Боби Цанков
Тайните на мутрите (2) (Пряка линия с подземния свят)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
dartakoff (2011)

Издание:

Боби Цанков. Тайните на мутрите

 

© Боби Цанков автор, 2009

© Адриян Николов корица, 2009

© Ню Медия Груп, 2009

ISBN 978–954340–126–0

 

Снимка в. „Труд“

Художник на корица Адриян Николов

Технически редактор Галина Василева

Коректор Веселина Стоянова

Българска, първо издание

Формат 60×84/16 Печатни коли 17

Ню Медиа Груп

София, 1000 ул. „Триадица“ 5А

тел. 02/980–92–95

Печат „Multiprint“ ООД

История

  1. — Добавяне

Глава 1
Запознанството ми с Клюна

В началото на 2003 година Антон Милтенов-Клюна бе един от най-коментираните персонажи в държавата. Името му винаги е било в един голям кръг от оперативно интересни лица, но изведнъж изскочи начело, пред всички останали, когато за времето от една седмица в София бяха извършени три големи покушения, а именно срещу Илиян Варсанов пред бирария „Двете халби“, срещу Димитър Джамов на бул. „Черни връх“ и срещу Алексей Петров пред басейна „Спартак“. В средите на добре облечените бизнесмени дори се породи игра със залози, кой ще бъде следващият отстрелян. „Какво се случва?“, запитаха се всички, които имаха повод да се притесняват за живота си. Точно в този период изгря звездата на Клюна.

Един ден в началото на 2003 година бях в ефир по радио „Вива“. Тъй като и до ден-днешен пазя архив с всичките си предавания, отворих файловете и видях какво съм говорил точно този ден. Бях обявил тема именно „Кой ще бъде следващият?“! Това бе някаква смесица от черен хумор, в който се бъзиках с това, че на всеки два месеца пада по някоя дебеловрата глава. Обаждаха ми се всякакви хора. Някои се възмущаваха, че съм отделял толкова ефирно време за „тъпите мутри“, а други се възхищаваха как съм коментирал толкова смело, без да се страхувам. Там някъде, между всички тези обаждания, телефонът в ефир звънна.

— И така, кой ще бъде следващият? — попитах аз в ефир.

— Ало, ти ще бъдеш следващият! Ха-ха-ха! — каза гласът от другата страна на линията.

— Ей, не се шегувай с Боби Цанков, че ще взема да ти обявя номера в ефир! — пошегувах се с малко по-сериозен тон аз.

— Айде бе, играч — отговори той, — дай да те видим дали си толкова ербап!

— Така ли? Ами, уважаеми слушатели, този млад гей отговаря на телефон 087 777 3… — казах с голям кеф аз.

— Ей, шт — сепна се човекът на телефона в ефир, — ти луд ли си, бе! Как ще ми даваш телефона по радиото?

— Е, нали ти искаше да го дам, а? — казах аз с назидателен тон. — Айде да затваряме, че може да те потърси някой. — И прекъснах разговора. Пуснах песен и станах да си сипя чаша кафе. В това време звънна мобилният ми телефон. Беше Деси, една от общите ни приятелки с Милтенов.

— Да? — вдигнах аз.

— Боби, знаеш ли кой ти се обади в ефир? — попита тя.

— Не — отговорих, — откъде да знам?! Някакъв квартален тарикат!

— Това беше Клюна — каза Деси.

— Кой?! — изненадах се. — Онзи, гангстерът ли?

— Да, бе, Тони Клюна — отговори тя с възхита.

— Е, какво да направя?! Да си го преместя ли? — пошегувах се.

— Не, бе, той ти е голям фен — ориентира ме в емоциите ми тя. — Като бяха с един мой приятел заедно в ареста, те слушаха всеки ден. Пуснаха го неотдавна под гаранция.

— Ти пък от къде знаеш толкова много за него?! — учудих се аз.

— Ами, дълга история — каза Деси. — Той има заигравка с една моя приятелка. Излизаме от време на време заедно в компания.

— Не си ми казвала, че го познаваш — изкоментирах аз.

— Е, не е ставало въпрос — каза тя в стил леко оправдание.

