Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (7)

* * *

След закуската Кристин се облече. Тази сутрин тя положи особени усилия за външността си — не само за да се хареса на вуйчо си, а и заради Андре, който несъмнено щеше да бъде отново много елегантен. И не сбърка.

— Боже мой, прекрасна си! — възкликна той, когато я видя да слиза по стълбите в светлосиня ленена рокля.

— И аз мога да кажа същото за теб — отбеляза тя, хвърляйки поглед към сивия му костюм. Кристин отново стигна до извода, че Андре можеше да облича каквото пожелае и винаги да изглежда като фотомодел от списание за мъжка мода.

— Твоята кола ли ще вземем? — попита я той.

— Не, ще ни бъде много тясно. Помолих Чарлз да ни изкара лимузината.

— Значи предпочиташ да посрещнеш стария господин по-изискано?

— Защо не? Вероятно вуйчо все още е отпаднал. В лимузината ще може да се отпусне удобно назад. Това е любимата му кола.

Андре изкриви устни в презрителна гримаса.

— Типично по тексаски — каза той сухо.

— Престани! Сигурна съм, че членовете на клуба ви в Кан също не се возят в малки коли.

— Вярно, но там това е стил в живота, докато тук се използва като средство за създаване на впечатление.

— Не и при баща ти. Той не изпитва нужда да прави впечатление на някого — тя тръгна към вратата. — Хайде идвай. Не искам да закъснеем. Вуйчо Бил много държи на точността.

— Да, още помня това.

Шофьорът вече беше изкарал колата и търкаше с любов блестящия метал.

— Ще тръгваме ли, мис Кристин? — той й отвори вратата и се отдръпна галантно назад.

— Не, благодаря, днес аз ще шофирам, Чарлз.

Малко по-късно голямата машина се насочи в посока към града. Кристин обичаше тази кола. Толкова лесно се управляваше. В своята малолитражна кола тя винаги се чувстваше като капризна ученичка в колеж, но в лимузината отново ставаше опитната, сръчна секретарка, по-скоро жена, отколкото момиче, сигурна и отговорна. Впрочем последното стоеше под въпрос, откак Андре бе наблизо. Достатъчно беше само да го види и вече чезнеше по него.

— Добре караш — отбеляза Андре, когато минаваха по градската магистрала. — Обикновено съм нервен, когато жена стои зад волана.

— Защо?

— Ами не знам. Може би защото и аз самият съм добър шофьор, но не и добър спътник.

— Но с мен се чувстваш добре?

— Разбира се — както в колата, така и извън нея…

Кристин го погледна бегло. Погледите им се срещнаха — пълни с топлина и сърдечност. Сърцето й подскочи. Той открито я наблюдаваше, докато тя шофираше. Съдейки по изражението му, това, което виждаше, би трябвало да му харесва. При това доста.

— Знаеш ли, начинът, по който се запознахме, е забележителен — Андре се настани по-удобно. — Ако татко не се беше разболял, може би никога нямаше да се върна. И поради тези обстоятелства никога нямаше да те срещна…

— Вярно е.

— Това сигурно е съдба.

— Съдба? Само не ме упреквай пак, че съм банална — тя се засмя. — Но имаш право. Ако баща ти не беше получил сърдечен удар, нямаше да си тук. Радвам се, че дойде. Не толкова заради себе си — добави светкавично Кристин, — колкото заради него. Ти ужасно му липсваше, Андре.

— Хайде да не говорим за това! — Андре въздъхна. — Прекрасно знам, че на татко щеше да му е най-добре, ако бях останал тук и работех с него. Но някак си не ми подхожда тази роля. Имам си свои представи за това как трябва да изглежда бъдещето му. Животът като син на милионер не отговаря напълно на модела ми за добър и спокоен живот.

— А как тогава си го представяш?

— Аз ти казах, че имам различни възможности за бизнес, но нито едно окончателно решение.

