със запалени стрели.
Пратениците на Йосиф, които посрещнаха княза на височините пред Версиникия и му докладваха за падането на града, не споменаха нито дума за тия събития — те само уведомиха княза, че Версиникия е в ръцете на боруйската войска и че изургу-коловърът Йосиф чака по-нататъшни разпореждания. А когато Симеон ги запита какво е станало с ромейския гарнизон, предал ли се е доброволно, или е оказал съпротива, те смънкаха уклончиво — някои се предали, но след като водили битка пред града, а други успели да се измъкнат малко по-рано, но кога точно — пратениците повдигнаха рамене. Откъде ще знаят! Най-напред тръгнал Йосиф, а подир това жупанът Георги така свил ромеите, че те били принудени сами да отворят вратите на крепостта.
Личеше си, че пратениците искат да заобиколят едни неща, други да скрият, та да не се разбере в края на краищата кой е виновен за отскубването на градския гарнизон. От всичките слабости човешки князът презираше най-много хитруването на дребно, извъртането. „За глупак ли ме взимат“ — мислеше си и се двоумеше дали да накаже пратениците, или да ги изпрати да си вървят, а сам да се заеме и да разнищи работите около отскубването на градския гарнизон.
— Вървете си миром — рече им, — а изургу-коловъра Йосиф уведомете за волята ми: да не закача населението на града, да не върши насилия над хората и над имотите им; да конфискува всичкия фураж, който се намери, и да осигури войската си с храна за сметка на общината; към десет часа войската да бъде готова за път, а към девет — лично да се яви за разпореждания при мен.
Когато пратениците си отидоха, той повика копана Курт и му нареди да проучи най-подробно обстоятелствата около падането на Версиникия и изскубването на гарнизона от града.
Вече се разсъмваше. Мека розовина забулваше хоризонта на изток, високо в избледнялото небе висяха неподвижни прозрачни облачета, лилави и седефени откъм слънчевия изгрев. Подухваше прохладен ветрец.
Капнали от умора, войниците се тръшкаха на земята и мигновено заслизаха. Бодърствуваше само стражата, заела удобни позиции по височините, издадени над полето. Лумнаха огньовете на кухните, князът беше заповядал да се приготви за войската богата закуска — брашнена чорба с лук и осолена сланина.
Дежурните връщаха конете от водопой.
Копанът Курт се завърна от Версиникия към осем часа. Князът веднага го прие в палатката си и половин час по-късно той завършваше разказа си за ония събития така:
— Като стреляли отдалече със запалени стрели, ромеите подпалили горния кат на кръчмата. Дим и задуха изпълнили помещението, пламнали насмолените греди на тавана. Тогава Йосиф се прекръстил, заповядал на войниците да извадят мечовете си и им рекъл: „Колкото повече ромеи съсечете, толкова по-весело ще ви посрещне на небето българският господ!“ — И пръв излетял навън. Понесли се като хала боруйци, секли и клали де кого срещнат, пробили обръча на ромеите и се втурнали към вратите на крепостта. Като стигнали до двете кули, Йосиф се промъкнал в лявата, а оня брадатият, дето най-много се кахърил — в дясната. Съсекли прислугата при руданите, уловили ръчките, завъртели скрипците и синджирите издигнали желязната преграда. После излезли навънка, за да побегнат, но през каменния проход вече налитали като бесни конниците на жупана Георги — нашите момчета, — водили битка с последните остатъци от ромейската конница току под самите стени на крепостта. Жупанът Георги бил в първата редица — като видял началника окървавен от главата до петите, изумен от срещата със своите, но весел по обичая си — слязъл от коня, прегърнал го и го разцелувал, сякаш му бил рожден брат. Йосиф се засмял.
— Реших да ви помогна малко — рекъл. — Гледам ви, стараете се и добре си вършите службата, ама нали вратите затворени — как ще влезете? Та затова превъртях скрипците, то било нищо и никаква работа! — После се обърнал към брадатия, който се кръстел опулен и още не вярвал в спасението си: — Аз нали ти казвах, глупако, че едно от двете непременно ще се случи — че или ще отървем главите си, или пък няма да ги отървем! — Сетне седнал на едно каменно стъпало и пак казал на брадатия: — Виждаш ли оная продупчена ромейска свиня? Свали й ботушите и ми ги дай да се обуя. Защото не отива на един български болярин да се покаже пред ромейската паплач бос!
В уреченото време Йосиф пристигна в лагера. Като останаха сами със Симеон, той отпаса меча си, подържа го някое време, преглътна, като че ли буца беше заседнала в гърлото му, после внимателно го постави в нозете на княза.
— Ако ще ми взимаш главата — каза Йосиф и се помъчи да се усмихне, но само устните му се изкривиха, — заповядай да я отрежат с тоя меч. Друга молба нямам. — Той скръсти ръце на гърдите си и наведе очи.
Симеон дълго и замислено мълча. Навън го чакаха адютантите му, войските бяха готови за път.
— Задето поради нехайство и лекомислие си оставил ромейският гарнизон да се отскубне от града — той говореше тихо и някак насила, — заслужаваш без друго най-тежкото наказание — смърт. Във време на война подобни грешки се изкупват само със смърт.
— И аз мисля така — каза глухо Йосиф.
Симеон отново замълча. Близо до палатката изцвили кон.
— Изпратил съм ичургу-боила Охсун във Версиникия, за да уреди управлението на градските работи. Заръчал съм му също да съобщи на командирите, че отсега нататък техен началник ще бъде жупанът Георги. А ти, изургу-коловъре, ще се върнеш при войската си, ще облечеш войнишки дрехи и ще се явиш при жупана Георги, за да те зачисли към някоя войнишка част. Така през тази война ти ще воюваш като обикновен войник, а когато всичко свърши и, дай боже, благополучно, ще дойдеш при мен, за да си поискаш командирския меч.
Йосиф не каза нищо. Само се поклони почтително, целуна ръка на княза и бързо излезе навън.