Затворихме телефоните и продължих с воденето на предаването. Песента свърши и аз продължих да задавам въпроса, кой ще бъде следващият. Включих обаждане в ефир.

— Ало, кой ще бъде? — попитах в ефир слушателя на телефона.

— Следващият ще бъде онзи Пинокио, дето ти се обади преди малко — каза обаждащият се. — Ако ме слуша, да знае, че ще му е.. пи… майчина!

— Ей! Без такива изрази в ефир! — скарах му се аз. — Ти знаеш ли кой се обади преди теб, че говориш така?

— Знам аз, знам — отговори ми слушателят. — Обади ти се Тончо с голямата човка.

— Ааа, не искам да слушам такива работи — казах аз и включих следващото обаждане.

След предаването ми стана интересна личността на Клюна. Бях чувал много пъти името му, предимно в новините. През зимата на 2002 година всяка вечер показваха снимката му и казваха, че се издирва за атентата срещу Илиян Варсанов пред бирария „Двете халби“, но така и не бях запомнил как изглежда. По онова време излизахме в компания с Деси и аз една вечер я попитах:

— Що за човек е Клюна?

— Интересен — отговори тя. — С тази дума бих го характеризирала. Много е харизматичен и готин.

— Абе, да ти кажа честно, като чета за него, пише съвсем други неща — отвърнах аз. — Бил наркодилър, бил убиец и така нататък.

— Глупости са това — контрира ме тя. — Ако се запознаете, много ще си паснете.

— Аз и Клюна?! — изненадах се. — Как ще си пасна с човек, за когото пишат такива неща!

— Е, ще видиш как, ако някога се запознаете — отговори тя и сменихме темата.

През онзи период Деси имаше един приятел — Илиян Божков-Дебелия. Той бе известен с това, че обещава на някого да му докара кола от Италия или Германия, и след като ти вземеше парите, забравяше за колата. През 2002 година бе излъгал Евтим Милошев, че ще му продаде БМВ 530Д и онзи му беше дал около 30 000 лева. Впоследствие Илиян му казал по телефона, че „колата заседнала под Ламанша“, и спрял да му вдига на обажданията. Евтим работеше със Слави Трифонов и бе намерил връзки да образуват дело срещу Дебелия и да го вкарат в ареста. След дълги месеци, прекарани зад решетките, Илиян бе пуснат под домашен арест и от нямане какво да прави вкъщи, всяка вечер готвеше най-различни ястия и канеше компанията. Бях ходил в апартамента му в „Овча купел“ няколко пъти и в интерес на истината ставаха големи купони. Една вечер се бяхме събрали около седем-осем души, а Дебелия беше сготвил месо с ориз. В интерес на истината беше много вкусно. Стана късно, някъде към 23:00 часа. Тъкмо се наканихме да си тръгваме, и на вратата се звънна.

— Сигурно са тъпите куки да ме проверят дали съм вкъщи — каза Илиян с досада и отиде да отвори.

— Охо, играч — чу се глас от антрето, — спретнал си купон и не си ме викнал, а?

Кухнята у Илиян нямаше врата, а беше декорирана с подвижни вратички тип каубойски като от баровете в Дивия запад. По коридора се появи мъж около 30–35-годишен. Много слаб и късо подстриган, с много побеляла коса. Беше облечен с тъмносини дънки, светлосиня фланелка на черти и черно яке, комбинация от плат и кожа. Направи ми впечатление, че носи много дебел ланец от бяло и жълто злато.

— Здравей, Боби Цанков! — каза ми той и подаде ръка.

— Здрасти! — отвърнах. — А ти си?

— Това е Тони — намеси се Илиян. — Не го ли позна?

— Е, не съм го виждал — отговорих, — но си спомням, че май беше с дълга коса на снимките в новините.

— Е, те са много стари — каза Клюна. — Помниш ли, като ти се обадих по радиото преди време?

— Е, как да не помня — отвърнах, — нали ми каза, че аз ще съм следващият?

— Айде, бе — репликира ме Тони, — ако исках да си следващият, нямаше да ти се обаждам, а щях да дойда.

— Някой се обади да поздрави майка ти след това — казах аз с леко ехиден тон.