— Имаш предвид бизнес предложения?

Андре кимна с глава:

— Едното се отнася до ски комплекс в Швейцария. Другото е клуб в Палермо. Интересуват ме тези неща. Човек трябва да работи с хора, да им помага да се отпуснат и да се наслаждават на свободното си време. Искам да бъда сред хора, Кристин, не мога по цял ден да стоя на бюрото или да си хабя нервите с акционерите по заседания на контролния съвет.

— Изглежда на баща ти това му доставя удоволствие?

— Да, естествено. Свикнал е. Но знам, че този начин на живот не е за мен. Не бих издържал дори един месец. Спомням си, когато още бях дете, той водеше понякога свои колеги вкъщи. Майка ми и аз в повечето случаи изчезвахме в градината, за да се отървем от проглушителните им гласове и от дъха на уиски. Тя не можа да издържи това. Бедната! Много обичаше татко и той бе единствената причина, която я задържаше тук.

— Но вуйчо Бил често е пътувал с нея по Европа, нали?

— Да. Никога няма да забравя колко радост й доставяха тези пътувания. Седмици преди тях тя не говореше за нищо друго. А когато вечер ме слагаше в леглото, ми шепнеше: „Скъпи, скоро се връщаме у дома“. Франция бе нейният истински дом. Далас бе само градът, в който тя ядеше, спеше и изпълняваше ролята на домакиня и майка. Затова го бе намразила.

— Колко печално! Изобщо не знаех, че е мислела така.

— Майка ми винаги умееше добре да скрива чувствата си. Но често идваше в стаята ми и силно ме притискаше, докато плачеше. Тогава бях твърде малък и не разбирах всичко. Но когато пораснах, ми стана ясно какво е чувствала. Затова реших да живея във Франция.

Кристин му хвърли бегъл поглед.

— Ти много приличаш на нея…

Андре кимна:

— Да, знам. И съм й благодарен за това. Обичам татко, но чувствата ми към мама са много по-дълбоки. Все още усещам, че тя е в душата ми.

— И аз много я обичах — каза Кристин. — Винаги идвах тук с удоволствие през ваканциите. Майка ти ме караше да се чувствам като у дома си — тя се засмя. — Странно, при посещенията си не те срещнах нито веднъж. Ти винаги беше някъде — при приятели, в Ками или другаде. Спомням си, че вуйчо Бил често се шегуваше с това.

— Хм. Ако можех тогава да предположа онова, което знам днес, щях да остана, за да бъда с теб.

— Добре, че не си го сторил — отбеляза Кристин. — В противен случай щяхме да се намразим, както става между много деца. Детската обич изключително рядко се превръща в истинска любов при зрелите хора.

— Наистина ли? Чувал съм точно обратното.

— Не, не. Познавах две брачни двойки в Ню Йорк. Бяха се влюбили още в училище. По-късно се ожениха, а само след една година се разведоха.

— Може би си права. Това, което се е харесвало на някого в детските му години, по-късно, когато съзрее, може да му се види недотам задоволително.

— Кой ли възрастен човек знае какво всъщност иска?

— Мисля, че до теб стои един такъв — промълви Андре.

— Но нали ми каза, че все още не си взел решение.

— Това се отнасяше за бизнеса. Сега говоря за… любовта.

— Позволи ми да отбележа, че в любовта човек никога не търси логиката. Нещата стават неусетно. Просто така.

— Тогава може да се каже, че при мен просто се случи.

— Престани! — Кристин отново му хвърли бърз поглед. — Вече те помолих веднъж, Андре, не ме насилвай!

— Та аз не искам това. Бих желал само да знаеш какво чувствам към теб.

— Е, добре! Отбелязвам признанието ти с буквата „Н“ като „несигурен“ — разсмя се тя.

— Трябваше да сложиш „Л“ като „любов“.

Бяха стигнали болницата. Часът бе точно девет и половина. Вуйчо Бил вече ги очакваше пред главния вход.

