Боби Цанков
Тайните на мутрите (7) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 6
Убийството на Самоковеца и изчезването на Мето Илиенски

Бяха минали десетина дни от случката в дискотека „Ескейп“, която медиите наричаха „битка между престъпни групировки“, а аз и до ден днешен определям като пиянско-наркоманска олелия. Беше средата на ноември 2003 година. Спрях пред сладкарница „Маркрит“ на бул. „Патриарх Евтимий“ някъде към 18:00 часа. Отпред на самото пътно платно бяха подредени като в каталог на „Мерцедес“ колите на Самоковеца, всички с номер С9988. Косьо държеше на точността при срещите си, затова подминах бързо момчетата от охраната му, които се заговориха с моите гардове, и побързах да седна на масата при него. Както обикновено, той седеше на кръгла маса в голямо сепаре в дъното на салона. В този ден Самоковеца изглеждаше умислен.

Това беше първото ни виждане след злополучното ретро парти в „Ескейп“.

— Как му се отразява глобата на Клюнчо? — започна разговора Косьо с типичната за него леко ехидна усмивка.

— А, нали го знаеш, не показва нищо привидно, но му е много вътрешно — отвърнах. — Но и ти прибърза тогава според мен.

— Да, бе, да, прибързах аз — разпали се Самоковеца. — Е… ти панаира направиха с оня наркоман Данчо Гиздов. Още сме по всички вестници с тази простотия. Това му е за урок, нищо друго няма да го заболи, освен за кинтите.

— Защо поиска да се срещнем спешно? — попитах. — Наред ли е всичко?

— Горе-долу — отвърна Косьо. — Първо искам да ти дам нещо.

Самоковеца бръкна в кожена чанта, пълна с документи, и извади плик с логото на мобилния оператор „Мобилтел“.

— Това е за теб — подаде ми плика Самоковеца. — СИМ карта от моята група. Такива карти имат още девет души, освен теб. Това означава, че вече си в семейството, така да се каже.

Всички СИМ карти, които имаше предвид Косьо, започваха с 0888 88 88 XX. Само последните две цифри различаваха един от друг Тони Клюна, Димитър Вучев-Демби, Цецо Хафти, Николай Цветин и др. Моят номер завършваше на 26.

— Мерси, поласкан съм — казах аз, разбирайки какво означава този жест. — Може би ще ми възложиш и нови отговорности?

— Да, така си мисля — каза Косьо. — Първо обаче искам да те запозная със ситуацията от последните десет дни. Много неща ще се променят, някои ще ти харесат, а други — не чак толкова.

— Какво имаш предвид? — полюбопитствах. — Много си ядосан на Тони и искаш да го дистанцираш? Затова ли получих от специалните карти?

— Не точно! Слушай как стоят нещата — заразказва Самоковеца. — Куките са ми спретнали някаква постановка за едни кинти, искат да ме натопят за пране на пари. Ще замина за известно време и никой няма да знае къде, с кого и така нататък. Искам от теб да се чуваме по този номер и да ме държиш в течение как се движат нещата. Не само с твоето радио, но и със задълженията на Клюна.

— Не знам дали ще мога да имам чак такъв поглед над бизнеса на Тони, пък и не е съвсем честно да го шпионирам спрямо самия него — отговорих аз.

— Приеми, че е за негово добро — започна да ме навива Косьо. — Напоследък много си повярва и започна да „залита“. Прави много бели по заведенията и искам да знам какво се случва.

— Е, щом е така — казах аз, — тогава можеш да разчиташ на мен.

През следващата седмица Самоковеца замина в неизвестна посока. Странното беше, че цялата му охрана остана в България. Носеха се най-различни слухове и легенди. Според някои Косьо беше заминал в Южна Америка, а според други не излиза от къщата си. Из софийските дискотеки дори вървеше мълвата, че се е настанил в апартамента на Цеци Красимирова и от неудобство да застане лице в лице със законната си половинка, не излизал оттам. С това се промени и фактическата обстановка в София. Клюна и Демби започнаха да създават собствени правила на улицата, а хората, които отговаряха за контрабандните канали на Самоковеца, изведнъж започнаха да демонстрират възможности. Един следобед, докато водех радиопредаването си, специалният телефон с многото осмици звънна.

— Какво става, Боби? — започна Косьо. — Държиш ли фронта?

— Охо, как си? — отговорих му аз.

— Добре съм, наслаждавам се на лятото тук — отговори Самоковеца.

