Боби Цанков
Тайните на мутрите (15) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 14
Истинският поръчител на покушението срещу Манол Велев

След разговора с агента от НСС, който по някаква необяснима за мен причина ми разкри, че участвам в огромна схема за пране на пари, без дори да подозирам, се качих в колата и потеглих към София. Докато излизахме от парка на „Враня“ набрах Манол по телефона.

— Ало, току-що научих нещо и трябва да се срещнем — започнах отдалече аз.

— Какво те мъчи? — попита безхаберно той.

— Имах един разговор и ако това, което ми казаха, е така, то имаш голям проблем с мен — повиших тон аз.

— Я не се газирай, а ела да пием по един швепс на „Галакси“ — отговори Манол с много по-сериозен тон.

Вече се свечеряваше, минаваше 19:00 часът. Спряхме на „Витошка“ пред входа на боулинг залата и без да чакам бодигардът ми да отвори вратата, изскочих от мерцедеса. Тръгнах с бързи стъпки към стълбите, без да ме интересува нищо повече от това по най-бързия начин да си изясня картинката с помощта на Велев. Когато влязох, заварих на масата при него един от хазартните босове по онова време Стойне Манолов.

— Я каква приятна компания сте си спретнали — обърнах се към тях с ирония в гласа. — Жалко че имаме неотложен разговор с господин Велев.

Манол видя изражението ми и тактично стана от масата.

— Ела да отидем в кабинета ми — покани ме той и тръгнахме по коридора.

Веднага щом влязохме в малката стаичка без прозорци, която той използваше за срещи на четири очи, аз стрелях право в темата.

— Аз участвам в схема за пране на пари, която ти организираш, и накрая ще трябва да отнеса пешкира, а? — започнах с висок тон.

Манол ме гледаше с ледена физиономия, като следеше с поглед всяко трепване на лицето ми. Последва пауза около десет секунди.

— Има само един изход от тази ситуация — каза Велев, като започна да разтрива слепоочието си — и той е да приемеш фактите. След време ще трябва да заминеш на почивка някъде надалече, а аз ще оправя нещата тук. Но след време, сега ми трябваш.

— Я повтори пак! — отвърнах му, не вярвайки на чутото. — Ти за кого се мислиш бе, палячо?!

— Момченце, ако поискам, може да изчезнеш от тази стая, без никой да разбере какво се е случило с теб, ясно ли ти е! — изкрещя Манол.

В този момент вратата се отвори и влезе Светльо, бодигардът ми, който чул виковете отвън.

— Боби, имаш ли нужда от мен? — попита служителят на НСО, гледайки объркано.

— Я марш оттук! — каза Велев.

— Ние сме изпратени да охраняваме г-н Цанков. Докато не получим други инструкции, ще изпълняваме тези — отговори му Светльо и погледна към мен.

— Тръгваме си — отговорих аз и тръгнах към вратата.

— Това не е последният ни разговор — изсъска Манол с характерния за него глас.

Тръгнах с бързи крачки по коридора, който водеше към стълбите на изхода.

— Извинявай, че влязох така, но чух викове, а някакви типове с черни балтони застанаха на изхода и гледаха към вратата. Някой ги инструктира нещо.

— Сигурен ли си? — попитах.

— Да, това работя десет години. Щеше да ти се случи нещо, ако не бях влязъл — отговори Светльо и даде позивна „буря“ по слушалката, предназначена за шофьора.

Излязохме, а колата ме чакаше, спряна буквално на петдесет сантиметра от вратата, със запалени червени фарчета. Шофьорът беше извадил пистолета си. След като се качих, потеглихме с мръсна газ.

— Това беше капан, шефе — каза шофьорът, — щяха да те отвлекат.

— Айде, стига се вкарвахте във филми — отговорих. — Черни балтони, отвличания… Я малко се стегнете и двамата.

— Познавам тези с балтоните — продължи шофьорът. — Те са бивши барети, които сега се занимават с наказателни акции. Щяха да те грабнат по поръчка на Манол Велев.

Замълчах, без да коментирам, и докато пътувахме към „Цар Асен“, се замислих дали Манол бе способен на такава саморазправа…

Веднага щом се прибрах, седнах и написах официално писмо до дружеството „Р22“, което беше собственик на радио „Спорт“, в което заявявах, че прекратявам едностранно договора си за външна продукция.

Минаха две-три седмици. Манол повече не ме потърси. Обаждаше ми се само Радко, който не спираше да ме пита какво се е случило и защо съм развалил договора. Оплакваше ми се, че му се е наложило да става пак водещ на стари години. Не му казах истината, макар че той самият ми каза „това е истински демон“, когато отивахме да ме запознае с Велев. След още месец преговори аз стартирах своя външна продукция в радио „Вива“, което впоследствие взехме изцяло с Антон Милтенов-Клюна.