— Виж го само! А аз мислех, че ще е в количка! Сигурно отново се чувства много силен! — отбеляза Кристин.

Андре се засмя леко.

— Татко в количка! Наистина се шегуваш!

Кристин спря колата. Бил Робъртсън се засмя радостно, когато видя сина си. Андре изскочи от колата и прегърна баща си.

— Андре!

— Здравей, татко!

Те се спогледаха. Кристин забеляза, че в очите на вуйчо Бил се появиха сълзи. Той прегърна сина си още веднъж, после се изкашля и се качи в колата.

— Привет, Кристин! — каза Бил. — Виждам, че си довела малкия.

— Малкия!?

Тя се разсмя весело.

— Разбира се. Когато човек достигне моята възраст, всички по-млади му изглеждат като деца.

Андре влезе в колата.

— Нямаш ли багаж? — попита той.

— Не. Доведоха ме тук така, както ме виждате сега. Друго не нося със себе си. Така че, хайде да тръгваме! Искам най-сетне да се отърва от болничната воня. Болници! Как ги мразя само!

— Значи добре се справи с инфаркта?

— Инфаркт ли? — озъби се Бил с престорен гняв. — Откога наричат подобни дреболии инфаркт?

Катрин поклати леко глава.

— Не спори с него — помоли тя.

— И аз мисля така, момчето ми — Бил погледна Кристин. — Добре, престани да ме зяпаш така! Закарай ни у дома! Имаме да обсъдим още нещо.

Кристин се усмихна многозначително, обърна колата и пое по улицата към къщи. Имаше чувството, че огромен товар бе паднал от плещите й. Вуйчо Бил отново беше предишният. Единствено мисълта за предстоящия разговор все още я безпокоеше. Тя чуваше как Андре и баща му на задната седалка си разменят незначителни въпроси след дългата раздяла.

— Добре ли си?

— Да, благодаря!

— Личи ти. Може би се дължи на плуването.

— Може би. Отделям доста внимание за себе си.

— А как е къщата?

— Все още изглежда като нова. Наскоро я боядисаха.

— А сделките?

— Моля те, татко! Хайде да не говорим повече! Не сега.

— Хм. Всъщност ти никога не искаш да говориш на тази тема.

— Престани да мислиш за това! Захванах се с някои интересни неща.

— Възможно е, но нищо не е така интересно, като сделката с нефта, момчето ми. Време е да се върнеш в Тексас!

— Никога!

Вниманието на Кристин бе погълнато от уличното движение и скоро трябваше да свие към къщи, но въпреки това не успя да скрие усмивката си от дочутия разговор. Макар че критично се отнасяше към Тексас, не можеше да отрече, че голямата бяла къща на брега на езерото се бе превърнала в неин дом. Но какво би станало, ако между нея и Андре възникнеше нещо по-сериозно? Щеше ли тогава да замине с него за Франция? Или той щеше да изпълни желанието на баща си и да се върне в Тексас?

Вече стигнаха къщата. Андре понечи да помогне на баща си при слизането, но Бил Робъртсън махна възмутено:

— Ха! Да не съм инвалид! — изфуча той и излезе от колата с обичайната си ловкост. — Ела, Кристин!

С едната си ръка той прегърна нея, а с другата — Андре и тримата влязоха заедно. Анабел вече ги очакваше. Лицето й сияеше от радост.

— Мистър Робъртсън! Добре ли сте вече?

— Да, благодаря! — отвърна бодро той. — Какво ще кажете за едно хубаво кафе? Занесете го, ако обичате, във всекидневната.

— Да, разбира се, веднага.

Тя забърза обратно към кухнята.

— Истинско съкровище е — Бил се отпусна в любимия си фотьойл до камината.