— Лято ли? Значи са верни слуховете, че си в топлите страни? — пошегувах се аз.

— И да, и не — отвърна той в типичния за него конспиративен стил. — Какво става при вас?

— Ами, всичко е нормално — започнах с доклада аз, — само дето някои хора си повярваха повече от необходимото. Клюна и Демби си купиха нови коли, а хората от другата схема се чувстват вече като собственици на каналите.

— Няма проблеми, бързо ще ги върна по местата им, като се върна — каза Косьо. — Искам сега да направиш нещо, за което не бива да казваш на никого.

— Добре, стига да мога да се правя. За какво става дума? — попитах аз.

— Искам да се видиш с Румен, шефа на охраната ми — започна Самоковеца. — Той ще ти даде един плик. Искам да го занесеш на Мето Илиенски.

— Е, той не може ли лично да му го даде? — учудих се.

— Той не знае, че е за него — отвърна Косьо. — Ще разбереш защо не бива да знае, като видиш плика. Не искам да казваш и на Тони в никакъв случай. Ясно ли е?

— Да, ясно е — отговорих. — Кога и къде трябва да стане това?

— Той ще дойде при теб, когато стане време — отвърна Самоковеца, — а Мето ще те потърси да си го вземе.

С това разговорът ни приключи. Бях изненадан да разбра, че през онзи период Косьо не се е обаждал на Клюна и Демби, а само на мен.

Бяха минали няколко дни от разговора ми със Самоковеца. С Клюна и компания бяхме седнали в заведението „Планета Холивуд“, до ресторант „Кристал“. Вечерта беше в разгара си, когато изневиделица до масата дойде Румен, който беше дясната ръка на Косьо и отговаряше за охраната му. Всички гледаха много изненадано, тъй като знаеха, че идването му означава само едно — послание от шефа.

— Здрасти, Боби! Може ли да дойдеш с мен за момент? — каза Румен.

— Разбира се! — казах аз и станах от масата. Клюна гледаше като ударен от самолет. Той също се изправи.

— Само Боби искам да видя — изломоти гардът на Самоковеца и тръгна към вратата на заведението, а аз го последвах.

— Това е за теб — каза Румен и ми подаде запечатан плик. — В него има задграничен паспорт и пари. Шефът каза, че знаеш какво да правиш с него.

— Да, обади ми се — отвърнах. — Това ли е всичко?

— Да. От тук нататък ти се оправяш — каза Румен и си тръгна.

Влязох обратно в бара и седнах на сепарето до Клюна.

— Какво става бе, играч? — започна веднага Тони. — Какво става тук?

— А, нищо — отвърнах. — Косьо питал как са нещата в радиото и Румен дойде да ме пита.

— Хм! Е, не можа ли да ти се обади по телефона? — отвърна Клюна с недоверие.

— Е, от къде на къде да ми има номера! — замазах положението. — Просто видял колите ми отвън и спрял. Това е.

Тони със сигурност не се върза. Започна да се държи недоверчиво през следващите дни. След два дни, докато водех сутрешния блок на радио „Вива“, отново звънна специалният телефон. На екрана се изписа „скрит номер“. Вдигнах, защото на него ми се обаждаше само Самоковеца.

— Ало, Боби ли е? — каза непознат глас.

— Да — отвърнах импулсивно.

— Бъди точно в 23:00 часа тази вечер на табелата „Драгичево“ преди Перник — каза гласът — и носи плика, който е в теб.

Връзката прекъсна, а аз се замислих дали да отида на уречената среща.

Вечерта вървеше по обичайната програма. С Клюна и приятели вечеряхме в ливанския ресторант на хотел „Радисън“. Минаваше 22:00 часът.

— Бобка, нещо да не гониш самолет за някъде? — пошегува се Тони. — Само гледаш часовника.

— Уморен съм, станах рано днес — отвърнах. — Мисля да се прибирам. Момчетата няма да ми трябват, ако искаш, ги вземи.

— Добре, и без това ще обикалям до късно. Кажи им да дойдат с мен — каза Клюна.

