Боби Цанков
Тайните на мутрите (20) (Пряка линия с подземния свят)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
dartakoff (2011)

Издание:

Боби Цанков. Тайните на мутрите

 

© Боби Цанков автор, 2009

© Адриян Николов корица, 2009

© Ню Медия Груп, 2009

ISBN 978–954340–126–0

 

Снимка в. „Труд“

Художник на корица Адриян Николов

Технически редактор Галина Василева

Коректор Веселина Стоянова

Българска, първо издание

Формат 60×84/16 Печатни коли 17

Ню Медиа Груп

София, 1000 ул. „Триадица“ 5А

тел. 02/980–92–95

Печат „Multiprint“ ООД

История

  1. — Добавяне

Глава 19
Запознанството ми със Златко Баретата

Въпреки отношенията ми с Клюна аз не спрях да поддържам приятелство с хората, които той не обичаше. Странното бе, че Милтенов приемаше за врагове хора, за които Самоковеца му беше казал, че не харесва. Така например той мразеше Златко Баретата, Тони Мамата, Маргините, Димата Руснака, Киро Японеца и др. Много пъти съм му задавал въпроса, какво има против тях, а той отговаряше винаги по един и същ начин, че „киризът“, който той, Косьо и Демби държат, е много доходен, а тези хора били силни, добре организирани икономически и ако решели, можели да им вземат схемата. Един ден бяхме седнали да обядваме в едно ресторантче на улица „Христо Белчев“, известно като „еврейското“. Там готвеха еврейска кухня. В този ден с нас бе и един от най-нашумелите по онова време автокрадци Тано. За последно чух, че е изтърпял дълга присъда в германски затвор и сега се е установил там. Говорехме си за всичко и Тано ме попита:

— Днес по радиото чух, че поздрави „човека от Драгалевци“.

— Да, един приятел — отвърнах, — много голям пич.

— За Златко ли ставаше дума? — продължи да пита Тано.

— Да — потвърдих аз.

— Не знам защо другаруваш с тоя — намеси се Клюна. — Каква работа имаш с него?!

— Е, приятели сме — контрирах, — не знам защо си толкова негативно настроен към него.

— А, само тоя да беше! — продължи да се нерви Милтенов. — Знам, че и с Тони Мамата се виждаш. Ти да не мислиш, че момчетата не ми казват къде ходиш?

— Какво лошо има, че се виждам с приятели извън твоя кръг?! — подразних се аз. — И ти се виждаш с Жоро Главата, с когото сме в лоши отношения, но аз не го правя на въпрос!

— Абе, така е, но Златко… — опита се да ме прекъсне Клюна.

— Какво Златко? — не му дадох думата аз. — Обясни ми каква е тази вражда към него от твоя страна?

— Самоковеца каза, че Баретата може да ни вземе бизнеса с хероин — започна да се мотивира Тони, — ние от това печелим. Той е потенциална заплаха.

— Ама, Тони, той се занимава с хазарт — зауспокоявах го, — изкарва огромни пари съвсем законно. Защо му е да се занимава с вашите наркотици! Помисли малко, ако ти изкарваш законно толкова, колкото него, щеше ли да се занимаваш с тези лайна?

— Нямаше, естествено, но не ги изкарвам — каза Милтенов. — Така че ще си пазя своето.

— Знаеш ли, преди време го попитах какво мисли за вашата организация, а Златко се усмихна и ми каза, че го забавлява как му изписвате ореол на голям мафиот — признах му аз. — Той ми каза, че не сте му интересни и няма никакво намерение да има каквото и да било общо с вашите киризи.

— Тогава защо се вижда с наши конкуренти? — продължи да аргументира омразата си към Баретата Милтенов.

— И за тази среща ми е разказвал — отговорих аз.

— Така ли? — изуми се Клюна. — Защо не си ми казал?! Какво ти е разказал?

— Ами, при него отишли хора от името на Варсанов и поискали той да им даде закрила от теб и Демби — заразказвах, — но Златко ги отпратил и им казал да не го търсят повече.

— Хм… — възкликна Милтенов. — Дори да е така, той си остава потенциална заплаха. Утре може да се събуди и да реши да ни превземе.

Трябва да призная, че амфетамините, които понякога взимаше Клюна, го правеха параноичен и агресивен.

За много хора от крими средите бе странно, че докато имах делови отношения с Милтенов покрай радио „Вива“, аз се виждах и с хората, които той наричаше „врагове“. По-интересното е, че аз познавах, макар и задочно, именно тях, преди да се запозная с него.

