Боби Цанков
Тайните на мутрите (9) (Пряка линия с подземния свят)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
dartakoff (2011)

Издание:

Боби Цанков. Тайните на мутрите

 

© Боби Цанков автор, 2009

© Адриян Николов корица, 2009

© Ню Медия Груп, 2009

ISBN 978–954340–126–0

 

Снимка в. „Труд“

Художник на корица Адриян Николов

Технически редактор Галина Василева

Коректор Веселина Стоянова

Българска, първо издание

Формат 60×84/16 Печатни коли 17

Ню Медиа Груп

София, 1000 ул. „Триадица“ 5А

тел. 02/980–92–95

Печат „Multiprint“ ООД

История

  1. — Добавяне

Глава 8
Подготовката на едно поръчково убийство? Не! Подготовката на едно нагласено дело

„И така, уважаеми слушатели, това беше всичко от Боби Цанков за днешната сутрин. Отново ще се чуем утре точно в 7 сутринта.“

Часовникът показа 11:00 часа и с удовлетворение свалих слушалките от главата си. Бях водил едно нелеко сутрешно предаване по радио „Вива“.

Радиото се управляваше от фирма „РСБ комюникейшънс“, която беше собственост на Клюна, а аз бях управляващ директор. Студиото се намираше на тиха улица в столичния квартал „Лозенец“ и там врата срещу врата бяха кабинетите ни с Антон Милтенов.

Тъкмо бях седнал да изпия едно кафе на спокойствие, и чух, че асансьорът спря на нашия етаж. Погледнах към монитора от охранителната камера и видях Клюна с още трима-четирима души, но не от тези, които го придружаваха обикновено. Антон беше широко усмихнат и демонстрираше владението си над „Вива“ пред придружаващите го.

— Ето го и Бобката — каза Клюна на момчетата с него. — Запознай се, това са приятели на Демби.

— Приятно ми е — отвърнах, но без да им подавам ръка.

Не харесвах Димитър Вучев и хората, свързани с него. Някак си излъчваха негативизъм.

— Бобка, трябва да поговорим за нещо, но ще си остане между нас — каза Клюна и седна в моя кабинет. — Вие изчакайте малко, огледайте — каза на другите.

Станах и затворих вратата, а Антон ме гледаше изпитателно. Сякаш нещо го глождеше да проведе разговора, който предстоеше.

— Казвай какво има, какви са тия дискотечни герои? — започнах аз.

— Представа си нямаш кои са тези момчета и каква чест е, че са тук днес. След малко ще дойде Демби и трябва да говорим с теб за нещо много важно — каза Клюна.

— Добре — отвърнах, — но ме подготви за темата на разговора. Не ми харесва, че Митко ще идва тук, не ме кефи.

— Трябва да свършим нещо с него, но се нуждаем от съвет, който ти можеш да ни дадеш. Радиото разполага ли с много малки микрофони? — попита Антон.

— Естествено, че има. Не помниш ли, че купувахме? — отговорих аз.

— А могат ли да записват?

— Могат, и то с качество, все едно е по радиото — отговорих му.

— Добре! — каза Клюна с нескрита радост. — След малко, като дойде Митко, искам да му кажеш същото и да му дадеш микрофоните.

— Какво ще правите с тях?

— Това не те засяга — отвърна Клюна с леко раздразнен тон, — наша си работа!

Не след дълго в радиото пристигна и Димитър Вучев-Демби. Беше облечен със зелени бермуди до под коляното и черна фланелка, щампована с образа на революционера Че. Изглеждаше адски недоспал, а очите му „плуваха“ в пространството.

— Боби, не се ли умори цяла сутрин да плямпаш по това радио, бе — започна още от вратата Демби.

— Как си бе, Митко? — отговорих аз.

— Аз говорих с Бобката — намеси се Клюна. — Имаме микрофони и можем да свършим работата.

— Каква работа ще вършите? — обърнах се аз към Демби.

— Ще ти запишем една птичка да я пуснеш по радиото, да чуят всички как пее, пее — каза ми Демби с типичната за него ирония в гласа.

— Абе, няма значение сега — прекъсна го, сепвайки се, Клюна. — Дай микрофоните и обясни как се работи с тях.

След кратък курс по радиотехника, който би схванал всеки хлапак от улицата, Клюна и Демби взеха „брошките“ и напуснаха офиса на радиото.