— Това беше оня, дето му гръмнах ташаците — каза Клюна и цялата кухничка у Илиян изпадна в див смях.

— Кой, бе? — попитах аз, тъй като не бях навътре в конфликта им по онова време.

— Илиян Варсанов — каза Тони с много по-сериозен тон. — Мръсен долен наркоман, който ми дължи 50 000 долара. Ама,[1] ти хубаво го отряза.

Постепенно в разговора се включиха и останалите. Илиян сервира ориз на Клюна и започнаха да си приказват на най-разнообразни теми. Милтенов се оказа наистина харизматичен, защото всички останахме чак до 2:00 часа през нощта, а бяхме решили да си ходим точно преди да дойде. Когато се засякохме пред асансьора, Клюна каза:

— Дай да си разменим телефоните, имам някои идеи, които искам да обсъдим на спокойствие.

— Добре — отговорих и му дадох телефона си.

— Моят е 087… — започна да ми казва той.

— Знам го твоя — отвърнах с шеговит тон. — И цяла София го чу по радиото.

— Ааа, верно, бе — усмихна се Тони, — съвсем забравих, че го каза в ефир. Ама, да ти кажа честно, после колко гаджета ми звъннаха…

Асансьорът дойде и се качихме двамата.

— Ти си смел човек — каза Клюна с лека усмивка.

— Защо? — учудих се аз.

— Ами, защото се качи с мен в асансьора — отвърна той. — Ами, ако са ми сложили бомба? Ще се разпльокаш с мен.

Докато демонстрираше черния си хумор, вратата се отвори на първия етаж и ни посрещнаха четири души от неговата охрана. Бяха облечени отвратително — един с горнище на анцуг, другият с дънки и кожено яке, третият с официален панталон и дънково яке. Защъкаха неориентирано около него и тръгнаха към едно ауди, паркирано на десетина метра от входа. Моите момчета, които бяха от НСО, ме чакаха пред входа. Мерцедесът бе спрян точно пред входа, а гардовете — облечени в тъмни костюми, без вратовръзки, само с ризи. Всички бяха с еднакви прически и слушалки в ушите. Клюна се спря и ми каза:

— Хм! Впечатлен съм. Добра стиковка.

— Е, не е моя заслугата — отговорих. — Така са ги подбрали в НСО.

Милтенов погледна към неговите гардове, подвикна им нещо от сорта „вижте се бе, измикяри такива“ и тръгна към колата. Аз се качих в моята и потеглихме към вкъщи.

— Шефе, този Милтенов е много лесен за трепане, бе — каза шофьорът ми Тони, който в другата си смяна возеше премиера Сакскобургготски.

— Защо мислиш така? — попитах го аз.

— Е, как защо?! — отговори ми той с въпрос. — Та нали е много застрашен, неговите го оставят да ходи десет метра до колата в тъмното. Добре че в България няма истински професионални убийци.

— Е, чак пък да е толкова застрашен — контрирах. — За какво да го трепат?!

— Е, ти не знаеш ли как го гърмяха на балкона му в Княжево? — продължи да ме образова шофьорът. — Излязъл една сутрин и снайперист го прострелял в корема. Представяш ли си как се разхожда в тъмното?! Ако някой на мен ми плати достатъчно, няма да ми представлява никаква трудност да го изтупкам.

Стигнахме вкъщи и аз слязох. Тъкмо започнах да се събличам, и телефонът звънна. Минаваше вече 3 часът през нощта. Беше Клюна:

— Какво правиш, играч? — попита той с приповдигнат глас.

— Събличам се — отговорих, — и телефонът звънна. Надявах се да е някоя мацка, ама, си ти.

— Айде да ходим да ядем дюнери — покани ме Тони.

— Е, тъкмо пуснах момчетата — отвърнах аз.

— А, няма проблем, я погледни през прозореца — каза Клюна.

Дръпнах пердето и замръзнах. Колата му бе спряна по средата на улицата, а разпасаните му пазванти щъкаха с един фенер напред-назад и осветяваха прозорците на съседите ми.

— Тони, моля те, кажи им да махнат този фенер, сега излизам — казах аз и бързо се заобличах.