Кристин и Андре се настаниха на канапето срещу него. Известно време мълчаха. Когато най-сетне Бил проговори, Кристин откри в гласа му същия тон, който познаваше от заседанията на контролния съвет — приятелски, но решителен. Тя отново си зададе въпроса, какво го бе накарало да говори за завещанието си. Дали не бе почувствал, че този инфаркт е едно предупреждение?

— Предполагам, че се питате какво искам да обсъдя с вас — започна Бил. — Не желая да ви измъчвам повече.

— И аз бих искал да се надявам на това — прекъсна го Андре. — Трябва да е наистина нещо изключително, за да ме викаш чак от Франция.

Бил свъси вежди.

— Мислех, че всяка причина е достатъчно добра, за да се върнеш вкъщи — отбеляза остро той.

— Е, добре, татко, говори направо.

— Така. Вероятно вече предполагаш, че съм завещал всичко на теб. В крайна сметка ти си единственият ми наследник.

Андре кимна, но нищо не каза. Бил стана сериозен.

— Осведомих се за сделките, за които винаги говориш, Андре.

— Е, и?

— Имам чувството, че твърде лесно се съгласяваш да инвестираш, без да си изпипал добре нещата.

— И кой твърди това?

— Сега не е важно. Имам си източници и мога само да те уверя, че са много сигурни. Пък и тази работа с почивните комплекси — чух, че някои от тях били многообещаващи, докато други са чиста спекулация.

— И кое, ако смея да попитам, може да бъде по-спекулативно от сондажите на новите нефтени находища?

Андре бе повишил тон.

— Вярно е, но преди да пристъпим към сондажа, провеждаме геологични изследвания. Първо се уверяваме, че милионите, които инвестираме в тези начинания, не са загубени.

— И все пак, възможно е и да не откриете нищо.

— Това се случва много рядко. По-рано — да, но днес изследователските методи са по-добри и…

— Добре, знам. А сега мини към основния въпрос.

— Имай търпение.

Бил хвърли към сина си раздразнен поглед. Кристин се чувстваше все по-неловко. Този спор между двамата бързо я обърка, особено когато видя как Бил открито мъмри сина си. Гордостта на Андре се стопяваше под критичния поглед на баща му.

— Имам чувството, че всички биха те разкъсали, биха те разпънали на кръст, ако разполагаше в момента с повече пари. Онези агенти във Франция не са по-честни от нашите тексаски. Не ми харесва мисълта, че всичко, което с труд съм създал в продължение на години, ще бъде пропиляно за нищо.

Лицето на Андре доби суров вид.

— Благодаря, татко — процеди той, — сърдечно благодаря! Винаги съм мислил, че цениш разсъдъка ми. Но се оказа, че виждаш в мен само един…

— Затваряй си устата, Андре! — думите му прозвучаха като плесница.

В този момент влезе Анабел с кафето. Тя застина учудено на мястото си при вида на разгневените мъже. Кристин бързо се надигна и направи място върху масата.

— Тук, Анабел. Оставете таблата тук. Аз ще поднеса кафето — тя се опита да се усмихне. — Как го предпочиташ, вуйчо Бил?

— Черно.

— Андре?

— С мляко и захар, ако обичаш.

Двамата мъже се гледаха като врагове. Кристин наля бързо кафето и им го поднесе. Обслужи и себе си и отново зае мястото си на канапето. Напрежението във всекидневната бе станало почти непоносимо. Анабел също прецени обстановката и светкавично се измъкна от стаята.

— Е добре — каза най-сетне Андре. — Явно не си съгласен с някои от моите сделки. Значи ли това, че възнамеряваш да ме лишиш от наследство? Това изобщо не ме засяга, татко. Достатъчно съм богат и ще се погрижа състоянието ми да бъде добре оползотворено — независимо от това какво мислиш да правиш.

Бил наблюдаваше сина си проницателно.

— Значи не те засяга, а? Та това е глупост и ти го знаеш. Ако умра — а това ще стане скоро, отсега ти го казвам — можеш да очакваш солидно наследство. Вероятно предполагаш, че всичко ще бъде за теб, нали?