Както може би сте прочели в една от предходните глави, имах една много близка приятелка, която се казваше Мариела. Познавах я още от далечната 1998 година. Бяхме неразделни, макар и да нямахме интимни отношения. Тя бе моят приятелски кръг извън хората, с които работех и се виждах всеки ден, но по задължение. Именно тя ме запозна през 1999 година с Тони Мамата в ресторант „Перла“. По онова време той се спрягаше за един от най-близките приятели на Златко. След като се сближихме, аз се изненадах, че той беше нещо много повече от „най-близък приятел“. Мамата лично пазаруваше всеки ден продуктите, от които лично приготвяше храната за Баретата и цялото му семейство. Казваше ми, че когато човек достигне върха в хазартния бизнес, има много врагове. Можело някой да се опита да го отрови и затова той доставял всичко в къщата му. Същото се отнасяше и за колите му, които само той поддържаше. С Мамата бяхме станали близки приятели и той често ме канеше да пием кафе и да се виждаме в къщата на Златко, когото лично все още не познавах.

След като в началото на 2003 година започнах да работя на партньорски принцип с Тони Клюна в радиото, не споделях с него за моето приятелство с Мамата. Не защото криех, а защото не исках да стават интриги. Един ден в края на 2003 година Мамата ми звънна.

— Бобсън, айде да пием кафе в къщата — покани ме той. — Златко иска да се срещнете.

— Сериозно? — попитах. — Ще ми бъде интересно най-накрая да се запозная с него лично.

— Аха! — възкликна Мамата. — Верно, че не съм ви запознавал, макар че много пъти сте били в съседни стаи.

— Нещо конкретно ли иска да говорим? — полюбопитствах.

— Де да знам — отговори Мамата, — каза ми тази сутрин да те поканя.

След няколко часа освободих момчетата от НСО, за да не се изпуснат случайно пред охранителите на Клюна, когато сме заедно. Подкарах сам бронираната S класа и се качих в Драгалевци. Охраната на къщата бе предупредена за идването ми и отвориха голямата порта. Аз влязох с колата до самата къща. Мамата ме посрещна на вратата:

— Заповядай, Златко те чака в хола.

Влязохме заедно, но Савов ме изпрати само до вратата:

— Човекът искаше да се видите на четири очи, затова влез сам.

Отворих вратата и се видях за първи път лице в лице с Баретата. Беше облечен с военен панталон, тип маскировъчен, и черна тениска. Усмихна се и ме поздрави:

— Добре дошъл, заповядай.

— Приятно ми е лично да се запознаем, макар че много пъти съм бил в дома ти — отговорих му.

— Знам, знам, ама, все много работа имах и не се е случвало да седнем да се видим — продължи Златко.

— Какво ще пиеш? — попита ме той.

— Нищо, благодаря — отговорих.

— Виж сега, поисках тази среща, защото знам, че с Антон Милтенов-Клюна сте съдружници във „Вива“ — каза Баретата, — и искам да поговорим за нещо.

— Да, партньори сме — отговорих. — Винаги ми е било странно защо има такава омраза помежду ви.

— Ама, аз нямам нищо към него — усмихна се Златко, — даже не го познавам. Той само говори глупости по мой адрес и точно заради това поисках да се видим с теб.

— Е, ето ме, дойдох — отговорих, като се зачудих каква бе целта на тази среща.

— Клюна разправя наляво и надясно, че аз съм стоял зад стрелбата срещу него на терасата в Княжево — започна Баретата, — а това са пълни щуротии. За какво ми е да стрелям по някакъв нарко-гангстер?! Аз нямам нищо общо с тези глупости, но искам да ми обещаеш нещо. Затова поисках тази среща.

— Ако мога да ти бъда полезен… — отвърнах, — разбира се.

— Искам да ми обещаеш да ми кажеш, ако Милтенов поиска да ме плюеш по радиото — каза Златко — или ако реши да използва медията срещу мен и бизнеса ми.

— Естествено, че ще ти кажа, макар че никога не бих допуснал — отговорих аз — да говори против теб в ефир, тъй като храня задочни приятелски чувства към теб.

— Добре, и аз те чувствам приятел — усмихна се той и ми подаде ръка. — Онзи се бил хвалил пред едни общи познати как щял да ме оплюва и с това да накара полицията и прокуратурата да ме проверяват, а аз нямам какво да крия. Просто ще е мръсен номер.

— Разчитай на мен, че това няма да се случи — уверих го аз.

След тази среща постепенно започнахме периодично да се виждаме със Златомир. Сприятелихме се и така се стигна и до въпросните поздрави по радиото, за който ме пита Тано в тази глава от книгата.

Мина около година, тъкмо започваше лятото на 2004. Аз вече бях в приятелски отношения със Златко. Радио „Вива“ бе на върха по рейтинг в София. Всичко вървеше нормално, когато една сутрин в студиото при мен влезе Клюна. С него беше и Димитър Вучев-Демби. Както сте прочели в някои предишни глави, не харесвах този човек. Той излъчваше чувство на арогантност и нечистоплътност. Винаги говореше лошо за всеки и всичко.

— Бобка, с Митко искаме да направим нещо — каза Клюна.

Погледнах ги от ниско, защото не обичах тази фраза.

— Какво сте измислили? — попитах.

— Абе, има един Митко Малкия — каза Тони. — Той е познат на Златко Баретата.

— И? — погледнах въпросително.

— Ами, той е много нисък и искаме да го пое… по радиото — отговори ми той.