Беше януари 2003 година. Бяха минали около 3 месеца от бурната ни среща с Велев. Един следобед, докато разговарях със слушатели на живо в ефир, получих SMS.

„Трябва да поговорим. Съжалявам за случката в «Галакси»“ беше текстът, а подател бе Манол. Веднага го набрах, тъй като през времето от спречкването ни в главата ми се бяха зародили много въпросителни.

— Ако опиташ да ми спретнеш някой капан пак — започнах директно, — ще съжаляваш, че си ме потърсил.

— Още ли не си забравил това недоразумение? — отвърна той с най-приятелския си глас. — Щяха просто да поговорят с теб. Нямаше да те наранят. Хайде да се видим, където избереш ти. Искам да ти кажа нещо важно.

— Чакай ме в „Дъблин“ в 19:00 часа — определих аз. — Бъди сам. Иначе няма да вляза.

— ОК, разбрахме се — отвърна Велев и разговорът приключи.

По някаква ирония на съдбата от НСО с мен беше същият онзи Светльо, който предотврати проблема на последната ни среща.

— Предлагам да извикаме авангард от службата — предложи той, докато пътувахме към „Дъблин“.

— Не — отговорих с равен глас, — нямам страхове от този гущер. Искам да гледаш внимателно какво се случва и ако стана прав, докато говорим, влезте веднага.

Когато стигнахме, слязох сам от колата и влязох, запазвайки хладнокръвие. Манол беше седнал най в дъното, беше сам. Отидох и се настаних на масата. Гледахме се и всеки чакаше другия да започне разговора.

— Образували са следствено дело срещу теб за измама в големи размери — започна Велев направо. — Преди да кажеш каквото и да било, искам да знаеш, че ще реша проблема.

— Делото е за големите награди, които ме караше да раздавам, нали? — разгневих се аз. — Не е ли по-правилно делото да е за пране на пари и да е срещу теб, а?

— Моля те, говори по-тихо — каза Манол, оглеждайки се. — Пак ти казвам, че ще реша нещата, когато влязат в съда, само не казвай моето име на разпита.

Станах от масата, без да му отговоря и тръгнах към изхода. Веднага щом излязох, се обадих на бившия главен прокурор Иван Татарчев, който бе един от адвокатите ми.

— Ало, бай Иване, можеш ли да ме приемеш? — попитах директно, без да любезнича.

— Какво е станало, не може ли да почака до утре? — попита Татарчев.

— Не, много съм притеснен и ядосан — отвърнах.

След 30 минути вече бях на улица „Гурко“, където живя до последния се ден бай Иван. Седнахме в кабинета му, който наподобяваше старинна библиотека. След като му разказах всичко от самото начало, Татарчев ми каза:

— Добре те е нагласил този мръсник. И той, и жена му са за затвора. Нищо не може да се направи, преди да те извикат за обвинение, тогава ще го мислим.

Минаха около шест месеца и аз бях обвинен. Делото влезе в съда през април 2004 година и започнаха едни безконечни разпити. Направи ми впечатление, че съдията започваше да гледа притеснено, щом чуеше името Манол Велев, когато някой от свидетелите го споменеше.

Дойде 2005 година. Изборите бяха спечелени от БСП. След дълги преговори и гласувания бе избрано правителството на Сергей Станишев, а за председател на ДАМС бе назначена Весела Лечева. Защо ли не се изненадах, когато телефонът ми звънна една септемврийска вечер, а на дисплея пишеше „Манол“.

— Дойде време да изпълня обещанието си към теб и да реша проблема с делото ти — започна той.

— Мони, считам, че нещата ще се решат в съда и без твоя намеса, много хора те споменават в разпитите — отвърнах му с ехиден тон.

— Айде, айде! — изрепчи се Велев. — Знам, че те гложди. Дойдоха други времена и може пак да седнем на масата за преговори. Ела утре да се видим, да поговорим.

От чисто любопитство приех да се срещнем на следващия ден, без да се притеснявам, че това е капан. Въпреки избухналата през 2004 година афера „НСО“ аз продължавах да ползвам държавите гардове. Мястото за преговори бе Дипломатическият клуб в „Бояна“. Беше обедно време и Мони се бе разположил в ресторанта. Изглеждаше много уверен, облечен с черен костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Щом го видях, в мен изби споменът от последното ни спречкване и иронията надделя.

— Охо, издокарал си се така, все едно ти си станал министър, а не жена ти — стрелнах го с леко подигравателен тон аз.

— Я не ми умувай като по радиото, а сядай — отвърна той, като здраво стисна ръката ми.

Последва кратък разговор в стил куртоазно любезничене. След като ми се похвали какво светло бъдеще очаква семейството и бизнеса му, Велев мина на основната тема:

— Гледай сега какво измислихме с Весела — пусна съзаклятническата физиономия той. — Под нейната шапка е тотото.

— Тотото ли?! — реагирах изненадано аз, тъй като никога не съм проявявал интерес към него.

