Боби Цанков
Тайните на мутрите (17) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 16
Аферата „НСО“

През 2004 година скандал разтърси върховете на държавата. В най-грандиозната афера за мандата на Симеон Сакскобургготски се оказахме аз, четиринадесет служители от Националната служба за охрана, главният прокурор по онова време Никола Филчев, премиерът цар и председателят на парламента Огнян Герджиков.

Ще ви разкажа как започна всичко.

През 2002 година, както написах в предходните глави от книгата, водейки своя сутрешен блок по радио „Спорт“, бях посетен и заплашен с убийство от един наемник. След време се оказа, че той е бил пратен от пловдивския бизнесмен Александър Александров, за когото службите разполагат с информация, че стои зад поръчката, а може би и зад самото покушение срещу Манол Велев. След като разкрих на страниците на „Уикенд“ неговата самоличност и разговорите, на които бях пряк свидетел, получих информация от сигурен източник, заемащ сериозен пост в репресивните органи, че тази ми статия се препокрива изцяло с разработката по случая, а и нещо повече, допълва много липсващи елементи от нея. Разказвам ви това, защото, ако не беше Александров, може би нямаше да го има и скандала „НСО“.

„Кой ще бъде победителят днес в играта на «Спорт», очаквам вашите отговори. А сега малко горещи хитове за горещото лято 2002.“ След тези думи, които казах в ефир, пуснах песен и свалих слушалките. Бях смутен и същевременно изненадан. Докато светеше голямата червена лампа с надпис „Внимание — ефир“, в студиото най-невъзмутимо влезе мъж на възраст около 45–50 години. Изглеждаше зловещо, беше облечен със сивкав шлифер, косата му беше късо подстригана и остра, а лицето му изпито от каменна сериозност. Изнервих се, защото многократно бях казвал на охраната в сградата да не допускат хора, които не очаквам.

— Кой си ти и как влезе тук?! — попитах го аз с доза нервност в гласа.

— Боби, слушай ме внимателно сега — започна той, без изобщо да ми се представи. — Изпраща ме един бизнесмен от Пловдив. Ти и Манол Велев сте го измамили с 23 000 лева.

— Ей, я не ми говори глупости, а ставай и заминавай оттук — прекъснах го аз, като повиших тон. Бях притеснен, но не исках това да проличи.

— Налагам ви на двамата глоба от 40 000 лева — продължи той с непоколебим и спокоен тон. — Утре ще дойда пак и ако не ми дадеш парите, ще те убия като куче.

Докато аз гледах със зейнала уста, наемникът стана и излезе със спокойна и невъзмутима походка. Веднага се обадих на Манол и му казах, че след предаването искам веднага да се срещнем.

Както сте прочели в една от предишните глави от книгата, срещата се състоя в „Галакси“, боулинг залата на Велев. След като му разказах за посещението на тайнствения мъж, Манол ми каза, че малко пране на пари не е навредило никому, и се обади на някого, като свойствено се разпореди от следващата сутрин да бъда поет от екип на НСО. Така и стана. На следващия ден станах рано и точно в 7:00 часа излязох пред входа на кооперацията, намираща се на улица „Цар Асен“. Очаквах, че отвън ще ме чака някое момче, изпратено да ме съпровожда. До този ден ползвах услугите само на шофьор, когото сам бях научил на всичките си навици. Изненадата ми бе пълна, когато заварих отвън бронирания мерцедес, с който ходеше лично главният прокурор Филчев. Не можех да го сбъркам, защото беше много особен тъмносин цвят, който винаги ми правеше впечатление, когато даваха прокурора в новинарските емисии.

— Пичове, това не е ли колата на главния прокурор — попитах аз, за да съм сигурен.

— Неговата е, но сега той е в чужбина и е твоя — отговори ми Богомил, един от гардовете на Филчев.

— Вие ли ще ме охранявате вече? — попитах. — Колко момчета сте?

— По трима души ще сме на смяна — отговори гардът. — Един шофьор и двама охранители. Общо сме дванадесет души отбор.

— Добре — отговорих със задоволство, — а може ли да пускаме синята лампа и фарчетата, не е ли забранено?

— Боби, където има власт, няма нарушения — отговори Богомил и ми отвори задната врата.

Колата беше уникално изпълнение. В нея през последната година от управлението си се бе возил самият Тодор Живков. Кожата на седалките беше тъмносива, а от страничните колонки на задните врати се подаваха лампи за четене. Прозорците бяха с тъмни пердета. Потеглихме по тихата уличка в посока Съдебната палата, след което завихме по „Алабин“ и се насочихме към радиото. Шофьорът пусна фарчетата, а гардът подаде звуков сигнал на колите пред Съдебната палата, като викна по разговорната система: „Стой на място, пропусни автомобила.“ До този ден бях чувал тези думи само когато минаваше колата на някой от тримата големи в държавата. Това бяха президентът, премиерът и председателят на Народното събрание. Докато пътувахме и се опознавахме, Богомил ми каза:

— Трябва да знаеш, че за да те опазим, ще се наложи да спазваш строги правила.