Излязох и казах на бодигардовете, че тази вечер остават с него. Качих се сам в бронирания мерцедес и тръгнах към мястото на срещата. По пътя към Перник си мислех за кого ли е този паспорт и тогава си спомних как Косьо каза, че ще ме потърси Мето Илиенски. В онази вечер всичко ми изглеждаше странно, защото Мето можеше да изпрати някого, който да вземе пратката, а не да ходя да се виждам с него по нощите. Тогава си спомних, че и Румен не знаеше на кого трябва да дам плика. Спрях пред табелката с надпис „Драгичево“ и зачаках. Буквално след минута зад моя мерцедес спря бежов „Опел Вектра“ с кюстендилска регистрация. Погледнах в страничното огледало и видях нещо, което, ако ми го бяха разказали, нямаше да повярвам — от очуканата кола слезе самият Мето, който по протокол се движеше с три коли и десетима бодигардове. Беше облечен с тъмен анцуг, дойде до колата и дръпна вратата отвън.

— Да не си видял призрак, че гледаш така учудено? — избъзика се Мето. — Носиш ли ми нещо?

— Да, ето — казах аз и му подадох плика.

— Каза ли на някого, че идваш насам? — попита той.

— Не, всички мислят, че съм се прибрал — отвърнах.

— Добре. Тази среща не се е състояла, не си ме виждал — каза Мето, качи се с плика в колата и потегли към Перник.

Мина още седмица, преди Косьо Самоковеца да ми звънне по телефона, който ми беше дал в знак на близост. През това време се опитвах да подредя в главата си случката с плика и Мето Илиенски, но така и не успявах. Клюна беше станал предпазлив и не споделяше пред мен толкова свободно какво се случва на улицата, както го правеше преди. В нощта преди никулден телефонът звънна в ранните часове, около 3:00.

— Как е купонът, Боби, има ли мадами? — започна Косьо с приповдигнат глас, а като фон се чуваше силна музика.

— Почивам вече, утре баща ми има имен ден и събирам сили за вечерта — отвърнах му аз.

— Всичко наред ли е, предаде ли плика, на когото трябва? — попита Самоковеца.

— О, да, още преди седмица — отговорих. — Бях изненадан от ситуацията.

— Още по-изненадан ще бъдеш скоро — каза Косьо и затвори телефона.

„Става все по странно“, помислих си аз и заспах. На следващата сутрин се събудих късно, към обяд. Събота и неделя бяха единствените ми сутрини, в които нямах предавания по радиото и спях до късно. Към 14:00 часа имахме среща с Клюна и още приятели да обядваме в един сръбски ресторант на улица „Неофит Рилски“, недалеч от взривеното кафе на модна агенция „Визаж“. Седнахме и се заприказвахме за най-различни неща. Лека-полека стигнахме и до Косьо Самоковеца.

— Имало е среща в Солун миналата седмица — каза на всеослушание Клюна, — много важна среща. Били са Косьо, Мето и още хора. От следващата година хероинът и кокаинът ще се делят на два района в София.

— Косьо не е ходил в Солун — каза друг човек, присъстващ на разговора. — Не би дошъл толкова близо, имайки предвид проблемите на границата.

— Какви проблеми? — попитах аз.

— Е, ти не знаеш ли, бе?! — учуди се същият човек. — Има заповед за арест.

— За пране на пари ли? — попитах, като се сетих какво ми беше казал самият Косьо.

— Виж как знаеш, а се правиш на луд — каза Клюна. — Не е декларирал в Германия към 150 000 евро и сега го търсят.

— Абе, верно ли, че Мето Илиенски е изчезнал? — обади се друг от компанията на масата.

— Верно е — отговори вещо Тони, — жена му е подала сигнал в полицията. Излязъл е по анцуг от вкъщи, без телефони, без документи, пари и така нататък. Сам самичък. Сигурно са го утрепали.

Слушайки разговора, парчетата от странните обаждания и срещи някак съвсем логично се подредиха в главата ми като пъзел.

Минаваше 19:00 часът. Гостите за именния ден на баща ми се сбираха лека-полека у нас. Тогава телефонът ми звънна.

— Бобка, убили са шефа! — каза превъзбудено Клюна. — Косьо е убит!

— Как? Кога? — изненадах се аз. — Успокой се, къде е станало?

— В Холандия, в Амстердам. Чухме се, след като обядвахме, той ми звънна — занарежда Тони, като възбудата в гласа му премина в хлипане. — Звънна ми да ми се похвали, че ще купува годежен пръстен с диамант на Цеци.

— Е, той нали е женен? — учудих се аз.

— Вече не е женен и не е жив — каза Клюна. — Сега остава да се разпредели бизнесът.

След този ден улицата и бизнесът станаха други.