— Не съм далеч от тази мисъл — отвърна спокойно Андре.

— Ха! Призна си най-сетне! И какво ще направиш с всичките тези пари? Ще ги пропилееш, за да станеш един от най-големите плейбои в Европа? Такова ли е намерението ти?

Андре въздъхна.

— Татко, дали ще ми завещаеш нещо или не — ще го преживея, и то по много приятен начин.

— Разбира се, че ще го направиш — гласът на Бил трепереше от ирония. — Ако не бяха нашите спестявания, щеше да останеш в Далас и да работиш, както правих аз през всичките тези години — той тъжно поклати глава. — Понякога съжалявам, че навремето отделихме тези пари за теб, но идеята беше на майка ти. Питам се, какво ли щеше да каже, ако знаеше как ги прахосваш.

— Не ми харесва начина, по който се изразяваш, татко. Това са мои пари и как ги използвам, е изцяло моя работа.

— Вярно е, но така няма да опазиш състоянието ми. И това е толкова сигурно, колкото е сигурен „Аминът“ в църквата — Бил се ядоса. — Затова свиках днес тази среща.

Андре с мъка потискаше яда си. Кръвта нахлу в главата му. Той се опита да се усмихне.

— Среща? — засмя се сухо. — Нима това е фамилна среща? Или конференция? — Андре посочи Кристин. — Може би секретарката ти трябва да си води записки.

Тя се изчерви.

— Мисля, че е по-добре да изляза…

— Остани, детето ми — Бил не търпеше възражения. — Дори да не ти е ясно, играеш важна роля в цялата история.

— О! — Андре повдигна вежди. — Само не казвай, че завещаваш всичко на Кристин.

Бил се поколеба.

— Не, няма да го направя. Но принципно нещата се свеждат до това.

— Би ли могъл да обясниш по-ясно?

— Ще го сторя.

Бил стана и пристъпи към своето малко бюро. Отвори едно чекмедже и измъкна свитък документи. Седна, извади от джоба очилата си и грижливо заразглежда книжата. После се обърна към Андре.

— Това са докладите, които получих за професионалните ти начинания в Европа.

Сега в гласа му не се долавяше онази ярост. Кристин почувства, че отново бе поел ролята на шеф на концерн по време на заседание.

— През последните години си инвестирал многократно големи суми в различни фирми, които са банкрутирали. Тук чета, че планираш клуб в Палермо, но той е също толкова несигурен, както и всички останали. Вече съвсем ясно се вижда, че парите са загубени. След това идва този почивен комплекс със ски писта в Швейцария. Щастлив съм да отбележа, че не изглежда така безнадежден. Агентите, които са натоварени с реализирането му, заслужават доверие. Един успех на шест или седем неуспеха — това за мен не е добър баланс, момчето ми.

— Татко, колко пъти твоите хора са търсили напразно нефт?

— Достатъчно често — призна Бил, — но аз мога да си го позволя, докато ти — напротив — не можеш да си играеш с риска. И преди всичко, ако сега пропилееш ограничените си средства, скоро ще опреш и до моето състояние — той замълча за момент. — Не искам да кажа, че не си в състояние да сполучиш със сделките си. Но мисля, че се нуждаеш от някого, който да те подкрепя и съветва, който разсъждава по-трезво и не витае из облаците…

— Ясно ми е накъде биеш. Значи назначаваш една мениджмънт фирма за управител на състоянието, така ли? И ако тя одобри плановете ми, ще мога да ги осъществя, ако ли пък не — ще трябва да ги анулирам.

— Не, идеята ми е много по-добра. Сигурен съм, че и на теб ще ти хареса.

— Охо.

Андре погледна въпросително баща си. Не му убягна лукавия блясък в очите му.

— Да. И най-после идва моментът, в който се намесва и Кристин.