— Добре, какво трябва да правя? — попитах аз.

— Няма да слизаш от колата, докато аз или колегата не ти отворим вратата — започна с инструкциите той. — Ще сядаш в заведение само където ти кажем ние, ако ти кажем да станеш и да тръгнеш, трябва да ни слушаш.

— Е, вие искате да ми дирижирате целия живот — възпротивих се аз.

— Чакай, това не е всичко — каза с усмивка Богомил. — Трябва вечер да ни даваш програмата си за следващия ден и да не я променяш. Също така трябва да направиш списък на всички, с които си в конфликт.

Докато слушах гестаповския правилник, пристигнахме в радиото, което ме спаси от сигурно голямата оставаща част правила и забрани. По навик хванах дръжката на вратата и я дръпнах, за да отворя. Изненада! Дръжката не помръдна!

— Казах ти, че само ние може да ти отваряме отвън — ехидно се усмихна Богомил и слезе да ми отвори.

Докато се качвах към студиото на третия етаж, по стълбите слизаше някакво непознато момиче. Единият от гардовете изскочи напред и с тялото си направи заслон на момичето, докато се разминавахме.

Предаването течеше с пълна сила, а часовникът показваше около 10:00, когато вратата се отвори и при мен влезе Богомил.

— Шефе, онзи с шлифера дойде — каза ми той.

— Какво стана, къде е? — попитах аз с притеснен глас, защото дотогава не бях получавал заплахи за живота си.

— Еее, спокойно, де — усмихна се гардът. — Дойде и тръгна към студиото. Вървеше уверено, за да си помислим, че много пъти е идвал. Само че ние го вкарахме в една стаичка със светкащи лампички и го пребихме!

— Вкарали сте го в централната апаратна — казах аз. — А къде е сега?

— Извикахме колегите от Първо РПУ и го прибраха в ареста.

След този ден повече не чух за Александър Александров до момента, в който не разбрах, че именно той стои зад покушението срещу Манол.

С времето започнах да свиквам с правилата, които освен мен спазваха всички, за чиято сигурност се грижеше НСО. По онова време нямах заплахи срещу себе си, като изключим конфликта ми с бившия ми партньор Георги Агафонов, с когото се разделихме като врагове, когато поех радио „Спорт“ и се оттеглих от империята „7 дни“. Сега с ръка на сърцето мога да призная, че той искаше да ме предпази, а аз не му повярвах, за което плащам и до ден-днешен. Разказвам ви това, тъй като единственото име, което казах на гардовете относно конфликти, беше неговото. На следващия ден не повярвах на очите си — основният бодигард носеше една папка с гриф „Поверително“. Показа ми я, а вътре имаше голяма снимка на Агафонов. Имаше подробна справка за това, с каква кола се движи, номер, цвят — всичко. Къде ходи обикновено, какво харесва и така нататък.

— За всеки, с когото имаш конфликт, ще се прави справка и момчетата ще знаят, ако се засечете някъде, как да реагират — каза Марио, един от другите охранители в екипа. По онова време отговаряше за сигурността за Огнян Герджиков в качеството му на шеф на парламента, а днес е в личната охрана на Алексей Петров.

Лека-полека започнах да ползвам и други екстри от полагащите се на богоизбраните, например „Трасе Мизия“. Това означаваше, че когато тръгна да се движа примерно по булевард „България“, основният бодигард изваждаше една голяма радиостанция и започваше да подава позивна до катаджията на всеки светофар, който наближавахме. Светофарът веднага ставаше зелен и минавахме, без да спираме никъде, което се оказа уникална глезотия. Така например в най-голямото задръстване по булевард „Васил Левски“ от университета до НДК стигах за не повече от четири минути, докато преди да започнат да използват „Мизия“, минавах това разстояние минимум за тридесет минути.

През онова време се случваха и много куриозни ситуации. Сега ще ви разкажа една от тях. Беше вечерта около 20:00 часа и бронираната S класа на премиера спря със запалени червени фарчета пред входа на актуалното по онова време заведение „Марая“. Отпред бяха спрени два черни джипа Тойота, а около тях имаше около петима-шестима бодигардове.

— Разпръсни се от входа — каза по високоговорителя на колата Марио, който бе на смяна тази вечер, а пазвантите се качиха и преместиха джиповете с подвити опашки.

Колата спря пред самия вход. Влязох вътре с двамата си пазители и се огледах. Заведението бе препълнено, нямаше нито една свободна маса. Тъкмо се канех да си тръгна, когато Марио изведнъж отиде до една маса и извади служебната си карта.

— Това е зона на НСО, моля, веднага освободете масата — каза той на седналите да вечерят хора.

Те изпълниха командата, без изобщо да питат защо, и се преместиха на бара.

— Марио, това не беше нужно — казах аз, — собствениците са ми приятели, как да отида да ги поздравя сега?!