Излязох навън, а един от неговите хора ми отвори задната врата. Качих се и заварих следната гледка. Антон бе седнал отзад. В краката му стелката бе кална, имаше и хартия от шоколад, смачкана и хвърлена на пода. По средата на задната седалка имаше едно малко сакче, натъпкано с нещо и със затворен цип, а отгоре бе сложен един автомат. Не съм ходил в казарма, но със сигурност познах калашника.

— Тони, какъв е този автомат, бе?! — попитах аз с изненада.

— Това не е автомат, а калкулатор, Бобка — пошегува се той. — С него оправям сметките. Карай към арабите — даде команда той на шофьора си.

Стигнахме на Попа и спряхме пред дюнерите. Момчетата изскочиха и отвориха двете задни врати. Тръгнахме към заведението, а Клюна се сепна:

— Вие къде, бе?! Я влизайте в колата!

— Ама, Тони, нали трябва да те пазят? — учудих се. — Сами ли ще влезем?

— Аз да не съм обществено хранене! — продължи в същия тон той. — Няма да ги храня, я!

Влязохме и запоръчвахме. Аз поисках един дюнер, едни картофи и айран, а Клюна заръча само един дюнер.

— Само това ли ще ядеш? — учудих се.

— Е, ти нали взе картофи! — каза той.

Тогава ми светна лампичката в главата за първи път. Впоследствие станах свидетел на много по-фрапиращи случаи, но за тях ще ви разкажа в следващите глави от тази книга.

Взехме си сандвичите и тръгнахме към колата. Момчетата отвориха рязко вратите, като ни гледаха гладно в ръцете.

— Тони, неудобно ми е да ядем, а момчетата да ни гледат — казах аз, като се наведох към ухото му.

— Абе, стига, бе! — отвърна ми той, сякаш това е най-нормалното нещо. — Я слезте от колата и затворете вратите. Ето сега не ни гледат, стъклата са тъмни отвън.

Тони заръфа дюнера си, а аз го последвах, защото се получи неудобна ситуация.

— Виж сега какво измислих аз — каза Тони. — Тази чанта е за теб — и побутна натъпканото малко сакче от средата на седалката към мен, — искам да я вземеш. Няма да го отваряш, преди да се прибереш.

— Какво има в нея? — попитах, макар че ми беше ясен отговорът.

— В нея има варианти за партньорство — отговори ми той, докато се тъпчеше с пържени картофи. — Искам да помислиш какво можем да направим с това, което е вътре, и пак ще се срещнем.

— Хм! — възкликнах аз. — Гласуваш ми немалко доверие.

— Сигурен съм, че ще го оправдаеш — отвърна ми Клюна. — Пък и виждаш калкулатора! Той и Варсанов го видя преди време, но не го прие на сериозно.

Последва малка, но неловка пауза.

— Бъзикам се бе, играч — каза Тони, като се захили. — Айде да се прибираме. Ей, говеда бовски — подвикна на момчетата, които стояха и подсмърчаха гладни пред колата, — няма да ви чакам цяла нощ!

Гардовете, ако можеха да се нарекат така въобще, се качиха в колата и потеглихме към „Цар Асен“. Когато стигнахме и аз отворих вратата, за да сляза, Клюна каза:

— Вземи общото ни партньорство — подаде ми сака той, — но не забравяй и за калкулатора! — и вдигна калашника в ръката си. После пак се изхили: — Айде, приятни сънища — и колата му потегли.

Аз стоях със сак, натъпкан с пари, в ръка, а постовакът от НСО, който бе на мястото си пред входа на кооперацията, ме гледаше въпросително.

Качих се вкъщи и отворих претъпканото сакче. Изсипах го на масата и започнах да броя. Това ми отне около два часа. Когато приключих, пред мен стояха сортирани по купюри точно 1 000 000 лева! Но по-важното стоеше в главата ми като мигаща червена лампичка, защото аз вече бях наясно, че запознанството ми с Антон Милтенов-Клюна не бе случайно. Той го бе планирал!

Бележки

[1] Така е в книгата — след всяко „ама“ има запетая. Изобщо, правописът е запазен така, както е в книгата. — Бел.ел.кор.