През следващите два дни Антон не каза и дума за срещата с Демби. Аз също не го питах, защото усетих, че не иска да говори за това.

Развръзката не се забави много.

„Добро утро, София! Ето ни отново заедно със сутрешните новини по радио «Вива». Започвам с водещите заглавия от вестниците. Прокуратурата и полицията арестуваха наркодилъра Илиян Варсанов за подготовка на убийство“, започнах аз поредния сутрешен блок. На пръв поглед това заглавие не ме впечатли особено, тъй като по онова време — 2003–2004 година — арестите в подземния свят бяха ежедневие. Бойко пак е в пи ар акция, помислих си на ум и продължих: „Прокуратурата разполага с аудиозапис, на който Варсанов предлага пари на друг криминално проявен да му съдейства да убие Антон Милтенов-Клюна.“ И в този момент, четейки съвсем рутинно това заглавие от прегледа на печата, всичко ми се подреди в главата. Веднага пуснах песен по радиото и набрах Клюна по телефона. Той вдигна с приповдигнато настроение:

— Много хубави новини съобщаваш тази сутрин — каза видимо доволно той. — Трябва да ти върна микрофоните. Всъщност ние пътуваме вече към теб.

— Кои вие пътувате? — попитах. — С този, за когото си мисля, ли си?

— Дааа — отвърна Клюна със задоволство, — и ти носим сензация.

Песента свърши и аз продължих с предаването.

След тридесет минути вратата на студиото се отвори и ето ги: Клюна, Демби и „сензацията“ — един компактдиск.

— Бобка, гледай сега — започна Антон. — Ти тези микрофони не си ни ги давал и този разговор не се е състоял — и ми подаде кабелите с брошките.

— Тони, това не ми харесва — казах аз. — Не искам да имам общо с заниманията ти извън радиобизнеса. Знаеш, че с Варсанов сме в задочно приятелски отношения.

С Илиян Варсанов се чувахме през ден-два. Той беше под домашен арест от година и нещо и скучаеше по цял ден. Говорехме си по един час на ден — за песните по радиото, за момичета, обсъждахме какво се случва в подземния свят. Обичаше да ми споделя за връзката с полицайката Радост Караиванова. Клюна знаеше за това другаруване и определено се дразнеше.

— Ти к’во общо имаш? — издразни се Антон. — Е, сега, ако искам, мога да ти взема всички микрофони тук. Момченце…

— Шт! Я по-кротко! — намеси се Демби. — Не сме дошли тук да си мерим п…

Демби се изразяваше вулгарно и просташки.

— Искаме да пуснеш по радиото този диск — продължи Вучев и ми даде диска.

Аз го взех и го пуснах да го прослушам пред тях, преди да го излъча:

„Варсанов: Батка, Клюна трябва да ми го подложиш, разбираш ли? Ти само го викни на среща и ми го подложи.

Друг глас: Е, аз какво ще спечеля от това?

Варсанов: Всички ще спечелим. Айде сега отивай там при него и подготвяй нещата!“

Записът беше монтиран и нагласен така, че да набеждава Варсанов в престъпление!

Клюна и Демби ме гледаха много гордо, сякаш са правили нещо много важно и значимо.

— Това е много некачествен монтаж — казах аз и ги погледнах с ехидна усмивка. — С просто ухо се чува, че записът е нагласен и обработен.

— Не се бъркай, където не ти е работа! — отвърна Клюна. — Щом са го приели в полицията, значи е добър. Айде, пускай го в ефир!

— Бате, ако го пусна сега по радиото този запис, ще направя голяма беля — казах му. — Ще наруша поне два закона.

— Е, к’во толкова ще нарушиш? — сепна се Клюна.

— Е, как какво! — отвърнах. — Този запис е част от следствено дело. На първо място, ще издам следствена тайна, а на второ — ще наруша и закона за радио и телевизия.

— Прав е, прав е — каза Демби с разочарование в гласа, — куките ще ни шибат, ако го пуснем тоя по радиото.

Антон удари по масата с юмрук и много се вбеси. Погледна ме с много злоба в очите и каза:

— Ако чуя и думичка за всичко това някъде, нали се сещаш?

Взеха диска и си тръгнаха.

През следващите два дни Клюна не се обади нито веднъж. Не дойде и в радиото, както правеше всеки ден. Демонстрираше, че е обиден.