— Извинявай, ама така се процедира, когато те охраняват службите — отвърна смутено той.

Седнах и вечерях с приятел, който по онова време беше един от най-сериозните алкохолни босове. Тъкмо приключихме и аз станах да си тръгвам. Гардовете подадоха сигнал в слушалката на шофьора да изкара колата точно пред входа. Вече бяхме почти пред вратата, когато зад правителствения мерцедес със свирещи спирачки спряха две С класи. От тях изскочиха охранители и тръгнаха към вратата. В този миг Марио и другото момче извадиха пистолетите си и застанаха от двете ми страни. Онези се сепнаха, но спряха на място. Зад гората от горили се показа Таки.

— Цанков, не се прай’ на мъж, бе — ухили се той.

— Бате, карат ме да живея по някакви правила, обаче започва да ме кефи — отвърнах аз и се качих в колата.

— Кой беше този? — попита ме Марио.

— Това е Таки, командва кокаина в страната. Не си ли чувал за него?! — учудих се аз. — Това е една от най-зловещите и силови фигури.

— Ако бяха направили само една крачка — репликира ме държавният гард, — щяхме да му скочим и щеше да се озове в ареста. Вече никой не може да те приближава, ако ти не го поканиш.

Не мога да подмина и една друга, не по-малко куриозна случка.

Бях поканил на вечеря един известен журналист, който пише книги за телевизията, на вечеря в панорамата на „Кемпински“. След като обсъдихме всички медийни клюки, се разделихме на асансьорите пред ресторанта. Той влезе в казиното, което бе точно срещу вратата, а аз натиснах бутона, за да извикам асансьора.

— Обектът излиза, повтарям, обектът излиза — каза в слушалката си Богомил, гардът на главния прокурор Филчев, който бе на смяна онази вечер, — колата на позиция…

Когато вратите се отвориха, аз и двамата бодигардове тръгнахме към централния вход на хотела.

— Я, има още хора от службата — отбеляза Богомил, докато излизахме. — Може царят да е тук, тези са от неговия екип.

Излязохме и той отвори вратата на мерцедеса. Аз се качих, след което влезе и той. След няколко секунди обаче и двамата се спогледахме объркано — шофьорът не беше нашият!

— Боги, какво става, бе?! — гледаше ни объркано той. — Ти ли подаде сигнал за потегляне?

— А! Ама, ти с кого си тук?! — изненада се Богомил.

— Е, как, с царя сме — отговори объркано шофьорът. — Помислих, че излиза, и прекарах колата на входа и се качихте вие.

— Леле-е-е — възкликна Богомил. — Станала е грешка! Аз дадох сигнал на нашия шофьор.

Аз седях на задната седалка вдясно и не вярвах на очите и ушите си. Бяхме седнали в колата на Симеон Сакскобургготски вместо в нашата кола.

Разбира се, когато ни охраняват общи гардове, неизбежно е да научавам от първа ръка и клюки от личния живот на първите мъже в държавата.

Беше една от хубавите слънчеви сутрини и аз потеглих към радиото в приповдигнато настроение.

— Ако знаете какво се случи вчера — каза ухилен до уши Богомил. — Фико — така наричаха по станциите кодово Никола Филчев — пак беше във фаза!

— Пак ли би жена си? — попита шофьорът.

— Ааа, този път не — отвърна Богомил.

— Ама, как така бие жена си — учудих се аз, — та нали е главен прокурор, не трябва ли да е за пример?!

— Фико ли, бе?! — изхили се той. — Бие я поне три пъти седмично. Тя е младичка, била му е студентка. Като се качи в колата, Филчев казва да усилим радиото и й раздава тупаници!

— Ама, сериозно ли?! — продължих да се изненадвам аз.

— Да, съвсем сериозно — отговори ни общият ни бодигард. — Обаче снощи беше върхът — заразказва превъзбудено Богомил.

— Какво стана? — полюбопитствах аз.

— Към 19:00 часа Филчев вика „Хайде да отидем да вземем сина ми от тренировки по бокс“, и ние го закарахме на „Славия спортес“. Слизаме от колата, както си му е редът, и идва Тихомир, управителят, да се натегне. Синът му на Фико е малък, на около 7–8 годинки. И идва детенцето, а с него и Тихомир, а Фико грейнал целият от радост, като гледа малкия с боксовите ръкавици. И Тихомир вика на детето: „Я кажи на дядо ти как се научи да удряш“… Детенцето погледна объркано, а Фико целият почервеня! Обърна се и тръгна с бързи крачки към колата.

— Лелеее — възкликнах аз. — Голяма излагация!

— Чакай, има още — продължи Богомил. — Като се качихме в колата, Филчев зашлеви шамар на жена си и й вика „Ще се жениш за дядовци, а?“, а женичката се разплака. Фико се обади на някой и нареди: „От утре фитнесът на «Славия» да се тормози! Искам всички видове проверки да им направите, да ги съсипете.“