— Аз? — подскочи тя. — Как…

— Спокойно, детето ми. Остави ме да довърша.

Андре и Кристин си размениха недоумяващи погледи. Тя нямаше и най-малка представа какво целеше вуйчо й. Андре разбра по физиономията й, че ситуацията й беше толкова неясна, колкото и на него.

— Кристин работи за мен вече една година — продължи Бил Робъртсън. — Имах възможност да опозная много превъзходни страни от характера й. Но преди всичко тя има стабилен усет към всичко професионално. Ако щеш ми вярвай, но понякога ме е предпазвала от някоя лоша сделка. Аз дълбоко уважавам интуицията й. Това момиче се превърна за мен в много ценна съветничка, а да не говорим, че в момента е един от най-добрите ми източници на духовно богатство — Бил отпи от кафето си. — Щом тя можа да докаже тънкия си усет в моите сделки, не виждам защо да не го направи и в твоите.

Андре се намръщи.

— Опитваш се да ми изясниш, че Кристин ще управлява състоянието ти, когато ти си отидеш от този свят?

— Не, съвсем не. Завещанието ми остава непроменено, но при едно условие.

— И то е?

Били пое дълбоко въздух.

— При условие, че се ожениш за Кристин.

В стаята настъпи напрегнато мълчание. Андре и Кристин се спогледаха. Очите на Кристин изразяваха невероятно изумление. Андре бавно запали цигара. Никой не отронваше дума. Той всмукна дълбоко дима. Когато най-сетне проговори, гласът му прозвуча леденостуден.

— Какво те кара да вярваш, че бих искал да се оженя за Кристин? И още повече че ще й позволя да се меси във финансовите ми работи?

Бил не се смути.

— Тя е една красива млада жена. Ще стане добра съпруга и, което е не по-малко важно, ще те предпазва от глупостите, както направи вече с мен.

— Какво ще кажеш за това, Кристин? — Андре я погледна втренчено.

— Аз… аз… — тя сви рамене и не можа да продължи.

— Много добре — гласът на Андре стана суров. — Признавам, че си привлекателна. Според татко си и хитра жена. Знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че също така си и една фантастична артистка! Изразът на лицето ти е страхотен. Колко ли често си го тренирала пред огледалото? „Невероятно изумление“ — бих го нарекъл. Но няма да ме заблудиш нито за секунда! Прекрасно виждам какво се разиграва тук!

— Андре… — Кристин искаше да спре потока от гневни думи, който се насочваше към нея.

— Не, остави ме да се изкажа! Ти ми разказваше колко много означавала тази къща за теб, как гледаш на нея като на роден дом. Очевидно би се отказала от нея само насила, нали? И какво друго ти е оставало, освен да се подмазваш на баща ми и да влезеш под кожата му! Тогава ти е била нужна само още една крачка до предложението…

— Нищо не съм предлагала! — възрази разпалено Кристин.

Бил Робъртсън удари с юмрук по облегалката на фотьойла си.

— Достатъчно! — изрева той. — Кристин няма нищо общо с решението ми. Идеята беше изцяло моя.

— Тогава изглежда си оглупял от старост — изсъска Андре. — Как така трябва да се оженя за някого, само и само да получа онова, което по право ми принадлежи? И още повече: от къде на къде трябва да се вслушвам в съвета на Кристин? Та тя все още е почти дете! — той замълча вбесен. — Ако толкова се безпокоиш за разточителството ми, можеше да ми спестиш времето и парите и просто да ми телефонираш! — Андре стана и тръгна към вратата. На излизане, той се обърна още веднъж към тях. — Забележително е — каза бавно, — че наистина ми мина мисълта да се оженя за Кристин. Но сега?… — изсмя се с презрение и излезе.

Бил погледна Кристин.

— Съжалявам — промълви той.

— О, вуйчо Бил! — тя зарови лице в ръцете си и горчиво зарида. — Как можа да го направиш? Как можа?!