Варсанов беше арестуван за седемдесет и два часа и му предстоеше изправяне пред съдия, който да определи дали ще го заключи за постоянно. Изпитах чувство на вина, макар и да нямах представа какво ще правят с микрофоните Клюна и Демби. Вдигнах телефона и се обадих на адвокат Марин Марковски, който по онова време защитаваше Варсанов.

Всъщност аз свързах адвокат Марковски и Илиян през 2003 година. Както написах по-горе, с Варсанов си другарувахме по телефона, всеки ден си говорехме и аз му бях казал, че Марковски е свестен и съвестен човек. Обадих се и го попитах дали би защитавал небезизвестния Илиян Варсанов, а Марковски ми каза тогава: „Всеки човек заслужава защита, когато тя му се полага по закон.“ И ето, те вече бяха клиент и подзащитен.

— Ало, бат’ Марине, какво правиш? — започнах аз отдалече. — Чета, че нашият приятел Варсанов е закъсал?

— Моето момче — Марковски винаги, и до ден-днешен, се обръща така към мен. — Илиян е натопен и аз ще убедя съда в това — отговори ми той.

— Разчитам на теб — отвърнах, — защото, както чета във вестника, става дума за живота на друг мой приятел. Ситуацията е много особена и се надявам това да е поредната им дрязга без покритие.

— Няма да позволя да го задържат с постоянна мярка за тази скалъпена история — отвърна Марковски.

Беше петък следобед, мярката от 72-часовото задържане на Варсанов изтичаше и той беше заведен в съда. Аз бях в ефир и водех предаването. Естествено, новините както по всички медии, така и при мен започваха с това, че се очаква съдът да се произнесе за задържането на Варсанов. Минаваше 17:30 часът и вратата на студиото се отвори — влезе Клюна с усмивка на лицето.

— Твоя приятел днес ще го заключат за постоянно — каза Антон.

— Ще видим! — отвърнах му. — Каквото сабя покаже.

— Абе, ти внимавай тази сабя да не те подстриже и теб — продължи Клюна. — Този път няма да му се размине.

Тъкмо започвах да чета новините в 18:00 часа, и ето, новината излезе в информационните агенции:

„Съдът намира, че Варсанов следва да бъде пуснат от ареста и заведен вкъщи, където да продължи да стои под домашен арест. Адвокат Марковски успял да убеди съда, че в записа се говори не за убийство, а за подлагане. Марковски казал, че това можело да се тълкува по всякакъв начин. Примерно, че Варсанов иска да му подложат Клюна да го почерпи две кебапчета. Съдията Ангелов, който трябвало да прецени, приел доводите на Марковски, въпреки че въпросният съдия имал недобра репутация.“

Антон изчака да свърша да чета новините в ефир и пак влезе при мен в студиото.

— Бобка, няма правосъдие в тази държава! — Погледна ме той и продължи с увесен нос: — Ще ме убият някъде, а убийците ще ги пуснат да си ходят в къщи… — и излезе, без да чака отговор от мен.

Не помня какво точно съм си мислил в онзи момент, но изпитах облекчение.

На следващия ден, събота, пътувах за Троянския манастир. Бях само с шофьора си, защото по онова време нямах сериозна връзка. Тъкмо се отклонихме на разклона, където пътят се разделя за Варна и Плевен, и телефонът звънна. Погледнах и видях името на Варсанов изписано на екрана.

— Айде, честито! — вдигнах аз.

— Майката ми се е… — започна Илиян. — Твоят приятел пак ме натопи. Разбрах, че си звънкал на Марковски да се поинтересуваш за мен и искам да ти благодаря. Ако не ми го беше дал да ме защитава, не знам дали щяха да ме пуснат.

— Ако не ти го бях подложил, а? — отвърнах му с усмивка в гласа.

— Знаех си, че си слушал записа — каза Варсанов. — Благодаря ти от сърце за адвоката и отношението. Приятел в нужда се познава.

След седмица се чух по телефона с една от най-добрите, да не кажа най-добрата, кримирепортерка и тя ми каза, че шефът на отдел „Убийства“ в СДВР Иво Спиридонов й е споделил, че записът на Варсанов е явен монтаж. Попита ме какво мисля аз. Казах й, че не искам да се намесвам в това, но да каже на Спиридонов, когото задочно уважавам, тъй като се говори, че е съвестен служител, че ако е монтаж, то той не е правен от мен.