— Тоя е гадно мръсно джудже — намеси се Демби.

— Не съм съгласен — казах. — Знаете, че Златко ми е познат. Не искам да си развалям отношенията с него заради дребни интриги.

Демби и Милтенов се спогледаха. Последва малка пауза.

— Абе, ти за кого работиш, а? — кресна ми Демби.

— За себе си — отвърнах и се изправих от стола.

— Чакайте, чакайте — прекъсна ни Клюна, който усети, че нещата отиват към сериозен скандал. — Ние просто искаме малко да се пошегуваме с Митко Малкия. Нищо лошо няма да казваш за него, а просто ще го пое… малко в ефир, както ти си знаеш.

— Не! Категоричен съм — казах им аз, — докато аз съм акционер тук, никой няма да плюе по хора, с които се познавам.

— Ами, много бързо може да се уреди — каза Демби. — Искаш ли да ти изкупя дела в радиото?

— Тони, искаш ли „Вива“ да фалира и да няма какво да купува Вучев? — обърнах се аз към Клюна.

— Абе, стига сте се джавкали и двамата — каза Милтенов. — Добре, щом не искаш, няма да се разправяме.

Двамата излязоха, а аз се обадих на Златко:

— Ало, помниш ли, като ме помоли да ти обещая нещо преди около шест месеца?

— Ами, не мога да се сетя — отговори ми той.

— Искаше да ти кажа, ако Клюна реши да използва радиото срещу теб — подсетих го.

— Ааа, верно, бе — възкликна Баретата. — Ама, карал ли те е?

— Да. Току-що бяха тук с Демби — започнах да разказвам аз — и искаха да се бъзикам с някой си Митко Малкия. Казаха ми, че ти бил приятел.

— Силно казано приятел — отговори ми Златко. — По-скоро сме от един край и се уважаваме. Какво искаха да говориш за него?

— Е, не знам. Отказах им, без даже да ги питам — казах му. — Не участвам в такива поръчки.

— Добре, много ти благодаря — зарадва се той. — Някой път ще те запозная с Митко. Свестен човек е.

Минаха няколко дни. През това време Клюна го игра малко обиден пред мен. Чувахме се само по делови въпроси. Една вечер едно от момчетата, които ни охраняваха, имаше рожден ден и нямаше как да не се видим. Той ме гледаше леко сърдито и не ме заговаряше. Не издържах по едно време и отидох до него.

— Докога ще се сърдиш като малко дете? — заговорих го аз.

— Докато не знаеш кой ти е приятел и кой — просто познат — отвърна свъсено той.

— Е, добре. Ако бях съдружник със Златко, а ти ми беше приятел и той ме накараше да те плюя по радиото, щеше ли да ти е приятно? — попитах го.

Той погледна надолу и се замисли.

— Може и да си прав, но ме злепостави пред Демби — започна Тони. — Сега излиза, че нямам контрол над радиото. А и може да стане по-лошо така!

— В смисъл? — учудих се. — Как да стане по-лошо?

— Демби е мръсник и сега може да опита нещо срещу теб — каза Милтенов.

— Какво? — подскочих. — Как да опита?! Да ме нападне ли?!

— Нищо чудно да прати да те набият някъде в тъмното — отговори той.

— Е, моите директно ще му гръмнат биячите — реагирах бурно аз. — Тоя за какъв се мисли?! Иска ли утре него да го подкарам в ефир?

— Играч, не се закачай с него. Трябваше да се избъзикаш с оня Митко един-два пъти и да се приключи — отговори Милтенов. — Сега и за него ще стане по-лошо.

— Абе, бате, ти нещо пак си в параноично състояние — бъзнах го аз, — мен щял да ме напада, за онзи щяло да стане по-лошо… Какви ги говориш?!

Вечерта мина и на другия ден отношенията ни бяха отново както преди. Бяхме седнали в „Радисън“ с един общински съветник от Пловдивския регион и с Клюна. Двамата бяха приятели. Обсъждаха нещо за ореховите гори, от които Тони изкарваше добри печалби. След срещата бяхме останали двамата с Клюна и нямаше как да не остана изненадан от разговора, който той проведе по телефона. Вдигна на някого и онзи нещо му каза, а Тони му отговори:

— Ще взема четири-пет попски раса. Но не знам дали са различни размери, или е все тая, а?

Онзи нещо му отговори и Тони каза:

— Ако имат качулки, добре, но ако нямат, трябва да измислим някакво друго нещо за отгоре!

Гласът по телефона продължи да му обяснява нещо, а Клюна се изнерви:

— Добре, бе, добре. Какво сега — даваш цяла пресконференция по телефона! Разбрах те, ще ги имаш утре!

След като затвори телефона, ми каза, че наближавал „хелоуин“, и се усмихна.

През следващата седмица срещу мен бе извършен бомбен атентат, а два дни по-късно няколко маскирани като попове мъже застреляха Митко Малкия в заведението „Арт декор“ на булевард „Симеоновско шосе“. В престрелката бяха убити и няколкото му бодигардове.