— Да, бе, спортният тотализатор — отвърна Мони. — Онзи ден дълго умувахме и решихме, че ще го превземем отвътре. После ще направим и радиовариант, тип хазартна игра, под егидата на тотализатора, за тази част ни трябваш ти. Ще делим 50 на 50 с теб.

— Е, как ще делим, като това е държавна игра?! — учудих се.

— Много питаш — сепна се Велев. — Аз ще ти давам парите, повече не те интересува.

След като приключихме с помирителния обяд, на раздяла Велев ми каза:

— Сега сме октомври, до края на ноември Весела трябва да прее… Ирена, сегашната шефка на тотализатора, и действаме. Звънкам, като сме готови.

След тази среща дълго умувах къде е уловката, но някак не ме и интересуваше особено, тъй като бях решил още преди три години повече да нямам общ бизнес с този човек. След няколко седмици обаче Манол отново поиска среща. Седнахме в „Радисън“, а той пристигна с грейнал от радост поглед.

— Ето, готови сме да действаме — каза Велев и извади от чантата си документ с държавния герб.

— С това изхвърляме Ирена Кръстева и реално слагаме ръка на тотализатора.

Взех документа, който беше с номер РД 09–115/24.11.2005 г., и го прочетох на глас.

— Много зор видяхме, докато се справим с тази Ирена — изкоментира Манол. — Много беше повишила приходите, беше пуснала и допълнителни тиражи. Едвам го скалъпихме.

— Мони, виж сега — попарих радостта му, — не искам да работя с теб. Едно дело ми стига на главата. Ако искаш, може да се виждаме, да си другаруваме, но няма да имаме работа заедно.

— Абе, ти си много тъп — смени тона и изражението изведнъж той. — Сега ще сменим и сферите в тотото, ще може да нагласяме тиражите до шест точни числа. Аз ти отварям вратата за една изцяло законна и супер печеливша далавера, а ти ми се правиш, а?

— Няма да участвам и точка по въпроса — бях непоколебим аз.

— Е, добре — примири се Велев, — но го имай предвид, ако ти изпадне някой, който има нужда от узаконяване на парите си. Винаги може да удари една шестица, пък джакпота да си го делнем!

През 2006 година се виждахме с Манол след всяко заседание по делото срещу мен. Обикновено сядахме да обсъждаме разпитите на свидетели. Велев се притесняваше, че рано или късно съдът ще подреди пъзела и ще стигне до него. Неусетно времето летеше и дойде новата 2007 година.

Беше началото на лятото. През този период аз водех една от най-успешните телевизионни игри. Един ден Манол ми звънна и звучеше разтревожено:

— Трябва спешно да се видим, имам проблем, много, много голям проблем.

— Добре — съгласих се. — Къде да дойда?

— Чакам те след двадесет минути в „Кемпински“ — отговори Велев с напрежение в гласа.

Веднага тръгнах към срещата, като не спирах да превъртам в главата си какво ли може да разтревожи толкова много Мони. Жена му беше в управлението на страната, бизнесът му беше толериран, какво ли би накарало арогантния му глас да трепери по телефона?! Влязох и седнах на масата в сладкарницата, където ме чакаше.

— Предупредиха ме, че ще бъда убит до две седмици — каза Манол. — Моля те, поговори с всички, които познаваш в тези среди, и виж какво ще научиш.

— От къде на къде аз да говоря?! — изненадах се.

— Добре, виж, ще ти кажа — продължи той. — Помниш ли един човек от Пловдив, с когото имахме среща в „Галакси“? Бяхме аз, ти и Радосвет Радев?

— Ааа, сещам се — отговорих. — Човекът си искаше двадесет и трите хиляди лева, които беше изпратил на мое име за радиото, а ти беше пратил Христо да ги вземе и аз научих на самата среща.

— Да, бе, глупава история — промърмори Манол. — Радосвет ми го доведе тогава, иначе изобщо нямаше да го приема.

— И? — попитах аз.

— Абе, той нещо бил превъртял, защото след това фалирал и споделил на един там от Пловдив, че ще ме убие. Онзи казал на моите хора в града и те — на мен. Боби, този не бил добре с главата и можел да го направи наистина — отговори ми Мани с много притеснен глас.

— Брат, съчувствам ти и ще поговоря с Тони Пловдивския на Клюна, бог да го прости. Той ще поразпита на местна почва.

Тръгвайки си от срещата, се обадих на въпросния човек от града на тепетата. Разказах му за ситуацията и той пое ангажимент да провери нещата.

На следващия ден ми звънна на обяд.

— Бобка, твоят авер Манол Велев има реален проблем — каза Тони. — Човекът се казва Александър и наистина е фалирал заради него. Знаеш, че тук не е като в София и всичко се знае в нашите среди. Тоя Александър е купил от едно място пистолет „Макаров“ с изтъркани номера. Кажи му на Велев да се пази!